Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (28)

Етногенезисът и енергията

Общите черти, присъщи на етносите като такива, са: 1) противопоставянето на всички останали, т.е. самоутвърждаването; 2) пъстротата или по-точно безкрайната делимост, която се „циментира“ от системните връзки; 3) еднообразният процес на развитие от началния момент през акматичната фаза до разсейването и превръщането на етноса в реликт. Доколкото установихме, че етносът не е „аморфно състояние“, не е „социална категория“ и не е „комплекс от общности на езика, икономиката, територията и психологическата нагласа“, а фаза от процеса на етногенезиса, то разковничето е именно в третата задължителна обща черта на етносите.

Така стигаме до извода, който сам се набива на очи. Както за началния момент, така и за достигане на акматичната фаза, а също и за регенерацията се изисква възникналата популация да е способна на свръхнапрежение, което се проявява или в преобразуване на природата, или в миграцията и т.н. И това е търсеният „фактор хикс“! Почти всички известни ни етноси са групирани в своеобразни конструкции — суперетнически цялости. Разпространението на етносите е свързано с мястото на тяхното възникване, с миграциите, с победите и пораженията в борбата с природните катаклизми и съседите, а за да не загинат, обичайното напрежение не е достатъчно. Всяко агрегатно състояние на средата е инертно и, за да се излезе от него, е необходим допълнителен разход на енергия, аналогичен на „скритата топлина“ при топенето или изпаряването. Но след като свръхусилието е сторено, започва инерционен процес, който затихва само в резултат от съпротивата на средата.

Известни са ни две етнически „състояния“: хомеостатично, при което жизненият цикъл се повтаря от поколение на поколение, и динамично, когато етносът преминава през описаните фази на развитие, в края на които е хомеостазисът. Движение има и в двата случая, но в първия случай то може метафорично да се нарече въртеливо, а във втория — колебателно, при което интензивността се измерва с амплитудата му. Постъпателно движение е социалният прогрес, но ние вече разкрихме разликата между него и етногенезиса.

На въпроса кое се движи, отговаряме — етническата система, което е в състава на биосферата на Земята. А на въпроса накъде се движи, отвръщаме — на никъде, защото при колебателното движение понятията „напред“ и „назад“ са некоректни^[2]. На въпроса: можем ли да намерим математически израз, с който да опишем етногенезиса и доста да облекчим неговия анализ, ще отвърнем просто — не бива. Нека се опитаме да обясним защо.

При постановката на която и да било задача, свързана с етнологичните проблеми, изпитваме същите трудности, както и при опита да решим с помощта на компютър някоя математическа задача, формулирана в неявен вид. И в единия, и в другия случай числените методи не вършат работа.

Обаче и в двата случая може да се стигне до решение, като използваме познатите ни методи на моделиране. Създава се модел на процеса, който отразява съвкупността от нашите възгледи за него и той се коригира с достоверните факти. След това този модел се използва както за идентифициране на останалото множество от факти и събития, така и за прогнозиране на заключенията за характеристиките на бъдещото състояние или на неизвестни нам минали състояния на процеса. Всяко решение, признато от нас за правилно въз основа на евристичната оценка, щом се потвърди от новите целенасочено търсени фактори (на базата на това, че правдоподобното решение е известно), уточнява и развива този модел.

И накрая, знаем, че всички съществуващи днес етноси са създадени сравнително неотдавна от древните оцелели редки реликти, а от първобитните етноси не е останал нито един. Това показва, че етногенезисът е постоянно действащ процес, подобен на другите природни явления, макар и да е в корелация със социогенезиса, който поражда системи от по-твърд тип. Вече стана дума, че всяко преустройство на системите и от единия, и от другия тип изисква да се свърши определена работа, т.е. да се изразходва енергия. Естествено, тази енергия не е нито електромагнитна, нито топлинна, нито гравитационна, нито само механична. Тласъците или взривовете на тази енергия се обуславят и от антропогенните сукцесии, затихващи в резултат от съпротивата на природната среда. [75, с, 106]

Накъсаността^[3] на етническата история

Още историците от древността са отбелязали накъсаността на някои исторически процеси. Съма Циен е формулирал този закон твърде лаконично: „Пътят на трите царства свърши и започна отново.“ [Цит. по 132, с. 76] Тази идея се подкрепя от много историци, като започнем от Ибн Халдун и Джанбатиста Вико и стигнем до Освалд Шпенглер и Арнолд Тойнби. Тя не е вярна, когато се прилага към социалната история на човечеството, неточна е при разработването на историята на отделните държави, но е приложима при изучаването на процесите на етногенезиса, разбира се, със съществени поправки.

