Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (97) (Новели, разкази, миниатюри)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor (2002)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Дончо Цончев — ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ГЕОЛОГ

Първо издание

Редактор Христиана Василева

Художествен редактор Антон Радевски

Технически редактор Светла Петрова

Коректор Ива Динева

(Прочее, към нея трябва да се обърнем за думата, отбелязана със звездичка от мен. Виктор)

Тираж 25112

Поръчка N 36/1988 ГОДИНА на изд. „БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ“

Дадена за набор НА 20. IX. 1988 Г. излязла от печат на 25. I. 1989 г.

ДП „ДИМИТЪР НАЙДЕНОВ“ — В. ТЪРНОВО Цена 1,33 лв.

(C) Дончо Цончев, 1989 c/o Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

ЗВЯРЪТ

Едно момче искаше да стане:

в понеделник — шофьор на голям автобус; във вторник — учител по история; в сряда — знаменит футболист; в четвъртък — киноартист; в петък — скиор като Петър Попангелов; в събота — космонавт и в неделя — ловец като баща си. .

Момчето беше малко, да го запишат в курсовете за шофьори, имаше дълго да учи, докато стигне до университета, където се готвят учителите по история, и трябваше да тренира десет години поне, та да облече фланелката на Левски-Спартак, ЦСКА, Локомотив, Славия. Все толкова далечни и трудни бяха киноартистите и космонавтите, и скиорите като Петър Попангелов. А баща му беше подръка и ето че един ден той му каза:

— Калине, стягай се, утре отиваме с тебе на лов. Момчето дълго не можа да заспи, а после сънува как върви до баща си и как стреля с голямата пушка. Но успя да стане навреме, закуси много добре и… ; В ниското студено небе бавно се виеха орли и соколи. От горичката се дочуваха свраки. Двамата ловци дълго вървяха и мълчаха, докато бащата се закова на мястото си изведнъж. Без нищо да вижда, момчето се сниши и усети тръпки по гърба си.

Дивата котка дебнеше своята жертва — ловците започнаха да дебнат нея. Когато наближиха на изстрел, бащата вдигна пушката.

Гърмежът отекна силно, дивата котка подскочи високо нагоре. Но като падна, започна да бяга. Втори изстрел — животното се сгъна, обърна се към човеците и от устата му се чу едно страшно: „Ххх!“…

Бащата сложи нови два патрона в пушката и я даде на момчето:

— Стреляй! — каза той.

Малкият ловец се справи с тежката задача и видя как от собствената му ръка, от разстояние, животното остана на място.

Спряха на няколко крачки от него и бащата каза:

— Не наближавай повече, това е звяр.

— Тя вече не мърда — каза момчето.

— Абе не мърда, ама е звяр. Ще го почакаме още така. — Големият ловец запали цигара и добави: — Младо животно е. На една година. Това е първата му зима, в която само трябва да изкарва прехраната си.

— И на него му е първият лов значи — каза момчето след малко. — Защо го убихме?

Бащата рязко обърна глава към сина си.

— Защото е вреден дивеч и унищожава полезния. Как да не знаеш!

— А защо е направено?

— Кое?

— Ами то. Такова животно. Дивата котка например.

— Бог знае — каза бащата. — Природата го е направила.

— Татко, ти повече ли знаеш от тях?

— От кои?

— От бог и от природата.

Възрастният човек погледна очите на сина си — отворени и пълни с въпроси. Синът гледаше очите на животното — отворени и пълни с червен сняг.

— Хайде! — каза големият ловец.

— Няма ли да я дерем? — попита момчето. — Не — каза бащата. — Кожата е много накъсана. Хайде!

Той закрачи, без да се обърне назад. Момчето го последва.

В ниското небе се виеха орли и соколи. Откъм горичката се дочуваха свраки. Под снега, в трънките, из деретата бяха се спотаили всички животни. И вредните и полезните, и старите и младите. И грозните и красивите, и приказните и простите. И като не знаеха кое какво е според човека с пушката, и кой и защо ги е сътворил, натискаха се с думкащи сърца в леговищата с надеждата да оцелеят на всяка цена.

И тъй сънуваха пролетта.