Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (8)

Общественият строй и етносите

Между другото, ако разгледаме цялата световна история, ще забележим, че съвпаденията между смяната на обществения строй и появата на нови народи са само редки изключения, докато в рамките на една обществена формация постоянно възникват и се развиват етноси, които доста се различават един от друг. Да вземем например XII в., когато феодализмът процъфтява от Атлантика до Тихия океан. Нима френските барони приличат на свободните селяни от Скандинавския полуостров или на робите-воини — мамелюците в Египет, на лудите глави от самоуправляващите се градове в Западна Русия през средните векове, или на бедните завоеватели на половината свят — монголските нухури^[2], или пък на китайските земеделци от империята Сун? Всички те имали един, общ (феодален) начин на производство, но във всичко останало изобщо не си приличали. Отношението към природата било различно у земеделците и у номадите; възприемчивостта към чуждото или способността за културни заемки в Европа била много по-висока, отколкото в Китай, също както и стремежът към териториални завоевания, който поощрявал кръстоносните походи; руското земеделие, основано на изсичането и разчистването на горите, било по-просто и по-примитивно от отглеждането на лозя в Сирия и Пелопонес, но при по-малко положен труд носело грамадна реколта; езикът, религията, изкуството, образованието — всички те били различни, но в това разнообразие не царял безпорядък; всеки начин на живот бил достояние на определен народ. Това особено ясно се вижда в отношението към ландшафта, в който възниквали и който обитавали етносите.

Но не бива да мислим, че само природата определя степента на етническата оригиналност. Минавали векове и съотношението между етносите се променяло: едни изчезвали, други се появявали; и този процес е прието да се нарича етногенезис. В единната световна история ритмите на етногенезиса са свързани с пулса на социалното развитие, то тази връзка не означава, че те съвпадат, а още по-малко, че между тях съществува единство. Факторите на историческия процес са различни и нашата задача (да направим анализ) се заключава в това да открием в него феномените, които са непосредствено присъщи на етногенезиса, и по този начин да си изясним какво е това етнос и каква е неговата роля в живота на човечеството.

В началото трябва да се разберем какъв смисъл влагаме в термините и какви са границите на изследването. В речниците гръцката дума „етнос“ има много значения, от които ние сме избрали едно: „вид, порода“, разбира се, на хората. За нашата постановка на въпроса няма смисъл да се спираме на такива понятия като „племе“ или „нация“, защото ние се интересуваме от „общия член“, който можем да извадим пред скобите, с други думи, от онова общо нещо, което го има и у англичаните, и у масаите, и у древните гърци, и у съвременните цигани. И това общо нещо е способността на вида Homo sapiens да се групира така, че да може да противопоставя себе си и „своите“ (понякога близки, а често доста далечни хора) на целия останал свят.

Противопоставянето „ние“-„те“ е condicio sine gua non^[3] и е характерно за всички епохи и всички страни: елините се противопоставят на варварите; юдеите — на необрязаните; китайците (хората от Средното царство) — на ху (варварите от периферията, включително и русите); арабите-мюсюлмани от епохата на първите халифи — на „неверниците“; европейците-католици от средните векове (общност, наричаща се „Християнския свят“) — на нечестивите, включително византийците и русите; „православните“ (от същата епоха) — на „неверниците“, включително католиците; туарегите — на нетуарегите; циганите — на всички останали и т.н. Това противопоставяне е универсално явление, което показва, че то има много дълбоки основи, но само по себе си е само пяна по повърхността на пълноводна река и на пас тепърва ни предстои да изучим неговата същност. Но направените досега наблюдения са достатъчни да установим колко сложен е ефектът, който можем да наречем етнически (в смисъл на „дължащ се на породата“) и който може да стане отправна точка за написване на етническа история на човечеството подобно на социалната, културната, политическата, религиозната и много други истории. Затова нашата задача се състои преди всичко в това да разкрием принципа на процеса.

