Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Этногенез и биосфера Земли, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2010)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010)
Допълнителна корекция
NomaD (2018)

Можете да закупите хартиеното издание на книгата от книжарница „Сталкер“.

 

 

Издание:

Лев Гумильов. Етногенезисът и биосферата на Земята

Руска. Първо издание

 

Превод от руски, предговор, бележки и показалци: Милан Асадуров, 2007

Корица и оформление: Сталкер ООД, 2007

Коректор: Маргарита Асадурова

 

Дадена за печат: април 2007

Излязла от печат: май 2007

Печатни коли: 42. Формат: 60×90/16

Печат: Вулкан-4

ИК „Сталкер“, Варна, 2007

ISBN 978-954-8196-20-1

 

Л. Н. Гумилев. Этногенез и биосфера Земли (1976, 1989)

Под ред. д.г.н. проф. В. С. Жекулина. 2 изд. испр. и доп. Л.: Изд-во ЛГУ. 1989.

 

Russian text of Lev Gumilevs Work Copyright 2005 by Margarita Novgorodova

The rights for the Bulgarian edition are acquired via FTM Agency. Ltd. Russia, 2007.

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

29. Пасионарността и сферата на съзнанието

Системата на отчитане

Ако приемем за еталон, т.е. за единица, индивидуалния и видимия импулс на вродения инстинкт за самосъхранение, то пасионарният импулс (P) ще има обратен знак. Големината на пасионарния импулс ще бъде съответно по-голяма, по-малка или равна на импулса на инстинкта за самосъхранение. Следователно имаме право да класифицираме индивидите на: пасионарии (P>I), хармонични хора (P=I) и субпасионарии (P<I). Съотношението между тези групи определя равнището на пасионарно напрежение в системата или, в нашия случай, на етноса. След пасионарния тласък то бързо нараства, след това настъпва „прегряване“, след което започва бавно и плавно спадане, често придружено с временно задържане. Ако построим крива, тя ще наподобява традиционната крива на всеки инерционен процес. Всички величини ще бъдат положителни и границите им ще клонят към практически недостижимата нула.

Няма съмнение, че преобладаващата част от постъпките на хората се диктуват от инстинкта за самосъхранение на личността или на вида. Инстинктът за самосъхранение на вида се проявява в стремежа към размножаване и възпитаване на потомство. Обаче векторът на пасионарността е насочен в обратната посока, защото тя заставя хората да жертват себе си и своето потомство, което или изобщо не се ражда, или е напълно пренебрегнато заради илюзорни въжделения — честолюбие, тщеславие, гордост, алчност, ревност и други страсти. Оттук следва, че можем да разглеждаме пасионарността като антиинстинкт или като инстинкт с обратен знак. А доколкото няма и не може и да има етнос, който да не е свързан с първичния взрив на пасионарност, то тя е съизмерима величина за всички етноси.

Следователно можем да класифицираме всички етноси по степента на нарастване и на спадане на пасионарното напрежение на етническото поле. Наличието на флуктуации малко усложнява този принцип, но не чак толкова, защото схемата на бързо нарастване на пасионарността и бавното й спадане практически е валидна за всички известни ни етноси. Това не може да бъде случайност. Затова можем да смятаме, че началният момент на етногенезиса наподобява тласък, придаващ инерция на етническата система, която постепенно се губи поради съпротивата на средата.

Както инстинктивните, така и пасионарните импулси са от емоционалната сфера. Но нали психическата дейност обхваща и съзнанието. Значи трябва да потърсим в областта на съзнанието такова деление на импулсите, което можем да съпоставим с вече описаното по-горе. С други думи, това деление трябва да бъде разбито на две категории — импулси, насочени към съхраняване на живота, и импулси, принасящи живота в жертва на илюзиите. За удобство ще означаваме импулсите, утвърждаващи живота, със знака плюс, а саможертвените импулси — със знака минус. Тогава можем да направим двумерна проекция на тези параметри, наподобяваща обичайната система на декартовата координатна система, като при това ще отбележим, че положителният знак на импулсите не означава, че те са „добри“ или „полезни“, а отрицателният — че са „лоши“; та нали катионите и анионите във физиката, както и киселините и основите в химията не са „добри“ или „лоши“, т.е. не съдържат качествени оценки.

Изобщо можем да отбележим, че само в обществената форма на движение на материята има смисъл да противопоставяме прогреса на застоя и регреса. Търсенето на смислена цел в дискретните природни процеси е неуместна телеология. Както процесът на образуване на планините с нищо не е „по-добър“ от процеса на формиране на падините, а зачатието и раждането са равностойни актове в живота на организма също като смъртта, така и в етническите процеси липсва критерий за доброта. Но това не означава, че в етногенезиса няма система, движение и дори развитие; просто в него няма „напред“ и „назад“. Във всяко колебателно движение има само ритъм и по-голяма или по-малка напрегнатост (честота).

Сега да се разберем за термините. Положителен импулс на съзнанието ще бъде само необузданият егоизъм (Egoismus), който, за да се реализира (като цел), се нуждае от разум (Ratio) и воля (Voluntas). Под разум ще разбираме способността, когато има подходяща възможност, да се избира съответната реакция, а под воля — способността да се вършат постъпките, които съответстват на направения избор. Следователно всички осезателни и рефлекторни действия на индивидите тук са изключени, също както и постъпките, извършвани по принуда от други хора или от достатъчно сериозни обстоятелства. Но нали вътрешният натиск е императив или на инстинкта (Instinctus), или на пасионарността (Passio) и също определя поведението на човека. Значи и него трябва да изключим наред с натиска, оказван от етническото поле и традициите. За „свободните“ или „егоистичните“ импулси остава малка, но строго очертана област — тази, в която човек носи морална и юридическа отговорност за своите постъпки. Тук отново се изправяме пред факта, че не можем да дадем дефиниция, но практически тя не ни трябва. Колективният опит на човечеството ясно разграничава принудителните постъпки от престъпленията. Убийството при самозащита се отличава от убийството с цел грабеж или отмъщение, прелъстяването е различно от изнасилването и т.н. В средата на XIX в. са правени опити тези постъпки да се отъждествяват, но това си е било безпочвено мъдруване с нравоучителна цел. Достатъчно е да си спомним за скритата литературна полемика между Лев Толстой и Фьодор Достоевски. В наше време е очевидно, че колкото и да е разумна грижата на човека за себе си, тя не му дава основание съзнателно да нарушава правата на своите съседи и на колектива.

На „разумния егоизъм“ противостои група импулси с обратен вектор. Тя е известна на всички, както впрочем и пасионарността, и също никога не се обособява в отделна категория. Всички хора имат странно влечение към истината (стремеж да си създадат адекватна представа за нещата), към красотата (тая, която ни допада непредубедено) и към справедливостта (която съответства на морала и етиката). Това влечение силно се колебае по силата на своя импулс и винаги се ограничава от непрекъснатото действие на „разумния егоизъм“, но в редица случаи се оказва по-силно и води индивидите към гибел не по-малко неотклонно от пасионарността. То е своеобразен аналог на пасионарността в сферата на съзнанието и следователно притежава същия знак. Ще наречем това влечение атрактивност (Attractio[1]).

