Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (101) (Новели, разкази, миниатюри)

ПРОСТИ РАБОТИ

Мой колега и добър приятел — автор на десетина книги — не се радва на особен успех в писателската си работа. Той е умен човек. Нашият занаят му е ясен от всички страни. И въпреки това славата все някак го отбягва.

Години съм се питал защо е така, години сме разговаряли с него за всичко. Веднъж ми хрумна идеята да го запиша на касетофон, без той да разбере това. Направих го, пуснах си после касетата и много дълго размишлявах върху нещата, които той бе изговорил. Те впечатляваха всеки от събеседниците. Бяхме у дома, играхме шах, пихме кафе в компанията на още двама наши приятели.

За да не съм пристрастен и на йота, дадох касетата на жена ми, като й поръчах да запише на машина само онова, което той е говорил. Така се получи текст от четири пълни страници.

Тогава размених някои пасажи, също и местата на някои фрази. Нещо изхвърлих. Но нито една дума не прибавих от себе си! Сложих подходящо заглавие и ето, че се получи едно есе — свободно, любопитно, майсторско.

Написах си името под това есе и след два месеца го дадох на моя приятел, да го прочете.

— Не си знаеш силата — каза той. — Много хубаво нещо си написал!

— Не си знаеш силата ти — засмях се аз. И му разказах как съм „написал“ това есе.

В първия миг той също се засмя, но скоро ме попита с твърде сериозно изражение на лицето:

— Защо… го направи?

— Не знам — признах си чистосърдечно. — Просто ми хрумна.

— И какво… искаш да кажеш с всичко това? Свих рамене. Вече ми беше наистина неловко.

— Даа… — проточи той замислено. — Зная защо си го направил и какво искаш да кажеш.

Проклинах се за моето хрумване и го гледах право в лицето, с всичкото си приятелство.

— Ти искаш да кажеш, драги мой, че и писането е като свиренето на пиано.

— Не те разбирам — измънках.

— Ами проста работа е свиренето на пиано, беше казал един от виртуозите пианисти. Достатъчно било само с определен пръст, в определен момент, да натиснеш определен клавиш.