Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (121) (Новели, разкази, миниатюри)

ЗА НАМА

На Иван Йорданов

Връщаме се от лов, носим голям глиган. Иван казва на шофьора да спре преди селото и отива до крайната къща. Бави се, чудим се какво става, но чакаме. Иван е отличен ловец и приятел.

Ето го, иде с каручка. Кончето — нагиздено, ритлите — писани.

— Давайте го тук — рече Иван и ние сговорно му помогнахме, та свалихме глигана от джипката и го натоварихме на каручката. Тук той изглеждаше наистина чудовищен.

Ние се прибрахме да се преоблечем, а Иван тръгна с каручката из селото. Скоро той събра на площада мало и голямо. Всичко цъкаше с език и изразяваше възхищението си.

Намериха се и музиканти — те тръгнаха пред каручката. Иван караше кончето с високе и от време на време гръмваше с пушката към небето. Голям празник направи този човек в селото. Когато привечер се събрахме да дерем и да делим глигана, Иван седна с голяма компания в кръчмата. На мен се падна да го викам.

— Ела — рекох, — че делим вече прасето и ние ще тръгваме полека-лека.

— Делете го — махна с ръка Иван, като се усмихваше щастливо. — Как така?

— Те така. Делете си го и на добър ви час, които пътувате.

Настоях, че не може така, има си ред. На всичкото отгоре сам той бе свалил редкия екземпляр.

— На мен не ми е за месото, Доне! — рече Иван. — За нама ми е!

— За какво?

— За нама. Нали това ти казвам.

— Какво е това „нама“?

Иван сви рамене. Обърнах се към другите край масата — и те свиха рамене.

Много години оттогава, много народ съм питал какво значи тази дума „нама“.

И никой не ми е отговорил. Въпреки това тя все повече се набива в ума ми и с течение на времето аз все по-добре и по-добре я разбирам.