Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Этногенез и биосфера Земли, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2010)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010)
Допълнителна корекция
NomaD (2018)

Можете да закупите хартиеното издание на книгата от книжарница „Сталкер“.

 

 

Издание:

Лев Гумильов. Етногенезисът и биосферата на Земята

Руска. Първо издание

 

Превод от руски, предговор, бележки и показалци: Милан Асадуров, 2007

Корица и оформление: Сталкер ООД, 2007

Коректор: Маргарита Асадурова

 

Дадена за печат: април 2007

Излязла от печат: май 2007

Печатни коли: 42. Формат: 60×90/16

Печат: Вулкан-4

ИК „Сталкер“, Варна, 2007

ISBN 978-954-8196-20-1

 

Л. Н. Гумилев. Этногенез и биосфера Земли (1976, 1989)

Под ред. д.г.н. проф. В. С. Жекулина. 2 изд. испр. и доп. Л.: Изд-во ЛГУ. 1989.

 

Russian text of Lev Gumilevs Work Copyright 2005 by Margarita Novgorodova

The rights for the Bulgarian edition are acquired via FTM Agency. Ltd. Russia, 2007.

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

31. Фазите на пасионарен подем и прегряване

Раждането на етноса

Най-простият вариант за начало на етноса е възникването на нов етнос на фона на следното статично състояние, което не може да се измени само по себе си: първо, никой от членовете на етноса не иска такава промяна; второ, никой не може дори да си я представи; трето, за да се промени характерът на процеса, е нужен мощен и целенасочен енергиен импулс, който никое самосъзнание не може да генерира, защото това би противоречало на закона за запазване на енергията. Въпреки всичко това обаче етноси от време на време възникват. Нека да видим как става това.

Няколко етноса с различни стопански системи и различна култура живеят в съседство на една територия. Те са свикнали един с друг; конфликтите между тях са постоянни, но не са значителни и обикновено отминават без видими последствия. Доколкото тези колебания са в строго очертани граници, това е хомеостазис. Но ето, че населението в региона преминава в динамично състояние, т.е. започва да се развива. Първият стадий в това развитие е взривообразното разрушаване на установените взаимоотношения. То винаги става така: в рамките на едно-две поколения се появяват известен брой хора, които не се примиряват с ограниченията, приемани с желание от дедите им. Те търсят своето място в живота, което съответства на техния талант, на енергията им, на подвизите и сполуките, а не е предопределено само от случайността в кое семейство са се родили. Първите от тях загиват, защото колективът се съпротивлява, но ако се множат с необходимата интензивност, дръзките „недоволни“ се оказват достатъчно, за да се сплотят и да наложат волята си на спокойните хора с предишния начин на мислене. Основите на древния храм се полагат върху труповете на мъчениците и жертвите. Така било при основаването на Рим, когато латинските пришълци се събрали на седемте хълма за война с царете на Алба Лонга; такива били и „верните“ сподвижници на овчаря-разбойник Давид, които обединили остатъците от дванадесетте доста изтощени еврейски племена (хабиру) и така създали силно царство с централизирана власт и религия. И в двата случая робовладелската формация се запазила. По нищо не се отличават от споменатите и сподвижниците на Мохамед — мухаджирите и ансарите; героичните воини Шака, Дингане и Сетевайо от племето зулу, а също и матабеле (ндебеле) от бреговете на Замбези. На всички тях са подобни не само дружините на викингите, но и бароните на ранните Каролинги, графовете на Карл Велики и доблестните прототипове на литературните образи на „рицарите на Кръглата маса“; та нали всички те скъсали с обичайния бит и гледали на това не като на грях, а като на подвиг.

