Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (95) (Новели, разкази, миниатюри)

ЗА ПИРИНСКИЯ КРАЙ

Между двайсет и четири и трийсет и пет годишна възраст моята геоложка работа ме люшкаше от единия край на България до другия — така се люшка махалото, отмервайки броеното време на човешкия живот. То даже не запазваше една посока — това щастливо махало на скитащите учени, търсещи момчета и момичета — кривеше се според растящите нужди, местеше своята ос, докато ошари картата на нашата родина от всички възможни страни.

Сега, на четиридесет и пет, когато вадя лица и картини от старата геоложка торба (без която и работата ми на писател нямаше да я бива), имам прекрасна възможност да преценя кое колко е струвало. Пейзажът след десет години е избледнял. Песента и смехът са утихнали. Руменото и бяло лице се е свело малко надолу и от очите му не изригват същите омагьосващи огньове.

И тъй, седя сега над празния, още невинен лист, зяпам в прозореца сивото градско небе — разказът, който замислям отдавна и чийто скелет знам точно, иска да оживее. Трябва му чиста, красива природа — арена за действието. Трябва му истински мъж, волен и силен — герой на събитието. Трябва и момиче — без него къде?

Седя и мисля. Ровя в любимата, старата, златната геоложка торба. Напипвам клонче брякина от Странджа. Ушите на заек, хукнал през угарите край Дунава — право към изгряващото слънце. Вимето на крава край Искъра, пипам. Всичко това е много хубаво, но нежният бял лист (господар последен на всичките спомени) не трепва.

Бръквам внимателно още навътре, докосвам червените боровинки от Сърненските ливади, светкавичната пъстърва от Канина, зъберите над село Доспат. Чудесно. Може би… Вдигам очи за последно — след миг започвам по листа.

И виждам белия, син, небесен и ослепителен Пирин… Това, разбира се, е пейзажът за разказа. Ето, ръката ми тръгва да го рисува.

Но аз спирам, усмихвам се и се питам:

Каква беше тази планина, боже, та изведнъж измести другите от сърцето ми и се настани вътре по свойски?

Мъж трябва за разказа — стига съм зяпал градските покриви през прозореца. Давай лица, думи, постъпки. Давай приятелства, чест, благородство. Минават. И аз ги отминавам.

И изведнъж един човек застава пред мен — усмихнат, мустакат и страшен. Ти ли си? — питам. Той кимва. Кажи нещо за себе си, да зная как да те опиша. Мъжът запява полека, провлачено. Извива глас, Сваля калпака…

Поглеждам белия лист, пълен с прекрасни надежди, и го питам:

Какъв беше този човек, листе, та другите избледняха пред него?

Листът мълчи — чака момичето. Тръгват момичета в очите ми — от първата целувка преди цели трийсет години край насмолените изправени траверси в гара Левски, до днешния изискан нежен свят в София, с който отдавна съм на естествено и непритеснително „ти“.

Минават и заминават момичетата, мяркат се вляво-и вдясно, надолу и нагоре, увиснали всичките на махалото на живота — с развяти поли.

Белее ням листът, белее снежната шапка на Пирин. Тъмнеят веждите и мустаците на стария, новия, вечния харамия — песента му се лее.

И ето една коза. Една мотика за тютюн, излъскана от жълта пръст и камъчета.

И момичето в средата, което ги стопанисва.

Аз съм — казва ми то.

Разбира се, мълча аз. Знам, че си ти.

И се навеждам веднага над щастливия лист, да го напълня с прекрасни неща. С моите спомени, мисли, надежди. Навеждам се, докато мълком се питам:

Какво беше това момиче, родено от Пирин планина и от песента на мъжа, господи?