Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (25)

Етносът не е популация

Понякога обикновените явления стават причина за научни изводи, чиито перспективи далеч надхвърлят ученическите ни представи. В науката за етносите се налага да преосмислим много неща и да се откажем от редица обичайни предубеждения. На някой неопитен читател може да му се е сторило, че сме наподобили етноса на организъм с чисто биологични функции. Но тази прилика е само външна, а различията са принципни. Етносът създава колонии и понякога съществува разпръснат, а ръката или ухото, отделени от тялото, загиват. Организмът винаги създава себеподобно потомство, а етносът (всеки етнос!) е неповторим и традицията не прекрачва границите на суперетническите цялости. Рано или късно организмът непременно загива, докато има много персистентни етноси и т.н.

В никакъв случай не бива да поставяме знак за равенство между етноса и популацията, която можем да разглеждаме (сред животните) като аналог на етноса. Разликата между тях е значително по-голяма от приликата. Популацията е съвкупност от индивиди от един вид, които населяват в продължение на много поколения определена територия и свободно се кръстосват вътре в нея, като същевременно в определена степен са изолирани от съседните популации. Етносът обаче, както вече видяхме, не е съвкупност от подобни един на друг индивиди, а система, която не се състои само от разнообразни в генетично и функционално отношение индивиди, но и от продуктите на тяхната дейност в продължение на много поколения — техниката, антропогенния ландшафт и културната традиция. За динамичните етноси е характерно още и усещането за историческото време, което се фиксира в календарите с разнообразни отправни точки. Но дори липсата на усещане за историческото време като етнопсихологическа категория при етносите във фазата на хомеостазис не ни дава право да ги разглеждаме само като популации. Даже статичният етнос може доста свободно, макар и в рамките на определени граници, да променя своя ареал, като мигрира при промяна на географската среда, за да потърси на друго място условията, с които е свикнал. Кръстосването вътре в етноса е регламентирано или от съсловните взаимоотношения, или от традиционните забрани за кръвосмешение, или от нормите на правото и религията. И когато тези забрани отслабнат, което понякога се случва, това винаги е признак, че скоро етносът ще се разпадне.

И накрая, характерът на етническата изолация от съседите не е свързан с територията. Ако две популации се озоват на една и съща територия, те незабавно се сливат в една, докато два или повече етноса могат да съществуват на една и съща територия с векове, като образуват или суперетнос, или зона на етнически контакт на всякакво равнище. И обратно, борбата между етносите е често явление, макар и да е необяснима от гледна точка на борбата за съществуване, защото тази борба често не води до пренаселване на региона. А борбата между популациите като дискретни (корпускуларни) системи е невъзможна, защото целта на индивидите в популацията е да оцелеят самите те и да имат потомство.

Глутниците и стадата като форми, в които съществуват популациите на висшите бозайници, на пръв поглед приличат на елементарни етноси. Но тази прилика е привидна. Те са семейни клетки — моногамни, полигамни или сезонни, които се разпадат, щом силата на самеца-водач отслабне и той загуби влиянието си върху собствените си деца. А етносът израства от консорции, т.е. от групи хора, обединени от обща съдба. Ако това са само мъже, те си намират жени извън консорцията и семейните отношения възникват при второто и третото поколение. Семейните връзки заздравяват новосъздадения етнос [36], но те не са задължителни, защото често се срещат случаи на твърде широка екзогамия, която е особено явна при попълването на харемите.

И така, етносът не е зоологическа популация, а системно явление, свойствено само на човека и проявяващо себе си в социални форми, които във всеки отделен случай са оригинални, защото стопанството на страната винаги е свързано с изхранващия ландшафт, равнището на развитие на техниката и характера на производствените отношения. Това, разбира се, не означава, че етнологът е длъжен да пренебрегне популационната генетика, но трябва да помни, че тя отразява само една, при това не най-главната страна на изучавания от нас процес. Затова ще се опитаме да извлечем от нея данни, които ще ни бъдат полезни при по-нататъшния анализ.

