Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (24)

Хуните в III–V в. сл. Хр.

Широко разпространено е мнението, че Великото преселение на народите в Европа се дължи на това, че хуните, чергаруващи отвъд Волга, нападнали тези народи и ги изтласкали в Европа. Обаче, ако обърнем внимание на датите, когато са станали тези събития, те напълно ще опровергаят това мнение.

Хунну е номадска държава, възникнала в днешна Монголия някъде в V–VI в.пр.Хр. Обществото на тюркокоезичните хунну още не познавало разслоението на класи и тяхната държава се основавала на „господството над народите“. От 209 г. пр.Хр. до 97 г. сл.Хр. Хунну нараствала и разбила най-добрите войски на могъщия Китай, а след това победителката Хунну започнала неотклонно да слабее, а победеният Китай без бой станал господар на положението, т.е. хунну не извлекли никаква полза от победата. В I в.сл.Хр. хунну се освободили от властта на Китай, но се разпаднали на четири клона, един от които — най-неукротимият и най-свободолюбивият — като се сражавал със заобиколилите го от всички страни врагове, в 155–168 г. се измъкнал на запад от Великата китайска страна, смесил се с угрите в долината между реките Волга и Урал и за двеста години се превърнал в източноевропейски етнос, който, за да избегнем бъркотията, е прието да наричаме „хуни“.^[3] [107]

В III–V в. хуните победили аланите, „като ги изтощили с безкрайна борба“ [108, с. 91] и едва в V в. прехвърлили Карпатите и попаднали в долината на река Дунав, като при това част от тях — акацирите — останали в родните степи край Дон и Волга.

И така, хуните надигнали глава три века по-късно от описания от нас взрив на активност! Масово преселение на народи от Азия също нямало, а става дума за майсторска политика на опитни вождове, изкушени в дипломацията и в стратегията. В сравнение с хуните, готите били лекомислени и наивни като деца. Затова те загубили войната и не успели да задържат прекрасната страна по северните брегове на Черно море.

Във II–IV в. степта на север от Черно море била вторият (след Египет) източник на зърнени храни за Константинопол. Значи населението на аланските степи и речните долини усвоило земеделието. Хуните прекосили Дон, разгромили аланите в 371 г., победили готите с помощта на росомоните в края на IV в. и около 420 г. завладели Панония. Следователно хунските орди пребивавали в южните степи по-малко от половин век. При това самите хуни не били многобройни [65], а си служели с ръцете на същите тези покорени алани, росомони, анти, остготи (остроготи) и други местни племена. Ако цялото население на Източна Европа беше избито, откъде хуните щяха да набират хора за войните с Римската империя и Иран? Наистина уседналото земеделско стопанство било разрушено от хунското нашествие, но от това не следва, че жителите на гористите долини на Терек и Среден Дон или на обраслата с тръстика делта на Волга не са изчакали в своите укрития краткотрайното придвижване на номадите, още повече че те не се занимавали със земеделие, а с лов и риболов. Аланите дори живели в степите на Северен Кавказ и Дон чак до X в., което говори за стабилността на Източна Европа по това време, докато в Централна Европа протичали интензивни етнически процеси.

Важно е също да отбележим, че успехите на хуните съвпаднали с кулминацията във временното засушаване на степта [71], което подкопало аланското земеделие и по този начин отслабило и военната сила на аланите. Хуните, които били свикнали със засушаването, пострадали по-малко от сушата и това им донесло победата във войната, която те водили от 160 до 370 г. без решаващи успехи. Но веднага щом засушаването свършило, дошъл краят и на хунското надмощие. В VI в. в степите се възстановило старото съотношение на силите, но мястото на хуните заели българите, а мястото на аланите заели хазарите. И накрая, най-главното: хуните, както и азиатските хунну, не били млад народ. Тяхната история може да се проследи назад във времето чак до великите реформи на техния вожд Модъ, който заграбил властта, като убил баща си в 209 г. пр.Хр.

Сега нека да приложим сравнителния метод: държавата Хунну просъществувала от момента на основаването си в 209 г. пр.Хр. до момента на завладяването й в 48 г. сл.Хр. общо 257 години. Франция възникнала от останките на империята на Каролингите в 843 г. Тия 1100 години (257+843) са епохата на най-мрачния феодализъм, а в този период хунну имат по-голям принос в културата от французите. [66]

Родовата държава Хунну не е единственият случай в световната история, когато обществото, което още не познава разслоението на класи, създава мощна организация. Широкомащабните военни кампании са немислими без координиране на силите, а ние знаем за грандиозните походи на келтите в 1 хил.пр.Хр., затова как арийците завоюват Индия във II хил.пр.Хр., за създадената от науа в XI в. държава в Анауак още преди при тях да възникне институтът на патриархалното робство [121, с. 130-136] и накрая за държавата на амазулу (зулусите) в Южна Африка в XIX в., а също така за твърде приличащия си с нея древнотюркски етнос [73] и дори за монголите в XII в. преди още да се е появил Чингис хан. [80]

Взривът на етногенезис в VI в. сл. Хр.

