Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (47) (Новели, разкази, миниатюри)

СЛАДУРЧЕ

Стажантката се насилваше да върви заедно с мене, аз се усмихнах и чаках развръзката. Тя в никои случай не искаше да се покаже различна от другите геоложки, макар да беше току-що излюпена от института.

По едно време гледам — сваля си очилата и дълго ги бърше. Обляга се на скалата да види нещо отблизо, изтърсва камъчета от обувките. Дожаля ми. Викам й:

— Слушай, ти седни малко тука, аз ще сляза до урвата нещо да проверя.

Тя се тръсна на земята веднага. Аз надолу. Изтегнах се и изпуших една цигара. Нека си почине момичето — иначе утре е болно. Къде да се мери с другите геоложки? Ония са пъргави и загрубели като кози.

Върнах се. Стажантката дремеше седнала.

— Хайде — викам, — полека. Почина ли си добре?

— Честна дума, никога, никъде не съм седяла с такова удоволствие.

Тя стана тежко, нарами отново еднодневката и щяхме да тръгваме. Тогава видях, че между двата камъка под нея лежеше свита една пепелянка.

— Какво е това? — забеляза я сега и тя.

— А, нищо — викам. — Слепок… Такова едно животинче… Безобидно, искам да кажа. Не го закачай, нека си почива и то.

Новата геоложка се наведе да го разгледа и докато аз я теглех за ръката, рече с най-нежен гласец:

— Сладурче…