Много е важно да отбележим, че всяка популация включва в себе си много различни генетични типове. Концентрацията на генетични типове е различна у различните популации, но всяка група популации съдържа почти всички комбинации от генетичните типове, срещащи се вдадения вид. [210; 197] Обаче малобройните популации губят едни или други генетични типове, в резултат от което степента на тяхната способност да се променят намалява и съответно спада способността им да се приспособяват. Този процес се нарича израждане. Съгласно принципите на популационната генетика повечето популации се намират в състояние на динамично равновесие, като се различават помежду си по размерите, структурата и генетичния състав. Това равновесие се нарушава под натиска на еволюционните фактори, процеса на мутации, количествените флуктуации или „вълните на живота“ (популационните вълни), накърняването на изолацията и естествения отбор. В резултат от тези въздействия или се слага началото на експанзия, или започва да се съкращава броят както на генетичните типове, така и на целите популации, а в някои случаи мутацията и флуктуацията водят до създаването на нов вид.^[1] Доколкото етносът се намира вътре във вида, то за неговото образуване е достатъчен нищожен (в сравнение с вида) мутационен натиск при наличието на сравнително малка изолация и малка стойност на флуктуацията. Затова етносите възникват по-често от видовете, но и съществуват значително по-малко време, благодарение на което тези процеси се фиксират от историята.

Мономорфизъм^[2]

Ако проследим етническата история, лесно ще забележим, че в на пръв поглед непрекъснатия процес на преобразувания се откриват периоди на стабилност, свързани с максималното приспособяване на етноса към един или друг ландшафт. Това наблюдение съвпада с извода, направен въз основа на популационната генетика от ихтиолога Юрий Алтухов и антрополога Юрий Ричков, които допълват тезата с „неприспособимостта на междувидово равнище на наследствената променливост, която има значение за адаптацията в границите на вида“. От тук следва, че „действителното движение се преобразува в устойчивост“ [5, с. 282], която поддържа изолатите неограничено дълго време. Но ако не се наблюдаваха насрещни процеси, макар и не постоянно действащи, то би било невъзможно нито образуването на нови видове сред животните, нито възникването на нови етноси, изместващи изолатите. По този въпрос авторите казват следното: „Промяната на уникалните свойства на вида в редки случаи трябва да означава зараждането на нов вид. Но това можем да си го представим само като единично събитие, свързано с репродуктивната изолация на отделните индивиди, а не като постоянен вероятностен процес, разиграващ се на популационно равнище.“ [5, с. 296] Та нали и зачеването на детето става в утробата на майката със скоростта на светлината.

Ако приложим това схващане в етнологията, ще стигнем до концепцията за ексцеса, т.е. за тласъка, резултатите от който могат да се проявят само в особено благоприятни условия на повишена лабилност на средата. При други условия инерцията на тласъка ще бъде убита, а „отделните индивиди“ ще загинат от ръцете на своите съплеменници. И в случая няма значение дали етносът, в който са се появили тези различни хора, е в състояние на персистентен покой (хомеостазис) или потомците на онези, които са го породили, го водят през всичките разнообразни фази на етногенезиса. И в двата случая той ще погуби тези, които справедливо (от неговата гледна точка) ще бъдат наречени изроди или чудовища. И въпреки това се появяват нови етноси. Значи съществуват такива условия, които позволяват на „отделните индивиди“ не само да оцелеят, но и да победят. Очевидно това са условията както на ландшафтната, така и на етническата среда, под които се разбира, простичко казано, характерът на взаимоотношенията между съседите на изучавания индивид. Но ако на нас ни е много трудно да проследим биографията на древните хора, които не са успели да се проявят заради завистта, глупостта и злобата на своите съплеменници или съграждани, то като преминем към изучаването на системи, които стоят на няколко равнища по-горе, т.е. на етносите, ще получим необходимите данни, които ще ни позволят да обосновем концепцията за ексцеса като момент, в който се дава старт на етногенезиса. И колкото по-високо е равнището на изследваната система, толкова ще се разширяват границите на допустимата неточност и големината на грешката. От изложеното досега е очевидно, че етносите са биофизични реалности, винаги облечени в една или друга социална обвивка. Следователно спорът за това кое е първично при възникването на нов етнос — биологичното или социалното, е подобен на спора за това, кое е първично в яйцето — белтъкът или черупката? Ясно е, че едното е невъзможно без другото и за това пререканието на тази тема е безсмислено.