Естеството на атрактивността е неясно, както впрочем и естеството на съзнанието, но връзката и зависимостта на атрактивността с инстинктивните импулси на самосъхранението и пасионарността са същите, каквито са взаимоотношенията в лодката между двигателя (греблата или мотора) и кърмилото.

По същия начин се отнася към тях и „разумният егоизъм“, който е антипод на атрактивността.

Сега вече можем да нанесем разграничените категории на импулсите върху координатната система, като подсъзнанието е на абсцисата, а съзнанието — на ординатата. (Вж. фиг. 2)

Необходима ли е такава сложна схема и за какво?

Ethnogenesis-Fig_2.pngФиг. 2 Класификация на индивидите по пасионарно-атрактивния принцип

 

 

Легенда: 1 — филистери (еснафи); 2 — странстващи войници; 3 — престъпници; 4 — честолюбиви хора; 5 — делови хора; 6 — авантюристи; 7 — учени; 8 — творци; 9 — пророци; 10 — безкористни хора; 11 — съзерцатели; 12 — съблазнители

Съотношението между различните категории импулси

Няма никакво съмнение, че естеството на инстинктивните импулси е биологично. Както желанието за дълъг живот, така и стремежът да се пресъздадеш чрез потомството са биологични признаци, присъщи на човека като вид. Но ако е така, то тяхната големина (в смисъл на въздействието им върху постъпките на индивидите) трябва да е постоянна величина.

Това означава, че желанието за живот у всички хора, живели някога, живеещи сега, и тези, които ще живеят, във всеки отделен случай е едно и също. Още на пръв поглед това противоречи на реалностите, с които се сблъскваме.

Наистина има колкото щете хора, които до толкова не ценят живота, че отиват доброволно на война; има случаи на самоубийства; родители често захвърлят децата си на произвола на съдбата, а понякога ги убиват. И тези хора съществуват редом с дезертьорите, които само гледат как да се измъкнат от войната; с тези, които търпят унижения, за да спасят живота си; с родителите, отдаващи живота си за спасението на своите деца, които често са недостойни и неблагодарни. Разнообразието в човешкото поведение е толкова голямо, че сякаш няма никаква система в наблюдаваните явления.

Не напомня ли това за мнението на древните, че тежките предмети падат по-бързо от леките? Едва опитът на Галилей доказа, че силата на тежестта действа еднакво и на перцето, и на гюллето, а разликата в скоростта на падане зависи от странично явление — съпротивлението на въздушната среда. Така стоят нещата и с явлението, което ни занимава. На фиг. 2 е изобразен обратният импулс — пасионарността.

При алгебричния сбор неговата големина се компенсира от големината на една или друга част от импулса, който е изобразен в положителната част на абсцисата, а понякога от големината на целия импулс. Големината на импулса Р може да бъде по-малка от импулса на инстинкта (чиято големина е удобно да приемем за единица), равна на него или по-голяма. Само когато тя е по-голяма, наричаме човека пасионарий.

Пример за P=I е княз Андрей Болконски от „Война и мир“ на граф Лев Толстой; P<I притежава интелигентът на Антон Чехов, по-малка стойност — просто еснафът, а след него се нареждат бедняците-субпасионарии от ранните разкази на Максим Горки. Още по-ниско стоят кретените и дегенератите. А ако пасионарното напрежение е повече от инстинктивното? Тогава точката, която показва пасионарния (поведенческия) статус на индивида, ще се премести в отрицателната част на абсцисата. Там се бъдат конкистадорите и откривателите на нови земи, поетите и ересиарсите и накрая, инициативните личности от рода на Цезар и Наполеон. По принцип те не са много, но тяхната енергия им позволява да развиват активна дейност навсякъде, където се твори история. Сравнителното изучаване на множеството от събития ни разкрива големината на пасионарното напрежение от първо приближение.

Същата е последователността и при съзнателните импулси, нанесени върху оста на ординатата. Границата на „разумният егоизъм“, т.е. на принципа „всичко е мое“, е стабилна величина. Тя се намалява от атрактивността, която е или по-малка от единица (като за единица приемаме импулса на себелюбието), или е равна на нея, или е по-голяма. Когато е по-голяма, си имаме работа с учени, готови на всякакви жертви; художници, които зарязват кариерата си заради изкуството; радетели за истината, които бранят справедливостта с риск за живота си; с две думи си имаме работа с герои от типа на Дон Кихот в най-различни варианти. Значи реалното поведение на индивидите, които имаме възможност да наблюдаваме, се формира от две постоянни положителни величини и две променливи отрицателни. Следователно само отрицателните величини определят реално наблюдаваното разнообразие на човешкото поведение. (Вж. фиг. 2)

Всъщност всички описани импулси попадат под приетото в психологията определение „доминанти“. Обаче нашата задача изисква да отделим няколко определени доминанти и да загърбим останалите, като libido[2] например, като нямащо значение за нашата тема. И освен това е важно да установим какви са векторите на избраните доминанти, което ще ни позволи да определим съотношението между тях.

Да приложим концепцията към етногенезиса

Предлаганата гледна точка и системата на отчитане дават твърде малка възможност за изучаване на психологията на отделната личност. Доколкото равнището на пасионарност е вроден признак, присъщ на човека през целия му живот, то съотношението между величините не се изменя. Що се отнася до атрактивността, то тя се променя под влиянието на другите хора — учителите, приятелите, учениците — следователно нейната променливост зависи от въздействието на колектива, а не на личността. Затова принципите на предложената концепция са твърде удобни при изучаване на етногенезиса, макар че при сегашното равнище на нашите знания резултатите могат да бъдат представени в условни съотношения. Получаването на числени стойности засега е отвъд нашите възможности. Но дори и това, което е по силите ни, е твърде полезно за анализа.

Вече добре знаем, че всички етноси преминават през редица фази, които в идеалния случай или от гледна точка на схемата са еднотипни за всички. Многобройните отклонения от схемата — например прекъсванията в развитието или изместването на фазата в резултат от външна намеса — лесно могат да бъдат взети под внимание и изключени при разглеждането на основната закономерност. Също толкова лесно по-късно те могат да бъдат отчетени при синтеза, т.е. когато възстановяваме действителната история на народа. Затова нека да отделим случайността от закономерността. Да вземем за пример група от различни хора и да допуснем, че ни са известни пасионарността и атрактивността на всекиго от тях. Тогава за всекиго ще се намери място не по осите на координатната система, а в секторите между тях. Във всяка четвъртина ще се разположат хората с различен манталитет, определян само от психо-физиологичния им строеж (вж. фиг. 2). Както се вижда от чертежа, моралният критерий не е взет под внимание, което ни позволява да разглеждаме предложената класификация като естествено-историческа, даваща възможност за обективно изследване.

Да предположим, че имаме данни за равнището на пасионарност не само към определен момент, а разполагаме с информация за десет такива момента с интервали от по сто години между тях и можем да нанесем тези данни в координатната система. По този начин ще представим вариациите на пасионарното напрежение в рамките на средната продължителност на живот на един етнос. Ако имахме възможност да измерим величината P и да я изразим числено, просто щяхме да построим кривата на изменението на пасионарното напрежение, а след това да изведем и уравнението, което описва тази крива математически. Но засега се налага да се ограничим с феноменологичното описание (вж. фиг. 3)

Обаче и то ни дава твърде много възможности за изследване. Наситеността на интервала от време със събития винаги е съпоставима с наситеността на друг интервал. Тези съотношения нагледно са представени в специални синхронизирани таблици, но историците не им обръщаха внимание, защото отразяваното в тях явление — колебанието на пасионарността — не се отчиташе. Сега тези таблици вече имат смисъл и значение.

