Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (42)

От разцвет към упадък

Да започнем с най-ясния пример — Средиземноморието през IV в.пр.Хр. Именно тогава се „задавила“ агресията на войнствените келти, а един век преди това те завладели много земи в Испания и Италия и нанесли тежък удар на ускорено развиващата се култура на етруските. В същия този век процъфтявала военната и икономическата мощ на Картаген и се оформила сложната държавна система на освободилия се от етруско иго Рим. Но главната роля играели елините, които вече преживели своята най-блестяща епоха и от пъстър етнос се превърнали в суперетнос.

Елинският суперетнос, включващ в себе си Македония, се разпространил на Изток до Индия, а на Запад — до Испания (Сагунт) и Галия (Масалия, дн. Марсилия), като преодолял съперничеството на пуническия етнос на Картаген и на етруския етнос на Етрурия. Макар да запазили своята самостоятелност, те вече загубили хегемонията си на море. Обаче отливът на пасионарни индивиди към покрайнините и преживените наскоро войни (Полопонеската, Тиванската и Македонската) намалили резистентността на Елада и доказателство за това бил фактът, че от Атина и Спарта инициативата преминала в ръцете на полудивите планинци от Епир и Етолия, както и у скромните селяни от Ахея.

Не че те станали много могъщи, а при изолирането на предишните центрове на пасионарност тяхната сила се оказала достатъчна, да започнат борба за хегемония с надеждата за успех.

Същият този процес, който протекъл в Италия, въздигнал разбойническата република на седемте хълма и я превърнал във Вечния град. И тук му е мястото да споменем за едно важно наблюдение.

Главните съперници на римляните — самнитите, които изобщо не им отстъпвали по храброст — имали обичай да изпращат своите младежи като наемни войници или в Картаген, или в елинските градове Тарент, Сиракуза и др. Естествено, по-голямата част от тези, които тръгвали да търсят приключения и богатства, загивали, а ако все пак се връщали, вече били изтощени. Римляните, обратно, държали младежите си у дома, макар да имали големи главоболия с тях. По този начин те не разпилели пасионарния си фонд и се възползвали от него във войните с Пир и Ханибал, след които получили властта над Средиземноморието. Въпреки това обаче този фонд постепенно се топял и това довело до реформите на Гай Марий, в резултат от които била създадена постоянна професионална армия. В нея царяла желязна дисциплина и това давало възможност субпасионариите да се използват за обикновени войници. Структурата на римския етнос се разпаднала и се появили две подсистеми — сенат и армия.

При Юлий Цезар армията победила, а след смъртта му победила отново под командването на Октавиан Август и Марк Антоний. През следващите три века армията всмуквала в себе си цялото пасионарно население на Римската империя и гражданските войни се водели между военни групировки, формирани от представители на различни етноси, влизащи в един суперетнос — Римския мир (Pax Romana).

Първата война избухнала в 68 г., когато пропреторът^[1] на Галия Юлий Виндекс, потомък на аквитанските царе, възглавил въстанието на своите съплеменници, които жадували да се освободят от властта и непосилните данъци на Рим. Испанските легиони се присъединили към въстанието и провъзгласили за император Сервий Сулпиций Галба. Но преди Галба да прекоси Пиренеите, с аквитанците се сблъскали легионите, лагеруващи по Горен Рейн. Предводителите на двете войски нямали намерение да влизат в битка помежду си, но легионерите им не ги послушали; така загинали 20 хиляди аквитанци, включително и Виндекс.

Галба влязъл в Рим начело на испанските легиони и след седем месеца бил убит от преторианците, родом от Италия, които провъзгласили за император Марк Отон, един от сътрапезниците на загиналия император Нерон. Но тогава въстанали легионите по Долен Рейн, които заставили своя предводител Авъл Вителий да ги поведе към Рим. През 69 г. тези провинциалисти разбили преторианската гвардия и Отон забил в гърдите си кинжал. Обаче сирийските и египетските легиони не се съгласили да признаят Вителий и принудили своя командир Веспасиан да оглави техния поход в борбата за власт.

