Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (102) (Новели, разкази, миниатюри)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor (2002)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Дончо Цончев — ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ГЕОЛОГ

Първо издание

Редактор Христиана Василева

Художествен редактор Антон Радевски

Технически редактор Светла Петрова

Коректор Ива Динева

(Прочее, към нея трябва да се обърнем за думата, отбелязана със звездичка от мен. Виктор)

Тираж 25112

Поръчка N 36/1988 ГОДИНА на изд. „БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ“

Дадена за набор НА 20. IX. 1988 Г. излязла от печат на 25. I. 1989 г.

ДП „ДИМИТЪР НАЙДЕНОВ“ — В. ТЪРНОВО Цена 1,33 лв.

(C) Дончо Цончев, 1989 c/o Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

АСМАТА

Февруарският следобед беше мек, майка ми мелеше печена соя, да ми прави кафе, а аз стоях на балкона с лозарската ножица в ръка и си припомнях начина за рязане „на чепър“, загледан в сухите кафяви пръчки на асмата. Миналата година закъснях с резитбата и лозите „плакаха“. И в този миг виждах съвършените бисерни капки, които се образуваха на рязането, стъпвам на малкия зид и протягам към тези сълзи език. В този миг. А то беше миналата година.

Клекнах да отвържа пръчките. Когато докоснах парцалената лентичка, с която ги бях привързал за перилата миналата година, спомних си как правех това и изпитах чувството, че то беше вчера.

Седнах на ниското дървено столче. И фланелката, от която майка ми правеше лентичките за връзване, вчера бе на гърба ми — когато… почвах да строя къщата. Ето, ясно усещам дъха й, виждам трапа за основите, мрежата със закуската на едно клонче на джанката…

Ей, какво става? Та аз все тъй вчера изкопах дупката, та посадих пръчката, която съседът ми даде, оградих я от пилетата с клечки и… сега тази асма опасва целия голям балкон на втория етаж.

— Какво се замисли? — Майка ме зяпаше от двора, като въртеше старата месингова мелничка. — Забрави ли, каквото съм те учила уж?

— Не. Не това — казах. — Ами се чудя къде отиде тази година.

— Коя?

— Тази. Цялата. Нали вчера клечах пак тука и подрязвах асмата?

Майка се засмя — досущ като момиче.

— Ами в нея е отишла — рече. — В асмата. Не я ли помниш каква беше миналата година? Не я ли гледаш каква е сега?

Вярно. Къде ли другаде отиват годините — вода в решето, — ако не в онова, което сме посадили, изчакали с любов и отгледали?

— Че той баща ти, бог да го прости, нали вчера донесе ей таз мелничка в ръцете ми. — Майка я тупна ласкаво, месингът изпрати остър слънчев лъч в окото ми. — Ти не беше се родил още, той беше с неговите дюлгери по Влашко…

Вчера. О, вчера…

— Ела, ела. Водата кипна. Докато слезеш, кафето ти е готово.

Оставих ножицата на балкона и тръгнах надолу смаян. Внезапна и страхотна тръпка ми каза отвътре,-че годините на майка ми и на баща ми са в мен — всичките. Точно тъй, както тази моя минала година видях преди малко в асмата.

Аз бях тяхната асма.

— Ние — всички — сме нечия асма. И трябва — значи — да отидем високо. Да имаме красиви листа. Да правим нежна сянка. И плодовете ни да бъдат много сладки. А сокът им — колкото повече време стои — толкова по-силно да опиянява.