Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (126) (Новели, разкази, миниатюри)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor (2002)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Дончо Цончев — ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ГЕОЛОГ

Първо издание

Редактор Христиана Василева

Художествен редактор Антон Радевски

Технически редактор Светла Петрова

Коректор Ива Динева

(Прочее, към нея трябва да се обърнем за думата, отбелязана със звездичка от мен. Виктор)

Тираж 25112

Поръчка N 36/1988 ГОДИНА на изд. „БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ“

Дадена за набор НА 20. IX. 1988 Г. излязла от печат на 25. I. 1989 г.

ДП „ДИМИТЪР НАЙДЕНОВ“ — В. ТЪРНОВО Цена 1,33 лв.

(C) Дончо Цончев, 1989 c/o Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

КАФЕТО ИЗСТИВА, МАДАМ

Първият път, когато ученикът срещна това създание, той спря на тротоара и остана насреща му с отворена уста.

То едва забележимо се усмихна и — както можеше, да се очаква — отмина.

Той го сънува. Съчинява си диалози. Хвърли се да чете поезия. Когато мислеше за него, леглото му ставаше тясно и таванът му ставаше тесен — ставаше и хукваше отново навън.

Вторият път срещата се случи в театъра — създанието седеше през три реда напред, два стола отдясно. Ученикът нищо не видя от спектакъла. Но изучи до болка и завинаги всяка чупчица от разкошните коси на създанието.

Момчето си развали успеха. Скара се с приятелите си. Стана сприхаво и веднъж го видяха да блее на една маса в кварталната кръчма и да пие сам, подобно човек извън талвега на живота.

Десетият път, когато се срещнаха на улицата, момчето вдигна неопределено ръка във въздуха и успя да каже:

— Извинете…

Създанието го погледна за секунда в очите, но лицето му не се промени и токчетата му го отнесоха по безпощадния път.

На другия ден момчето отиде войник.

Няколко години по-късно, на същата улица и почти точно на същото място те се срещнаха отново. Разбира се, никой не беше забравил другия. Студентът скръсти ръце пред гърдите си и се усмихна слабо. Създанието спря и също се усмихна. Каза:

— Добър ден. Все имам чувството, че искате да ми кажете нещо.

— О, много неща бяха, мадам.

— Може би… да изпием по едно кафе заедно? Студентът се засмя:

— Представям си на какво прилича.

— Кое?

— Кафето.

— Защо?

— Колко е изстинало оттогава, кафето. Това си представям.

— Не ви разбирам.

— Знам. Виж това не се е променило. Затуй сега ще ви обясня съвсем точно.

Той спокойно хвана ръката й, целуна я вежливо и каза с плътния си глас:

— Слушайте, мадам. Сбогом. Аз толкова дълго ви сънувах, че вие вече напълно ми омръзнахте.