Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (73) (Новели, разкази, миниатюри)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor (2002)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Дончо Цончев — ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ГЕОЛОГ

Първо издание

Редактор Христиана Василева

Художествен редактор Антон Радевски

Технически редактор Светла Петрова

Коректор Ива Динева

(Прочее, към нея трябва да се обърнем за думата, отбелязана със звездичка от мен. Виктор)

Тираж 25112

Поръчка N 36/1988 ГОДИНА на изд. „БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ“

Дадена за набор НА 20. IX. 1988 Г. излязла от печат на 25. I. 1989 г.

ДП „ДИМИТЪР НАЙДЕНОВ“ — В. ТЪРНОВО Цена 1,33 лв.

(C) Дончо Цончев, 1989 c/o Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

ТРЕНИРОВКАТА

Дядо ми много обичал своята единствена крава и когато тя се отелила, той не можел да се нарадва на малкото. По сто пъти на ден ходел при него, галел го, говорел му, дигал го на ръце като пеленаче.

Теленцето растяло бързо, дядо ми всяка сутрин го дигал на врата си, да провери с колко е натежало през нощта. Млад и здрав бил той тогава, още нямал навършени двайсет. Едрото теле увисвало на врата му като агне.

Тази игра се повтаряла всяка сутрин. Телето заяквало. Дядо ми — също. И ето че един ден той решил да се жени. Но бил харесал само баба ми — никоя друга. А пък баща й бил от най-богатите в селото.

Когато получил предложението по установения ред, богатият баща на моята баба се засмял и решил да накаже бедния ми дядо за неговата дързост.

„Че какъв имот имаш ти, та искаш дъщеря ми? — попитал го той. — На какво отгоре я искаш?“

Дядо ми — той наистина нямал почти нищо — показал здравите си ръце.

„Добре тогаз — рекъл чорбаджията. — Щом се хвалиш със силата си, повдигни ей този вол на двора и вземай дъщеря ми с половината от нивите ми. Ако не, мисли му!“

Чираците по двора викнали, та се засмели. Над плета на чорбаджията се подали главите на всичките селяни — и те тъй викнали, та се засмели. Голям смях паднало тогава, а дядо ми запретнал ръкавите на кълчищената си риза, потупал вола по врата и мушнал главата си под него.

Волът, разбира се, увиснал.

Смехът, разбира се, секнал.

Бъдещата ми баба — разбира се, — притичала през двора и се хвърлила на врата на моя дядо.