Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Этногенез и биосфера Земли, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2010)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010)
Допълнителна корекция
NomaD (2018)

Можете да закупите хартиеното издание на книгата от книжарница „Сталкер“.

 

 

Издание:

Лев Гумильов. Етногенезисът и биосферата на Земята

Руска. Първо издание

 

Превод от руски, предговор, бележки и показалци: Милан Асадуров, 2007

Корица и оформление: Сталкер ООД, 2007

Коректор: Маргарита Асадурова

 

Дадена за печат: април 2007

Излязла от печат: май 2007

Печатни коли: 42. Формат: 60×90/16

Печат: Вулкан-4

ИК „Сталкер“, Варна, 2007

ISBN 978-954-8196-20-1

 

Л. Н. Гумилев. Этногенез и биосфера Земли (1976, 1989)

Под ред. д.г.н. проф. В. С. Жекулина. 2 изд. испр. и доп. Л.: Изд-во ЛГУ. 1989.

 

Russian text of Lev Gumilevs Work Copyright 2005 by Margarita Novgorodova

The rights for the Bulgarian edition are acquired via FTM Agency. Ltd. Russia, 2007.

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

25. Су6пасионариите

Хармоничните индивиди

Колкото и да е голяма ролята на пасионариите в етногенезиса, техният брой в състава на етноса винаги е нищожен. Защото пасионарии в пълния смисъл на думата ние наричаме хората, у които този импулс е по-силен от индивидуалния и видовия инстинкт за самосъхранение. У преобладаващата част от нормалните хора тези два импулса са уравновесени и така се създава хармоничната личност, която е интелектуално пълноценна, работоспособна, сговорчива, но не свръхактивна. Освен това неудържимото желание да изгориш за другия, немислимо без пасионарната готовност да се пренесеш в жертва, е чуждо и неприятно на такива хора. Към това трябва да добавим, че и в развиващите се етноси по-голямата част от индивидите също притежават слаба пасионарност, както е в реликтовите етноси. Разликата е само в това, че в динамичните етноси има и действат пасионарии, които влагат излишната си енергия в развитието на своята система.

Обаче трябва да отбележим, че интензивното развитие невинаги е полезно за системата. Възможно е тя да „прегрее“, когато пасионарността излезе изпод контрола на разумната целесъобразност и от съзидателна се превърне в разрушителна сила. Тогава хармоничните индивиди се оказват спасители на своите етноси, но също до определени граници.

Хората с такава нагласа са изключително важен елемент в тялото на етноса. Те го възпроизвеждат, усмиряват изблиците на пасионарност, умножават материалните ценности по вече създадените образци. Те напълно могат да минат без пасионариите до момента, в който се появи външен враг. Така в Исландия потомците на викингите постепенно изгубили своята пасионарност. В XII в. те прекратили походите през моретата и океаните, в XIII в. изоставили кървавите разправи между семействата, а когато в 1627 г. на острова слезли алжирски пирати, те не срещнали никаква съпротива. Исландците позволили да изгорят домовете им, да изнасилят жените им, да откарат децата им в робство, но не се решили да грабнат оръжието. [За подробности вж. 195, с. 11]

Да допуснем, че в конкретния случай можем да намерим и други обяснения. Алжирските пирати били професионални главорези; вероятно са налетели внезапно и са предизвикали паника; исландците не можели да разчитат на помощ от метрополията — Дания, която била въвлечена по това време в Тридесетгодишната война и търпяла поражение… И накрая, съгласно нашата идея пасионарното напрежение на исландците трябвало да намалява и по-нататък. А дали е станало така? Нека да погледнем Исландия два века по-късно.

