Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (31)

Схема на многовекторната етническа система

Тъй като няма и не може да има етногенезис без пасионарно напрежение, то можем да приемем, че пасионарността е онзи задължителен елемент на етногенезиса, който, образно казано, можем да извадим пред скоби и тогава вътре в тях ще останат локалните черги на съответните етноси. За да бъде откроена закономерността, е важна именно тази обща за всички процеси черта. Обаче никой никога не е виждал и няма да види непосредствено пасионарността като явление. Следователно, можем да я характеризираме само по проявите й. Но това не е най-трудното. Въпросът е как да отчетем и да разберем разнопосочните доминанти, породени от пасионарността на етноса.

Ако оприличим етноса на физическо тяло, на което действат няколко сили (вж. фиг. 1), то тогава сумата на тези сили ще бъде векторна:

F_Σ = F₁ + F₂ + F₃ + F₄ + F₅ ≠ 0

Реалният ефект на движение, който можем да наблюдаваме, не е равен на аритметичната сума F_Σ, а на векторната сума на тези сили, т.е. тялото ще се придвижи надясно и леко нагоре. Ако отстраним четири от съставните вектори — F₂, F₃, F₄, F₅ — то тялото ще получи по-голямо ускорение по посоката на F₁ т.е. ефектът от действието на вектора ще бъде по-силен, защото сега F₁ ще бъде по-голям от предишния F_Σ. Значи в дадения случай ускорението възниква за сметка на загубата на части от силата, а не на тяхното увеличаване, и по този начин резултатната сила е по-голяма, а следователно ефектът е по-забележим.

Действие на силите на физическото тяло (обобщена схема)

Нека се опитаме да поясним това с помощта на примери. В VIII–V в.пр.Хр. Елада кипяла от пасионарност. Триремите^[3] браздели Средиземно и Черно море, старогръцките колонии се разпрострели от Кавказ до Испания, а Йония и Велика Гърция (в Италия) станали гъсто населени метрополии. Обаче старогръцките градове държави не можели да координират своите сили, защото всеки от тях ценял своята самостоятелност повече от живота, а на подчинението се гледало като на робство. Даже при смъртната заплаха по време на похода на Ксеркс тесалийците и беотийците се сражавали на страната персите, но съвсем не забравяли, че са елини. Затова те пострадали жестоко, когато след битката при Платея атиняните и спартанците екзекутирали пленените гърци-персофили за измяна, а пощадили персите.

Но щом Пелопонеските войни и разрушаването на Тива обезкървили Елада, координацията на силите и походът на Александър срещу Персия станали възможни. Ареалът на елинизма се оказал много по-широк от ареала на елините, но тези успехи били постигнати за сметка на общото намаляване на пасионарното равнище в Елада. Тогава за водеща роля наред с Македония взели да претендират най-слабо развитите в културно и икономическо отношение области — Етолия и Ахайя. И не защото те станали по-силни, а защото отслабнали Атина, Тива и Спарта. С други думи, общата мощ на Елада като система намаляла, поради което тя станала лесна плячка на Рим. И въпреки че инерцията на някогашната потенциална мощ на елините стигнала римската аристокрация да бъде приобщена към гръцката култура, отслабването продължило дотогава, докато остатъкът от елините не се превърнал в ядро на византийските гърци, напълно преобразени от пасионарния тласък в I в.сл.Хр. Но това вече бил друг процес.

И така простите наблюдения, без да се вземат под внимание необходимите поправки, най-често водят до погрешни изводи. Намаляването на пасионарното напрежение ще бъде взето за възход, защото и в двата случая се вършат голямо количество дела; и малкото на брой „велики дела“ са еднакво характерни както за ниските, така и за относително високите равнища на пасионарност, защото във втория случай е възможно да се уравновесят разнопосочните сили и да настъпи временна стабилизация. Затова трябва да изследваме не отделни моменти от живота на етноса, а процеса като цяло. Тогава ще стане ясно дали пасионарността се увеличава или намалява.