Ethnogenesis-Fig_3.pngФиг. 3. Идеализирана представа за функцията P, която характеризира процеса на етногенезис

 

 

Легенда: плътната линия представя границите на вариациите на пасионарното равнище P; a — вариациите на пасионарното равнище P в акматичната фаза; b — рязкото спадане на пасионарното равнище P в резултат от външна намеса

Мястото на пасионарността в историческия синтез

Може да ви се е сторило, че бе отделено твърде много внимание на описанието на пасионарността, защото авторът я смята за решаващ фактор. Но не е така. Стъпихме на учението за пасионарността, за да запълним празнината, зейнала след едностранното изучаване на етногенезиса. Не замяната на учението за първенството на социалното развитие в историята, а неговото допълване е безспорни данни от естествените науки е целта на теоретичното въведение, потребно за историческия синтез.[3]

Сега е време да разкрием съотношението между четирите групи причини, които въздействат на етническите процеси. Две от тях са от по-висок ранг, а другите две са подчинени. Общо взето изложението ще бъде схематично, но тъкмо схемата ще ни помогне да отделим случайното от закономерното, постоянно свързвано с всяка от историческите [165] и географските дисциплини, защото и едните, и другите изучават променливи величини, които се изменят във времето и въздействат на етногенезиса.

Първият и главният фактор за общественото развитие е нарастването на производителните сили, в резултат от което се променят производствените отношения, а от там и самата организация на обществото. Този глобален процес всестранно е обобщен в теорията на историческия материализъм.

Вторият фактор, определящ не импулса, а хода на етногенетичния процес е географската среда, игнорирането на чиято роля Станислав Калесник правилно нарича „географски нихилизъм“. Но и да се преувеличава значението на географската среда, т.е. „географският детерминизъм“, за който вече стана дума, не води до положителни резултати. [109] Това остроумно го доказва Георгий Плеханов в полемиката си с Антонио Лабриола, като отбелязва, че „съвременните италианци (от края на XIX в.) са заобиколени от същата тази природна среда, в която са живели древните римляни, ама колко малко прилича «темпераментът» на тези, които днес плащат дан на Менелик[4], на темперамента на безмилостните покорители на Картаген!“. [167, с. 254-255] Бихме могли да възразим, че антропологичното въздействие в продължение на 2300 години е изменило ландшафта на Италия, но въпреки това е очевидно, че не замяната на буковите гори с лимоновите насаждения и гъсталаците от вечнозелени храсти са причината за поражението на италианската армия при Адуа. Като се съчетават, тези два могъщи фактора определят само „общата посока“ на социално-историческите процеси, но не и „индивидуалната «физиономия» на събитията и някои частни последствия от тях“. [165, с. 298] А именно такива дреболии често предизвикват създаването и разрушаването на консорции, понякога водят до запазването или разпръскването на субетноси, рядко, но все пак се отразяват на съдбата на етносите, а в изключителни случаи могат да окажат въздействие за формирането на суперетноси. Примери за такива исторически криволичения, които се компенсират през дадени отрязъци от историята, има твърде много в цитираното произведение на Георгий Плеханов [165], макар той да се позовава изключително на европейската история. Аналогични данни от историята на Далечния Изток читателят може да открие в нашата „Степна трилогия“. [66; 73; 80]

По този начин можем да отделим фактора от по-нисък ранг — логиката на събитията, където се отчитат късите вериги от причинно-следствени връзки, които сами по себе си са закономерни, но се явяват случайности за процеса от по-висш ранг. На свой ред тези кратки закономерности, постоянно накъсвани в хода на историята, зависят от случайностите от втора степен [165, с. 294] и т.н. Тези вариации могат да бъдат пренебрегвани при разглеждането на глобалните процеси — например смяната на обществените формации — но трябва да бъдат отчитани в процесите на етногенезиса. И тук изплува на повърхността ролята на пасионарните взривове и флуктуации, които се отнасят така към формирането на биосферата, както логиката на събитията — към обществената форма на движение на материята. С други думи, пасионарността не е единственият фактор, определящ етногенезиса, но е задължителна. Без пасионарност няма етногенезис! Затова пренебрегването на нейното влияние води до очевидна грешка, която деформира резултата от изследването. А дали куршумът е минал на милиметър от целта или на пет метра от нея, няма никакво значение, защото така или иначе целта е останала незасегната, затова да продължим описанието на разкритото от нас явление.

Досега, като ползвахме примери от различни исторически периоди, описвахме пасионарността само като биологичен признак на наследствеността. По този начин видяхме, че историята като наука ни дава възможност да проследим някои закономерности в природните явления. Следователно историята може да бъде полезна не само сама по себе си, но и като спомагателна естественонаучна дисциплина. Досега тя не е била използвана за такава цел.

Обобщение

Обобщаването на всички досегашни наблюдения ни позволява да установим, че социалните и етническите ритми на развитие не съвпадат. Социалният ритъм е спонтанно непрекъснато движение по спирала, етническият ритъм е поривисто движение на постоянни тласъци, чиято инерция затихва заради съпротивата на средата. Хронологично социалните сътресения (смяната на обществените формации) и етногенетичните процеси изобщо не съвпадат. Понякога етносът (руският например) преживява две-три обществени формации, а в други случаи се създава и се разпада вътре в рамките на една обществена формация (такъв е примерът с партите или тюркютите). Общественото развитие на човечеството е прогресивно, а етносите са обречени на изчезване.

Сега вече можем да направим извода, че етногенезисът е инерционен процес, където първоначалният заряд на енергията (биохимичната енергия, описана от Владимир Вернадски) се изразходва заради съпротивата на средата, което води до хомеостазис или равновесие на етноса с ландшафта и човешкото обкръжение, т.е. до превръщането на етноса в реликт, който се намира в персистентно състояние (надживял себе си), лишен от творчески сили. Именно благодарение на голямото пасионарно нагряване обществената и природната форма на движение на материята си взаимодействат, също както някои химически реакции протичат само при висока температура и наличието на катализатор. Пречупвайки се в психиката на човека, пасионарните импулси, като биохимична енергия на живото вещество, създават и съхраняват етносите, които изчезват, когато пасионарното напрежение отслабне.

В заключение трябва да уточним в каква степен предложената от нас концепция за етногенезиса съответства на теорията за диалектическия и историческия материализъм. Тя не им противоречи. Развитието на обществените форми е спонтанно, смяната на обществено-икономическите формации е глобално явление, въпреки неравномерното развитие в различните региони; движението на обществената форма на материята е постъпателно и прогресивно, а посоката — спираловидна. Следователно това е философска теория за общите закони на развитието и тя стои една степен по-високо от антропосферата, разглеждана като цяло, и две степени по-високо от етносферата — мозайката от етноси във времето и пространството.

С други думи етнологията е частен случай на прилагане на диалектическия материализъм, като се отчита спецификата на темата и аспекта.

