Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (31) (Новели, разкази, миниатюри)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor (2002)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Дончо Цончев — ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ГЕОЛОГ

Първо издание

Редактор Христиана Василева

Художествен редактор Антон Радевски

Технически редактор Светла Петрова

Коректор Ива Динева

(Прочее, към нея трябва да се обърнем за думата, отбелязана със звездичка от мен. Виктор)

Тираж 25112

Поръчка N 36/1988 ГОДИНА на изд. „БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ“

Дадена за набор НА 20. IX. 1988 Г. излязла от печат на 25. I. 1989 г.

ДП „ДИМИТЪР НАЙДЕНОВ“ — В. ТЪРНОВО Цена 1,33 лв.

(C) Дончо Цончев, 1989 c/o Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

РАЗМЯНАТА

Човекът продаваше бензин. Той правеше това умело и от сърце. Зърна от ръмжащата и непрекъсната броеница се отбиваха тука за малко, хората слизаха и докато този човек мушваше човката на маркуча с бензин в техните резервоари, радостно оглеждаха мястото. Блестяща подредба и чистота. Кутийки и туби от всичко, каквото тук биха си пожелали. И даже лехи с кадифени и оперени теменуги — бели, червени и жълти. И даже огромни букети от храсти — цъфнали, живи и ароматни.

Преди да хлопнат вратите и да поемат в движещата се броеница отново, хората махваха, кимваха и казваха „благодаря“. Понякога някой го заприказваше — да го похвали. Друг пък (беше се случвало) настояваха, че след минаване покрай него настроението през целия път било много добро. Човекът получи знак от своята служба и веднъж вестникът писа за него.

Той продължаваше да продава бензин и миризмата на дрехите, шапката и ръцете му тънко и упорито напомняха за това. Влюби се в ароматни сапуни. Къпеше се по часове, преобличаше се два пъти на ден. На жена си купуваше най-скъпи и най-силни парфюми. А вечер, когато оставаше чистото място в дъха на цъфнали храсти, облещени теменуги и ведрост, той обичаше да минава към къщи по пътеката през полето. Да спира сред злака, над някое цвете, под някоя лудо разцъфнала клонка. Понякога и откъсваше — да подържи аромата. Да си погали лицето, да вдиша.

И никой освен него не знаеше, че цветето, злакът и лудо цъфтящата клонка в тази ръка имаха дъх на бензин.