Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (14)

Понятието „система“ в етнологията

Норберт Винер определя кибернетиката като наука за управлението и връзките в живите същества и машината. [175, с. 13] Голямото достойнство на кибернетиката е в метода на изследване на сложните системи, защото при изучаването на простите системи тя няма преимущества. [175, с. 18] Предметът, който изучава кибернетиката, са начините на поведение на обекта. „Тя не пита «Какво е това?»“, а „Какво прави това?“ [175, с. 13] „Затова свойствата на обекта са наименования на неговото поведение.“ [175, с. 21] „Кибернетиката се занимава с всички форми на поведение, доколкото те са регулярни или детерминирани, или могат да се възпроизвеждат. Материалността няма значение за нея, също както и дали се спазват или не се спазват традиционните закони на физиката.“ [175, с. 14]

Приведените твърдения показват, че етнологът, който се интересува от същността на феномена етнос и е принуден да съгласува собствените си наблюдения с известните му закони на природата, не бива да има абсолютно доверие в методите на кибернетиката на Норберт Винер. Кибернетичните методи могат да се използват в изследванията като коректив за екстраполация на емпиричните обобщения, но не и за нещо повече. Затова е целесъобразно да положим в основата на методиката за изучаване на етноса като система не мислите на Норберт Винер, а идеите на Лудвиг фон Берталанфи, който съчетава физикохимията и термодинамиката с кибернетиката.

Съгласно системния подход на Берталанфи [26, с.28] „системата е комплекс от елементи, които си взаимодействат“ [182, с. 12], т.е. обичайните елементи на информацията не са отделните факти, а връзките между фактите. Според Александър Малиновски „системата се изгражда от единици, чието групиране има самостоятелно значение, звена и подсистеми, всяка от които е единица от по-нисък ранг; това осигурява йерархичния принцип, който позволява изследването да се провежда на зададено равнище.“ [141, с. 145-150]

Като се опрем на този принцип, можем да разглеждаме етноса като система от социални и природни единици с присъщите им елементи. Етносът не е просто струпване на хора, които си приличат по едни или други черти, а система от индивиди с различни вкусове и способности, които създават различни продукти; тя включва още традициите, приютилата ги географска среда, етническото обкръжение, а също и определени тенденции, господстващи в развитието на системата. Тенденциите, т.е. насоките в развитието, са особено важни, защото „общото за всички множества е свойството на елементите да притежават всички видове активност, водещи до образуването на статични или динамични структури“. [172, с. 445] Прилагането на този подход към процесите на етногенезиса е свързано с решаването на проблема за историзма, тъй като динамичната система на историческото развитие включва всички наблюдавани факти и на нас ни остава само да анализираме тази част от световната история, която е свързана пряко с нашата тема.

По този начин можем да определим реалната етническа цялост като динамична система, която включва в себе си не само хората, но и елементите на ландшафта, културната традиция и взаимните връзки със съседите.^[2] Първоначалният енергиен заряд в такава система постепенно се изразходва, а ентропията^[3] непрекъснато се увеличава. Затова системата трябва постоянно да се освобождава от натрупаната ентропия, като обменя с обкръжаващата среда енергия и ентропия. Този обмен се регулира от управляващите системи, които използват запасите от информация, предаващи се по наследство. [184 с. 1 12]^[4] В нашия случай ролята на управляваща система играе традицията, която еднакво си взаимодейства и с обществената, и с природната форма на движение на материята. Повечето топлокръвни животни предават опита си на потомството. Оръдията на труда, речта и писмеността обаче отделят човека от всички останали бозайници, а етносът е форма на колективно битие, присъща само на човека.

Равнища и типове на етническите системи

Възприетият от нас подход позволява да заменим етническата класификация с етническа систематика. Класификацията може да бъде направена по всеки произволно избран признак: език, раса, религия, занаят, принадлежност към една или друга държава. Във всеки отделен случай това деление ще бъде твърде условно. А систематиката отразява именно това, което е заложено в естеството на нещата, и позволява човечеството да се изследва заедно с техниката и доместикатите (домашните животни и културните растения). Най-големите единици след човечеството като цяло (разглеждано като аморфна антропосфера — една от обвивките на Земята) са суперетносите, т.е. групи етноси, възникнали едновременно в един регион и проявяващи се в историята като пъстри цялости, състоящи се от етноси. Именно етносите са етническите таксони^[5], наблюдавани непосредствено. Те, от своя страна, се делят на субетноси, т.е. на подразделения, съществуващи само благодарение на това, че са част от единен етнос. Без този етнос субетносите биха се разпаднали и биха загинали.