През 1809 г. в Рейкявик имало датски гарнизон, състоящ се от трийсет войници, един капитан и губернатора, който имал красива дъщеря. През юни същата година на рейда се появил двумачтов военен кораб, плаващ под черен флаг, който поискал градът да се предаде. Датският офицер открил огън, но бил ранен от снаряд, изстрелян от кораба, и войниците свалили оръжието. Пиратите слезли на брега и се оказало, че се предвождат от исландец[1]. По-рано той бил добре известен като часовникаря Юрген Юргенсон, а сега станал пират. И както станало ясно, този негодник бил влюбен в дъщерята на губернатора и я поискал за себе си, а на своите пирати разрешил да ограбят жителите на града, като се обявил за крал на Исландия. За щастие, по това време девойката била тежко болна. Ама и исландците били едни! Не оказали никаква съпротива на шепа бандити. Хиляди потомци на „браздящите моретата“ завоеватели на Англия, Нормандия и Винланд[2] покорно търпели безобразията на няколко десетки разбойници, не се съпротивлявали и дори не бягали да се спасят. И срещу тях се изправили не свирепи маври, които си съперничели с кралските флоти на Испания и Франция, а шайка от най-долната измет на пристанищата в Северно море. И ако това не е спадане на пасионарността?

Обаче не трябва да отъждествяваме мнозинството с всички. Отделни хора не загубили самообладание. Макар че не им било по силите да разколебаят всеобщия страх и безпомощността, те можели да опазят себе си. Сред тях се оказал и годеникът на прекрасната датчанка; той се спасил на рибарска лодка и, като се натъкнал в океана на английска фрегата, помолил за помощ. Англичаните бързо се отправили към Рейкявик, под заплахата от корабните оръдия принудили пиратите да се предадат и ги оковали във вериги, а губернаторът и дъщеря му били освободени.

Предводителят на разбойниците бил съден от английски съд и оправдан, защото не бил засегнал интересите на поданиците на Великобритания. [199] А след шестседмично пребиваване под властта на краля-пират исландците се върнали към обичайния си начин на живот, на който единствено били способни като хармонични и цивилизовани хора, безвредни за другите, освен за самите себе си. Защото повишената беззащитност невинаги допринася за процъфтяването на етноса.

„Скитниците“, „странстващите войници“ и „дегенератите“

Накрая, в състава на етноса почти винаги има хора с „отрицателна“ пасионарност. С други думи, постъпките на тази категория хора се управляват от импулси, чийто вектор е противоположен на пасионарното напрежение.

Исландците поне не загубили способността си да работят, за да изхранват семействата си, а също и да опазват своите източници на живот — местата за лов на херинга, колониите на гагите, където събирали техния пух[3], а също и малките ливади сред чукарите, потребни за изхранването на млечните стада. Но субетническите образувания в урбанистичните агломерации от древността били много по-зле. Деморализираните потомци на римските граждани, които загубили своите парцели земя за обработване, се струпали през I в. в Рим. Те се тъпчели като сардели в стаичките на пететажни здания, дишали зловонията на „клоаката“ — тясното дере, по което спускали нечистотиите в река Тибър, пиели вино от вредните оловни съдове, но упорито и нагло настоявали пред управниците за „хляб и зрелища“. И се налагало да им ги дават, защото тези субпасионарни тълпи можели да подкрепят всеки пасионарен авантюрист, желаещ да направи преврат, ако той им обещаел допълнителна дажба хляб и по-изискано представление в цирка. А да се защитават от враговете те не умеели и не искали да могат, защото изучаването на военното дело било трудна работа. По собствената си непоклатима логика субпасионарият смята, че никой не може да предвиди бъдещето, защото той — получателят на дажбата хляб и зрителят на цирковото представление — не е способен да прави прогнози, основани на вероятностите. Поради тази причина той дели получаваната информация на два вида — приятна и неприятна. Носителите на неприятна информация той смята за свои лични врагове и се разправя с тях при всеки удобен случай.

В резултат от това Аларих превзел Рим (в 410 г.), като готите били по-малобройни от боеспособните и военно задължените лица в чертите на града, да не говорим за цяла Италия. И даже този позор не научил на нищо римляните. Готите се отнесли снизходително с победените и си отишли. Това дало повод за поредното самоуспокоение.

Ала когато вандалът Гензерих превзел Рим (в 455 г.) с довода, че отмъщава за разрушаването на Картаген, той с лекота изклал повечето субпасионарии, които за разлика от хармоничните и безвредни исландци никой не пожелал да спаси. След вандалския погром Рим повече не се оправил. Но някак си на човек не му е жал за него.