Както е известно, всички природни закономерности са вероятностни и следователно са подчинени на стохастичните закономерности. Значи колкото по-висок е рангът, толкова по-неотклонно ще въздейства закономерността на обекта; и колкото по-нисък е рангът, толкова повече ще расте ролята на случайността, а оттам и степента на свобода. В първия случай границата е галактиката, а във втория — атомът, защото свръхгалактическите и субатомните явления се изследват с други способи и по друг начин се възприемат от нашето съзнание. А градацията на ранговете на явленията е между тях. И всеки ранг изисква специално внимание към себе си и специален подход. В тези граници феноменът етнос заема промеждутъчно положение. Движението в етносите е колебателно, развитието е инерционно и дискретно, устойчивостта се осигурява от системните връзки, а неповторимостта и творчеството — ефектът от биохимическата енергия на живото вещество — от пасионарността, пречупена както през индивидуалната психика, така и през психиката на равнището на популацията.

Така според нас дефиницията на понятието етнос е следната. Етносът е елементарно понятие, което не може да бъде сведено нито към социалните, нито към биологичните категории. Този извод е емпирично обобщение на историкогеографските факти.

Кривата на етногенезиса

Във всички исторически процеси от микрокосмоса (живота на един индивид) до макрокосмоса (развитието на човека като цяло) обществената и природната форма на движение присъстват едновременно, понякога толкова причудливо, че е трудно да се установи характерът на връзката между тях. Това особено се отнася до мезокосмоса, където попада феноменът на развиващия се етнос, т.е. етногенезисът, разглеждан от нас като процес на формиране на етноса от момента на неговото възникване до изчезването му или преминаването му в състояние на хомеостазис.

Няма да е излишно да отбележим, че такова разбиране за етногенезиса е различно от широко разпространеното доскоро в етнографията, че етногенезисът е зараждането на етноса, т.е. онзи момент, който завършва с появата на етническото съзнание.

От гледна точка на географията основа за възникването на етноса е популацията, която в интересуващия ни аспект може да се разглежда като група пасионарни индивиди, приспособила определен ландшафт към своите потребности, като същевременно самата тя се е приспособила към този ландшафт. Но моментът на раждането е кратък. Появилият се на бял свят колектив трябва незабавно да се организира в система с определено разделение на функциите между нейните членове. В противен случай той просто ще бъде унищожен от съседите. С цел да се поддържа целостта на системата, се създават социални институции, чийто характер във всеки отделен случай се определя от спецификата на мястото (географската обусловеност) и времето (стадия на развитие на човечеството). Именно потребността от самоутвърждаване е причината за бързото нарастване на системата, териториалното разширяване и усложняването на вътрешноетническите връзки, като силите за нейното развитие се черпят от пасионарността на популацията като такава. Нарастването на системата създава инерцията на развитието, която постепенно се губи заради съпротивата на средата и разсейването на свободната енергия.

Дори когато жизнеността на етноса спадне под оптималното равнище, социалните институции продължават да съществуват и понякога надживяват създалия ги етнос. Така римското право се „прихванало“ в Западна Европа, макар Древният Рим и гордата Византия да се превърнали в спомен. Но, ако разположим на абсцисата времето, какво можем да представим на ординатата. Очевидно — тази форма на енергията, която стимулира процесите на етногенезиса, т.е. пасионарността. При това трябва да помним, че максималното равнище на пасионарност, също както и минималното, съвсем не са благоприятни за процъфтяването на живота и културата. Пасионарното „прегряване“ води до жестоки кръвопролития както вътре в системата, така и по нейните граници, в регионите на етнически контакти. И обратно, при пълна инертност и вялост на населението на която и да било страна, когато равнището на пасионарност клони към нула, се губи способността за съпротива на етническото и природното обкръжение, което винаги е най-краткият път към гибелта. Пасионарността присъства във всички етногенетични процеси и това дава възможност да се правят етнологични съпоставки в глобален мащаб.

Но ние не сме преодолели друга трудност — все още не сме намерили мярка, с която можем да измерваме пасионарността. Въз основа на достъпния ни фактически материал можем да говорим само за нарастване и спадане, за по-голяма или за по-малка степен на пасионарно напрежение (или честота на събитията в живота на етноса), но колко пъти не знаем. Но това препятствие не е съществено, защото съотношението от типа „повече“ или „по-малко“ само по себе си е достатъчно конструктивно и плодотворно за построяването на феноменологични теории в естествознанието, а точността на измерването на наблюдаваните величини и формализирането на емпиричните науки съвсем не е единственият и не винаги удобен път на познанието.

Затова отбелязаната „трудност“ не е недостатък на концепцията, а по-скоро нейна особеност.

В наше време образованието в училищата е насадило у читателите две предубеждения: да вярват на писмените сведения и да са убедени в реалността на естествените числа. Не че тези две мнения са неверни, но те са неточни. Достоверността на историческите източници днес е ограничена от историческата критика, чийто принцип е съмнението. Естествените числа са абстракция, защото в природата съществуват не числа, а феномени. Естествените числа е удобно да се използват в счетоводството, но не в естествознанието и историята, където няма нищо принципно равно или тъждествено. Математическият апарат се използва във физиката отдавна, но не бива „да мислим, че всички явления, достъпни за научно обяснение, могат да се сведат до математически формули… математическите обвивки — идеалните плодове на нашия разум — ще се разбият като вълни в скали в тези явления“. [49] А Алберт Айнщайн го е казал още по-категорично: „Ако математическите теореми се прилагат към отраженията на реалния свят, то те са неточни; те са точни дотогава, докато не се позовават на действителността.“ [218]

Но преклонението пред математиката в началото на XX в. се превърнало в своеобразен култ, който е отнел много сили на естествениците и хуманитаристите.

За да определим фазите на етногенезиса, трябва да разкрием главните параметри на изучаваната епоха, въз основа на чието съчетаване можем да й направим еднозначна характеристика. Такива ще бъдат императивът на поведението, моментът на тласъка и логиката на събитията. Логиката на събитията отразява важните етапи на флуктуация на биосферата, включително пасионарността на етническата система. [89] Всяка етническа система е йерархична, т.е. суперетносът включва в себе си няколко етноса, етносът — няколко субетноса или консорции и т.н. Увеличаването на броя на таксоните от по-нисък ранг винаги е свързано с нарастването на пасионарността и обратно. По този начин съпоставянето на големината на пасионарността непряко, но косвено все пак е възможно, макар че броят на таксоните може да бъде пресметнат само по метода на експертната оценка.

Именно този метод позволява да се обобщят онези изменения в равнището на пасионарно напрежение на суперетни-ческите системи, които са били налице в хода на различните локални етногенезиси. Графично тази зависимост е представена на фиг. 4.