Връзката между етническата история и географията е несъмнена, но с нея не може да се изчерпи цялата сложност на взаимоотношенията между различните природни явления и зигзазите в историята на етносите. Освен това тезата, според която всеки признак, положен в основата на класификацията на етносите, е адапционен по отношение на конкретната среда, отразява само едната страна от процеса на етногенезиса. Още Хегел пише, че „не е допустимо да посочваме климата на Йония като причина за творчеството на Омир“. [52, с.72] Обаче етносът, възникнал в определен регион, където е максимално приспособен към ландшафта, когато мигрира, съхранява много от първоначалните си черти, които го отличават от етноса на аборигените в новите земи. Така испанците, които се преселили в Мексико, не станали индианци — ацтеки или маи. Те създали за себе си изкуствен микроландшафт (градове и укрепени хасиенди) и съхранили своята култура — както материалната, така и духовната, въпреки че влажните тропически земи на Юкатан и полупустинните земи на Анауак твърде много се различавали от Андалусия и Кастилия. И отделянето на Мексико (или Нова Испания, както го наричали тогава) от Испания през XIX в. било до голяма степен дело на потомците на индианските племена, които възприели испанския език и католическата вяра, но били поддържани от свободните племена на команчите, скитащи на север от Рио Гранде.

Сега ще направим първия извод, който ще бъде основополагащ в по-нататъшното ни изследване. Пъстрата антропосфера, която постоянно се променя в историческото време и си взаимодейства с ландшафтите на планетата Земя, не е нищо друго, освен етносфера. Доколкото човечеството е повсеместно, но неравномерно разпространено по сушата на планетата и винаги, но по различен начин си взаимодейства с природната среда на Земята, е уместно да го разглеждаме като една от обвивките на Земята, но като отчитаме етническите различия. По този начин въвеждаме в нашето изследване термина „етносфера“. Както и останалите географски явления етносферата трябва да има свои закономерности в развитието, различни от биологичните и социалните. Етническите закономерности могат да бъдат открити в пространството (етнографията) и във времето (етногенезиса и палеографията на антропогенните ландшафти).

Можем ли да вярваме на историческите източници?

Виктор Яцунски, автор на прекрасни обзори на географската мисъл от XV–XVIII в., справедливо отбелязва: „Историческата география не изучава географските представи на хората от миналото, а конкретната география на миналите векове.“ [219, с. 3] Изходни данни за нея очевидно трябва да търсим в историческите съчинения от миналите епохи. Но как? За съжаление никой не посочва възможната методика на изследване. И ето защо.

Историческите материали като източник за възстановяване на древните климатични условия са се използвали и се използват много широко. На тази база се развила знаменитата полемика между Лев Берг [23] и Григорий Грум-Гржимайло [60] по въпроса за засушаването в Централна Азия през историческия период. Свързаният с него проблем за колебанията в равнището на Каспийско море в I хил.сл.Хр. учените също се опитвали да решат, като подбирали цитати от съчиненията на древните автори. [10; 11; 24; 216] Специално били избирани и сведения от руските летописи, за да се направят заключения за изменението на климата в Източна Европа. [28; 40] Но резултатите от многобройните изследвания, които погълнали толкова много труд, изобщо не оправдали очакванията. Понякога сведенията от източниците се потвърждавали, а понякога проверката по други пътища ги опровергавала. Оттук следва, че съвпадението на получените данни от историческите източници с истината било случайно, а това говори за несъвършенството на методиката. В действителност простото позоваване на сведения, почерпени от древен или средновековен автор, ще доведе до погрешен или, в най-добрия случай, неточен извод. Така и трябва да бъде. Летописците споменавали природните явления или между другото, или като се основавали на научните представи от тяхното време; те тълкували бурите, наводненията и сушите като предзнаменование или наказание за греховете. И в двата случая природните явления се описвали избирателно, когато това е било нужно за тезата на автора, и колко от тези явления изобщо не са били описани дори не можем да си представим. Един автор обръщал внимание на природата, а през следващия век друг я загърбвал, и може да се окаже, че в сушави години дъждът се споменавал по-често, отколкото в дъждовни. В този случай историческата критика не може да ни помогне, защото тя е безсилна по отношение на пропуските в събития, които не са свързани с причинно-следствена зависимост.