По-късно в аналогично положение се оказал Багдад, който не бил завладян от варвари, а от закупените от халифа тюркски роби — гулямите[4] В IX в. арабските воини били на изчезване. Техните потомци предпочитали да търгуват по пазарите и да си чешат езиците зад сергиите. За охраната на халифа, а понякога и на границите на халифата били нужни професионални воини.

И какво станало? Купили ги в степите на Средна Азия и пустините на Нубия. Те се оказали единствената реална сила в Багдад и започнали да сменят халифите както им скимне. А населението на огромния град ридаело, ругаело и остроумничело, но предпочитало да живее без да работи и да умира, паднало на колене, но да не се защитава.

Ето до такива последствия и до съответната смяна на идеала води загубата на пасионарно напрежение в системата. Девизът „Живей за себе си!“ е лекият път към жестоката гибел.

Пасионарността на отделния човек е свързана с всякакви способности — големи, малки, средни; тя не зависи от външните въздействия, а е черта от биологичната структура на дадения човек; тя няма отношение към етичните норми и с еднаква лекота поражда подвизи и престъпления, съзидание и разрушение, добро и зло, но не и равнодушие; и тя не прави човека „герой“, предводител на „тълпата“, защото повечето пасионарии са именно в състава на „тълпата“, като определят нейната потентност и степента й на активност в един или друг момент.

В историята групата на субпасионариите е представена най-ярко от „скитниците“ и професионалните наемни войници (ландскнехтите). Те не променят света и не го опазват, а съществуват за негова сметка. Заради своята подвижност те често играят важна роля в съдбата на етносите, като заедно с пасионариите извършват преврати или предприемат завоевателни походи.

Но ако пасионариите могат да се изявяват без субпасионариите, то субпасионариите без пасионариите са никой. Те са способни както на просия, така и на грабежи, жертва на които стават носителите на нулева пасионарност, т.е. основната маса от населението. Но тогава „скитниците“ са обречени — тях ги преследват и ги унищожават. Но те се появяват във всяко поколение.

Градациите на пасионарността

Съществува изкушението да сравняваме пасионариите с „героите“ и предводителите на „тълпата“, а „скитниците-наемници“ да обявяваме за „водени“, но всъщност механизмът на историческото действие не е толкова прост. С изключение на основателите на династиите испанските Хабсбурги и френските Бурбони били посредствени хора, също както и по-голямата част от техните придворни, сред които от време на време се появявали авантюристи-министри от рода на Никола Фуке и Джон Лоу или Мануел Годой. Но всевъзможни идалго и шевалие, презокеански търговци и корсари, мисионери и конкистадори, хуманисти и художници — всички те създавали такова вътрешно напрежение, че ако изобразим политиката на Испания през XVI в. и на Франция през XVI–XVII в. като съставляваща на етногенетичния процес, тя ще отразява високата пасионарност на тези етноси.

Затова, въпреки че пасионариите често възглавяват народните движения, по-правилно е да ги наречем не „предвождащи“, а „тласкащи“, защото ако достатъчен брой от тях не умрат в неизвестност, не би било възможно да се наруши традицията, т.е. инерцията на масите. И за това става дума в старата испанска балада:

За Оливиеро песни пеят, за Роландо също,

а за храбреца Суракин мълчат.

Възпяват в песни Роландо, възпяват Оливиеро,

а къде е Суракин, лудетината кабалеро.

И така, отбелязахме три градации в спадащата пасионарност, макар че в случай на необходимост това деление може да бъде по-подробно. Затова е правилно да наречем третия характерологичен тип „субпасионарии“. Но най-важното е да не смесваме описаните типове с класовите или съсловните подразделения. Всяко от тях включва в себе си и трите типа, но в различни съчетания и с различни доминанти. Промяната на тяхното съотношение — както численото, така и векторното — вътре в етноса се определя от процеса на етногенезиса.

Тази теза е толкова важна, че ще илюстрираме понятието пасионарност допълнително, като използваме за по-голяма нагледност вече не историческите, а литературните характеристики от съчиненията на Александър Сергеевич Пушкин, който плътно се е приближил до този проблем.

