Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (66) (Новели, разкази, миниатюри)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor (2002)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Дончо Цончев — ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ГЕОЛОГ

Първо издание

Редактор Христиана Василева

Художествен редактор Антон Радевски

Технически редактор Светла Петрова

Коректор Ива Динева

(Прочее, към нея трябва да се обърнем за думата, отбелязана със звездичка от мен. Виктор)

Тираж 25112

Поръчка N 36/1988 ГОДИНА на изд. „БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ“

Дадена за набор НА 20. IX. 1988 Г. излязла от печат на 25. I. 1989 г.

ДП „ДИМИТЪР НАЙДЕНОВ“ — В. ТЪРНОВО Цена 1,33 лв.

(C) Дончо Цончев, 1989 c/o Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

ЧОВЕКЪТ

Той беше овчар и си живееше в рая. Тъй се шегуваха с него, тъй казваше и самият той. Наистина планината му даваше всичко. Бездънно небе над калпака, безкрайни зелени гори пред окото, тучни поляни в краката. Поляни — пеещи с овчите хлопки. Мляко и вълна, сирене, агнета, пастърмица — хлябът, яйцата и другото вземаше от село. Слизаше, разменяше своите стоки и се връщаше.

Той свиреше на кавал, този човек, и по това нямаше равен на него. Когато мекият писък тръгваше от края на устните през дървото — огънат, разохкан от пръстите на ръцете, — секачите пускаха брадвите на земята. Старите селянки сядаха с наръчи по гърбовете и очите им лъсваха — живи мъниста — сред прегорелите като шума лица. Скитниците, децата, излезли за гъби — изпъваха вратове, зяпнали…

Птиците само свиреха толкова сладко и ручеят, като шепнеше в камънака.

* * *

Човекът, разбира се, имаше нужда от другите и често прескачаше в село. Той свиреше и там — в кръчмата, за сватби и на седенки, — а тъй като беше весел и разговорлив, нямаше кой да не го кани.

Това му създаваше грижи, защото овцете трябваше да остават сами. В балкана имаше вълци и те нощем връхлитаха към кошарата. Едрите, верните песове — то се знае — някак се оправяха с по един или два вълка, като ги усещаха отдалеч, лаеха силно и ги прогонваха. Но понякога вълците идваха в глутница. и тогава трагедията бе неспасяема.

Пет или шест в група, гладни и решени на всичко, вълците не се съобразяваха с нищо и диво нападаха-Те не се интересуваха от железните шипове, щръкнали върху кучешките нашийници, изскачаха като сенки от всички страни, страшните им челюсти клопваха — късаха кожи и чупеха кости, — кошарата се изпълваше с лудото блеене и с миризмата на кръв.

Кучета, които бяха посрещали глутница, после не можеха да се справят и с един вълк. Ставаха някак особени. Вместо лай виеха още като му доловят миризмата. Свиваха опашки между краката и се натискаха изнервени при овцете.

Човекът беше разбрал всичко това и ги сменяше. Отглеждаше нови, още по-едри и злобни, хранеше ги богато и им ковеше нашийници. По този начин работите вървяха все пак нормално — но до явяването на глутница. След страшната нощ и новите кучета ставаха непригодни. С една дума, само той беше надеждна защита на стадото. Старата пушка от баща му, която съвсем не признаваше глутници. Даже един изстрел в нощта беше достатъчен и зверовете изчезваха.

Те бяха двечките му магически вещи — пушката и кавалът. Но можеш ли всяка нощ да оставаш в кошарата? Песните на другарите в кръчмата, кикотът на момите из село… Ти стой всяка нощ при овцете, та да ги пазиш от вълци.

Човекът понякога просто рискуваше. Не всякога идваха вълци. Калпави или добри, кучетата все някак там лаеха, да се чува. Завъди вече по три и по четири (цели самуни изяждаха), слизаше в селото да нощува и — тъй. Но до следващото явяване на жестоката глутница.

Завареше ли кръвта по поляната, труповете на петнайсетина овце, разтрепераните си, изподавени кучета, той викаше лудо и псуваше всичко, проклинаше дявола, бога и себе си — след това месеци не помръдваше от кошарата.

Нещата се промениха случайно (той даже не беше и мислил това), когато един ловец мина с вълчетата. Те бяха две, носеше ги в торбата си като котки. Къде, какво, как ги намери? — ловецът седна при него и му разказа. Попаднал на диря в гората, намерил леговището и котилото. Нямало я вълчицата… ето — прибрал ги.

— Два звяра по-малко — каза ловецът. — Пък и пара дават за тях, ти нали знаеш.