Първо, „краят“ невинаги ознаменува появата на „начало“. Етноси и суперетнически култури възникват не само тогава, когато свършва предшестващия цикъл на развитие, а понякога след значителен промеждутък от време подир неговия край. Стремежът да очертаем някакъв строг ритъм не се потвърждава от фактите. Така византийският етнос възникнал в епохата на разцвет на гръко-римския и няколко века те съществували заедно. Мюсюлманският суперетнос принудил да се посместят и византийския, и романо-германския етнос, като същевременно погълнал средноперсийския (в сасанидски Иран и Согдиана). А между хунну и тюрките и между тюрките и монголите се простирали векове на безвремие, когато степта се населявала от реликтови етноси. Явно работата е по-сложна или по-скоро причината за етногенезиса не се крие в ритъма на историята на етносите.

Второ, обичайното деление на процеса на три стадия (подем, разцвет и упадък) не отговаря на простия въпрос: подем и упадък на какво? Жизненото равнище се колебае независимо от тези стадии, разцветът на културата не съвпада с благоприятната икономическа и политическа конюнктура, мощта на държавата невинаги е показател за лек живот — при Наполеон на французите им било доста тежко: нямало нито захар, нито кафе, нито копринени платове. Накратко казано, качествените оценки неминуемо са субективни и не могат да се вземат предвид при описване на природните явления, към които се отнася етногенезисът. И накрая, къде е границата между социалното и биологичното и в отделния човек, и в обществения колектив? От една страна, тя е вътре в човешкото тяло, а от друга — далеч отвъд неговите граници. Анатомията, физиологията, рефлексологията, генетичният код не са социални, а биологични, биохимични и дори биофизични. И обратно, характерът на развитие на междудържавните отношения, политическите стремежи, етичните и естетичните идеали не могат да бъдат сведени до биологичните и географските фактори, но са плодове на общественото развитие. Когато изучаването на тези две линии на развитие се съчетае, може да се пресъздаде историята на отделните етноси, а ако към това се прибави и историята на ландшафтите и историята на културата, това вече ще бъде етническата история.

Къде е „факторът хикс“?

И сега, когато описахме явлението етногенезис в различни аспекти, можем да поставим въпроса — коя е причината за възникването на тези инерционни процеси? Тъй както никакво действие не възниква без да бъде приложена сила, то очевидно трябва да търсим този вид енергия, който непосредствено въздейства на поведението на хората, и такъв ефект от тази енергия, който можем да открием в психиката на човека. Това трябва да е импулс, който е достатъчно мощен да преодолее присъщия на всеки организъм инстинкт за лично и дори за видово самосъхранение, т.е. да се изразява в саможертва, която се простира дори върху собственото потомство — нещо, което не се среща при никой вид животни. Но нали заради това при животните няма етноси; техните общности са лишени от обществената форма на движение на материята и саморазвиващите се институции. Следователно интересуващият ни „фактор хикс“ можем да открием като проекция върху човешката психика. [83]

Когато търсим фактора, пораждащ и разрушаващ етносите, трябва да помним, че той действа на фона на: 1) променящата се географска среда; 2) еволюционните процеси на общественото развитие; 3) историческите перипетии; 4) възхода и упадъка на културата. Разбира се, при изучаването на който и да е от изброените предмети самият етногенезис се явява един от неговите фонове. Следователно не сборът на науките, а тяхната система, която се определя от поставената задача, е ключът за решаването на всеки повдигнат проблем, т.е. тя е разковничето на научния синтез. Тъкмо затова в основата на тази книга се налага да залегне дългото описание на феномена етнос и неговото взаимодействие с природата, обществото и културните традиции, наследени от далечното минало.

Вече стана ясно, че всички опити да открием този „фактор хикс“, като анализираме поведението на отделните хора, са обречени на неуспех. Най-вече защото в единичните случаи никога не можем да разграничим частното и случайното от закономерното и общото за целия вид. Но веднага щом влезе в сила статистическият закон за големите числа, малките отклонения от закономерностите взаимно се компенсират и се разкрива системата от връзки с допустимите отклонения, така че общата картина вече изобщо не се изкривява. В същото време обаче отделните примери са твърде нагледни и ни вършат чудесна работа при изясняване на принципите, затова няма да ги загърбим. Само трябва да помним, че колкото и да са ни потребни илюстрациите, те никога не могат да заменят смисъла.