Типични пасионарии, но никакви „герои“, нито пък „предводители“ са: Скъперникът рицар, обзет от алчност; Дон Жуан, устремил се към любовни завоевания заради самите завоевания; Салиери, убил от завист Моцарт, и Алеко, който пък от ревност прерязал гърлото на Земфира.[5] Като пасионарии и предводители, макар и не герои, Пушкин ни представя Мазепа и Пугачов (които са твърде далеч от историческите си прототипове), а като герои, но не и пасионарии — Гриньов и Машенка Миронова, рискуващи живота си заради дълга.[6] Образец на пасионарий и герой, макар и крал, а не предводител, е Карл XII, „любовник на войнската слава, за шлема захвърлил короната“[7], т.е. пренесъл интересите на своята страна в жертва на тщеславието си. На него е противопоставен Петър I — хармонична личност, която изпълнява своя дълг към Русия и е много по-силна от Карл XII, робуващ на собствените си капризи. Така вижда тези образи Пушкин и тълкуванието му е близко до действителността, защото с изключение на някои лични черти — раздразнителността, детинската жестокост и др. — Петър приличал на баща си, т.е. бил човек на своето време и продължавал една от линиите на руската културна традиция — сближаването с Европа, зародила се през XVII в. по времето на цар Михаил Фьодорович. Същевременно Петър бил обкръжен от пасионарии като Александър Меншиков, Фьодор Ромодановски, Александър Кикин, но те не били нито предводители, нито герои. Нито според Пушкин, нито наистина. Затова оприличаването на пасионариите с предводителите е безплоден опит описанието на един от поведенческите признаци да се сведе до добре познатата банална и отдавна отхвърлена теория.

И не по-малко абсурдна е другата, обратна гледна точка, свеждаща всички мотиви за постъпките на най-различни хора до стремежа към лична изгода, като под такава изгода се разбират само парите и еквивалентните на тях ценности. Тази вулгарна позиция на субпасионарния еснаф често ни се представя за материализъм, с който тя в действителност няма нищо общо. Всеки филистер обикновено е лишен от въображение.

Той не може и не иска да си представи, че има хора, които не приличат на него, че те имат други идеали и се стремят към други цели, а не към парите. Концепцията за непосредствената изгода никога не е била точно формулирана, защото тогава щеше да излезе наяве нейната абсурдност, но като подразбираща се от само себе си тя присъства в разсъжденията при всеки повод и дори в някои научни теории, поради което се налага да й обръщаме внимание.

Ханибал и Картаген

А сега да разгледаме от наша гледна точка поведението на Ханибал по време на Втората пуническа война. Фамилията Барка била една от най-богатите в Картаген. Бащата на Ханибал — Хамилкар Барка — увеличил своите богатства, като завладял Нумидия и Испания, където синът му Ханибал фактически бил цар. Войната с Рим не носела никакви изгоди на Ханибал. Напротив, рискът бил изключително голям. От гледна точка на неговите лични интереси тази война не му била нужна, но тя била неизбежна за родината му — Картаген. Ако някоя заблудена стрела попаднела в гърдите на картагенския пълководец, никаква военна плячка не можела да компенсира неговата смърт, още повече че той си имал достатъчно пари. Но може би той следвал волята на своите съграждани? Не, те не го молели да воюва, в решаващия момент не му изпратили подкрепление и го ненавиждали с цялата страст, на която е способен еснафът, чувстващ, че трябва да направи нещо не за себе си, а за общото благо. В такива случаи субпасионарият тутакси започва да търси повод, който ще му позволи да се измъкне от всякакви задължения. Естествено, това не е проницателна постъпка, но нали хората невинаги са предвидливи и така се стига до гибелни последствия. Накратко казано, заради личната си изгода Ханибал трябвало да си седи в своя Хадес и да се забавлява; картагенските старейшини били длъжни с всички сили да подкрепят своя пълководец; нумидийските конници трябвало да дезертират, за да не загиват за омразните финикийски завоеватели; испанските стрелци с прашки пък трябвало да въстанат и да си върнат свободата. А станало точно обратното! И заради случилото се изчезнала богатата пуническа литература на Картаген. Били разорани, а сетне изоставени долините в клисурите на Атлас, защото върху тази страна се стоварило задължението да снабдява със зърно милионния град Рим. Като се спасявали от жестоките римляни, свободолюбивите бербери се оттеглили на юг и стадата им изпотъпкали все още зеленеещите равнини на Западна Сахара, която започнала да се превръща в каменна пустиня. Та нали по времето на Ханибал в Северна Сахара течали реки, бродели слонове, пасели коне, а след две хиляди години благодарение на антропогенното въздействие на римските и арабските завоеватели цялата тази богата фауна била заменена от един-едничък вид — камилата.