Той постоя при овчаря, пушиха по цигара и говориха. Разправи му как някой опитомил така два вълка и ги научил да пазят овцете. Слушал от дяда си за това, дядо му бил виждал тези два вълка с очите си.

Овчарят се смя на историята, после извадиха вълците бебета от торбата и се заиграха върху тревата. Те бяха, вълчетата, пухкави и смешни като кутрета.

— Аз да знам, че е истина… — каза замислено овчарят.

— То си е истина — каза ловецът. — Нали ти рекох, дядо ми ги е виждал с очите си.

Овчарят поиска вълчетата от ловеца. А ловецът — пари стрували. Овчарят помисли, даде му пастърма, две агнешки кожи и сирене. Сделката стана. На изпращане веселият овчар каза:

— Ако рече да се опитомяват наистина, за Гергьовден имаш и едно агне от мене!

— Да доживеем до Гергьовден — каза ловецът, като надигна тулума със сирене и помириса още веднъж пастърмата.

Вместо два вълка — пастърма и сирене.

Намести товара на рамо, на другото пушката, махна с ръка и си отиде.

Голяма игра падна с двете вълчета. Накрая те заспаха в ръцете на овчаря — веднага след като се налокаха с мляко. Той им го бе сипал, затоплено, в една от кучешките съдини. На сутринта пак, на обед и вечерта също — заредиха се дни на игра и очакване.

Може ли вълк да опитомяваш? Нали той козината си само мени? Ти си луд, някой ден скъпо ще ти излезе! Те нека да порастат, тогава ще видиш…

Така му говореха в селото, често така мислеше и самият той. А вълчетата си растяха, скачаха като луди отгоре му, ближеха му ръцете и скимтяха.

Човекът хващаше муцуните им, ушите — понякога дълго се вглеждаше вътре в очите им. Виждаше своето чувство отразено. Беше ги кръстил Пано и Гюро — и двете бяха мъжкарчета.

— Ей… — казваше им понякога той, като ги гледаше вътре в очите. Те се учудваха и кривяха по детски глави. Като че искаха да му кажат: „Какво има? Нали все така всичко е в ред помежду ни?“

Свикнали да лежат край овцете, Пано и Гюро не обичаха особено да се отделят. Живееха си наоколо като кучета, чакаха си храната с търпение и познаваха своя стопанин дори по гласа на кавала. Към другите хора, които срещаха с него, бяха студени, но безразлични.

Цяла сензация бе първото им появяване в селото-Вече големи, колкото кучета, от двете страни на господаря си, те стъпваха леко и се оглеждаха — объркани от гъстия свят. Стряскаха се от малко, чудеха се на непознатите миризми. Бяха по-скоро плашливи, отколкото страшни. Към кучетата проявяваха интереса си сдържано, впрочем какъвто бе проявен към тях. Само едно пале не отчете нещата и се нахвърли да ги нападне истерично. Пано се спря да го погледне и съвсем мъничко сниши глава. Гюро се обърна полека към него, джуката мръдна нагоре и му показа само един зъб. Още на пет крачки от тях палето изквича тънко и тъй се преметна да бяга назад, че се смя цялото село.

Дойдоха щастливите дни за човека. Той беше ги оставял сами някоя вечер, като ги дебнеше отдалеч. Те си стояха, както обикновено — легнали край кошарата, до овцете. Веднъж се реши и за цялата нощ — сутринта го посрещнаха весели и верни.

Сега вече човекът си слизаше в селото, когато поиска. Нощуваше спокойно и спокойно се връщаше в планината. Неговите два вълка бяха на поста си. Понякога — като идеше сутрин от село — свирваше им още от потока и те пристигаха на минутата. Скачаха отгоре му, ближеха му ръцете — опашките им трепереха от радост.

Така вървяха нещата. Денем човекът и вълците бяха все заедно, неразделни. Нощем те вършеха тяхната работа при кошарата, той — своята в село. Беше се стигнало и до сватба. Навръх Гергьовден ловецът получи две агнета.

— Две бяха вълчетата — каза му овчарят, — нека две бъдат и агнищата. Не едно, както ти бях обещал.

— Аз ти казах — засмя се ловецът. — Каквото съм чул от дядо си, все е излизало истина.

Овчарят му каза за сватбата, покани го и се прибра у дома си.

И ето, дойде тази паметна сутрин…

Човекът беше изкарал вечерта и нощта като пред сватба, малко се беше успал и сега отиваше към кошарата, по-късно от обичайно.

Когато стигна до потока, свирна. Пано и Гюро не дотърчаха. Свирна повторно и една лоша мисъл засенчи очите му.