А ето и още един ярък пример за пасионарен тласък и промяна на етническия стереотип на поведение. В XII в. Великата степ била населена от най-различни народи, чийто социален живот се регламентирал от родово-племенните битови норми, възникнали след разпадането на военнодемократичните образувания — ордите. Повече от половината номади били християни-несториани, но монголите зад Байкал и в Източна Монголия имали собствена религия. [80, с. 229-304] В този етнически субстрат постепенно набирал сили процесът на отделяне от племената на така наречените „хора със силна воля“ [114, с. 207], т.е. на най-пасионарните индивиди, които не можели да свикнат с родовия бит. В началото те взели да търсят препитание в планините и в степите, но неизбежно се налагало да прибягват до грабежи и тогава гибелта им била предрешена. Така те постепенно започнали да формират малки отряди и накрая се сплотили около Темуджин — обеднял член на знатния род Борджигин, който осиротял на деветгодишна възраст. Във втората половина на XII в. благодарение на ловката дипломация и организаторския си талант Темуджин успял първо да създаде малка орда, а после обединил цялата Велика степ до Урал, като покорените със силата на оръжието му племена дотолкова възприели неговата власт, че участвали в далечните походи наравно с монголите.

Посоката на техните доминанти била подсказана от необходимостта да реагират на извънредно тежката и непрекъснато усложняваща се обстановка. Китайците и средноазиатските мюсюлмани се отнасяли към тюрките и монголите така, както северноамериканските колонисти — към индианците. Китайците и мюсюлманите системно нападали номадите с цел физически да ги изтребят, като проявявали милост само към децата, които продавали в робство. [43, с. 227] Затова номадите, които се ръководели от родовите категории за кръвното отмъщение и колективната отговорност, изпитвали безконтролна, но осъзната потребност от война срещу агресорите.

Обединената от Темуджин степ се оказала достатъчно силна да отвърне на удара с удар и разгромила своите изконни противници, като най-забележителното било, че християните и езичниците действали рамо до рамо. По-сетнешните походи на наследниците на Чингис хан били предизвикани изключително от враждебните актове на китайската национална империя Сун, на „остатъците“ от разбитите войски на Джелал ад-Дин — шахът на Хорезм, на руските князе, които застанали на страната на кипчаките (половците или куманите), и на маджарите, които избили монголските пратеници. Част от завладените земи монголите удържали благодарение на това, че сред местното население се намерили групи, които смятали съюза с монголските ханове за спасителен за себе си. В Предна Азия такива били арменците, които изпитвали силния натиск на мюсюлманите, а в Русия — Александър Невски, който бранел руската земя от католиците (шведите, немците и техните съюзници — литовците). Огромната територия с най-разнообразно население не могла да се превърне в единно цяло и се разпаднала на няколко държави, в които местното население постепенно асимилирало малките отряди на монголските завоеватели, създавайки нови етноси с различен социален строй и различна култура — татарите от Златната орда, т.е. градското население по течението на Волга, което, разбира се, произхождало от различни племена, но го сплотявала лоялността към хановете, потомци на Чингис — Чингисидите; степните ногаи край р. Яик[1] и източните номади, обединени в казахските племенни съюзи (жуз); узбеките, ойратите, бурятите и остатъците от халха-монголите и баргутите.

Описаният пример за възникване на нова етническа система е нагледен, защото е прост. Жестокото засушаване през Х в. обезлюдило Великата степ за стотина години и тя била заселена отново през XI в., когато влагата в аридната зона се увеличила. Процесът на повторното приспособяване довел до увеличаване на населението в степта, но не и до неговото интегриране. Пасионарният тласък сплотил само разединените племена в тайгата край океана и в задбайкалските степи в два могъщи творчески етноса — джурдженския на изток и монголския — отвъд Байкал. Интеграцията протекла относително лесно, тъй като първичните етнически субстрати били в състояние на хомеостазис. На разширяването на новите етноси се противопоставяли преди всичко чужденците. И въпреки, че те били много по-многобройни и притежавали по-развита техника, били разгромени. Това, разбира се, не означава, че победата на монголите била предрешена, защото в аналогична ситуация и ацтеките, и зулусите претърпели поражение. Монголите просто успели да използват своя шанс и да победят, но това вече не е етногенезис, а политическа история.

