Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (109) (Новели, разкази, миниатюри)

АКСЕЛ

Копаех в градината, когато чух силно крякане. Вдигнах глава. В пустия съседен двор едно от пилетата ми тичаше с все сила. По петите му го следваше рижаво куче. Извиках, пуснах мотиката, та се затичах и аз.

Бях изумен от поведението на кучето. То не обърна никакво внимание нито на виковете ми, нито на буците пръст, които хвърлях по него. С методичността на опитен звяр то гонеше пилето, спокойно сменяше посоката, когато пилето успяваше да го излъже край някоя трънка — знаеше как свършва всичко това. Пилето беше на педя от лапите на кучето и вече се препъваше, отпуснало криле, когато все пак, силно задъхан, успях да прогоня подлия нападател.

Тази дума „подлия“ не я употребявам, защото пилето бе мое, а защото рижавото куче в следващите минути напълно си я заслужи. От виковете ми и от буците пръст, които хвърлях със злоба, то избяга само на трийсетина крачки в изкласилата нива и залегна там досущ като диво животно. Хвърлих камък нататък. То се надигна полека, погледна ме, сниши се и като пропълзя метър-два (нещо, което разбирах по мърдането на гъстото жито), отново легна и се притаи. Същинска лисица.

Мина ми мисълта да взема пушката. Отказах се от това и отидох да отвържа моето ловно куче Аксел…

Той, както винаги, разтресе опашка и се готвеше за игривата си разходка. Много изненадан остана, когато чу сериозния ми глас при командите: „Тука, Аксел. Близо до мен. Близо!“ Погледна ме и разбра, че не се шегувам.

Все пак Аксел направи няколко скока из двора,но командите ми отново го накараха да ме погледне съсредоточено. Изведох го към нивата, като му шепнех сериозно. Ушите му добиха формата, която изразява остра възбуда, цялата му фигура се измени — както когато ловуваме истински. Той нервно се обръщаше да ме поглежда. Когато чу: „Търси! Търси!“ и видя накъде сочи ръката ми, излетя в житото като снаряд.

Рижавото куче скочи и побягна. Извиках: „Дръж, Аксел! Дай!“

На мощния германски брак бяха достатъчни десетина скока — с последния той се стовари върху беглеца. Чу се отчаяно скимтене.

Това не беше давене между кучета — хиляди пъти съм наблюдавал. Това беше лов. Истинска борба на живот и смърт. Аксел щеше да миряса само когато жертвата му се отпусне в зъбите му неподвижна.

Извиках му да го остави. Той го пусна. Рижавото куче побягна със скимтене. Аксел стоеше на мястото си неподвижен и вторачен в беглеца — чакаше да чуе следващата команда.

Повиках го. Погалих го, потупах го нежно. Пулсът ми думкаше яко — не мога да кажа от тичането ли, или от наблюдаването на сцената.

Съседите, разбира се, също бяха видели шумната история. Усетих остра гордост от това, че имам моя Аксел. Че така се справихме с инцидента. И — най-важното — че съм успял да го обуча на поведението му.

Когато го връзвах, пак го погалих. Той пак разтресе опашка — тази единствена при кучетата смесица от крайно умиление, преданост и възторг. Загледах се отблизо в очите му. Те бяха по-чисти и по-дълбоки от моите.

И хлапашката ми гордост се срина изведнъж. И в трясъка на внезапното ново чувство — тази редовна при човеците смесица от гузност, съжаление и тъга — разбрах, че всъщност в годините, откакто имах Аксел, е трябвало той мен да обучава.