Принадлежността към един или друг раздел от таксономията^[6] се определя не от абсолютната идентичност на индивидите, която в природата не съществува, а от степента на прилика в определен аспект на дадено равнище. На равнището на суперетноса средновековни мюсюлмани, да речем, арабите, персите, туркмените и берберите били по-близки помежду си, отколкото с членовете на западноевропейския етнос — „франките“, както тогава наричали всички католици в Западна Европа. А французите, кастилците и шотландците, влизащи в един суперетнос, били по-близки помежду си, отколкото с членовете на другите суперетноси — мюсюлманския, православния и т.н. На равнището на етноса си французите били по-близки помежду си, отколкото с англичаните. Това не попречило на бургундите да подкрепят Хенри V и да пленят Жана д’Арк, макар добре да разбирали, че вървят срещу своите. Но в никакъв случай не бива да свеждаме цялото многообразие на видимата история към осъзнаването на етническото единство, което само понякога се явява главен фактор, определящ поведението на човека. Затова пък усещането за етническа близост е налице винаги и може да бъде отнесено към природата на човека като инвариант^[7]. С други думи, колкото и пъстър да е етносът и колкото и да е разнообразна неговата структура, на дадено равнище той е цялост.

И най-интересното е, че историците практически вече са напипали възможността да прилагат този подход. Неволно те групират етносите в конструкции, които наричат или „култури“, или „цивилизации“, или „светове“. Примерно в XII–XIII в. има смисъл от такива понятия, които по онова време са означавали реално съществуващи цялости. Така Западна Европа, която била под идеологическото върховенство на римския папа и формалния (макар и никога неосъществен на практика) сюзеренитет на германския император, наричала себе си „Християнския свят“. При това западноевропейците противопоставяли себе си не само на мюсюлманите, с които воювали в Испания и Палестина, но и на православните ромеи и руси, а също така (макар да изглежда невероятно) на ирландските и уелските келти. Очевидно под „Християнски свят“ те не подразбирали религиозната общност, а системната цялост, която получила името си от произволно подбран индикатор.

По същия начин „Ислямският свят“ противопоставял себе си и на византийците, и на французите, и на езичниците тюрки, но от гледна точка на религията не бил единен. Ученията на шиитите^[8] (теистите), карматите (атеистите) и суфитите^[9] (пантеистите) твърде малко си приличали помежду си, а се отличавали и от ортодоксалната ислямска доктрина — сунизма^[10]. Но нали и християните европейци съвсем не били в дружески отношения помежду си. Но щом се сблъсквали с мюсюлмани или езичници, те тутакси намирали общ език и път за постигане на компромис. Това означавало, че например венецианецът можело да се бие с генуезеца, но само докато не се появят араби или бербери-мюсюлмани. Тогава бившите врагове вкупом се нахвърляли върху общия противник. От историята е известно, че най-жестоките войни често се водят между близки роднини. Същевременно те коренно се отличават от войните на равнището на големите системи. В този случай противникът се разглежда като нещо чуждо, пречещо и подлежащо на изтребване. Но личните емоции — гневът, ненавистта, завистта и т.н. — не са мотивите за проявяваната жестокост. Колкото по-далеч стоят една от друга системите, влезли в сблъсък, толкова по-хладнокръвно се провежда взаимното изтребване, като се превръща в подобие на лов на диви зверове. А нима можеш да се сърдиш на тигъра или на крокодила? И обратно, борбата вътре в рамките на системата няма за цел противникът да бъде изтребен, а да бъде победен. Тъй като противникът също е част от системата, то тя не може да съществува без него. Така предводителят на флорентинските гибелини Фарината дели Уберти помогнал на враговете на своята родина да победят, но не допуснал Флоренция да бъде унищожена. Той заявил: „Аз се сражавах с този град, за да живея в него.“ И той живял там до смъртта си, след като Арбия почервенява от кръвта на неговите противници^[11] — флорентинските гуелфи.

Но това не било нищо! Къде-къде по-жестоко се отнесли венецианците с Албериго да Романо — брат на знаменития гибелин Едзелино да Романо. Когато той им предал своя замък край Тревизо в 1260 г., шестимата му синове били умъртвени пред очите му, след това той бил обезглавен, а жена му и двете му дъщери били изгорени живи на площада в Тревизо. Защо били сторени тези безсмислени жестокости?