Това, което не може да се разграничи и при най-грижливото изучаване на отделните индивиди, заради многото фактори, които определят поведението им, се откроява ясно при статистическото изучаване на проявите на големите колективи в историята на човечеството. Първо, несъществените фактори взаимно се компенсират; второ, историческите процеси се фиксират в абсолютно време, а биологичните и геологичните — в относително. Затова само историята може да „дари“ на естествените науки абсолютна хронология, като получи от тях в замяна способи за емпирично обобщение, след което се появява етнологията — науката, която обработва хуманитарните материали с методите на естествените науки.

Не се наемаме да съдим дали в основата на пасионарността стои единичен ген или комбинация от гени, рецесивен или доминантен е този признак и дали е свързан с нервната или с хормоналната дейност на организма? На тези въпроси нека да отговорят представителите на други науки. Нашата етнологична задача е изпълнена. Ние открихме, че освен общественото развитие на антропосферата съществува и биогеографско развитие, и вече знаем причината, която го предизвиква. Сега ни предстои да разгледаме същността на явлението пасионарност и връзката му с другите елементи на биосферата.

Пасионарната индукция

Пасионарността притежава много важно свойство — тя е заразителна. Това означава, че хармоничните (а в още по-голяма степен и импулсивните) хора, оказали се в непосредствена близост до пасионариите, започват да се държат така, сякаш те самите са пасионарии. Но веднага, щом се отдалечат достатъчно от пасионариите, те веднага възвръщат своя природен психоетнически поведенчески облик. Без да е подлагано на специално осмисляне, това обстоятелство е доста широко известно и се отчита преди всичко във военното дело. Там или подбират интуитивно пасионариите и формират от тях елитни, ударни части, или съзнателно ги разпръскват сред масата на мобилизираните, за да повдигат „воинския дух“. Във втория случай се смята, че двама-трима пасионарии са в състояние да повишат боеспособността на цяла рота. И това наистина е така.

В статията си „Кавалерията“ Фридрих Енгелс пише, че прекият насрещен сблъсък между две кавалерийски части е крайно рядък. Обикновено едната се връща в тила преди схватката, т.е. „моралният фактор, храбростта, тук се превръща в материална сила“, решаващ елемент в която е поривът (dash) [143, т. 14, с. 318], при който войникът цени победата (идеалната цел) повече от собствения си живот.

От само себе си се разбира, че психиката на отделните кавалеристи в полка е много различна, но въпреки това в боя полкът се държи като единно цяло — повече или по-малко пасионарно. Пасионарността на полка се изразява в това, че победата се цени повече от живота, а парадоксът е в това, че по-малко пасионарната воинска част загива, защото конницата с лекота покосява бягащите. Трябва да имаме предвид, че можем да „наелектризираме“ еднакво няколко стотици човека само по пътя на индукцията, т.е. всеки индивид трябва да попадне под въздействието на пасионарния заряд на друг индивид. Логично продължение на тази аналогия е хипотезата за пасионарното поле (по подобие на електромагнитното поле), което притежава съвсем други свойства на въздействие върху психологията на популацията в сравнение с въздействието върху индивидуалната психика на същите тези хора, взети по отделно.

И за разлика от теорията за „героя и тълпата“, тук същината не е в това, че героят ръководи воинската част, а в това, че понеже сред войниците има няколко пасионарии, които по нищо друго не се отличават от останалите, самата част придобива отбелязания от Енгелс порив, който понякога донася победата дори на бездарния пълководец. Например никой не се е опитвал да сравнява таланта на Леонтий Бенигсен, Пьотър Витгенщейн, Артър Уелингтън и Гебхарт фон Блюхер с таланта на Наполеон Бонапарт, но поривът на руските, английските и пруските войски в 1813–1814 г. бил по-силен, отколкото у френските новобранци, които били почти деца.

Изглежда, най-важното е това, че в подобни критични случаи обикновено е безполезно да се въздейства на съзнанието, т.е. на човешкия разум. Никакви доводи не помагат. Да си спомним за трагедията на Ханибал, задъхващ се в неравната война на прага на победата. След битката при Кана той имал нужда от малко подкрепление — отряд пехотинци — за да превземе Рим и по този начин да спаси Картаген. Доводите, на които се позовавали в Картагенския съвет на старейшините пратениците на Ханибал, били безупречни. Но, който не иска да слуша — не слуша, който не иска да разбере — не разбира. Старейшините на Картаген изпратили на пълководеца следния отговор: „Та ти побеждаваш, за какво ти е още войска?“ И така обрекли на гибел своите внуци.