Ethnogenesis-Fig_4.pngФиг. 4. Изменение на пасионарното напрежение на етническата система (обобщение)

 

 

По абсцисата на фиг. 4 е разположено времето (t) в години, като изходната точка на кривата съответства на началния пасионарен тласък, който е причината за появата на етноса. По ординатата е разположено пасионарното напрежение (P) на етническата система в три скали: 1) скала на качествените характеристики от равнище P-2 (не могат да се удовлетворяват въжделенията) до равнище P6 (жертвоготовност); 2) скала на броя на субетносите (подсистемите на етноса), представени с индексите n+1, n+З и т.н., където n е броят на субетносите в етноса, които не са засегнати от тласъка и се намират в състояние на хомеостазис [105, с. 79-801; 3) скала на честотата на събитията в етническата история (нашето разбиране за понятието събитие съвпада с трактовката, предложена за пръв път от Константин Иванов[5], че това е процесът на разкъсване на етническите връзки). Можем да говорим за мащаб на събитията в зависимост от таксономичния ранг на етническата система: конвикция (или консорция) — субетнос — етнос — суперетнос.

Кривата на пасионарното напрежение е построена въз основа на събитията от етнически мащаб — сблъсъка на два и повече субетноса. С пунктираната крива е отбелязано качественото изменение на плътността на субпасионариите в етноса. Названията на фазите на етногенезиса съответстват на отрязъците, разположени по скалата на времето. Тази крива е обобщение на 40 индивидуални криви на етногенезиса, построени от нас за различните суперетноси, възникнали в резултат от различни начални тласъци.

Качествените характеристики на равнището на пасионарно напрежение са еднакви за всеки тласък и се променят в посочената последователност от неспособността да се удовлетворяват въжделенията до жертвоготовността.

Тези характеристики обаче трябва да се разглеждат като някаква усреднена „физиономия“ на етноса, защото в него едновременно присъстват представители на всички отбелязани на схемата типове, но статистически господства типът, който съответства на даденото равнище на пасионарно напрежение.

Със своята необичайна форма кривата на пасионарността не прилича нито на експоненциалната крива на прогреса на производителните сили, нито на синусоида, където ритмично се сменят възходи и падения, които се повтарят като смяната на годишните времена, нито на симетричната циклоида на биологичното развитие. Предложената от нас крива е асиметрична, дискретна и анизотропна (различна) във времето. Тя е добре известна на кибернетиците като кривата, описваща горенето на огъня, избухването на склад за барут или увяхването на листата. Да се спрем на първия пример.

Огънят се разгаря от единия край. Пламъците обхващат съчките в кръг и бързо поглъщат кислорода във вътрешността на огъня. Температурата пада и кислородът от околния въздух нахлува сред цепениците и заставя пламъците отново да лумнат. След като се възпламенява няколко пъти, от огъня остават въглени, които бавно изстиват и се превръщат в пепел. За да се повтори процесът, са нужни нови цепеници и пламъците отново да лумнат. По същия начин, ако ритнем топка, отначало тя се движи ускорено за сметка на силата на тласъка, след това започва да губи от инерцията заради съпротивата на средата и спира или по-точно достига до състояние на равновесие със средата, което в механиката се нарича покой.

Описаните процеси, както и процесите на етногенезис се предизвикват от взривове или тласъци, външни по отношение на антропосферата, която заради тези импулси се е превърнала от монолитна в пъстра мозайка, т.е. станала е етносфера, защото единното човечество е станало разнообразно, вечно изменящо се съчетание на индивиди и микропопулации, които по нещо си приличат, а по друго нещо — преди всичко стереотипа на поведение — се различават.

Причините за тласъците могат да бъдат само някакви мутации или по-скоро микромутации, които се отразяват на стереотипа на поведение, но рядко влияят на фенотипа[6]. Обикновено мутацията не засяга цялата популация в своя ареал. Мутират само някои, сравнително малко на брой индивиди, но това може да се окаже достатъчно за възникването на ново „потекло“, което установяваме след време като оригинален етнос. Ареалите на етногенетичните взривове или пасионарните тласъци съвсем не са свързани с определени региони на Земята[7]. (Вж. фиг. 5)

На фиг. 5 с римски цифри е означен поредният номер на пасионарния тласък, а с арабски цифри са означени етносите, които са възникнали в резултат от съответния тласък.

В легендата, след поредния номер на пасионарния тласък, в скоби е посочена епохата, когато е възникнал; след номера на етноса се посочва историческото или условното му название, след това в скоби — днешното име на географската или етнокултурната област, където се е появил, като мястото на арабската цифра върху картата съответства на тази област.

В някои случаи е направена кратка характеристика на етноса или са посочени по-важните събития във фазата на подема.

Ethnogenesis-Fig_5.pngФиг. 5. Оси на зоните, където възникват пасионарни тласъци

 

 

I (XVIII в.пр.Хр.): 1 — Египтяни-2 (Горен Египет). Разпадане на Средното царство. Хиксосите завоюват Египет в XVII в. Ново царство (1580–1085 г. пр.Хр.). Смяна на религията. Култ към Озирис. Спира строителството на пирамиди. Агресии в Нумидия и Азия. 2 — Хиксоси (Йордания, Северна Арабия). 3 — Хети (Източна Анатолия). Образуване на хетите от няколко хато-хуритски племена. Разцвет на столицата Хатуси. Разширяване в Мала Азия. Превземане на Вавилон.

 

II (XI в.пр.Хр.): 1 — Джоу (Северен Китай, Шънси). Завоюване на империята Шан Ин от княжество Джоу. Поява на култа към Небето. Прекратяване на човешките жертвоприношения. Разширяване на ареала до морето на изток, до Яндзъ на юг и до пустинята на север. 2 — (?) Скити (Централна Азия). 3 — Кушити[8] (Големият завой на Нил). Формиране на царство Куш. Разцвет на столицата Напата (750–590 г. пр.Хр.) и обединяване на Египет и Куш в едно царство.

 

III (VIII в.пр.Хр.): 1 — Римляни (Централна Италия). Разнообразното италийско (латино-сабино-етруско) население е заменено от римската община (римското войнство). Разселване в Централна Италия. Завоюване на Италия. Установяване на републиката (509 г. пр.Хр.). Смяна на култа, организация на армията и политическата система. Поява на латинската азбука. 2 — Самнити (Италия). 3 — Етруски (Северозападна Италия). 4 — (?) Гали (Южна Франция). 5 — Елини (Средна Гърция). Упадък на крито-микенската култура в XI–IX в.пр.Хр. Забрава на писмеността, образуване на дорийските държави в Пелопонес (VIII в.пр.Хр.). Колонизация на Средиземно и Черно море. Поява на старогръцката азбука. Реорганизация на пантеона на боговете. Законодателство. Организация на живота в полисите (градовете държави). 6 — Лидийци (Мала Азия). 7 — Карийци (Мала Азия). 8 — Киликийци (Мала Азия). 9 — Перси (Персида). Поява на мидийците и персите. Дейокес и Ахеменес основават своите династии в Мидия и Персия. Разширяване на Мидия. Разпокъсване на Асирия. Издигане на Персия за сметка на Елам, завършило със създаването на царството на Ахеменидите в Близкия Изток. Смяна на религията. Култ към огъня. Магове.

 

IV (III в.пр.Хр.): 1 — Сармати (Казахстан). Нахлуване в Европейска Скития. Изтребване на скитите. Поява на тежката конница от рицарски тип. Завоюване на Иран от партите. Поява на съсловията. 2 — Кушани-согдийци (Средна Азия). 3 — Хунну (Южна Монголия). Възникване на родово-племенния съюз Хунну. Сблъсък с Китай. 4 — Сиенбийци. 5 — Пуе (Корея). 6 — Когурьо (Южна Манджурия, Северна Корея). Възход и падение на древната корейска държава Чосон (III–II в.пр.Хр.). На мястото на смесеното тунгуско-манджурско-корейско-китайско население се създават племенни съюзи, които по-късно прерастват в корейските държави Когурьо, Пакче и Шила.