Към тях се присъединили легионите, лагеруващи в Мизия, Панония и Илирия, за да отмъстят на Вителий за Отон. Напразно командирът на германските легиони Цецина се опитал да се предаде. Воините му го оковали във вериги и го хвърлили в битката. Войските на Веспасиан спечелили победата край Кремона; жестоко разграбили града и избили всичките му жители, защото като римски граждани те не можели да бъдат продадени в робство. Вителий се отрекъл от властта, но воините, които били в Рим, не приели неговата абдикация, нападнали Капитолия, убили префекта на Рим, брат на Веспасиан, и се сражавали, докато не ги избили до крак. А римският народ преминал на страната на поредния победител.

От този черен списък на злодейства се вижда, че римската професионална армия се откъснала от римския народ и станала направо враждебна на сената. Но и тя не представлявала единна цялост, а била раздробена на няколко териториални консорции. Стереотипите на поведение на легионерите и на мирните граждани се разминали и продължавали да се разминават, още повече че в армията приемали провинциалисти, които късали връзките си със своите роднини и съплеменници заради войнишкия живот.

Трийсетте легиона, които империята притежавала в 70 г., се попълвали не само за сметка на редовния набор и притока от доброволци, но и по пътя на естествения прираст. В мирно време легионерите обработвали парцели земя за собствени нужди и макар да нямали право да се женят, си намирали приятелки, децата от които автоматично ставали воини. Така войниците в Римската империя образували самостоятелен субетнос, чието значение растяло с всяка изминала година, а стереотипът на поведение се изменял в съответствие с условията на пожизнената военна служба.

Колкото и лошо да се отнасяли римските граждани към своята постоянна армия и както и да се разправяли войниците с мирното население при всеки удобен случай, трябва да отбележим, че провинциите богатеели и столицата тънела в развлечения само благодарение на легионите.

А развлеченията били най-долнопробни — гладиаторски боеве, преследване на животни, екзекуции на християни, издевателства над пленници, продажба на роби и робини, но такъв бил римският стереотип, който предизвиквал възхищението на любителите на класическата древност.

И все пак при всичките описани ужасии трябва да смятаме императорската епоха в Рим за инерционната фаза на етногенезиса. Римският народ изразходвал собствената си пасионарност, за да поддържа своята политическа система.

Ако във II–I в.пр.Хр. излишната пасионарност разкъсвала жестоката социална система по пътя на гражданските войни, а на границата на нашата ера пасионарността била толкова, колкото било нужно, за да се поддържа редът и спокойствието в системата, то в края на I в.сл.Хр. възникнала нужда от попълването на армията с боеспособни, т.е. пасионарни провинциалисти. Това било началото на края.

Какво се случило? Легионите ли отслабнали или съседите на империята станали по-силни? Изглежда се случило и едното, и другото едновременно. Тъкмо това е важно за нас.

Естествено, тази част от римския етнос (по това време съвпадащ с античния гръко-римски суперетнос), която влизала в легионите, губела своето пасионарно напрежение по-бързо, отколкото това би трябвало да става, заради загубите на бойните полета. По време на всеки преврат, а те били много, войниците си изливали яда върху младшия команден състав, т.е. избивали онези офицери, които поддържали дисциплината. Това означава, че били премахвани най-отговорните, най-инициативните, най-изпълнителните и най-верните към дълга хора, чиито места заемали безпринципни и продажни индивиди.

Що се отнася до моралното и културното равнище на „войнишките императори“, тази деградация е забелязана и описана, но за нашата тема е важно да отбележим, че тя се е разпростряла във всички слоеве на армията, която по това време приобщавала всички пасионарни индивиди от римския етнос, тъй като само в армията честолюбивият младеж можел да направи кариера, макар и с риск за живота си.

Инерцията поддържала съществуването на системата до края на II в. и секнала. Тогава дошло времето на новата фаза.

