Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (58) (Новели, разкази, миниатюри)

ИЛЮСТРАЦИЯ

Малко обяснение.

Моят приятел Иван Кожухаров е илюстрирал голяма част от разказите, които сам си харесвам най-много. Ние дълго сме говорили за тях — впрочем, както и за неговите рисунки. Веднъж се опитах да сторя обратното, тоест с думи да илюстрирам рисунка. Ето този опит.

Човекът — на всяка цена. Аз — непременно. Жената — естествено. Пръстите на краката, с които сте стъпили, но не земята е грешна, а ние. Виж кокалчетата и петите подробно, разбира се, с неизчезваща мъка. Окото сега — ах, окото! Копита на крава и бялата пяна от устата на черния бивол, пръстта — вечните скулптурки от следите на калта — лудата, луда извивка на овнешките рога, нежната и невидимо тънка тревица, превърната в мляко, мучене, и виме, и гладно момче, застанало някога срещу оскърбените им муцуни, а между тях — топли и страшни муцуни — все тъй напред:

с копитата по пръстта, конете отзад в неизбежния спомен, капите на попове — пеещите в дълбоко мълчание отци, — невидимият неизчезващ мирис на прах от това тичане (накъде?), ех, мамо, тъй са рогата на овена, тъй, ние сме извитите всъщност, но още по-прави от това, по-прави, отколкото бяхме — и сме красиви дори, поради черното сме дори и блестящи.

(Истински мръсни стените, не заради снобския признак, мухлясала мода: „художник“ — утробата да не би да е чиста?)

Ето те — просиш на стълбата, мамо. Ето те — между царете. С меча в ръка или пък с топлинката от погледа на жребчето — ето те винаги, всякъде, всякак, толкова свята и неизбежна… Каква ли беше пък тази ужасна илюзия, че ти можеш да бъдеш повече от една? Слава на бога — не си. Не си, не си — ето ги всички останали. Само една си. И ние.

Защо не разбрахме навреме?

(И напукването по стените над леглото, и мръсната боя с петната е рисунка — дяволът ли? Самодиви ли нощем? Или все умореният, тежкият, детски пригласящият на неспасяемо отминаващите копита дъх от гърдите ти, художнико силен и беден?)

Тук са копитата и муцуните, и рогата. Конете отзад. Светците, мъжете и мама. Даже стаеният, страшният вик на душата.

Тук са — щом ние сме тук.