Наистина не само вътре в големите колективи — етносите, които непосредствено влияят на земните ландшафти [120; 79] и следователно съществуват не абстрактно, а напълно реално, но и вътре в един човешки индивид се наблюдава постоянна връзка между всички форми на движение на материята. Даже ако смятаме, че всички детайли от човешкото поведение се диктуват от социалното му обкръжение, то генетичният код на зародиша е биологично явление, а намалялата секреция на адреналин е химично явление. Но нали и едното, и другото доста чувствително влияят на характера на човешката дейност наред със социалните фактори.

Като говори за взаимодействието на човека с природната среда, всеки повърхностен наблюдател, който пренебрегва историята, остава верен на принципа на опростяването. Очевидно изглежда, че там, където има благоприятни условия за бързо нарастване на производителността на труда и на броя на населението, човешкото общество прогресира по-бързо, а където тези условия липсват, прогресът е по-бавен. А кои условия трябва да смятаме за благоприятни? Климатът в Андалусия е по-мек, отколкото в Англия и Кастилия, обаче кастилците завоювали Гранада в 1492 г., а Англия била „царица на моретата“ в продължение на петстотин години. Условията в Норвегия през последните две хиляди години не са се променили, но викингите са браздели океанските вълни само от IX до XII в. До IX в. Норвегия била в състояние на застой, а по-късно — по време на Калмарската уния^[3] — станала жертва на датската окупация. Защо?

Споменахме всичко това само с една цел: да покажем, че взривовете на етногенезис не са свързани нито с културата и бита на народите, които се развиват или са в състояние на застой, нито пък с техния расов състав, нито с равнището на икономиката и техниката, нито с климатичните колебания, които променят екологията на етноса, а са свързани с определени условия в пространството и времето. Сам по себе си ландшафтът не поражда нови етноси, защото се случва в продължение на цели хилядолетия на някое даже много удобно място изобщо да не възникне нов етнос. Районите на етногенезис през цялото време се менят. Интересуващият ни процес започва ту тук, ту там и следователно не е предизвикан от тези сили на земната повърхност, които вече разгледахме, а от нещо друго, което ни предстои да открием.

Фон и фактор

Анализът на взаимодействието на етноса като самостоятелно явление с ландшафта показа, че те са взаимно свързани, но нито етносът е постоянно действащ фактор за образуването на ландшафта, нито пък ландшафтът без странична намеса може да бъде причина за етногенезиса. Съотношението между етническите и социалните закономерности изключва даже обратната връзка, защото етносферата на Земята е само фон, а не фактор за социалното развитие. Не само производителните сили и техниката имат своя закономерност на развитие, но и такива области като науката и изкуството. Началото им се губи някъде в дълбоката древност, но приемствеността стига до наши дни и няма да се прекъсне, докато на Земята все още има хора. Дори когато се породи протест срещу традициите, този протест също е традиционен, тъй като отдавна епохите на подражание се редуват с периоди на търсене на новото и оригиналното. Обаче ако този принцип е устойчив, то всяко отделно творение — било то изобретение, научно откритие или произведение на изкуството — е ново, защото е невъзможно да се направи точно копие на каквото и да било. Но може би признанието, че принципът на развитие на културата е вечен, определя действията на етноса? Не!

Полският писател и философ Станислав Лем в един специален свой трактат пише: „Културата се определя от фактори от физически, биологичен, социален и технико-икономически характер. Ако всички тези детерминанти са изразени с определени величини, то дали пространството е равно на нула за «чисто културната вариация» или все пак остава някаква тясна ивица свобода? Антропологичното историческо сравнение показва, че такова пространство съществува и в него се проявява вече чисто културната промяна на формите и смисъла.“ [135, с. 51] Но с какво е запълнена „тясната ивица свобода“? Очевидно — с действията на индивиди, имащи правото и възможността да вземат решения. Нека да е така, но за самите действия, които са работа във физическия смисъл на думата, е нужна енергия, пречупена през психо-физиологията на индивида. Та, ако наподобим социалния и биологичния аспект на двете страни на монета — ези и тура, то тази енергия и нейното проявление ще бъде самият метал, на който са отпечатани гербът и стойността на монетата.