Кървавият мрак

Фазите на етногенезиса преминават от една в друга толкова плавно, че обикновено този преход не се забелязва от съвременниците. Но на всеки историк е ясно, че преходите съвпадат с важни събития, чието значение се вижда само на разстояние от тях.

Решителният обрат в съдбата на римския етнос настъпил в 193 г., след като в новогодишната нощ бил удушен лудият император Комод.

Заслужава си да спрем вниманието си на тези събития. Извергът, носител на императорската порфира^[2], изпуснал в постелята на любовницата си дъсчица с имената на обречените на смърт. Там било и нейното име. Тя я показала на другите набелязани жертви и те наели гладиатора Нарцис да убие злодея. Сенатът назначил за император почетния старец Пертинакс. Преторианците го признали, тъй като бил известен като честен и храбър човек, способен администратор, доброжелателен, справедлив и кротък управник. Невинно осъдените били освободени от затворите и се върнали от изгнание, доносниците били наказани, редът в съдебното производство и в стопанството бил възстановен. Пертинакс намалил два пъти разходите на двореца и продал робите и робините, с които развратничел Комод. Изглеждало, че само за три месеца страната се е възродила.

Но един ден в двореца нахлула тълпа от преторианци. Стражата ги пуснала. Те убили Пертинакс. Народът заплакал. Така завършил опитът да се спаси отечеството.

Преторианците предложили да дадат престола на този, който плати най-много. Купил го богатият сенатор Дидий Юлиан, който дълго време бил управител на далечни провинции и награбил достатъчно пари оттам. Неговата власт нямала никаква опора — сенаторите и конниците криели своите чувства, а тълпата го ругаела. Той не можел да се надява и на преторианците. Те вече не били онези доблестни легионери, които в 69 г. защищавали своя предводител Отон от страшните погранични легиони на Вителий. За 124 години преторианската гвардия се разложила дотам, че вече никой не й вярвал и никой не я уважавал.

Срещу римските легионери веднага се изправили проконсулите^[3] на провинциите. В Британия приятелят на Марк Аврелий и Комод, „криещият под плаща на философа всичките си противоестествени пороци“ Клодий Септимий Албин, предложил на своите войници да възстановят свободата. В Сирия Песцений Нигер, популярният в своята провинция и в Рим, способният и приветлив управник, имал много шансове за успех. А в Панония взел инициативата честолюбивият и прикрит Септимий Север — римски конник, роден в Африка. Понеже бил най-близо до Рим, той използвал фактора бързина и влязъл във Вечния град, без да срещне никаква съпротива. Напуснат и предаден от преторианците, Дидий Юлиан бил убит в своя дворец.

Но преторианците, които посрещнали узурпатора с лаврови венци, сбъркали. Септимий Север наредил на закалените си воини да ги разоръжат, а след това ги разпратил по различните провинциални кохорти. По този начин покорените някога Илирия и Тракия надделели над Рим. След кървавите победи над Песцений Нигер и Клодий Септимий Албин, удържани благодарение на мъжеството на тракийско-илирийските легиони, Септимий Север облекчил положението на войниците и увеличил армията за сметка на родените в източните провинции илири, траки, галати, маври, язиги, араби и т.н. Така в началото на III в. почти цялата римска армия се оказала съставена от чужденци. Това показва, че римският етнос, който престанал да доставя доброволни защитници на родината, загубил своята пасионарност. Структурата, езикът и културата на империята все още се крепели по инерция, докато истинските римляни вече се броели на пръсти дори в Италия, която била заселена от пришълци от Сирия и от потомци на военнопленниците роби — колоните.

Военната диктатура на Северите удължила съществуването на римската система с четирийсет години, а след това станало страшно… В 235 г. войниците убили Александър Север и умната му майка Мамея и предали престола на тракиеца Максимин. Проконсулът на Африка, изконният римлянин Гордиан, се изправил срещу него заедно със синовете си и… всички загинали. В 238 г. войниците убили Максимин, а преторианците — двамата консули: Пупиен и Балбин. Гордиан III бил убит от префекта на преторианците Филип Арабина в 244 г., който пък на свой ред бил убит от Деций в 249 г. След гибелта на Деций в битката с готите войниците предали и убили Гал, а след това и Емилиан. На неговия съперник Валериан пък в решителния момент войската отказала да се подчинява и го принудила да се предаде на персите. Той загинал в „кулата на мълчанието“^[4].