Древните автори винаги пишели своите съчинения с определена цел и обикновено преувеличавали значението на интересуващите ги събития. Много е трудно и невинаги е възможно да се определи степента на това преувеличение или пренебрежение. [66, с. 59-62] Така въз основа на историческите съчинения Лев Берг стигнал до извода, че културните земи се превърнали в пустини в резултат от водените войни. [23] Днес тази концепция се приема безкритично като за пример най-често ни се дава откритият от Пьотър Козлов мъртъв тангутски град Едзинай, известен под името Хара Хото^[4]. [144, с. 56] Този пример е толкова показателен, че ще съсредоточим вниманието си върху един проблем — географското местоположение на този град и условията, при които е загинал.

Тангутското царство било разположено в Ордос и Алашан, в места, където днес има пясъчни пустини. Логично изглежда тази държава да е била бедна и слабо населена, но в действителност тя издържала армия от 150 хиляди конници, имала университет, академия, училища, действаща съдебна система и дефицит в търговския баланс, защото повече внасяла, отколкото изнасяла. Дефицитът отчасти се покривал със златния пясък от тибетските владения, но най-вече с износа на живи животни — главното богатство на Тангутското царство. [60]

Градът, открит от Пьотър Козлов, е разположен в низината Едзингол, в местност, която днес е безводна. Двете изсъхнали корита, които я заобикалят от изток и от запад, показват, че вода там е имало, но течението на реката (Жуошуй) се е преместило на запад и чрез два ръкава сега тя се влива в соленото езеро Гашуннор и сладководното — Согонор. Пьотър Козлов описва долината на Согонор като прекрасен оазис сред обкръжаващата го пустиня, но същевременно отбелязва, че тя не може да изхрани голямо население. А само крепостната стена на град Едзинай образува квадрат със страна 400 м. Наоколо има множество следи от по-малки градежи и фрагменти от керамика, които говорят, че и местността извън крепостта е била заселена. Разрушаването на града често е приписвано на монголите. Наистина в 1227 г. Чингис хан завладява тангутската столица и монголите жестоко се разправят с нейното население. Но градът, открит от Пьотър Козлов, продължава да съществува до XIV в., за което говорят множеството документи, открити от сътрудниците на възглавяваната от него експедиция. Освен това гибелта на града се свързва с промененото течение на реката, която по народните предания на тангутите е отведена от обсадилите ги монголи с помощта на бент от торби, пълни с пръст. Бентът се е запазил до ден-днешен във вид на вал. Очевидно, така и трябва да е било, само че монголите нямат нищо общо с тази работа. В описанията за превземането на град Урахай (монг.) или Хъйшуйчен (кит.) няма такива сведения. Пък и това било просто невъзможно, защото съответният шанцов инструмент не бил на въоръжение у монголската конница. Гибелта на града е приписвана на монголите по глупавата традиция, зародила се още в средните векове, според която всичко лошо се приписва на тях. В действителност тангутският град загинал в 1372 г. Той бил превзет от китайските войски на династията Мин, която водела по това време войни с последните Чингисиди, и бил разорен като опорна точка на монголите, заплашващи Китай от запад. [177, с. 244] Но защо след това той не възкръснал? Промененото течение на реката не е причина, защото градът би могъл да бъде преместен при другия ръкав на Едзингол. И на този въпрос можем да намерим отговор в книгата на Пьотър Козлов. С присъщата му наблюдателност той отбелязва, че количеството на водата в Едзин-гол намалява, езерото Согонор се смалява и обраства с тръстика. Преместването на течението на реката на запад играе известна роля за това, но не обяснява защо в XIII в. страната е изхранвала огромно население, а в началото на XX в. се е превърнала в пясъчна пустиня?