Малко по-сложен е случаят, когато пасионарният тласък засяга субстрати, които не са в статично, а в динамично състояние и вече са преминали през началните фази на етногенезиса. Това се случило в I в.сл.Хр., когато в границите на Римската империя на територията, където живеели съвместно етносите на елините, древните евреи и сирийците, възникнала популация, която била еднакво близка и еднакво чужда на всички тях. Това била християнската община, която „отдавала кесаревото кесарю“, не отличавала в своята среда елина от евреина и била ненавиждана от всички, които я обкръжавали, защото нейната етническа доминанта била чужда и неразбираема за останалите.

От крехката християнска община през I в. израснал в началото етнос, а после и огромен суперетнос със своя култура, която ние наричаме византийска. Механизмът на образуване на християнския етнос външно е различен от разгледания по-горе, но всъщност е идентичен[2]. Поведението на проповедниците и мъчениците, на апологетите и съзерцателите било съвсем същото като на Роланд пред лицето на смъртта в Ронсевалската клисура, на спартанския цар Леонид при Термопилите или на нойона[3] Китбуга, заловен в плен от мамелюците[4], и на много други герои. И макар конкретните постъпки на първите християни да се отличавали от постъпките на рицарите и воините, доминантата и психологическия облик на тяхното поведение по принцип били еднакви, пък и резултатите били същите — създаден бил нов колектив от хора с оригинална култура, т.е. нов етнос, който триста години по-късно подкрепил прокажения тиранин и убиец Гай Флавий Валерий Константин и му подарил победата и короната, като в отплата се задоволил само с предоставените му права легално да съществува. И тогава, в 313 г., новият етнос на „християните-ромеи“ станал факт със световноисторическо значение.

Подем на пасионарността

Фазата на подем в етногенезиса винаги е свързана с експанзия, също както нагретият газ се разширява. Византийските християни не правили изключение. Но не воините и търговците, а монасите-проповедници изнесли отвъд границите на родната страна своята непобедима енергичност. Египетските отшелници още в III в. напуснали Тиваида и тръгнали да проповядват на запад, през езическия Рим и друидска Британия, на зеления остров Ерин[5], чийто жители никога не били влизали в досег с римския произвол и римската цивилизация.

През V в. в Ирландия възникнала самостоятелна християнска църква, която категорично не признавала нито римския папа, нито западния църковен календар, защото нейната традиция била привнесена от Изтока, където възникнало новото образувание — Византия.

Византийският етнос нямал предци. Това, разбира се, не означава, че хората, които го съставлявали, не произлизали от питекантропите, но етносът не е стадо от хора, а динамична система, която възниква в историческото време при наличието на пасионарен тласък, като необходима съставка в началния момент на етногенезиса, т.е. на процеса, който разрушава старата култура.

В древността по Средиземноморието съществувала единна елинистична култура, която в процеса на своето развитие включвала още Лациум и финикийските градове. В етнически аспект тя напомняла западноевропейската, защото основното елинистично ядро не изчерпвало всички варианти на разностранната елинистична култура. Разбира се, Рим, Картаген и Пела имали своите местни особености и представлявали самостоятелни етноси, но в суперетнически смисъл се включвали в широкия кръг на елинистичната култура. Между другото, това не е нещо ново, но за нас е важно като отправна точка. Римското господство способствало за етническото нивелиране, а изравняването на правата на гръцкия език с латинския довело до това, че почти цялото население по Средиземноморието се сляло в един етнос.