Империята се разпаднала на три части: на запад властта била в ръцете на узурпатора Постум, на изток управлявал палмирският цар Оденат (римският губернатор на Палмира и на целия Изток), който успял да отблъсне персите, а в Рим един след друг били убити Галиен, Ауреол, Клавдий II, Квинтил, заемал престола 17 дни, и накрая Аврелиан, който в 270 г. най-после въвел ред и обединил империята, но в 275 г. бил убит от своя писар, освободения роб Мнестий, който също бил затрит. След това, последователно, насилствено се разделили с живота старият консул Тацит, брат му Флориан, панонският офицер Проб, Кар, Нумериан и Арий Апър.

Едва през септември 284 г. за император бил провъзгласен Диоклециан, който се възползвал от това, че съперникът му Карин (син на Кар) бил убит в 285 г. от своите сподвижници, и заел престола.

Този дълъг списък на цареубийства ни позволява да вникнем в процеса на етническото развитие, като не забравяме, че обикновените хора ги убивали доста по-често и по-масово. Той е ярка илюстрация на фазата на обскурация, когато на способния военачалник, който се опитвал да възстанови дисциплината в името на победата, се гледало като на най-злия враг, по-лош от всеки неприятел. Заради загубената пасионарност инстинктивните реакции — ядът, алчността, мързелът — не срещали никакво противодействие и превръщали римската войска в сбирщина от злодеи и предатели. И работата не е там, че в продължение на половин век не се появил нито един пълководец със силна воля или нито един умен дипломат. Всъщност в огромната страна имало достатъчно от тях, но твърде рядко можели да се намерят верни изпълнители. И тъй като техният брой през цялото време намалявал, защото ги убивали заедно с императорите, то се променял и стереотипът на поведение. Римският етнос умрял и изтлял доста преди да загине в резултат от варварските нашествия.

Диоклециан разбрал, че само изостаналата провинция може да го спаси. Затова той разделил грижите по охраната на границите с трима свои сподвижници, а резиденцията си установил в малоазийския град Никомедия, далеч от Рим, и се заобиколил с войски от планините на Илирия, Тракия и Мизия, които все още не били загубили своята боеспособност. Той създал бюрократична машина, защото имал пълното основание да не се доверява на развратеното общество. Той подложил на жестоки гонения християните и манихеите, защото тези общини живеели по своите закони, а не по неговите. С други думи той не използвал инерцията на етноса, защото нея я нямало никаква, а инерцията на културата, създадена от предишните поколения. Но и той капитулирал пред силата на обстоятелствата, защото не станал глава на републиката (princeps), а цар на държавата (dominus).

Държавата на Диоклециан била римска само по името си. Всъщност тя обединявала всички страни от Средиземноморския басейн, като етническият принцип бил напълно пренебрегнат. По-голямата част от населението на империята било въвлечено във вихъра на обскурацията, т.е. загубило своята етническа принадлежност към суперетноса. Тези хора ги свързвала само културната традиция, която се изразявала в умелото администриране. А това означавало, че вместо да бъдат искрени патриоти, хората преклонявали глава пред магистратите, назначавани от средите на случайните хора, които имали връзки, но не и съвест. Такава система не можела да трае дълго. Но тя издържала въпреки усилията на собственото население, защото в нея възникнали жизнеспособни консорции. Те се отнасяли враждебно към традициите на римския етнос, но не и към домината, макар той изобщо да не ги жалел. И скоро след смъртта на първия dominus тези нови сили галванизирали трупа на Древния Рим.