И така вината културните земи в Азия да запустеят не е на монголите, а на изменението на климата — явление, което сме описали в специални статии. [69; 70]

Можем ли да се осланяме на паметниците?

Но защо именно на Чингис хан и на неговите потомци се приписва опустошението на Азия, а в същото време историците пренебрегват други доста по-мащабни събития като разгрома на уйгурите от киргизите в 841–846 г. или повсеместното изтребване на калмиките от манджурския император Циен Лун^[5] в 1756–1758 г.^[6]

Отговорът на този въпрос трябва да търсим не в историята на народите, а в историографията. Талантливите книги по история не се пишат често и не по всякакъв повод, пък и не всички те са достигнали до нас. През XIV–XV в. литературата в Близкия Изток процъфтявала, а борбата с монголското иго и в Персия, и в Русия през този период била най-актуалният проблем и затова на нея били посветени много съчинения, които оцелели до наши дни. Сред тях има талантливи и ярки творби, някои от които са ни познати. Мнозина им подражавали и ги повтаряли, което увеличило общото количество на работите по този въпрос.

Изтребването на ойратите не намерило своя историк или той загинал в клането. Така се оказало, че събитията не са отразени равномерно и тяхното значение е изкривено, тъй като са представени в различни мащаби. Оттам възникнала и хипотезата, която приписвала на воините на Чингис хан почти тоталното избиване на населението на завоюваните от тях страни и пълното изменение на техния ландшафт, което изобщо не отговаря на истината.

Трябва да отбележим, че на най-голямо засушаване били подложени не разрушените от войните страни, а Уйгурия, където война изобщо нямало, и Джунгария, където никой не се канел да унищожава тревистите степи. Следователно историко-географските сведения в източниците не са надеждни.

И, накрая, съществува изкушението да определяме като миграции някои грандиозни исторически събития като например походите на монголите от XIII в. На него са се поддали видните учени Елзуърт Хънтингтън и Чарлс Брукс, но монголските походи не били свързани с миграция. Победите били спечелени не от пълчища конници, а от малки, чудесно организирани мобилни отряди, които след кампанията се връщали в родните степи.

Броят на изселилите се бил нищожно малък дори за XIII в. Така хановете от рода на Джучи — Бату, Орда и Шейбан — получили по завещанието на Чингис всичко на всичко 4 хил. конници, т.е. около 20 хил. души, които се разселили на обширната територия от Карпатите до Алтай. И обратно, истинската миграция на калмиките през XVII в. останала незабелязана от повечето историци, поради което не била отразена в подобаваща степен в трудовете по всеобща история.

Следователно за решаването на поставения проблем са ни нужни по-солидни знания по история от тези, които можем да извлечем от сборниците, и по-детайлни знания по география от тези, с които се задоволяват историците или специалистите по икономика на селското стопанство. И най-главното е да разграничим достоверната информация от субективните представи, присъщи на много автори на писмени източници от Херодот до наши дни.

Достоверна информация ние наричаме сведенията от източниците, преминали през чистилището на историческата критика и получили тълкувание, което не предизвиква никакво съмнение. Те са твърде много, но в преобладаващата част се отнасят до политическата история. Ние знаем добре много дати и подробности за сражения, за мирни преговори, за дворцови преврати, за велики открития, но как да използваме тези данни, за да обясним природните явления? Методиката за съпоставяне на историческите факти с измененията в природата започна да се разработва едва в XX в.

