Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (107) (Новели, разкази, миниатюри)

ДУМИ ЗА ПРОЛЕТТА

Отдавна съм забелязал, че се пише за всичко. За всяка дата и почти за всеки човек. Казвам го без упрек — щом някой е посегнал с перото за нещо, значи то (и нещото, и перото) заслужава това.

Казвам, че се пише за всичко, за да се оправдая — ето, аз искам да напиша няколко думи за пролетта. Да я приветствувам искам. Не само тази пролет, която започна на двадесет и втория ден от месец март на 1988 година. Всичките, от които идем. Всичките след нея, на които се надяваме.

Здравей пролет — какво ли друго да напише човекът за теб? Добре дошла. Устискахме и тази зима. Сънувахме те… както обикновено. Пак си купихме мартеници. Пъпките пак тръгнаха (водени от жълтата светлина в дряна), белият щъркел пак ще размаха криле и ще спусне дългите си крака над почернелите клечки в гнездото. Ах, случи ми се да го видя пред две-три години в Нови хан. на площада — точно на двадесет и втори март. Целият беше мокър. Люлееше се. Извиваше шията си назад и през усмивката щеше да се разплаче. Приличаше на плашило. Глупости — той приличаше на светец…

Спрях колата и си свалих шапката. С гримаса, подобна на неговата (усмивката и сълзата ведно) разбрах за сетен път колко са слабички моите думи и колко не ми стигат — дори да изразя само това, което един най-обикновен щъркел ми шепне. Но бях щастлив, винаги ще го помня. Не се живее само с думи. То и само с чувства не може се преживя.

И все пак ние — от лятото и от есента на живота, ние, ланските клонки (отръскани от леда), по които с божествен кураж ще избухнат новите пъпки — нека не спираме сока от най-нежните думи и чувства, когато посрещаме пролетта.