Клио срещу Сатурн

Сега да поговорим за историята, защото има какво да си кажем. Не само в скептичния XIX в. профаните наричали историята празно забавление, развлекателно четиво, прищявка на богати безделници, начин за правене на пропаганда или дори „политика, обърната към миналото“. Неотдавна беше направен опит историята да се разбира като функция на времето, което, докато тече, уж отделя енергия, потребна за великите, пък и за по-дребните дела. [129] Но и тази концепция е несъстоятелна, защото историческите процеси, които действително протичат във времето, са ентропийни и инерционни и следователно възникват не благодарение на Хронос^[4], който изяжда децата си, а въпреки него.

Но, ако е така, то науката история е борба с времето, което елините персонифицирали в страшния бог Сатурн, скопил собствения си баща Уран и свален от престола от повелителя на мълниите Зевс. Да, но нали мълниите са енергия — на нашия език антиентропийни импулси, които при възникването си нарушават процесите на гибелта — ентропията на Вселената. Силата (причината, предизвикваща ускорението) спасява Космоса от превръщането му в Хаос и името на тази сила е Живот.

Но във вечната борба на изначалните стихии слугите на Сатурн — гигантите или асурите^[5] нищо не губят, защото няма какво да губят. Всеки миг Хронос преобразява техния облик, като по този начин ги лишава от лични качества и свойства. Но паладините, доблестните рицари на Космоса (подредената Вселена) са такива по природа, че придобиват форми, а следователно всеки път се превръщат в неповторими личности. И в борбата с Хаоса те срещат смъртта си, която Владимир Вернадски разглеждаше като отделяне на пространството от времето. [48, с. 135] За тези, които умират, били те микроб или баобаб, човек или зародиш, времето изчезва, но всички организми в биосферата са свързани един с друг. И напускането на един е загуба за мнозина, защото това е победа на изконния враг на живота — Хронос. Да се примирим със загубата означава да се предадем, затова срещу Смъртта се изправя Паметта, така преграда пред ентропията вече не е битието, а съзнанието. Именно паметта дели времето на минало, настояще и бъдеще, от които реално е само миналото.

И наистина настоящето е само миг, който моментално става минало. Бъдеще няма, защото не са извършени постъпките, които определят тези или онези последствия, и не е известно ще бъдат ли те сторени. Идното може да се разчете само статистически, като се допускат разни възможности, лишени от практическа стойност. А миналото съществува; и всичко, което съществува, е минало, защото всяко свършено нещо тутакси става минало. Ето защо историческата наука изучава единствено реалността, която съществува извън нас и без нас.^[6] [83]

Казват, при това не само профаните, че знанията за миналото са безполезни за практическия ни живот. В древността такива хора ходели при врачки и астролози да им предсказват бъдещето. И гадателите предсказвали, понякога невероятно точно. Но как постигали този успех? Като изучавали миналото, проигравали наум възможните варианти и уточнявали прогнозата си, защото броят на вариантите в дадена ситуация винаги е ограничен. Така добрият шахматист преценява как ще се развие партията много ходове напред благодарение на това, че не е пожалил сили да изучи стотици етюди и партии, които се играли много преди да се роди. Историята на шахматната игра му позволява да гради най-вероятните и поради това практически най-верните прогнози и така да печели мачовете и турнирите. Знанията за миналото се въплъщават в настоящето, т.е. в успеха. Щом бъдат записани, всички опити на физика или химика, наблюденията на геолога или ботаника, съображенията на теоретика или сметките на икономиста се превръщат в исторически източник, т.е. във фиксирано минало, което ни позволява, ако умело го ползваме, да намерим оптималните варианти за поведението си, когато преследваме пели, намиращи се в призрачното бъдеще.

И накрая, нима да разбереш себе си и своето място в света е само средство за печелене на пари? Не, за мнозина достойни за уважение хора това не е целта! Нима благодарността към предците ни, построили града, в който живеем, открили новите страни, в които днес просто пътуваме, създали картините, на които се наслаждаваме, и написали книгите, от които се учим, нима тази благодарност не е дълг на всекиго, който не е загубил чисто човешките си чувства? Нима да се възхищаваме на героите от миналото, отдали живота си за своите потомци, е предразсъдък? Не, не е! Да живее историята!