Историкът на климата Еманюел Льороа-Ладюри отбелязва, че стремежът възходът или упадъкът на стопанството в различните европейски страни да се свързва с повишаването или намаляването на влажността, или пък със затоплянето или захлаждането, се основава на игнорирането на икономиката и социалните кризи, чиято роля не подлежи на съмнение. Така увеличаването на доставките на прибалтийско (т.е. руско) жито в средиземноморските страни и намаляването на броя на овцете в Испания през XVI и особено XVII в. по-лесно може да се съпостави с разрушенията, нанесени на европейските страни от Реформацията и Контрареформацията, отколкото с незначителните изменения на годишните температури. [136, с. 14-15]

Той е прав! Достатъчно е да отбележим, че не само в Германия, на чиято територия вилняла опустошителната Трийсетгодишна война (1618–1648), но и в такава страна като Испания, която не била подложена на опустошения, през тези векове имало отрицателен прираст на населението: в 1600 г. населението на Испания било 8 млн., а в 1700 г. — 7,3 млн. Това се обяснява просто с факта, че по-голямата част от младите мъже били мобилизирани в Америка или в Нидерландия, в резултат от което в страната не достигала работна ръка за поддържане на стопанството и семейството.

„Какво ще си помислите за историк, който започва да обяснява икономическото развитие на Европа от 1850 г. насам с отстъплението на ледниците, което несъмнено беше установено за Алпите…“ — пише Еманюел Льороа-Ладюри и не можем да не се съгласим с него. Следователно нашият автор смята, че просто е необходимо да се натрупват фактите, те да се датират грижливо и точно и да се избягват произволните тълкувания. С други думи, трябва да сме сигурни, че обяснението на интересуващия ни фактор за сметка на икономическите, социалните, етнографските фактори или просто на случайността е изключено.^[7]

В географията няма точна методика за определяне на абсолютни дати. Грешка от хиляда години се смята за напълно допустима. Лесно може да се установи например, че в даден район наносите от тиня са препокрили песъчливо-глинестия слой почва и следователно да се установи, че районът е бил напояван, но не е възможно да се каже кога е станало това — преди 500 години или преди 5 хил. години. Анализът на цветния прашец например може да покаже, че на това място, където сега има влаголюбиви растения, някога са виреели сухоустойчиви, но няма никаква гаранция, че долината не заблатяла поради изместване на коритото на близката река, а не заради промяната на климата. В степите на Монголия и Казахстан са открити остатъци от горички, за които не може да се каже дали са загинали от засушаване или са били изсечени от хората, а дори ако може да се докаже, че са били изсечени, пак не става ясно в коя епоха човекът се е разправил с ландшафта.

Може би археологията ще помогне? Паметниците на материалната култура ярко характеризират периодите на разцвет и упадък на народите и се поддават на доста ясно датиране. Предметите, които намираме в земята или в древните могили, не се стремят да заблудят изследователя или да изкривят фактите. Но същевременно предметите мълчат и предоставят пълна свобода на въображението на археолога. А нашите съвременници също нямат нищо напротив да си пофантазират и макар техният начин на мислене да е доста по-различен от средновековния, изобщо не можем да бъдем сигурни, че той е доста по-близо до действителността. През XX в. понякога се срещаме със сляпата вяра в могъществото на археологическите разкопки, основана на наистина успешните находки в Египет, Вавилон, Индия и дори в планините на Алтай, благодарение на които бяха открити и изследвани забравени страници от древната история.

Да, но това са изключения, а през по-голямата част от времето археологът трябва да се задоволява с чирепи, намерени сред облаците прах в знойната степ, с отломки от кости в разграбените могили или с останки от стени, високи една тухла. И при това не бива да се забравя, че намереното е нищожна част от загубеното. В повечето райони на Земята не могат да се съхраняват почти всички неустойчиви материали: дървото, кожите, тъканите, хартията (или нейният заместител — брезовата кора) и т.н. Никога не е известно какво точно се е затрило, а да смятаме, че изгубеното никога не е съществувало и да го пренебрегваме при разсъжденията си е грешка, която съзнателно води до неправилни изводи.

С две думи, археологията без историята може да въведе изследователя в заблуждение. Да се опитаме да достигнем до решаването на проблема по друг път.