 

V (I в.сл.Хр.): 1 — Готи (Южна Швеция). Преселване на готите от Балтийско към Черно море (II в.). Широко заимстване на античната култура, завършило с приемане на християнството. Създаване на империята на готите в Източна Европа. 2 — Славяни. Широко разпространение от Карпатите до Балтийско, Средиземно и Черно море. 3 — Даки (Румъния). 4 — Християни (Мала Азия, Сирия, Палестина). Възникване на християнските общини. Скъсване с юдаизма. Създаване на Църквата като институция. Разширяване отвъд пределите на Римската империя. 5 — Евреи-2 (Израел). Обновяване на култа и светогледа. Поява на Талмуда. Войни с Рим. Широка емиграция отвъд пределите на Юдея. 6 — Аксумити (Северна Етиопия). Възход на Аксумското царство. Широка експанзия в Арабия, Нубия, излаз на Червено море. По-късно (IV в.) приемат християнството.

 

VI (VI в.сл.Хр.): 1 — Араби-мюсюлмани (Централна Арабия). Обединение на племената от Арабския полуостров. Смяна на религията. Ислям. Разширяване до Испания и Памир. 2 — Раджпути (долината на Инд). Събаряне на империята на Гуптите. Унищожаване на будистката община в Индия. Усложняване на кастовата система в условията на политическо раздробяване. Създаване на религиозната философия Веданта[9]. Троичен монотеизъм — Бражма, Шива, Вишну. 3 — Боти (Южен Тибет). Монархически преврат с административно-политическата опора на будистите. Разширяване в Централна Азия и Китай. 4 — Табгачи. 5 — Китайци-2 (Северен Китай — Уънси, Шандун). На мястото на почти измрялото население на Северен Китай се появяват два нови етноса — китайско-тюркският (табгачите) и средновековният китайски етнос, породил се от групировката Гуанлун[10]. Табгачите създават империята Тан, обединила целия Китай и Централна Азия. Разпространение на будизма, на индийските и тюркските нрави. Опозиция на китайските шовинисти. Гибелта на династията Тан. 6 — Корейци. Война за хегемония между царствата Шила, Пакче и Когурьо. Съпротива срещу танската агресия. Обединяване на Корея под властта на Шила. Възприемане на конфуцианския морал, интензивно разпространение на будизма. Създаване на единен език. 7 — Ямато (Японци). Реформите „Тайка“. Възникване на централизирана държава начело с монарх. Възприемане на конфуцианския морал като държавна етика. Широко разпространение на будизма. Експанзия на север. Спира строителството на погребални могили.

 

VII (VIII в.сл.Хр.): 1 — Испанци (Астурия). Несполучливо начало на Реконкистата. Образуване на кралствата — Астурия, Навара, Леон и графство Португалия чрез смесване на испано-римляни, готи, алани, лузитани и др. 2 — Франки (Французи). 3 — Саксонци (Немци) Разпадане на империята на Карл Велики на национално-феодални държави. Отблъскване на викингите, арабите, маджарите и славяните. Разкол в християнството, поява на привържениците на ортодоксалната вяра и на римския папа. 4 — Скандинавци (Южна Норвегия, Северна Дания). Начало на походите на викингите. Поява на поезията и на руническата писменост. Изтласкване на лапландците в тундрата.

 

VIII (XI в.сл.Хр.): 1 — Монголи (Монголия). Поява на „хората със силна воля“. Обединяване на племената в народ-войнство. Създаване на законодателството (Яса[11]) и възприемане на уйгурската писменост. Разширяване на улуса от Жълто до Черно море. 2 — Джурджени (Манджурия). Образуване на империята Дзин от полукитайски тип. Агресия на юг. Завоюване на Северен Китай.

 

IX (XIII в.сл.Хр.): 1 — Литовци. Установяване на твърда княжеска власт. Разширяване на Литовското княжество от Балтийско до Черно море. Приемане на християнството. Сливане с Полша. 2 — Великоруси. Изчезване на Стара Рус, завладяна от литовците (с изключение на Новгород). Издигане на Московското княжество. Нарастване на съсловието на служещите. Широко смесване на славяни, тюрки и угри в Източна Европа. 3 — Османски турци (Западна Мала Азия). Бейликът Бурса консолидира активното население от мюсюлманския Изток, като добавя към него пленените славянски деца (еничарите) и моряците, кръстосващи по бреговете на Средиземноморието. Създаване на султанат от военен тип. Поява на Османската Порта. Завоюване на Балканите, Предна Азия и Северна Африка до Мароко. 4 — Етиопци (Амхара, Шоа (Шева) в Етиопия). Изчезване на древното Аксумско царство. Преврат на Соломонидите. Експанзия на етиопското православие. Издигане и разширяване на Етиопското царство в Източна Африка.

Зоните на пасионарни тласъци са тесни ивици с ширина около 300 км, когато са по посока на паралелите, и малко по-широки — примерно около 0,5″ от обиколката на планетата[12] — когато са по посока на меридианите. Те приличат на геодезически линии. [105][13] Тласъците възникват рядко — два или три пъти за хиляда години — и почти никога не действат на едни и същи места. Така в първото хилядолетие преди Христа отчетливо могат да се проследят два тласъка: през VIII в.пр.Хр. — от Аквитания, през Лациум, Елада, Киликия и Парс до Индия; и в III в.пр.Хр. — в степите на днешните държави Монголия и Казахстан.

Както вече стана дума, един и същ тласък може да създаде няколко огнища на повишена пасионарност (и в резултат от това — няколко суперетноса), ако в зоната, която покрива, има разнообразни физикогеографски региони. Така тласъкът в VI в.сл.Хр. засегнал Арабия, долината на Инд, Южен Тибет, Северен Китай и Средна Япония. И във всички тези страни възникнали етноси-връстници, като всеки от тях имал оригинален стереотип на поведение и култура.

Техните съседи — Византия, Иран, Великата степ, айните — били по-възрастни. В XII в. се появили джурджените и монголите, те били най-млади от всички.

Западна Европа, която била в развалини след Великото преселение на народите, се обновила в IX в., а Източна Европа — в XIV в. Тъкмо поради това Русия и Литва не са по-изостанали в сравнение с Франция и Германия, а са по-млади етноси. Впрочем по-правилно е да наричаме Русия суперетнос, защото Москва обединила около себе си много етноси, без да прибягва до завоюването им.

Кривата, представена на фиг. 4, може да бъде използвана при необходимост и по отношение на консорциите, конвикциите, субетносите и етносите, като съответно се променя мащабът на времето и се вземе под внимание влиянието на етническите контакти. При синхронизацията на етногенезисите на суперетническо равнище се открояват динамиката на етнокултурните системи (вж. фиг. 6) и техните контакти, които биват и кървави, и мирни — икономически, идеологически и естетически. Резултатите от сблъсъците са различни в различните исторически стълкновения и в разните климатични вариации на фона на спадането и повишаването на пасионарността. Именно тези контакти са предмет на етническата история.