За да схване човек положението трябва да проумее, че „гуелфите и гибелините са алгебрични знаци, зад които може да се крие всякакъв смисъл“. [113, т. 1, с. 233] Смята се, че гибелините са били феодали, а гуелфите — бюргери, но пополаните^[12] от много градове били на страната на гибелините, някои гуелфи също ставали гибелини и обратно, а имало случаи двете партии да действат съвместно срещу арабите или гърците. Такива големи градски републики, като Генуа и Венеция, многократно преминавали от единия лагер в другия, водени изключително от политически сметки. [193] Тогава защо се леела тази кръв?

Как да се поддържа целостта на системата зависи от епохата или по-точно от фазата на етногенезиса. Елементите в по-младите системи контактуват твърде напрегнато, може да се каже страстно, което предизвиква и стълкновенията. Често кървавите разпри нямат нито идеен, нито класов смисъл и протичат в рамките на един социален слой, като например войната между Червената и Бялата роза в Англия или между привържениците на граф Арманяк и бургундите във Франция. Но тези междуособици поддържат целостта на етническата система и държавата повече, отколкото апатията на населението, макар тогава да се живее по-леко, защото етносите се разпадат и изчезват като цялост.

Както вече споменахме, често етническите системи не са еквивалентни на държавните образувания: един етнос може да живее в различни държави, а няколко етноса — в една. Тогава в какъв смисъл можем да разглеждаме етносите като системи?

Прието е системите да се делят на два идеални типа: твърди и корпускуларни или дискретни. В твърдите системи всички части (елементи) са нагодени така, че за нормалното функциониране на системата са нужни всички едновременно. В корпускуларните системи елементите си взаимодействат свободно, лесно се заменят с аналогични, като междувременно системата не престава да действа и дори е възможно част от елементите да бъдат унищожени и по-късно възстановени. Ако това не стане, системата се опростява, като границата на това опростяване е нейното унищожаване.

Възможно е и друго делене на системите: на отворени, които постоянно получават енергия и обменят с обкръжаващата ги среда положителна и отрицателна ентропия; и на затворени, които изразходват първоначалния си заряд, за да уравновесят своя потенциал с потенциала на обкръжаващата ги среда. Комбинацията от двете характеристики прави възможни четири варианта на системите: 1) твърда отворена; 2) твърда затворена; 3) корпускуларна отворена и 4) корпускуларна затворена. Това деление е условно, защото всяка действаща система съчетава всичките четири типа в себе си, но доколкото тя се намира по-близо до един или друг полюс, това деление е практически оправдано, защото ни позволявала класифицираме системите по степента, в която елементите са подчинени един на друг.

Когато изучаваме както държавната, така и етническата история, се сблъскваме с всякакви градации на системите от описаните типове с изключение на крайните, т.е. на твърдите и дискретните в чист вид, защото и едните, и другите не са жизнеспособни. Когато се повредят, твърдите системи не могат да се възстановят сами, а дискретните са лишени от способността да се съпротивляват на външните удари. Затова на практика срещаме системи с различна степен на твърдост, като тя е толкова по-голяма, колкото повече плодове на човешкия труд са привнесени в нея, и е толкова по-малка, колкото създаването й е подтикнато от природни процеси, които постоянно преобразуват съставящите я елементи. В тези граници е противопоставянето на техносферата и биосферата. Но къде е водоразделът между техносферата и биосферата, ако самият човешки организъм е част от природата? Очевидно границата между социо(техно)сферата и биосферата минава не само извън човешките тела, но и вътре в тях. Обаче от това различията не изчезват. Напротив, тук се натъкваме на реално взаимодействие между социалното и биологичното. Това е добре познато на всеки самостоятелно природно явление — етносът.

В идеалния случай етносът е корпускуларна система, но за да не бъде унищожена от съседите, хората, които го съставляват, създават собствени или заимствани институти, които се явяват спомагателни твърди системи по отношение на етноса. Такива например са властта на старейшините в рода, предводителството по време на лов или на война, задълженията по отношение на семейството и, накрая, създаването на държава. По този начин твърдите системи са социално-политически образувания: държави, племенни съюзи, кланове, дружини и т.н. Не е задължително системите от двата типа, т.е. етносът и държавата или племенния съюз да съвпадат, макар това да изглежда естествено. Да си спомним великите империи в древността, които обединявали разнообразни етноси, или средновековната феодална раздробеност на етносите. Очевидно, причудливите съчетания са точно толкова естествени, колкото и съвпаденията. Системите и от двата типа са динамични, т.е. възникват и изчезват в историческото време. Хомеостатичните етнически системи, чието изменение е свързано само с външни въздействия, изглеждат като изключения. Но не бива да забравяме, че хомеостазисът възниква след напрегнато развитие, когато силите, създали и движили системата, са изчерпани. Затова трябва да възприемаме статиката като забавено инерционно движение, клонящо към практически недостижима нула.