Но ако искаме да открием причината за тези грандиозни изменения в етнографията и физическата география, то е ясно едно: върху пасионарността на фамилията Барка се стоварило тежкото бреме на субпасионарността на картагенските филистери. Именно заради нея отначало била изгубена войната, после се стигнало до масовата гибел зад стените на обсадения Картаген, вследствие на това римляните покорили Нумидия, след което последвало унищожаването на ландшафта.

А можело ли да бъде иначе? Естествено! Ако Ханибал беше получил своевременно помощ, щеше да разруши Рим, да освободи самнитите и цизалпийските гали, да спре прекомерната изкуствена урбанизация и по този начин да съхрани буковите и дъбовите гори на Апенините, лозовите насаждения край Капуа и Тарент (Таранто), етруските градове в долината на река Арно. За дълго време щяха да бъдат спасени богатствата на Галия и съкровищата на изкуството в Древна Гърция, но нямаше да го има Апиевият път[8], нито баните на Каракала[9], нито латинският език в училищата от идните епохи. Но развитието на производствените отношения и в този случай щеше да върви по своя път. На мястото на изживялото времето си антично робовладелство пак щеше да дойде феодализмът — било малко по-рано или малко по-късно. Пасионарните изблици и спадове не влияят на социалното развитие на човечеството, ако под това разбираме смяната на обществено-икономическите формации. Пък и наистина може ли емоцията да променя каквото и да било в стихията на съзнанието — разума? И сега ще видим защо това е така.

Бележки

[1] Авторът е подведен от своя източник [195]. Всъщност Юрген Юргенсон (1780–1841) е родом от датската столица Копенхаген. Б.пр.

[2] Винланд — названието, което викингите дали на онези земи в Северна Америка, на които стъпили за първи път през X в. Б.пр.

[3] Пухът на гагите (Somateria moleissima) има високи топлоизолационни качества и е удивително лек, което го прави незаменим при изработването на дрехи за алпинисти, полярни изследователи, летци и космонавти. Б.пр.

[4] Гулями (араб.) — постоянна конна гвардия в Абасидския халифат, създадена при халифа Мамун (813–833) от закупувани в чужбина млади роби. Б.пр.

[5] Скъперникът рицар, дон Жуан, Моцарт и Салиери са персонажи от едноименните малки трагедии на Пушкин, а Алеко и Земфира — от поемата „Цигани“. Б.пр.

[6] Иван Мазепа е герой на поемата „Полтава“, а Емелян Пугачов, Пьотър Гриньов и Маша (Маря) Миронова са персонажи от романа „Капитанската дъщеря“. Б.пр.

[7] Шведският крал Карл XI е герой на поемата „Полтава“, откъдето е и приведеният цитат. Б.пр.

[8] Апиев път (Via Appia) — първият от великите римски пътища, започнат в 312 г. пр.Хр. от консула Апий Клавдий Цек, който свързвал Рим с Тарент (Таранто) през Капуа (162 мили или 261 км), а по-късно бил продължен до Брундизи (Бриндизи). Б.пр.

[9] Баните на Каракала били построени в Рим на площ от 28 акра (11 ха) през 212–217 г.; в тях имало над 1600 мраморни седалки за посетителите, които изразходвали по 15–20 хил. куб. м вода на ден. Б.пр.