Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (129) (Новели, разкази, миниатюри)

КОКИЧЕ

Веднъж видях едно кокиче — то беше подало свитата си камбанка уплашено: февруарският вятър край Радомир носеше сняг. Ветровете тогава носеха и мене — уплашено чаках моя април.

Колко ли хиляди кокичета съм видял, купил, набрал или отминал оттогава? Защо, когато се загледам в някое от тях — и даже само в думата „кокиче“,-аз неизменно си спомням онова? И неизменно ще го попитам:

Къде си?

Веднъж ловният излет, в който участвувах, завърши неуспешно за мен. Бяхме около трийсет човека и почти всеки имаше заек. Аз — не. Събрахме се при чешмата под село, да си тръгваме. На поляната, осеяна със заешки трупове, някои закусваха. Други седяха и пушеха. Пушките им бяха прибрани. Аз идвах последен и с останалите искрици надежда претърсвах всяка трънка.

На десетина крачки от чешмата, пред очите на всички, заекът изскочи в краката ми и хукна. Млад. подскрежен и красив, „Ззззт! Ззззт! Ззззт!“ — чух ноктите му по камъка. Стрелях и го изтървах. Прицелих се по-хубаво и повторих. Той само отскочи встрани и продължи. Гледах го дълго как заминава, как после превали хълма и изчезна.

Този заек ми трябваше много — кой ли пък обича неуспеха?

Но и неговият живот му трябваше страшно — кой не се опитва да оцелее?

Вече не зная колко заека съм видял, убил, изял и раздал през живота си. И все през паметта ми тича заекът от чешмата — радостен, ужасен и прекрасен. Ето го заека, още пет скока и прехвърля баира… Отдавна по него не стрелям. Понякога само ще му извикам: „Ех, бря-бря-аа!“ Или пък тихо ще го попитам:

Къде си?