Ethnogenesis-Fig_6.pngФиг. 6. Динамика на етнокултурните системи в Евразия през I–XV в

 

 

Ясно е, че относителната продължителност на етногенезисите е различна. Цялата фаза на подема продължава около 300 години, като процесът на нарастване е твърде интензивен. Горе-долу толкова продължава и акматичната фаза.

Именно в този период се оформя окончателно комплексното своеобразие на етноса, завършва неговата експанзия и се създават условия за формирането на суперетнически културни образувания. Упадъкът трае по-кратко време — от 150 до 200 години.

Особено силно варират по своята продължителност инерционната фаза и обскурацията. Това зависи както от интензивността на вътрешните процеси на разлагане на етноса, така и от историческата съдба, която се определя от степента на развитие на материалната база, натрупана през предшестващия период, от физикогеографските условия в ареала и от състоянието на съседните етноси.

И накрая, времетраенето на хомеостазиса изцяло зависи от историко-географските особености на територията, приютила остатъците от разбития етнос. Ако тези условия са благоприятни, той става изолат и съществува неопределено дълго време, т.е. дотогава, докато съседите не се полакомят за земята му.

От всичко това следва, че целият цикъл на етногенезиса от момента на възникването на етносоциалната система до превръщането на етноса в реликт продължава около 1200 години, разбира се, когато няма външна намеса, която може да наруши процеса на етногенезиса във всяка фаза.

Историята и етнологията

Схемата на етногенезиса е нагледна и облекчава изучаването на етническата история, но само като мнемонично[14] помагало. Тя се отнася към историческото повествование както каталогът на библиотеката към съдържанието на книгохранилището или както старата карта на Москва към днешния град, където са запазени улиците, но къщите вече са други. А човек живее не на картата, а в града, макар че с карта в ръка много по-лесно се придвижва по изменените до неузнаваемост улици.

За разлика от науката за етногенезиса, етническата история е многофакторно явление. Наред с географските и биологичните фактори в нея се включват като съучастници в многообразните фрагментарни процеси и социално-политическите, историко-психологическите и културологичните фактори. Изключителното значение на пасионарността се изразява само в това, че тя е мерило за потенциалните възможности на конкуриращите се етнически системи и затова определя разположението на силите в дадена епоха, макар и да не предопределя изхода от събитията. Но заслугата на етнологията като наука за биосферния феномен — етноса — се състои в това, че тя позволява множество странични фактори да се сведат до малко на брой поддаващи се на оценка променливи и превръща нерешимите с помощта на традиционния исторически подход задачи в елементарни.

Методиката на етнологията се отнася към традиционната историческа методика както алгебрата — към аритметиката. Тя се нуждае от по-малко труд и при същия разход на сили обхваща по-голям регион и по-продължителна епоха, което на свой ред дава възможност да се направят редица уточнения, като се съпоставят факти, които на пръв поглед изглеждат далечни и несвързани един е друг. Нещо повече, също както алгебричната формула винаги може да бъде проверена аритметически, така и етнологичните изводи могат да бъдат проверени с традиционните методи на историческата наука. Но етнологията изобщо не подменя обществената история, макар да използва историята в широкия смисъл на тази дума, т.е. историята като средство за „намиране на истината“.

Та нали историята също като двуликия Янус е хуманитарна само там, където предмет на изучаване са творенията на човешките ръце и умове, т.е. там, където се изследват сградите и заводите, древните книги и фолклорните записи, феодалните институции и гръцките полиси, философските системи и мистичните ереси, грънците, брадвите, изрисуваните вази или картините.

Същевременно употребата на етнологичната методика непременно изисква съзнателно да се откажем от аберацията както заради отдалечеността, така и заради близостта на изследваните явления и свързаните с нея обичайни представи, разпространени дотолкова, че са станали задължителни.

Простодушният лаик е свикнал да смята, че древният човек е бил дотолкова бездарен в сравнение с днешните жители на промишлените градове, та само постепенно — със смяната на десетки поколения — натрупвал необходимите способности и внедрявал изобретенията. На това твърде несигурно основание е възникнала представата, споделяна и от учените, че времето, т.е. развитието в миналото е вървяло по-бавно, отколкото днес, и затова палеолитът например изглежда на историците като единна епоха, нещо като проточил се във времето Ренесанс. Това е аберацията от отдалечеността, която много прилича на детската увереност, че Слънцето не е по-голямо от човешкия юмрук. Обаче предците на съвременните полинезийци, които, макар и да не притежавали железни сечива, можели да пресичат Тихия океан на салове от балсово дърво за толкова кратко време, колкото и Тур Хейердал. Без да познават съвременната селекция и генетиката, предците на маите отгледали културен вид памук, като удвоили неговите хромозоми, което не може да се направи постепенно, а северноамериканските индианци, които употребявали накрайници за стрели от обсидиан, опитомили подивелите испански мустанги и станали господари на прерията за по-малко от 60 години.

На дилетантите им се струва, че етническата история е „живот без начало и без край“, а калейдоскопът на „случайностите“ не се побира в никаква схема най-малкото, защото различните наблюдатели виждат различни страни на всяко явление. Да, съвременниците никога не забелязват пасионарния тласък. Всичко, което се случва, им се струва естествено, нещо, което винаги е било.

Древните римляни триста години не забелязали, че републиката била заменена от империя, и едва когато Диоклециан променил придворния етикет, открили, че Рим е монархия. Такива са последствията от аберацията на близостта, задълбочавани от пренебрегването на паралелните процеси като например историята на ландшафта или на климата. Климатът изобщо се възприема като нещо постоянно, макар той понякога да се променя по-бързо от политическите форми на властта.

Но етнологът, който се е отдалечил на подходящото разстояние от разглежданото явление, вижда смяната на „цвета“ на времето и дори внася нужната поправка, която отчита плавността на прехода от една епоха в друга. В същото време обаче той се отказва от обичайната практика да преразказва източниците, защото вместо живите разкази на очевидците той получава верига от сухи сведения за събитията. На него му предстои да разкрие логиката на тези събития, също както това правят палеобиологът или геологът, само че с други процеси и в други мащаби на времето.

Да, но това е отстъпление от методите на хуманитарните науки. Допустимо ли е да нарушаваме по този начин закона, когато става дума за изучаването на човека?

Да! Не само че е допустимо, но и е необходимо.

Прието е да смятаме, че хуманитарни са науките, които изучават човека и неговите деяния, а естествените науки изучават природата — живата, мъртвата и невъзприемчивата, т.е. тази, която никога не е била жива.