А изобщо не можем да кажем, че картагенските управници били глупави или страхливи. Но Ханибал не бил сред тях да им повлияе. А когато той се върнал победен в родния си град, се оказало, че неговата популярност е толкова голяма, та могъщите му съперници били принудени да склонят глава пред него и само ултиматумът на Римския сенат принудил Ханибал да напусне родината си. Ханибал сам решил да пожертва себе си, защото разбирал, че всеки опит за съпротива е обречен.

И още един пример, този път от историята на литературата. На 8 юли 1880 г. на заседанието на Обществото на любителите на руската словесност реч за Пушкин произнесъл Фьодор Достоевски. По спомените на очевидци нейният успех бил грандиозен. Обаче тази реч не прави голямо впечатление, когато я четем днес. Тя не достига до висините на някои глави от „Братя Карамазови“. Очевидно личното присъствие на Достоевски значително е усилило въздействието на речта му пред зрителите.

Пасионарната индукция се проявява навсякъде. Това особено добре се вижда в наше време, когато любителите на музиката и театъра се тълпят пред входовете на Консерваторията или Московския художествен академичен театър (МХАТ). Те прекрасно разбират, че въздействието на същите пиеси, предавани по радиото или телевизията, изобщо не може да се сравнява с това, което те имат в залите на театъра. Този пример може и да е дребен в сравнение с явленията на етногенезиса, но закономерността е една и съща.

Ярък пример за пасионарна индукция е сражението при Арколския мост в 1796 г. Австрийската и френската армия били разделени от плитка, но тинеста река, над която минавал мост. Три пъти се хвърляли французите в атака, но били отблъсквани от австрийската картечна стрелба. Накрая, когато вече изглеждало, че войниците не могат да бъдат вдигнати на нова атака, генерал Наполеон Бонапарт грабнал знамето и се хвърлил напред, а след него като железни стружки, притеглени от магнит, поели по моста в колона френските гренадири. Първите редове отново били подкосени от картечните залпове, но следващите успели да достигнат до австрийските оръдия и да посекат артилеристите, след което френската армия се прехвърлила изцяло от другата страна на реката и битката била спечелена. Самият Наполеон оцелял само защото по време на атаката го блъснали от моста в реката.

Нека да анализираме този пример от нашата гледна точка. Армията, изпратена в Италия, била най-лошата от всички френски армии, действащи по това време на различните фронтове. Тя била съставена от мобилизирани селяни от многократно обезкървявания и прегазван от парижани юг на Франция^[4], които били лошо обучени и още по-лошо снабдени. Това били инертни хора без професионални воински навици. Интендантите в тази армия били заклети крадци и мнозина от тях Бонапарт разстрелял заради грабежите им още преди началото на похода. Следователно процентът на пасионарните индивиди бил нищожен, а срещу тях били изпратени най-добрите полкове на Хабсбургската монархия. И въпреки това в четирите големи сражения (при Лоди, Кастелеоне, Арколе и Риволи) французите надделели, тъй като в решаващия момент Наполеон успявал да им вдъхне (по-точно да внесе, т.е. да индуцира) пасионарност, което не можел да направи неговият съперник — генерал Йозеф Алвинци. А след известно време индуцираната пасионарност изчезнала и в три сражения (край реките Ада, Требия и при Нови в 1799 г.) Александър Суворов заличил успехите на французите в Италия. И изобщо не бива да прехвърляме вината за това на френските генерали Жан-Батист Журдан, Стефан Макдоналд и особено на Жан Моро. Те били отлични пълководци, но правели усилия, а не свръхусилия.

Затова пък Суворов, подобно на Бонапарт, можел да предаде своята излишна пасионарност не само на руските, но дори и на чуждестранните войници. Обаче на хофкригсрата^[5] Суворов не можел да въздейства, защото той заседавал във Виена, а за пасионарната индукция е необходима известна близост; на стотина километра тя вече не се усеща. И когато след неуспешната кампания в Швейцария и своето (макар и героично) отстъпление Суворов пристигнал във Виена и като влязъл в театъра, благословил присъстващите, никой не сметнал това за смешно или неуместно. Напротив, на Суворов били отдадени императорски почести, макар че щяло да бъде много по-полезно да не му бяха връзвали ръцете половин година по-рано.