Аналогични по характер и резултати били събитията през VII в. в Централна Арабия. Около пророка Мохамед възникнала община от войнствени последователи, която разрушила старите родово-племенни отношения и създала нов стереотип на поведение. Разпокъсаните племена на бедуините и йеменците дори възприели нов етноним — те станали араби. А у съседните им народи — персите, сирийците и египтяните — по това време не се забелязва подобно нарастване на активността.

На същата географска ширина, в долината на Инд, по това време възникнал нов народ — раджпутите, потомци на местните и на новодошли етнически елементи, които се смесили.

Раджпутите унищожили наследниците на деспотичните Гупти (след като династията се прекъснала), сломили будистката община [222, с. 125] и всички, които поддържали старите порядки. [112, с. 76-83] Върху развалините те създали индуистката теокрация и системата на малките княжества, която било толкова децентрализирана, та не успяла да се противопостави на мюсюлманското нахлуване, което нарушило праволинейната инерция на етногенезиса. Но за нас е важен не политическият успех на изучаваната система, а наличието на етногенетичен признак — способността да се издържа на свръхнапрежение, която раджпутите притежавали дори в излишък. В известен смисъл тя станала причина и за поражението им в XI в., защото всеки княз се хвърлял сам в бой с мюсюлманите и загивал, но отказвал да признае, че съседът му може да е по-главен от него. Оказва се, че за активната външна политика на етноса е най-изгодно той да притежава не най-голяма, а средна способност да издържа на свръхнапрежение, защото при нея е възможна консолидация на силите и координация на действията. При по-нататъшното отслабване на напрежението в етническия колектив управлението става по-лесно, но отслабват съпротивителните сили на външните въздействия. Така англичаните даже не вербували в своята колониална армия потомците на войнствените арийци — бенгалските индуси, защото те били твърде послушни, за да бъдат боеспособни войници. Не подкрепата на едни или други обществени групи позволила на Източноиндийската компания да завладее Индия, а пасивността на най-многобройните индийски етноси вързала ръцете на онези енергични раджи и султани, които искали да спасят страната от поробване. Между другото, мюсюлманските завоевания след XI в. протекли по същия начин. Очевидно причината за бедите на Индия били самите индуси.

Още по̀ на изток по същото време се формирал тибетският народ, като племената от Северен Тибет обединили по пътя на прякото и бързо завоевание всички разединени дотогава племена по високопланинското плато. Предците на завоевателите били малко племе по средното течение на Цангпо (Брахмапутра), което приело в своята среда известен брой сиенбийци, изтласкани в средата на V в. от Хъси [77, 156-157], и планинци от Непал, така че в VI в. образували смесено в етническо отношение население. Именно то създало знаменитата Тибетска империя в VII–IX в., която оспорвала хегемонията на Китай в Източна Азия.

И накрая, в Западен Китай в същия този период избухнал мощен етнически взрив, който съборил варварската империя Уей. В резултат от това бил създаден средновековният китайски народ [88, с. 234-235; 73, с. 10] и историческата традиция на независимата империя, прекъсната от манджурското нашествие в XVII в.

Описаните етногенетични явления не са само синхронни, но и са разположени на една ивица, чиято ос е линията, свързваща Мека с Чанан^[4]. По-нататък, на изток, тази ос пресича Южна Япония, където също настъпва етническа консолидация, и се губи в Тихия океан. Ако я продължим на запад, тя пресича безлюдната Либийска пустиня и достига до Западен Судан, където обаче етнически процеси в тази епоха не са установени. Наистина е странно, нали?

Взривът на етногенезис в XI в. са. Хр.

Създава се впечатление, че линейните участъци от земната повърхност, в които протичат интензивните процеси на възникване на етносите, не обхващат цялото земно кълбо, а са ограничени от неговата кривина, сякаш ивица светлина е попаднала върху ученически глобус и е осветила само тази негова част, която е обърната към източника на светлина. Тази аналогия е по-скоро илюстрация. За това, каква е същността й, ще стане дума по-нататък, а засега да се спрем на още един случай, като всичко останало (Европа и Централна Америка) оставим за после.

През XII в. в Източна Азия едновременно се образували два могъщи етноса и едно малко племе, което загинало в детска възраст. И този път ареалът на етногенезиса било строго очертан географски, но нямал никакво отношение към ландшафта и социалната и културната ситуация в този район. До началото на XII в. населението по бреговете на Амур и неговите притоци — тунгускоезичните джурджени — се намирало в състояние на хомеостазис, който се проявявал в социалната му примитивност, племенната раздробеност и неспособността на джурджените да се противопоставят на агресията на южните си съседи — киданската империя Ляо. Джурджените плащали на киданските императори данък във вид на прекрасно обучени ловни соколи и им доставяли новобранци, които да носят военна служба.

