Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (118) (Новели, разкази, миниатюри)

ЧЕШМАРЯТ

Той беше мълчалив, висок човек. Моята трайна, вечна представа за него не се различава — да кажем — от спомена за един красив, рядък родопски сръндак. Все е някъде наблизо. И все го няма. Срещата по правило е внезапна, но всеки път образът му дълбоко се врязва в очите и в паметта. Дори не мога да кажа със сигурност пет пъти ли съм го виждал всичко на всичко или пък петдесет.

Имаше мустачки, лицето му беше сериозно и бледо, а тъмните му, безвъзрастови очи постоянно се смееха. Тихо и бистро — досущ като малките кладенчета под някоя огромна скала.

Не изписваше името си по чешмите, които градеше — само издълбаваше буквите Ц. П. и годината.

Беше дървар по професия, мисля, че нямаше семейство (поне никой не знаеше да има), сам набавяше материалите за чешмите и сам избираше местата им — от дълги години.

В тези времена моята работа бе да събирам водни проби от много широк район — правехме хидрогеоложка карта на Родопите. Нямаше извор, на който да не съм бил, нямаше и такава чешма.

Кладенчета, големи колкото котле. Естествени бунари — капаклии, — от които те гледа земната глъбина. Безбройни ручейчета, хванати в тесни дървени коритца. Зидани чешми с по три и по седем кавала и с дълги поила за добитъка.

На най-добрите от тях ще видите буквите Ц. П. и годината.

Разбира се, че съм разговарял с него — това влизаше и в самата ми работа. Свие рамене. Усмихне се. Приятно му било да остави чешма от ръцете си. Все едно че в благата въздишка на всеки, който пиел вода от чешмите му, имало мъничко благословия и за майстора.

Тука потръпнах! Не бях докосвал смисъла на човека толкова просто и лесно въпреки всичките ми образования и философски интереси. За пръв път тъй ясно усетих, че смисълът изобщо, и цялата философия на нещата, е всъщност във всичко и навсякъде около нас. Просто някои го носеха в себе си — тъй както човек носи цвета на очите си и както козата вимето си. А другите бяха заблудени нещастници.

Не можех да пропъдя от мислите си чешмаря. А и не исках. Питах се: с какво от себе си ще предизвикам блага въздишка у непознатия, уморен пътник, та една частичка от нея да благослови душата ми? И дори само от този въпрос вече долавях вътрешен мирис на щастие.

Накарах момчетата, които ми помагаха за хидрогеоложките проби, да струпат добър камък за новата му чешма. Аз носех сам самарите с шишетата, вместо помощниците ми, и тъй бях горд, че участвувам.

Неописуемо бе накрая чувството, с което ние — аз и момчетата — прочетохме на готовата чешма: „От геолозите и Ц. П. 1958.“

Тогава — помня — не ме досрамя да целуна този надпис, целувам го мислено и сега.

За следващата чешма (това беше почти година по-късно) разбрах, че чешмарят е купил цимент. Четири торби, които шофьорът на нашия отряд е закарал до мястото. Намерих бързо пълномощника на селцето и му казах, че е хубаво, а и редно общината да плати цимента. Той ми препоръча да се обърна за тая работа към горското. От горското казаха, че нямат нищо против, разбира се, но ако чешмата е запланувана в бюджета, а тя — очакваше се! — не бе запланувана. Изчислих, че докато уредя тези неща, ще се загуби време за четиридесет торби цимент, та махнах с ръка и оставих нещата да си вървят така, както щяха да си вървят и без мене.

Същата нощ някой открадна цимента.

— Кой? — попитах чешмаря.

Той правеше кофража. Погледна ме и се засмя. Но сега пък очите му бяха ледени — точно като Мечите извори под връх Сребрея.

Купих четири нови торби цимент, закарах ги и ги стоварих.

На втората нощ две от тях липсваха.

Една торба цимент — едно уиски в големите градове, Купих още две торби цимент, стоварих ги, но сега оставих на пост едно от момчетата, като го освободих от работа на другия ден.

Крадецът се оказа „стабилен“ човек от градчето. Жигули-комби, удобно, той як — цялата работа траела около две минути, каза момчето.

Дълго мислих как да постъпя, в какво и защо се бъркам, докато изведнъж скочих и бесен се упътих към дома на крадеца.

Къщата му беше голяма и скъпа, с ужасни цветове на пръсканата мазилка и фриз под стряхата с начупени огледала. Дворът приличаше на склад — с дълъг, нисък сайвант, безброй ръждиви ламарини и варели, кабели във вид на змийски кълба, дървен материал, изсипан от самосвал и оставен така с години.

Сайвантът се оказа свинарник (това долових с ноздрите си от много далеч), вътре в свинарника стопанинът бъркаше бетон.

Най-невероятното от всичко бе това, че още преди да вляза, чух гласа на чешмаря.

— На заем бе, човек — каза той.

— Не мога! — рече свинарят. — Пари назаем да ти дам, дето се вика, ама цимент не мога. Трябва ми, виждаш.

Забелязаха ме. покашлях се. Изведнъж пак не знаех какво да направя. Чух се да казвам:

— Здрасти. Аз намерих още две торби.

— Е. добре — рече чешмарят. — Остави ги пак там.

— Ще ги оставя.

И си тръгнах.

В момента нищо не беше останало от прекрасните ми изживявания с чешмите. Като да бях събуден от вълшебен сън — събуден с псувни и ритници.

Остарях отново, изведнъж — докато се прибера до палатките. Вечерта се напих. Не бях намерил никакви две торби цимент, той се бе свършил в градчето. Просто излъгах, като не знаех какво да направя. Сутринта натоварих от служебния цимент и го закарах на чешмата.

— И не го оставяй да нощува тук — казах на чешмаря, който довършваше кофража, и го оглеждаше.

— Няма — рече той. — Изливам го днес.

Пратих момчетата да му помагат, нарамих си въдицата и зарязах водните проби.

Знаете ли — ако е въпрос на свинщина, аз мога да взема петстотин шишета с вода от най-близката река и да напиша на етикетите им всички обекти. Защо ми е да се трепя по доловете?

И мога да открадна сума торби цимент, и разни други скъпи и важни неща, далеч по-лесно от всеки свинар — това при мен е възможно само с писалката.

Но не е тъй…

Не е тъй, не е тъй! — повтарях си цял ден, докато скитах из простия, честен, райски свят на горската природа.

Вечерта още веднъж се напихме — сега с чешмаря.

— Не е тъй! — повтарях аз, — Не е тъй!

— Зная, че не е тъй — обаждаше се той от време на време.

И ми разказа как преди много години всички му помагали в градежа на чешмите. Носели камъни, въртели кавали, копали в скалата и дялали коритата. После полека-лека се отдръпнали. После един кмет го питал има ли разрешение да прави чешми тъй, по къра. Още по-после друг някакъв тиквеник се силел да го глобява, И тъй.

— Ама не е тъй — настоявах си аз-

— Зная, че не е тъй — съгласяваше се чешмарят.

И това продължи, докато кръчмарят ни подсети, че отдавна сме останали само двамата и че нощта над Родопите отдавна е паднала.

След седмица пътят ми минаваше наблизо, отбих се да видя новата, последна чешма. Спрях и слязохме от колата с момчетата.

Хубава чешма, майсторска работа. Гладка, от цимент. Само че нямаше вода.

От мястото, където трябваше да бъде чучура, ни се зъбеше изкусно направена, циментова свинска глава.