Забърза нагоре, излезе по рътлината задъхан.

Питомните му вълци го срещнаха едва до кошарата. Целите в кръв, неузнаваеми, издребнели — гледаха го унило и тъжно.

Те пак се опитаха, естествено, да се умилкват, но всичко това този път не им идваше отръки. Приклякваха като куци, вървяха несръчно…

Човекът хвана главата си и се затича напред. Той видя кръв по поляната, след това две от овцете изкормени.

Изрева страшно човекът. Запсува всичко и себе си — затича се презглава към кошарата. Изнесе пушката и докато я пълнеше, виеше.

— Ах, вие ли?! — огласяше той цялата дива околност. — Ах, аз ли?!…

Пано бе клекнал на пет крачки от него и го гледаше уморено. Когато трясъкът се заблъска в баирите отсреща, той само се тръшна встрани и умря мигновено.

При следващия изстрел Гюро като че ли се опита да скокне нагоре — той скачаше тъй още в игрите си като бебе. Получи се едно малко надигане, като от бърза въздишка, след това и неговото дълго тяло се сплеска върху тревата.

Човекът псуваше и нареждаше — тъй тръгна да доразгледа белята.

Само две от овцете бяха удушени — тези, които видя отначало. А кръвта беше много и водеше към гъстака в дерето.

Човекът тръгна по нея и още от първия храст видя трупа на един вълк. На пет крачки от него — още един. На още десет крачки — трети. Той се затича надолу из дерето, два пъти падна и стана. Вълчите трупове бяха пет — на всички гърлата разкъсани.

Човекът се върна нагоре и спря гологлав пред кошарата. С разгърдена риза, с издрано от камънака лице погледна към Пано и Гюро. Омазани в собствената си кръв, озъбени за последно върху тревата, те не можаха нищо да кажат.

Той не се хвърли да плаче и ги целува. Той не издаде никакъв звук. Само взе пушката, хвана я с двете ръце, вдигна коляно и я счупи.

Пусна парчетата на тревата, хвана по същия начин кавала. Счупи и него — хвърли парчетата настрана.

Никой не видя повече този човек. Нито овцете, нито момата, която щеше да става невяста. Нито приятелите му в кръчмата и по балкана, които скърбяха за неговия кавал.

От всичко остана само една песен — за стадото… овчаря и вълците. Но тя беше толкова тъжна, че се пееше от Коледа на Гергьовден.

Един човек чукаше камъни край едно село сред равнината. Правеше паметници от тях и мълчеше — повече от двайсет години. Никой не му знаеше името. Никой не знаеше откъде е. Най-старият от каменарите беше разправял веднъж — преди да умре, — че този човек бил слязъл от планината. Той и тогава мълчал, но така предположили всички — по овчарските, балканджийските дрехи. Смятаха го за ням и за луд, но иначе работеше чудесно. Наричаха го Кънчо. Чукът в неговите ръце някак побутваше камъка чак до сърцето, желязото леко отскачаше и кънтеше: „Кън, кън, кън, кън…“ Така му измислиха това име. Спеше в стайчето до склада за инструментите и остаряваше. Бавно, самотно и мълчаливо — като дърво. Никой не помнеше в тези двадесетина години да си е дигнал главата от камъка, да е погледнал към някого-и за нещо.

Това се случи само веднъж. Свещеникът беше дошъл да поръча два паметника. За двама братя, които се избили. Първо единият заклал другия, а после и той се обесил.

— Е, как така бе, дядо попе? — казаха другите каменари. — Тя страшна тая, както я чухме и в кръчмата.

— Ами ей тъй — каза свещеникът. — Нали ви казах, на оградата. Скарали се…

Чуковете замлъкнаха. Каменарите — без мълчаливеца — вдигнаха очи към ужасяващите подробности.

— Абе тя е тази за човека — каза след малко свещеникът. — Какво има да ви разправям… Нали така пише — още от ден първи на неговата история. Нали той бил изпъден от рая, да страда. И да яде хляба си с пот на лицето.

Тогава и лудият, мълчаливият каменар спря да работи и дигна главата си от камъка. Устата му бавно се отвори. Постоя така срещу свещеника. Потната-капка се стичаше по брадясалата му буза. Ха да продума — и хвана отново чука. „Кън, кън, кън, кън…“

Как да продумаш наистина, след като едно вътрешно питане двайсет години кънти мълчаливо, загледано към библейската истина?

Страшното вътрешно питане: дали човекът е изпъден от рая, или самият той пъди рая от себе си?