Когато гледаме монетата, за нас са достъпни само описанията на тези изображения, които очевидно не отразяват прикриваното от тях съдържание (например процентното съотношение на съставките на сплавта, от която е излята монетата). Явленията могат да бъдат опознати в дълбочина само по пътя на „емпиричното обобщение“. Затова спорът коя страна е по-важна — гербът или стойността (в нашия случай „единната“ география или всеобхватната социология) — е безсмислен. Освен това той не е конструктивен, защото и в двата случая има неосъзнат стремеж към опростяване на задачата, поставена пред учените, т.е. към известна профанация, при която самото изследване губи смисъл, защото резултатът от него ще бъде видимо непълен и следователно неверен. Но все пак анализът е необходим, за да стигнем до същината. Затова няма да тръгнем по пътя на отхвърлянето на съставните части на явлението, които не се побират в прокрустовото ложе на преднамерената идея, а ще се опитаме да изясним мястото и ролята на всяка от тях, което в края на краищата ще ни доведе до целта на изследването — синтеза, след който ще стане ясно, че противоречието между социалния, биологичния и географския подход е мнимо.

Да разгледаме най-простия вариант — един човешки индивид. Анатомията, физиологията и психологията на човека са толкова тясно преплетени и така зависят една от друга, че при анализа изобщо не е необходимо да разчленяваме тези страни от човешкото битие. Ясно е, че човекът е социално същество, защото неговата личност се формира в непосредственото общуване с другите хора и предметите, създадени от ръцете на неговите предци (техниката). Добре, а как стои въпросът със сперматозоида? Това е чисто биологичен „индивид“, който се развива по законите на еволюцията на гръбначните животни. Обаче връзката на човешката личност с нейния зародиш е несъмнена и следователно самото тяло на човека, включително и висшата му нервна дейност (психиката), са лаборатория, където се съчетават обществената и природната форма на движение на материята.

Но дори когато излезе от инкубационния си период и напълно се включи в своята социална среда, човешкият индивид пак се подчинява на някои естествени закономерности. Периодите на полово съзряване и старостта зависят не от степента на социалното развитие, а от наследствените признаци, изработени в процеса на вътрешновидовата еволюция — например при народите от тропическия пояс половото съзряване настъпва по-рано, отколкото при северните жители; бързината на реакциите при негрите е по-голяма отколкото при европоидите и монголоидите, съпротивителните сили на полинезийците срещу някои болести (например дребната шарка) са по-малки, отколкото на европейците и т.н. Тези особености нямат никакво отношение към социалното развитие, но влияят на поведението на хората от различните страни. Произходът на тези различия несъмнено е свързан с приспособяването на предците от едни или други популации към различните географски условия и със създаването както на някогашните, така и на днешните етноси. Именно натрупването на признаци, възникнали в резултат от продължителните процеси на приспособяване, създава етническото разнообразие при преминаването на човечеството през еднаквите степени на развитие — обществено-икономическите формации. Но социалните форми не изчерпват сложността на проблема на етногенезиса. Защото тогава етнографията щеше да бъде просто раздел на социологията, а поведението на хората, които живеят в една и съща формация — да речем робовладелческата — щеше да бъде еднакво. Но китайската античност е различна не само от елинската, но и от японската, индийската и египетската. Социалната прилика не унищожава етническата оригиналност.

Комплиментарност

Обаче можем ли да допуснем идеята, че етносът е биологична величина? Не, това стадо не е решение, тъй като етническите процеси протичат в условията на мономорфизъм на вида. И въпреки това някои биологични особености на човека видимо играят определена роля. Да допуснем, че етногенезисът като глобално явление е само частен случай на общата еволюция, но тази „частност“ е изключително важна, защото, като поставяме проблема за първичното възникване на етническата цялост от индивиди (хора) със смесен произход, различно културно равнище и различни особености, имаме право да си зададем въпроса: а какво ги влече един към друг? Очевидно, че това не са съзнателната пресметливост и стремежът към изгода, защото първото поколение се сблъсква с огромни трудности — необходимостта да се разрушат установилите се взаимоотношения, за да може на тяхното място да се изградят нови, отговарящи на техните потребности. Тази работа винаги е рискована и инициаторите рядко успяват да се възползват от плодовете на победата. Това влечение не се дължи и на социалната близост, защото новият етнос унищожава институциите на стария.