В същото такова положение били и степните племена от Източното Задбайкалие, които били известни с общото име „дзубу“ или „да дан“ — татари. Цивилизованите кидани се отнасяли с тях по същия начин, по който в XIX в. северноамериканските колонисти се отнасяли с индианците в прерията. Но в 1115 г. всичко се променило. Джурджените въстанали и до 1126 г. успели напълно да разгромят империята Ляо. Посоката на техния етногенезис, т.е. етническата доминанта станала консолидацията на племето. Това позволило на някогашния племенен вожд Агуда да създаде империя, наречена „Златна“ (Дзин).

При номадите доминантата била друга. От племето се отцепили отделни воини-герои — „хора със силна воля“, които отначало доста мизерствали, но в края на XII в. се сдобили с вожд на име Темуджин, когото нарекли Чингис и избрали за хан. В жестоката гражданска война „хората със силна воля“ разрушили племенния строй и създали Монголския улус, в който победени и победители се обединили и се слели в един етнос.

Накрая по южните брегове на Байкал надигнало глава войнственото племе на меркитите. Какви са меркитите по произход не е установено. Те не са монголи, не са и тюрки, а по-скоро са самодийци, но за нас не това е важно, а фактът, че до 1216 г. меркитите оспорвали хегемонията на монголците в Централна Азия. Следователно и тук си имаме работа с взрив на етногенезис, аналогичен на този, който разгледахме преди малко. Същественото е, че ареалът на този взрив на етногенезис с очертан също толкова ясно и отчетливо, както ареалът на предшестващите го взривове. Не били засегнати нито евенките и якутите на север, нито корейците, китайците и тангутите на юг. На запад ареалът се врязвал в южните покрайнини на Байкал, без да закача ойратите и куманите (половците), които подобно на монголите водели номадски начин на живот. Изглежда сякаш си имаме работа с края на ареала, а основната му част е някъде на територията на Тихия океан. Ако е така (а нямаме основания да възразяваме), то етногенетичните взривове или тласъци са явление, което не може да бъде отделено от физическата география. Историята само ги фиксира така, както климатологът фиксира преместването на циклоните и мусоните, а историко-географът — миграцията на номадите в Евразия.

И сега е очевидно, че проявите на активност при степните и планинските етноси в Евразия невинаги са свързани с климатичните колебания, които поразявали въображението на средновековните хронисти, а са резултат от взривове на етногенезис. Това и само това сродява монголския възход с Великото преселение на народите, тържеството на византийското православие над древноримското езичество и проповядването на исляма по пътя на свещените войни, образуването на Тибетското царство, подвизите на раджпутите и бляскавия императорски двор на династията Тан. И очевидно подобни „тласъци“ или „взривове“, локализирани на определени територии, са положили началото на великите етноси в древността, началните периоди на които не са отразени в източниците в същата степен, както през средните векове.

След като в разнообразните елементи успяхме да уловим елементите на прилика, вече е много просто да обясним различията между тях. Еднаквите импулси в различните условия на външната среда трябва да се проявяват по различен начин. Нека си представим човек, който върви по планинския хребет и ритне камък. Този камък ще се търкулне по склона и в един случай може да предизвика лавина, която да погребе под снега няколко селища, а в друг случай ще пропадне в някоя тясна клисура или ще се натъкне на някоя цепнатина и веднага ще заседне в нея. Възможно е предварително да се пресметне пътят на камъка и да се предскаже неговата съдба, ако разполагаме с всички данни за силата и посоката на тласъка, а също и за всички препятствия по неговия път, но практически е невъзможно да се доберем до такова грамадно количество данни.

Това е нагледно описание на съдбата на етногенетичния тласък, където ролята на препятствията, променящи развитието на процеса, играят много явления — социалните условия, формирали се през изминалите векове, натрупали се и наследени от предходните култури, географската среда в региона, етническото обкръжение, включително международните връзки, политическите сметки и интригите на съвременниците. И всички те стават значими само когато в етническата система постъпва енергия, която се преобразува и позволявала се вършат велики дела.

Що за енергия е това? Ако успеем да определим нейния характер, ще решим проблема с етногенезиса.

Ще отбележим, че като изучаваме етническата история, ние виждаме само обществените отношения и социалните институти. Но това не означава, че нашите наблюдения изчерпват темата. Та нали ние откриваме електричеството и топлината по техните прояви, като виждаме например нажежената жичка в лампата или усещаме колко е нагрята, но това не ни пречи да обобщаваме опита си и да оперираме с отвлечени понятия. Та нали и такива понятия като „живот“ и „социална система“ също са обобщения на много наблюдения. Очевидно такъв е и етносът.

Етносът, социалните и биологичните категории се отнасят едни към други, тъй както се отнасят помежду си дължината, теглото и температурата на предмета — и едните, и другите са параметри на различни по естеството си процеси, които не могат да бъдат сведени един към друг. Доколкото вече установихме, че социалните процеси и етногенезисът се развиват паралелно, сега се налага да проверим как си взаимодействат етносите и популациите — биологичните таксономични единици от същото равнище. Там ни очакват не по-малки изненади.