Доста подробно се спряхме на тези случаи, за да не изброяваме купищата аналогични случки, защото всъщност цялата военна и политическа история на развиващите се етноси се състои от едни или други варианти на пасионарна индукция, чрез която се задвижват тълпите от хармонични индивиди.

Обаче тези варианти са разнообразни, като от решаващо значение е степента на етническа близост. Суворов можел чрез модуса на патриотизма да повдигне духа на руските войски в по-голяма степен, отколкото на унгарските, тиролските, хърватските и чешките войници, които също се намирали под неговото командване. Наполеон действал значително по-силно на французите, отколкото на вестфалците, саксонците, холандците и неаполитанците, което се видяло в кампанията от 1812–1813 г. Може да се каже, че резонансът на пасионарното възбуждане е толкова по-малък, колкото по-далеч един от друг са етносите на пасионарния и на хармоничния индивид, разбира се, при равни други условия. Това обстоятелство отново сближава проблема за пасионарността като признак с проблема за същността на етническата монолитност. Но нали резонансът, както и индукцията, са енергетични понятия. Доколко те са приложими при етноса?

Както видяхме преди малко, всеки процес на етногенезис започва героично, понякога със самопожертвувателни постъпки на малки групи хора (консорции), към които се присъединяват заобикалящите ги маси, при това съвсем искрено. Разбира се, някой човек може да е настроен скептично или просто да е егоист, но след като се включи във възникналата пред очите му система, неговото настроение вече няма голямо значение. Това общоизвестно явление обяснява пасионарната индукция и пасионарния резонанс, описани от нас. И те ни позволяват да разберем значението на органичните пасионарии, които се превръщат в „детонатор“ за хората, заразени от пасионарността. Без пасионариите останалите се разпръскват веднага щом изчезне генераторът на пасионарна индукция и се изчерпи инерцията на резонанса. А това обикновено става много бързо.

Начини за изгубване на пасионарността

И така, всеки етногенезис е повече или по-малко интензивна загуба на пасионарност на системата или с други думи, гибел на пасионариите и техните гени; това става най-вече по време на тежки войни, защото повечето пасионарии воини загиват млади, без да използват напълно възможностите си да предават своите качества на потомците.

Но най-интересното е, че пасионарното напрежение намалява не само по време на войни. Това би било лесно обяснимо с гибелта на индивидите, които твърде активно жертват живота си за благото на своя колектив. Но пасионарността все така неумолимо спада и по време на дълбок мир, при това даже по-бързо, отколкото в жестоки времена. А най-страшен за етноса е преходът от спокойно съществуване към отбрана под натиска на друг етнос; тогава, ако не загине, упадъкът на етноса е неизбежен и той никога не е безболезнен. Това явление не може да се обясни със социални причини или фактори, но ако разглеждаме повишената пасионарност като наследяван признак, всичко е ясно.

По време на войни жените ценят високо героите, отиващи на бой, благодарение на което, преди да загинат, те успяват да създадат потомство, далеч не винаги в законен брак. Децата израстват и продължават да вършат постъпки, подсказани от тяхната наследена биологична структура, дори без да познават своите бащи. И обратно, идеалът в мирните епохи е умереният и грижовен човек, а пасионариите трудно си намират място в живота. Именно такава картина рисува в „Урва“ Иван Гончаров^[6], където младата му героиня предпочита богатия земевладелец пред революционера и артиста.