Следователно, за да се включи в новия етнос в момента на формирането му, човек трябва напълно да се отрече от всичко старо и привично. Именно така са се зародили: „вълчето“ племе на квиритите на седемте хълма, които станали римляни; верските общини на ранните християни и мюсюлмани; дружините на викингите, заселили се в Шотландия, Исландия, Нормандия и Англия, а също и опитващите се да ги отблъснат феодали; монголите в XIII в., пък и всички останали, за които вече знаем.

По-добре ще е да приложим друг принцип: комплиментарността, свързана с подсъзнателната взаимна симпатия между индивидите. На този принцип се сключват браковете по любов, но не бива да ограничаваме комплиментарността само в сферата на секса, където е само едно от проявленията й. При възникването на първичния колектив — зародиша на етноса — главна роля играе неосъзнатото влечение на хората с определен начин на мислене един към друг. Такова влечение има винаги, но когато то се засили, се създава необходимата предпоставка за възникване на етническата традиция. А веднага след нея възникват и социалните институти.

И така, раждането на всяка етническа традиция и свързаните с нея социални институти се предшества от зародиш — обединението на известен брой хора, които изпитват симпатия един към друг. Щом започнат да действат, те навлизат в историческия процес, като избраната от тях цел и историческата съдба ги сплотяват. По който и път да кривне историческата им съдба, тя е „условие, без което не може“. Такава група може да стане пиратска шайка от флибустиери, религиозна секта на мормоните, орден на тамплиерите, община на будистки монаси, школа на импресионистите и т.н., но „общият знаменател“ на всички тях е подсъзнателното влечение един към друг, дори само заради това да могат да спорят помежду си. Затова такива „зародишни“ обединения ние нарекохме консорции.

Не всяка от тях оцелява; повечето се разпадат още докато са живи създателите им, но тези, които успеят да оцелеят, влизат в историята на обществото и незабавно се сдобиват със социални форми, като често създават традиции. Малкото консорции, които не са сполетени от външни удари, доживяват до естествения спад на активността, като съхраняват инерцията на взаимното привличане, което се изразява в общи навици, светоусещане, вкусове и т.н. Тази фаза на комплиментарно обединение ние наричаме конвикция. За нея е станало непосилно да въздейства на обкръжението и тя вече влиза в сферата не на социологията, а на етнографията, тъй като тази група е обединена от бита. При благоприятни условия конвикциите са устойчиви, но способността им да оказват съпротива на средата клони към нула и те се разпадат сред обкръжаващите ги консорции.

Принципът на комплиментарността действа и на равнището на етноса, при това доста активно. Тук той се нарича патриотизъм и се намира в сферата на историята, защото не можеш да обичаш някой народ и да не уважаваш предците му. Вътрешноетническата комплиментарност обикновено е полезна за етноса като мощна сила за неговото съхраняване. Понякога тя придобива уродлива негативна форма на ненавист към всичко чуждо и тогава тя се нарича шовинизъм.

На равнището на суперетноса комплиментарността може да бъде само умозрителна. Най-често тя се изразява във високомерието, когато хората наричат „диваци“ всички чужденци, които не приличат на тях.

Принципът на комплиментарността не се отнася към социалните явления. Той може да се види у дивите животни, а при домашните е известен на всекиго както в положителната си форма (привързаността на кучето и коня към техния стопанин), така и в отрицателната.

Както видяхме, този принцип играе водеща роля само когато липсват обществените форми на битие на колектива, но той запазва подчинената си роля и при наличието на устойчиви социални институции. Това обстоятелство ни подтиква да се обърнем към биологията на човека, която, за щастие, е добре разработена.

Биологичните линии на изследване

Да се договорим за термините. Към биологичните дисциплини се отнасят не само анатомията и генетиката, но и тези науки, които изучават проявите на организма, свързани с обкръжението му: рефлексологията, екологията, биоценологията и етологията (науката за поведението). Ние смятаме, че не всичко, свързано с дейността на организма, е социално по своята природа. Освен човека и дивите зверове, и птиците възпитават и обучават своите малки. Всички стадни животни използват система от сигнали, регулират половите си отношения в стадото и се специализират по пол и възраст в отбраната от враговете. Самците защищават самките и децата. Можем ли да наречем този род взаимоотношения социални — в смисъл на обществено движение на материята? Според терминологията, възприета от родната наука — не, защото общественото развитие се основава на икономическите и на свързаните с развитието производителни сили. По този начин социалните отношения винаги са свързани с една или друга обществена формация. Това е приетата в нашата наука терминология и да я сменяме означава да объркаме и себе си, и читателите. Но колективните форми на съществование на вида са били присъщи на нашите далечни предци. Преди да стане социално животно, човекът е бил стадно животно и това изобщо не унижава човешкото достойнство.

