Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (119) (Новели, разкази, миниатюри)

ВКАМЕНЕЛОСТИ

Стърчах под жежкото слънце всред голия кър — фантазията ме беше понесла много далеч — с невероятните си криле.

Теорията на професора за тези скали бе привидно стройна и логична, но вътре в самите скали, както и в тяхното положение, имаше очевидни неща, които разрушаваха тази теория.

Не усещах пек, ни умора, ни нищо — не усетих и кога овчарят се е приближил до мен.

— Ало, София. Що е па толко зор сега?

— Кое? — рекох.

Той кимна към камъка в ръцете ми. Това беше рядка, много важна вкаменелост.

— Че найдеш ли руда, да се облажим малко и по назе?

— Няма — рекох. — Тук руда няма да има. Тук някога е било море. Утаили са се само варовици.

Онзи се усмихна и бутна каскета си напред, над челото.

— Кога че да е било море, викаш?

— Преди сто и двайсет милиона години. Той се засмя с глас. Рече:

— Верно, че колко по-учен става човек, толко по-мачно му се разбира.

Подхвърлих фосила в ръката си и му показах отблизо.

— Виж. Това е било мида.

— Е, па може.

— Не — може, а е. Виж я. Мида.

— Вида, я. Вида.

Той се загледа нагоре и посочи нататък с гегата си.

— На връо има халка. Ти виде ли я?

— Не.

— Голема халка.

— Е?

— Па там требе да са връзвале параходите.

Гледах го с отворена уста. Мълчах като вкаменената мида в ръката ми. Тогава той се изсмя гръмко, завъртя гегата над главата си и като я хвърли към овцете, цветисто изпсува.

Тъй и не разбрах никога кого изпсува моят събеседник тогава: овцете, мяроците отпреди сто и двайсет милиона години или всички нас, които по книгите и под микроскопа, и в дъжда и под жежкото слънце търсим трудния път към реалната цивилизация.

Но и до ден днешен — когато ще излагам някоя нова теория — първо се оглеждам много внимателно с каква и пред каква вкаменелост ще я докажа.