Същата закономерност наблюдаваме и там, където семейството е полигамно, а жената изглежда безправна. Бързото размножаване на арабите в епохата на халифата и на османските турци ставало за сметка на полигамията. Но с жени за харемите се сдобивали в бой, издържали ги за сметка на военната плячка или с помощта на доходите от покорените страни. Даже женитбата за съплеменничка струвала доста скъпо, защото откупът трябвало да осигури семейството в случай, че жената остане вдовица. Затова недотам заможните чергарстващи бедуини се задоволявали с една жена, която имала право на развод, защото бракът не бил тайнство като в християнска Европа, а гражданско състояние. И така, мюсюлманският закон — шериатът — не възпрепятствал жената да си избира мъж по свой вкус, а вкусът се променял в зависимост от това дали на мода са храбреците, носещи плячка, или грижливите стопани, осигуряващи охолния живот вкъщи. И в двата случая — и на Запад, и на Изток — пасионариите ставали ненужни, а понякога пречели на обществото и умирали, без да оставят потомство. Те изчезвали от популацията незабележимо, докато етносът не бил разтърсван от външни удари, а когато това ставало, се оказвало, че загубата е невъзвратима. И тогава настъпвала фазата на обскурацията, т.е. на агонията. Значи имаме право да твърдим, че етническите процеси не са разновидност на социалните, макар постоянно да си взаимодействат с тях, което поражда многообразието на историческата география, където като във фокус се събират едните и другите.

И така, пасионарността не е просто „лоши наклонности“, а важен наследствен признак, който предизвиква появата на нови комбинации от етнически субстрати и ги преобразява в нови суперетнически системи. Сега знаем къде да търсим причината за нея — екологията и съзнателната дейност на отделните хора отпадат. Остава широката област на подсъзнанието, но не на индивидуалното, а на колективното, като продължителността на действие на инерцията на пасионарния тласък се измерва с векове. Следователно пасионарността е биологичен признак, а първоначалният тласък, който нарушава инерцията на покоя, е появата на поколение, което включва определен брой пасионарни индивиди. Със самия факт, че съществуват, те смущават обичайната обстановка, защото не могат да живеят с всекидневните грижи и без целите, по които се увличат. Потребността да се съпротивляват на обкръжението ги заставя да се обединяват и да действат съгласувано; така възниква първичната консорция, която бързо придобива едни или други социални форми, подсказани от равнището на общественото развитие през съответната епоха. При благоприятно стечение на обстоятелствата активността, породена от пасионарното напрежение, поставя консорцията в най-изгодно положение, докато разединените пасионарии не само в древността „или ги изгонвали от племето, или просто ги убивали“. [127, с. 721 Горе-долу така стоят нещата и в класовото общество. Пушкин е забелязал това, като е написал: „че само за посредствен ум достъпни сме всред светски шум“ [„Евгений Онегин“, гл. 8, IX (Прев. Младен Исаев)]

Правилно! Пасионариите са обречени. Но ако те загиваха винаги, без да успеят да сторят каквото и да било, то ние и досега щяхме да пренасяме в жертва младенци, да избиваме старците, да изяждаме телата на убитите врагове и да се опитваме да съсипем приятелите и роднините си с черна магия. Нямаше да ги има нито пирамидите, нито Пантеона, нито Америка щеше да бъде „открита“, нито щеше да бъде формулиран законът за земното притегляне и хората нямаше да летят в космоса. Обаче всичко това го има и то е започнало да се трупа още в палеолита. И днес на земята нямаше да живеят съвременните французи, англичани, руснаци и т.н., а шумерите, пиктите и другите народи, чиито имена отдавна са забравени.

Най-трагично загиват пасионариите в крайните фази на етногенезиса, когато те вече са малко и се губи взаимното разбиране между тях и филистерските маси. Така станало през 1203 г. във Византия. Малък отряд от кръстоносци — всичко на всичко 20 хил. души — се появил пред стените на Константинопол, за да постави на престола сина на сваления император. Гърците можели да им противопоставят 70 хил. воини, но те не се съпротивлявали и не изпратили помощ на варяжката дружина и на храбреците, които се биели на градските стени. Градът бил превзет два пъти — на 18 юни 1203 г. и на 12 април 1204 г. Втория път той бил страшно разрушен и разграбен. При щурма кръстоносците загубили… един рицар! И какво се случило? Пасионариите били убити по време на сражението, а останалите — в опожарените им домове. Страхливостта не носи спасение. А сили за съпротива имало. Жителите на Константинопол можели не само да оцелеят, но и да победят. И когато във войната се включила провинцията, тази победа била извоювана и Константинопол бил освободен, за да падне отново в 1453 г. при същите обстоятелства. И отново имало много хора, които спокойно се оставяли да бъдат убивани от победителите. Що за хора са били те?