Въздействието на колектива върху физиологията на индивида днес е изучено достатъчно добре. Дори у мишката можем да предизвикаме високо кръвно налягане, като я дразним, но едва ли можем да наречем групата от мишката, лаборанта и експериментатора социална в онзи смисъл на думата, който е приет у нас.

Наистина в чужбина има течение, наречено социалдарвинизъм^[4], което пренася действието на биологичните закони в обществения живот, но по-добре е да отбягваме непривичната терминология, която е непозната на нашия читател.

С какво ще ни помогне биологията? Да започнем ab ovo^[5]. Колективните форми на съвместен живот са разпространени сред много видове животни на сушата — такива са мравуняците, стадата на копитните животни, ятата и т.н., но всеки вид по свой, характерен начин образува колектива.

За вида Homo sapiens такава форма е етносът, но това в никакъв случай не значи, че той е аналог на мравуняка или стадото. Както човекът се отличава от останалите гръбначни животни (а той се отличава радикално от тях), така и етносите не приличат на колективите на останалите животни.

Различията между колективите на животните и етносите са твърде много, но за целите на нашия анализ ще се ограничим с елементарната схема, която ни е нужна при разработването на проблема за ролята на културната традиция. Да си представим племе, чиито предци са живели на строго ограничена територия и по своя бит, обичаи, религия и естество на заниманието са били твърде различни от съседите си. При това положение браковете най-често се сключват между представителите на дадения етнос, тъй като не е целесъобразно в колектива да се приема лице, което не притежава трудовите и битовите навици, необходими да се поддържа охолният живот на семейството. А пък другите навици, свързани с по-различните условия на живот, очевидно ще бъдат неприложими. Ако няма груба намеса на външни сили (завоевание), културният облик на изолирания етнос остава относително стабилен, защото всяко ново поколение се стреми да възпроизведе жизнения цикъл на предишното, което всъщност е и културната традиция на дадения етнос.

Изглежда, че традицията в никакъв случай не би могла да бъде отнесена към биологията, обаче механизмът на взаимодействие между поколенията е разкрит от професор Михаил Лобашев именно когато е изучавал животните, у които той е открил процесите на „сигнална наследственост“ [137], а това, чисто и просто, е другото име на традицията. В света на животните индивидуалното приспособяване става с помощта на механизма на условния рефлекс и това осигурява на животното възможност активно да избира оптималните условия за живот и самозащита.

Тези условни рефлекси се предават от родителите на децата и от възрастните членове на стадото — на младите, благодарение на което стереотипът на поведение се явява висша форма на адаптация. При човека това явление се нарича приемственост на цивилизацията и се осигурява от „сигнала на сигналите“ — речта. Тази приемственост включва битовите навици, начина на мислене, възприемането на изкуството, отношението към по-възрастните и взаимоотношенията между половете, които осигуряват най-доброто приспособяване към средата и се предават по пътя на сигналната наследственост. В съчетание с ендогамията (изолацията от съседите, която стабилизира състава на генофонда) традицията се явява фактор, който придава устойчивост на етническия колектив.

И накрая, доста важно значение имат антропогенетиката и антропологията, които разглеждат популациите на вида Homo sapiens от гледна точка на биологичното време, т.е. от гледна точка на смяната на поколенията. Животът на етноса е налагане на биологичното време върху историческото, на смяната на поколенията върху веригата от събития, следващи по определени причини. Това налагане става без да се прекъсва каузалната закономерност чрез съчетаване на генетичната памет с историческата приемственост, благодарение на което етносът съществува като цялост.

Обаче още по-важно е възникването в популацията на признак, който ние метафорично нарекохме „фактора хикс“, тъй като именно благодарение на него зачеват процесите на етногенезис, които сетне затихват. Ако открием този признак, ще решим поставения проблем, но е трудно да го намерим и се налага упорито да го търсим.