Но историята е търсене на истината, защото сведенията в древните източници са оплескани с лъжи като воняща кал. Миналото престава да бъде реално тогава, когато го подменят с измислици или го изкривяват, като ни спестяват някои факти и събития или пък му предават фалшив блясък, като го затлачват с безсмислени подробности. Бащата на лъжата нашепва на доверчивите невежи, че в историята няма истина, а само лични възприятия^[7], че историческите явления не са верига от събития, каузално свързани помежду си^[8], а безсмислен калейдоскоп, който не може да бъде запомнен, че текстовете трябва да се възприемат буквално^[9], сякаш хронистът не ги е писал за своите съвременници, а за потомците, и накрая, че всички миграции на етносите, техните възходи и падения, тяхната слава и гибел са само игра на лунната светлина върху набръчканата езерна повърхност^[10]. Но нали, ако това е така, няма смисъл да изучаваме историята и това, което е било, щом изчезне от паметта ни, вече няма да е било, а Хаосът ще заеме мястото на Космоса.

Нека си спомним как в края на VIII в. в Тибет будистките проповедници, привърженици на Махаяна, проповядвали, че светът е илюзия, спасението се крие в нирвана, а пътят към нирвана е да не делим постъпките на добри и лоши, защото „и черните, и белите облаци еднакво закриват слънцето от нас“. На това тибетският шен, жрецът на религията бон^[11], като се обърнал към народа, отвърнал: „Не слушайте бръщолевенията на махаянистите — вашето сърце ще ви покаже къде е черното и къде е бялото.“ Очевидното и интуицията са на границата между науката и изкуството. Ето защо историята си има своя муза — Клио.

Не, не става дума за правото на безпочвени, почти винаги глупави заявления, които уж са подсказани от интуицията или са толкова очевидни, като въртенето на Слънцето около Земята. Лъжата е възможна и тогава, когато се опира на самозалъгване. Клио помага на своите почитатели в друго, доста по-важно нещо: да намират доказателства за правилните тези, да разкриват грешките при събирането на първичните данни, да долавят къде е нарушена логическата конструкция. На пръв поглед това изглежда някак просто, но всъщност всяко, дори и най-малкото приближаване до историческата истина, е подвиг.

И най-простите на вид обобщения изискват толкова голямо въодушевление и горещи чувства, при които мисълта се стопява и заема такава форма, че отначало поразява, а сетне убеждава искрения читател. И работата не е в това с какви мисловни обрати и с какъв подбор на аргументи е доказана тезата. Това е част от кухнята на научните занимания, която, разбира се, трябва да се познава, но само знанията не са достатъчни. Най-важният въпрос е защо понякога се случва човек да формулира и да докаже нова теза? Това е тайнството на психологията на творчеството, което древните гърци са приписвали на Клио, музата на историята.

Обаче поетът веднъж е казал: „Но какво да правим с ужаса, който нявга бил наречен бяг на времето?“^[12] Косата на Сатурн подрязва всички лични жизнени прояви, макар и да не закача закономерността на социално-икономическите формации. Само те вървят по пътя на прогреса, а всичко неповторимо и прекрасно, което е съществувало в отминалите векове, е загубено. Ето защо етногенезисът не е еволюция, а списък на щетите, който се стеснява благодарение на постоянната намеса на Клио. Защото дори сполетяното от гибел, когато е останало в паметта, не е мъртво.

Но Клио умее да съхранява не само останките от миналото, засипани е прахта на времето и отрупани с пепелта на Лъжата. Тя може да отнема плячката на тези хищници и прави това пред очите ни и с нашите ръце. Намерени са развалините на Троя, разкопана е Вавилонската кула, спасени са съкровищата от гробницата на Тутанкамон, разчетени са йероглифите на маите, разкрита е фалшификацията на летописите, извършена от Иван Грозни^[13], развенчана е черната легенда за монголите. Списъкът на възкресенията, наистина не наличностите, но на техните велики дела, може да бъде продължен до безкрай, защото ту тук, ту там постоянно се извършват велики и малки открития.

Нима това не е победа над Сатурн? Нима това не е възкресяване на етносите-предци?

И сега вече можем да поставим главния въпрос: защо възникват етносите и защо техният край е неизбежен?