Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (83) (Новели, разкази, миниатюри)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor (2002)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Дончо Цончев — ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ГЕОЛОГ

Първо издание

Редактор Христиана Василева

Художествен редактор Антон Радевски

Технически редактор Светла Петрова

Коректор Ива Динева

(Прочее, към нея трябва да се обърнем за думата, отбелязана със звездичка от мен. Виктор)

Тираж 25112

Поръчка N 36/1988 ГОДИНА на изд. „БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ“

Дадена за набор НА 20. IX. 1988 Г. излязла от печат на 25. I. 1989 г.

ДП „ДИМИТЪР НАЙДЕНОВ“ — В. ТЪРНОВО Цена 1,33 лв.

(C) Дончо Цончев, 1989 c/o Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

СПОМЕН

От всички нас, които съдбата поведе към големия град, Гришата Вачков пръв се оправи — той пръв успя и да пресели баща си. Нямаше какво да се разсъждава (макар разговорите в семейството да се въртяха все около това), старецът не можеше да остане сам на къщата в село Трънчовица. Синът му имаше в София голям апартамент. Тук беше и снахата, внуците… Преселването се извърши — по една сълза мълчаливо попи в реверите и на сина, и на бащата.

Дядо Вачко беше свикнал на село и теснотията на апартамента — макар луксозен — го сакълдисваше. Тъкмо тези думи употребяваше той най-често: „Сакълдисвам се тука!“ — та излизаше да се разхожда.

Първия ден дядо Вачко отсъствува един час и — както докладвал — бил в кварталната градинка.

Втория ден се прибра след два часа — ходил до пазара, да види какво има, какво няма.

От третия ден насетне старецът излизаше, щом обядва, и се връщаше привечер.

— Къде беше бе, татко? — попита го тогава синът.

— На гарата, Гришка, на гарата — каза дядо Вачко и въздъхна-

— Че какво си търсил на гарата?

— Ами какво… Може да слезе някой от влака.

— Кой?

— Че де да знам. Някой от нашия край.

— Аха. И ако слезе, какво?

— Как тъй какво? Ще се видим! Големият артист и човек се усмихна, дълго мълча и реши още веднъж да се закачи с обичния баща.

— Добре де — каза той, — ами ако не слезе никой от нашия край?

— Че като не слезе, какво? — каза просто баща му. — Утре нали пак има влак…

(Допълнение от Йордан Радичков, направено в едно блато край София, на 16 март, в здрача около 19–20 часа):

„А, той веднъж дядо Вачко излязъл сутринта и до вечерта късно го нямало. Гришата го беше търсил с милиция, в Бърза помощ, навсякъде. И, какво мислиш, от влака слезли наведнъж трима! Двама от Трънчовица и един от твойта гара Левски. Посрещнал ги дядо Вачко, завел ги, където имали работа, обядвали заедно, какво са правили — та вечерта ги завел и на цирк! Семейството на Гришата в пълна тревога, а той се връща, старецът, гледа ги победоносно и очите му светят…“

Той имаше още да ми разказва, Йордан, сладкодумникът, но от притъмняващото небе се чу най-напред:

„кррр! кррр!“ — от нетърпеливите чакръкчийки, след това: „фиу! фиу! фиу!“ — на свирците, „прим! прим!“ — на примкарите; „ваак, вак, вак!“ — тежко се произнесоха ешилбашите; крилете на всички разрязаха тишината, очакването, издуха тръпката на любимата игра и ние започнахме канонадата, незабравимата, от която после ще остане само един спомен, тъй както от човека — каквото и да се случи с него — накрая остава само един спомен.