Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (77) (Новели, разкази, миниатюри)

ГЮНТЕР

Пътувах надолу от Пловдив, денят беше хубав, усещах една вътрешна бодрост — безпричинна, и убедителна. От двете страни на шосето се точеха бреговете в зелено, и навътре — в дърветата, из лозя и градини — се мярваха трактори, бели забрадки, каруци. Мислех си за различни неща, обикновени и прости, но сега, гледани през доброто ми настроение, те ми се струваха особено важни. Толкова, че ми се искаше някак да ги запазя. Да не ги оставям да минат ей тъй, както минават лодки в морето — красивите дири бързо се губят и то си остава такова, каквото е било и преди. Тогава ми хрумна тази идея — да си наема един секретар. Естествено, човек не може да кара кола и да пише, нито пък е приятно през пет минути да спираш.

Идеята все повече ми харесваше и почнах да се оглеждам. Отдясно на пътя имаше аутостопьори, те и бездруго даваха знаци с ръце, а някои показваха малки плакати: „Свиленград“, „Едрине“, „Истанбул“, „Бейрут“…

Избрах една руса физиономия, спрях и отворих вратата. Момчето си вдигна торбата от земята и влезе.

— Заповядай — викам, — но веднага предупреждавам, че срещу возенето аз имам едно условие.

Момчето се усмихна любезно и се настани удобно в седалката. Бях вече набрал нормалната скорост, когато повторих:

— Работата е проста, но аз няма как да я свърша, понеже са ми заети ръцете.

— Данке шьон! — учтиво каза моят спътник и кимна.

Аз го позяпах така, после изпъшках и си помислих:

„Къде те уцелих пък тебе…“ Все пак на оскъдния немски от гимназията успях да го попитам докъде ще пътува. Той ми обясни, че целта му е Свиленград, но работата му изобщо никак не е бърза, пък и имал здрави крака. „Жалко — помислих, — трябваше да е по-близо, та да го изсипя от колата по-скоро и да си взема българи за диктовката.“ Но този ден се оказа богат на идеи и ето че друго ми дойде наум.

— Слушай — казвам му, — я виж пред тебе в нишата има една папка.

— Я, бите.

— Вземи я, ако обичаш, вътре има един молив.

— Я, бите.

— Докато стигнем до Хасково, аз съм дотам, напиши ми едно съчинение.

— О!

— Защо, в училище не си ли писал никога съчинения! Това ще бъде твоята такса за возенето.

Той ме погледна в очите и разбра, че говоря сериозно. Почеса се, повъртя молива и сви рамене. Попита ме за какво все пак трябва да пише.

— Ами — викам — за каквото ти скимне. Ей така, просто си гледай наляво-надясно и пиши…

— Я, я… — каза той неуверено, след туй захапа края на молива, помисли и най-сетне видях, че започна да пише.

Оказа се, че сега ролите се смениха — любопитният в този момент бях аз. Хвърлих едно око към онова, което излизаше изпод неговата ръка, но не разбрах нито една дума. Намалих скоростта и въпреки чудесния път продължавах бавно. Исках да му осигуря повече време.

Разбира се, и най-дългият път понякога свършва. Мина колкото мина и ето че надписът „Хасково“ се появи пред очите ми. Момчето продължаваше да пише бързо, докато стигнах до центъра на града. Аз спрях. Той се усмихна, подписа се отдолу като на документ и четливо написа адреса си. После ми даде листа, ръкувахме се и слезе.

— Тука такова… — чух се да казвам, без да помисля — аз съм малко нататък, след Хасково, ако искаш да те заведа вън от града. Там по-лесно ще намериш кола, около бензиностанцията.

— О, данке — каза момчето и се върна при мене. Подкарах и се опитах да поприказваме. Там ми обясни, че е холандец. От Амстердам до Пловдив дошъл така, на аутостоп и пешком. Отивал на морето, но имало още време до срещата с неговите приятели и решил да кръстоса страната. Слушал много за България и искал сам да види. Бил на двадесет и една година, помощник-надзирател в училище за недоразвити деца. Тръгнали четирима приятели заедно от центъра на Амстердам, всеки със своя късмет. На първата бензиностанция още се разделили, така се случило. Не знаел сега другите точно къде са, напред или назад. След общо двадесет дни от тяхното пътуване трябвало да се срещнат пред най-високия хотел на Слънчев бряг между два и шест часа следобед. И всеки следващ ден да се чакат по това време, докато и четиримата не се съберат.

— Чудесно, чудесно — окуражих го аз и когато излязохме от града, се разделихме. — Не те попитах за името, но…

— Гюнтер — каза момчето, — отдолу там съм написал!

Махнах му, отминах напред и цели два дена — докато траеше моята командировка — мислех за него. Любопитството ми за текста на съчинението не можеше да угасне, тъй като сам не можех да го преведа. Това стана, когато се прибрах в София и прибягнах до помощта на един приятел. Той знае немски отлично, помолих го да ми го преведе писмено. Впрочем ето какво получих от този приятел:

„Принудително свободно съчинение от Гюнтер Шел, холандец, двадесет и една годишен, свободомислещ, неосъждан.

За пръв път идвам в България сега, през месец май 1972. Бяха ми разправяли, че тук е много, много хубаво и аз им вярвах. Сега, след като сам дойдох и видях, разбирам, че всъщност нищо не са ми разказвали. Че са ме лъгали всъщност. Защото ето какво разбрах, когато видях тази страна с моите очи: когато бог е сътворявал света и е стигнал до вашата малка земя, той някъде се е зазяпал и е изсипал премного прелест и красота. Няколко дни вървях пеша или на случайни автомобили, разглеждах всичко, каквото поисках. Веднъж спах в една изоставена воденица край село… Забравил съм името му, но когато сутринта се събудих, помислих си, че никога досега не съм бил така пълно щастлив. Друг път лежах в тревата край една река и за пръв път от две години, откакто работя в едно училище за нещастни деца, родени с дефекти, за пръв път от тези две години аз нещо се опитах да си попея… Занимавам се с нещастните деца в интерната, но моето хоби са оптическите инструменти: очила, бинокли, далекогледи и други такива. Ако един ден получа добра работа в някой магазин или в завод за оптически прибори, ще мога да идвам всяко лято тук, в България, на морето, което още не съм видял, но вече чудесно си го представям…

Казвам се Гюнтер Шел и живея в Амстердам ББ Кийст, 228-А. Всички хора, които срещнах в България, бяха много добри, мили и нормални към мене, с изключение на един, който ме взе в колата си и ме накара да му напиша съчинение. Аз никога не съм писал хубави съчинения, по литература в училище имах тройки. Тоя път се съгласих, защото нямаше как, вече ме боляха краката от толкова път. Но знаете ли, за мое щастие се оказа, че да пишеш съчинение за нещо толкова хубаво, каквото е българската земя, било съвсем лесно.

Гюнтер“