 

Таблица 3:
Последователни приближения към предмета при изучаване на процесите на етногенезиса
Степен на приближение Наблюдение от Видимост от Проблематика и методика
Ethnogenesis-Tab_3_1.png биосферата етносферата географска
Ethnogenesis-Tab_3_2.png етносферата суперетноса културологична
Ethnogenesis-Tab_3_3.png суперетноса етноса етнологична
Ethnogenesis-Tab_3_4.png етноса субетноса политико-историческа
Ethnogenesis-Tab_3_5.png субетноса консорцията (хора или семейства) етнографска
Ethnogenesis-Tab_3_6.png консорцията (хора или семейства) епизоди биографична
Ethnogenesis-Tab_3_7.png епизоди сведения от източниците филологическа

 

Но това банално деление не е конструктивно и е пълно с противоречия, които го правят безсмислено. Медицината, физиологията и антропологията изучават човека, но не са хуманитарни науки. Древните канали и развалините на градовете, превърнали се в хълмове, са антропогенен метаморфозиран релеф, който е в сферата на геоморфорогията, една естествена наука. И, обратно, географията до XVI в., основана на легендарните, често фантастични разкази на пътешествениците, препредавани през десет ръце, била хуманитарна наука, също както геологията, основана на разказите за Всемирния потоп и Атлантида. Даже астрономията до Коперник била хуманитарна наука, основана на изучаването на текстовете на Аристотел, Клавдий Птолемей, че дори и на Козма Индикоплевст[15]. Хората предпочитали да живеят на плоската Земя, заобиколена от Океана, отколкото на кълбо, висящо в безкрайното пространство — Бездната. Такива мнения се срещат все още и днес, макар средното образование да стана всеобщо.

От казаното лесно можем да стигнем до извода, че делението на начина на мислене, а от там и на науките според предмета, който изучават, е неправилно. Много по-удобно е делението според начина, по който се получава първичната информация. Тук са възможни два подхода — да четем, да изслушваме и да съобщаваме за плодовете на свободната мисъл (т.е. да сътворяваме митове) или да наблюдаваме, като понякога експериментираме (т.е. да изследваме или да се занимаваме с естествознание в прекия смисъл на тази дума). [90] При такова деление етнологията, основана на емпиричното обобщаване на наблюдаваните факти, става част от естествознанието, а ролята на експеримента в нея изпълнява (както в криминалистиката) експертизата, която не допуска никакви противоречия в свидетелствата на източниците. Нали и при разследване на престъпленията съпоставят показанията, а не вярват просто на свидетелите, които понякога са много заинтересувани да бъде възприета тяхната версия за случилото се. Защо трябва да смятаме, че летописците са безпристрастни?

Докато историята продължава да е калейдоскоп от отделни, винаги необикновени факти, защото съвременниците отбелязват само тях, възможността да се гради „емпирично обобщение“ е нереална. Единичното наблюдение не се възприема критично. То може да бъде случайно, непълно, изкривено от обстоятелствата, в които е попаднал наблюдателят, и дори от собственото му самочувствие. А всички тези недостатъци се компенсират само с голям брой наблюдения, когато неизбежната грешка стане толкова малка, че не само може, но и трябва да се пренебрегне, за да се формулира изводът.

Именно като взехме предвид всички етноси, известни в историческото време (принципът на пълнотата), и като се ръководехме от принципа на актуализма[16], че природните закони, наблюдавани днес, са действали и в миналото, ние открихме закономерностите на етногенезиса, които свидетелстват за раждането и умирането на етносите на фона на географската среда. А този натрупан материал досега не е бил използван нито от историците от юридическата школа[17], нито от структуралистите[18]. Защото и едните, и другите са изучавали статиката, а не динамиката на явлението.

Бележки

[1] Attractio (лат.) — влечение; привличане. Б.пр.

[2] Libido (лат. „похот“) — силно полово влечение; енергия, породена от половия инстинкт. Б.пр.

[3] Можете да се запознаете с оценките за предлагания подход в сп. „Вопросы философии“, 1971, №1, с. 158. Б.а.

[4] През 1895 г., без да обявят война, италианските войски нахлуват в Етиопия и се опитват да я завладеят, но на 1 март 1896 г. са разбити от армията на етиопския император Менелик II в сражението при гр. Адуа и са принудени да признаят независимостта на страната. Б.пр.

[5] Константин Павлович Иванов е един от най-близките и най-способните ученици на Лев Гумильов; той загива на 39-годишна възраст, злодейски убит на 19 декември 1992 т. в Петербург само няколко месеца след кончината на своя учител. Б.пр.

[6] Фенотип (гр.) — съвкупността от проявените белези и свойства на организма, които зависят от генотипа и от влиянието на околната среда. Б.пр.

[7] Данните относно географията на пасионарните тласъци бяха уточнени от Константин Иванов [Вж. 91]. Б.а.

[8] Този етнос не е представен в схемата на фиг. 5, но традиционно присъства в легендата още от първото издание на книгата; пасионарният тласък за неговото създаване е от края на същата епоха, вероятно той е добавен по-късно и дъгата, описваща II-та ос, трябва да бъде продължена до Североизточна Африка. (Схемата, представена на фиг. 5 е позната от множество публикации на автора и неговите ученици в много варианти, различаващи се по детайлите. В българското издание е представен последният вариант, публикуван от автора приживе.) Б.пр.

[9] Веданта — индийско философско учение, изложено за пръв път в съчинението Веданта-сутра (приписвано на Бадараяна); признава авторитета на ведите и интерпретира упанишадите; според веданта цел на битието е освобождаването, достигането на изначално тъждество на атмана (индивидуалното духовно начало) и брахмана (висшата реалност). Б.пр.

[10] Групировката Гуанлун — китайски преселници в областите Гуанджун и Лунси, които се обединяват с местните чиновници и земевладелци; в 581 г. водачът на групировката Уън Ди става първият император от новата династия Суй. Б.пр.

[11] Монголското законодателство „Яса“ се състояло от два големи раздела: „Билик“ — сборник с изречения на Чингис хан, които съдържали мисли, наставления и решения на законодателя както от общ, теоретичен характер, така и по повод конкретни случаи, и същинска „Яса“ — свод от военни и граждански закони с изрично посочване на наказанията за тяхното неизпълнение. Б.пр.

[12] т.е. около 570 км. Б.пр.

[13] Авторът изказва дълбоката си признателност на Константин Иванов за помощта при създаването на фиг. 5 и фиг. 6 и описанията към тях. Б.а.

[14] Мнемоничен (гр.) — присъщ на мнемониката: съвкупност от начини за усилване на паметта и за улесняване на запомнянето чрез асоциативни връзки. Б.пр.

[15] Византийският търговец, пътешественик и монах в Египет Козма Индикоплевст (VI в) бил автор на много популярния в средните векове труд „Християнска топография на Вселената, основана на свидетелствата на Свещеното писание, в което християнинът не трябва да се съмнява“ (Κοσμασ Ινόιχοπλευστεσ. Ξριστιανικη τοπογραφια…), според който Земята е плосък четириъгълник сред Океана, покрит с небесен свод, където се намира Раят. Б.пр.

[16] Актуализъм (фр.) — сравнително-исторически метод в геологията за изучаване на историята на Земята при същите природни закони, които действат и сега. Б.пр.

[17] Юридическа (държавна) школа в историята — основно направление в руската историография от втората половина на XIX в., силно повлияно от Хегел, според което основна движеща сила в историята е надкласовата държава, изразяваща интересите на цялото общество. Б.пр.

[18] Структуралисти — привърженици на структурализма: научно направление в хуманитаристиката, възникнало през 20-те години на XX в., свързано с прехода от описателно-емпиричното към абстрактно-теоретичното равнище на изследване; в основата на този преход е използването на структурния метод, моделирането и формализацията. Б.пр.