Замяната

Но въпреки трагичното положение, римската армия успешно бранела границата по Рейн, отстоявала вала по река Туийд и сравнително добре се справяла с нумидийците и маврите. По-тежко било на изток. Готските кораби проникнали в Егейско море, Персия, която разполагала с 50 пъти по-малки ресурси, водела успешно войната в Месопотамия, а разгромът на даките и юдеите във II в. принудил Римската империя да напрегне сетните си сили. Всъщност през III в. империята се крепяла единствено на войските от Илирия и Тракия и на техните предводители, които ставали императори — от Аврелиан до Диоклециан. Към тях принадлежал и знаменитият пълководец Аеций, когото наричали „последния римлянин“. Но нещата не стояли толкова просто.

Очевидно тези, които постъпвали в легионите от Тракия и Илирия, принадлежали към хората със същия начин на мислене, които влизали в християнските общини. Тяхната доминанта, разбира се, била друга, но за нашия анализ това няма никакво значение. Важното е, че като интерполираме пасионарния тласък, виждаме, че той засяга именно тези области от Балканския полуостров, върху които теоретично би трябвало да се е разпрострял, и така теорията ни се потвърждава. Следователно трябва да гледаме на Аеций и на неговите легионери не като на „последните римляни“, а като на „първите византийци“.

И така, установихме, че след II в. в източните провинции на Римската империя и на някои територии, разположени на север от тях, започнала да нараства активността на населението. Отвъд границите на империята тя се изразила в етногенезиса на нови народи — готи, анти, вандали. В рамките на империята пасионарният подем придобил оригинална доминанта — били създадени конфесионални общини на смесена етническа основа, които били както християнски, така и гностически и езически (на неоплатониците). Прието е да се смята, че ранното християнство е религия на робите. Това отчасти е вярно, но се пропуска фактът, че прослойката на робите се попълвала най-вече за сметка на военнопленниците. Господарите разрешавали на своите роби от различни племена да сключват бракове помежду си, а ръководителите на християнските общини, които смеем да наричаме консорции, забранявали браковете с друговерци. По този начин в християнските консорции се струпали хибриди, които, както е известно, са твърде лабилни. Обикновено такива форми не са устойчиви и се разпадат за две-три поколения, но в случая действал допълнителен фактор, който придавал устойчивост на християнските общини — огромното пасионарно напрежение. Благодарение на несравнимата жертвоготовност, въпреки жестоките преследвания, към 313 г. християнската община, която вече изградила своята организация (църквата), заменила императорската власт.

Християните били най-лоялните поданици на император Диоклециан и най-дисциплинираните войници, но когато в лагерите се изпълнявали езическите жертвоприношения, на които легионерите били длъжни да присъстват, те се кръстели, което според Диоклециан отнемало цялата сила на обреда. В 303 г. той започнал гонение на християните, което било последното в Римската империя. Преследването продължило само две години, защото в 305 г. Диоклециан се отрекъл от властта и се прибрал у дома, в Илирия, където притежавал дворец, голям колкото град Спалатро, край който бил построен. Той умрял в 313 г. след като научил, че зверски убили жена му и дъщеря му, а на него му готвели нещо по-лошо дори от смъртта.

Диоклециан бил бюрократичен гений. Той разбрал, че страна, която се простира от р. Ефрат до Гибралтар и р. Туийд, не може да се управлява без изпълнителна администрация. Като знаел цената на своите сътрудници, той избрал сред тях тримата най-способни и на първия дал титлата втори „август“, а другите двама обявил за наследници с титлата „цезар“, като направил тези длъжности сменяеми. След отричането му от властта август на Изтока станал цезарят Галерий, по чиято инициатива преследвали християните, а август на Запада — кроткият и човеколюбив цезар Констанций Хлор, баща на бъдещия император Константин Велики. В Галия и Британия престанали да преследват християните, защото указите на Диоклециан просто не се изпълнявали.

В 306 г. срещу Галерий въстанала Италия; предводител на въстанието бил Максенций, груб, бездарен и развратен човек, син на бившия втори август Максимиан. При опита си да усмири Италия, Галерий претърпял поражение и в 311 г. умрял, като оставил на своя приятел Лициний властта в провинциите на Балканския полуостров. В Мала Азия, Сирия и Египет управлявал братът на Максенций — Максимин Дая.

Характерите, моралът и поведението на двамата братя били такива, та изглеждало, че сякаш са се върнали времената даже не на Нерон, а на Калигула, Комод и Каракала. И двамата изпитвали люта омраза към Константин и Лициний. Войната избухнала в 312 и 313 г. Победили тези, на които помогнали християните — Константин и Лициний. А в същото време силата на властта, численото превъзходство, икономическите ресурси и дори влиянието на отколешните традиции били на страната на Максенций и Максимин. Обаче те загинали. Ето как станало това.

В 312 г. Константин прекосил Алпите с 40 хиляди воини, предимно гали, и се изправил срещу четирикратно превъзхождащия го противник. Константин спечелил няколко сражения в долината на река По, стигнал до Тибър и там се сблъскал с армията на Максенций. Константин издигнал знаме със сияещ кръст^[5]. Неговата галска конница принудила римската конница на Максенций да отстъпи и на двата фланга, а ветераните от границите на империята посекли преторианците. Максенций се удавил в Тибър по време на бягството.

Лициний се оженил за сестрата на Константин и двамата августейши владетели издали в Медиолан (Милано) едикт за веротърпимост, който предоставял на християните свобода на богослужението. След това Лициний се отправил на Изток, където Максимин нахлул от Сирия в Тракия. Илирийските воини на Лициний били по-боеспособни от смесените сирийски легиони на Максимин. Лициний извоювал победата при Хераклея (Перинт)^[6] в 313 г., а Максимин загинал по време на бягството си в Тарс, където бил отровен.

След като победил, Лициний проявил същата жестокост спрямо хората, които не били виновни пред него, но се оказали под властта му. В 315 г. той станал вдъхновител на заговор срещу Константин, а после заповядал да съборят статуите на Константин в пограничния град Емона^[7]. Константин започнал война срещу Лициний и два пъти разбил неговата армия, след което Лициний помолил за мир. Константин му отнел Македония и Гърция, но не посегнал на останалата част от Изтока.

Сблъсъкът между съуправителите бил отложен, но и двамата разбирали, че той е неизбежен. Константин имал мощната подкрепа на християните в цялата империя.

Какво му оставало да направи на Лициний, който, докато се борел с Максимин, също обнародвал в своите владения Миланския едикт? Благодарение на това в битката при Хераклея неговите воини повикали на помощ „височайшия бог“ и получили подкрепата му. Но тъй като майката на Константин — Елена — била християнка, а той самият бил признат за водач на християнската партия, то на Лициний не му оставало нищо друго, освен да възобнови гоненията. В 324 г. войските на претендентите за единна власт се сблъскали край Адрианопол и прославените със своята смелост тракийско-илирийски легиони на Лициний, които превъзхождали врага по численост, били разбити на пух и прах. Те загубили и втората битка от другата страна на Босфора, край Хризопол^[8]. Лициний се предал, получил обещание, че ще бъде пощаден и след няколко месеца (в 324/325 г.) бил удавен. Не бива да жалим за него, защото той самият убивал съвсем невинни хора. Лициний бил длъжен да сподели съдбата на войниците, които загинали за него, а не да се крие зад полите на жена си — сестрата на Константин.

Тази война не била отражение на съперничеството между стария езически и новия християнски светоглед, а сблъсък за надмощие между два субетноса на вече формиралия се нов етнос, от който израснала Византия. Що се отнася до потомците на римляните, които все още не се били разтворили в обновената етническа система, то за тях свършила фазата на обскурация и те вече не можели да действат. Оставало им само да си спомнят.

И навсякъде е така

Разгледаният материал е достатъчен да си направим изводите. И те няма да се променят, ако добавяме нови и нови примери. Пасионарността на древния или елинско-римския суперетнос угасвала, като изкристализирала в цивилизация, способна да се противопостави на натиска на съседите в резултат от натрупаната инерция. Тази система била взривена отвътре от мощна ексцесия или пасионарен тласък, който се проявил в Скандинавия, Източна Европа, Мала Азия и Сирия. Локализирането на описания феномен в тези региони показва, че той няма връзка със социалната криза на робовладелската система и не е резултат от съзнателната дейност на хората, които загивали, без да разбират защо изведнъж им станало толкова тежко.

Да задържат процеса и да спасят страната не могли нито бюрократичният гений на Диоклециан, нито политическата извратливост на Константин, нито военният талант на Теодосий. На Изток, където се формирал новият етнос, който условно наричаме византийски, варварите били отблъснати, а на Запад те просто заели мястото на изчезналите римски граждани.

Същият този процес протекъл във Византия по време на династията на Ангелите и завършил с превземането на Константинопол от кръстоносците в 1204 г. Избликът на патриотизъм в Никейската империя временно оживил разлагащата се държава, но процесът на етническото разпадане продължил и дори мъжеството на Йоан Кантакузин не успяло да го спре. Византийският народ се деформирал, разтворил и изчезнал дълго преди османците да нахлуят в беззащитния или по-скоро в лишения от воля да се защищава Константинопол (на 5 май 1453 г.).

Ахеменидската империя загинала от външен удар и обскурацията на Близкия Изток настъпила по-късно. Тя облекчила победата не на Александър Македонски, а на Сула, Лукул и Помпей, на Тит и Траян, а също и на вожда на саките Аршак, който основал Партското царство върху развалините на Древния Иран.

В средновековния Китай обскурацията настъпвала крадешком. В средата на XVII в. прогнилата бюрокрация на Мин капитулирала пред селското опълчение на Ли Дзъчън, а то пък мълниеносно било разбито от шепата манджури, които току-що били обединени от своя предводител Нурхачи^[9]. След това Китай изпаднал в състояние на каталепсия цели двеста години, което дало повод на европейските наблюдатели да определят временна летаргия като неотменно свойство на китайската култура. А в действителност тук не ставало дума за болестно състояние на растежа, а за закономерно старческо състояние на етноса, преживял повече от хиляда години (581–1683).

Колкото и да е странно, фазата на обскурация невинаги води етноса до гибел, макар винаги да нанася непоправими щети на етническата култура. Ако обскурацията се развива бързо и наблизо няма настървени съседи, стремящи се към завоевания, то императивът „Бъди като нас“ се сблъсква с логичната реакция „И един ден да е, но мой да е!“. В резултат от това изчезва изобщо възможността да се опази етническата доминанта и да се провокират каквито и да било колективни прояви, дори и разрушителните. Доскорошното развитие в определена посока се изражда в нещо като „брауновото движение“^[10], в което елементите — отделните хора и малките консорции, пазещи макар и отчасти традицията — получават възможност да се противопоставят на тенденциите към прогресивен упадък.

Когато са налице дори нищожни остатъци от пасионарното напрежение и инерцията на битовите норми, изработени от етноса в предшестващите фази, те консервират отделни „островчета“ на култура, като създават лъжливото впечатление, че етносът не е престанал да съществува като цялостна система.

Но това е самозалъгване. Системата е изчезнала, оцелели са само отделни хора и техните спомени за онова, което е било.

Фазата на обскурация е ужасна заради това, че при нея се наблюдава серия от резки изменения на равнището на пасионарност, макар те да са незначителни като абсолютна величина. Приспособяването към толкова бързи и постоянни изменения на средата неизбежно се забавя и етносът загива като системна цялост.

Така става ясно, че пасионариите не изтикват никого от етноса, но за сметка на своята излишна енергия създават разнообразие, което усложнява етническата система. А сложните системи са по-устойчиви от опростените.

Такъв е механизмът на етногенезиса като природен процес. И е ясно, че нито идеята на Августин за Града Божий, нито стремежът на Хегел към абсолюта, нито философският екзистенциализъм на Ясперс са способни да обяснят това явление.