Но през I в.сл.Хр. в Римската империя се появили нови хора, които не приличали на никого от съседите и през следващите два века образували нова цялост. Още щом се появили, те противопоставили себе си на „езичниците“, т.е. на всички останали, и наистина се отличавали от тях, разбира се, не по анатомични или физиологични признаци, а по характера на поведението си. Впрочем този характер бил точно толкова чужд и на евреите, които изобщо не се сливали с римляните и елините, но не били подлагани на гонения за вярата си. [103; 157] Членовете на християнските общини съставили ядрото на „византийския“ етнос, а как станало това ще разберем сега. В 330 г. император Константин пренесъл столицата в малкото градче Византион и го превърнал в разкошния град Константинопол. Там започнали да се стичат пасионарии отвсякъде. Много готи се заселили в Тракия под предлог, че са на военна служба. Славяните пробили укрепителната линия по р. Дунав и трайно се настанили на целия Балкански полуостров, включително и в Пелопонес. Сирийците се разпространили от долината на р. По до големия завой на р. Хуанхъ. В VI в. представителите на различни племена, които говорели на различни езици, създали монолитен етнос, който ние условно наричаме византийски. Старогръцкият език — наследство от древността — бил само държавен и се разбирал от всекиго, а вкъщи хората си говорели на родните езици. Много бързо този „византийски“ етнос се превърнал в суперетнос, тъй като на неговото обаяние се поддали арменците и грузинците, исаврите и славяните, аланите и кримските готи.

Историята на Византия се разглежда или като продължение на историята на Римската империя (Едуард Гибън), или като създаване на християнско „Гръцко царство“ (Фьодор Успенски) или като източноевропейски вариант на феодалната формация. Всички тези аспекти хвърлят светлина върху различни страни от византийската история, но проблемът за оригиналността на византийската култура си остава нерешен. Нашата гледна точка също не претендира за универсалност, но тя запълва празнината в етническата история на Европа.

Ще наричаме „Византия“ явлението, възникнало в резултат от пасионарния тласък през I–II в. в Палестина, Сирия и Мала Азия, което се оформило като Църква с всичките нейни отклонения и течения, и придобилите стереотип взаимоотношения със светските власти. Тази цялост била значително по-широка от територията на Източната Римска империя и я надживяла с много векове. Някой може да възрази срещу названието, но не си заслужава да спорим, защото то е лесноразбираемо и изчерпателно при тази постановка на въпроса, която е конструктивна по отношение на по-нататъшните ни разсъждения.

Втори Рим или Антирим?

Ако описвахме низходящата част от кривата на етногенезиса, задачата ни щеше да бъде по-лесна. Щяхме да установим, че етносоциалната система прогресивно се опростява, резистентността й намалява и в нея се инфилтрират чужди елементи. Но описанието на възходящата част от кривата е доста по-сложно. При нарастваща пасионарност доминантата не се откроява веднага. Възникват няколко направления в развитието, които ожесточено се борят повече едно с друго, отколкото с отиващата си традиция на умиращия суперетнос.

Въпреки това обаче всички системи, които си съперничат, действат по един и същ начин спрямо предишната, дори ако се захващат да я защищават. Юлиан Отстъпник се опитал да реставрира римската вяра… и заменил Христос с Митра. А митраизмът бил точно толкова чужда религия за римляните, колкото и християнството, и тази религии проникнали в Рим едновременно — по времето на Нерон — и предани последователи на митраизма били не римските нобили, а илирийските войнишки императори, и посвещение в светилищата на Митра (митреумите) приемали предимно легионерите, които били откъснати от своите домове и роднини, а често — и чужденците. Даже ако Юлиан беше победил и беше изкоренил християнството, той щеше да вдъхне сили не на потомството на бог Квирин[6] и вълчицата[7], а на система, която е по-правилно да възприемаме като Антирим, само че от друг тертип, различен от този, който създали християнските общини.

В продължение на три века действията на тези общини останали незабелязани, като те малко по малко обединявали пасионарните елементи, изпадащи от старата система, която не позволявала да се вихрят буйните творчески страсти. Християнските общини били най-пасионарните консорции в империята. Но тъй като Римската империя била единна културно-социална и политическа цялост дори при административното разделяне на „Изток“ и „Запад“, то в нея естествено съществували и пасионарни, и субпасионарни регионални популации, които обменяли помежду си положителна и отрицателна ентропия. С други думи носителите на традициите, свързани с античния упадък на нравите, живеели рамо до рамо с буйните творци на митове и основоположниците на нови традиции. Териториалното разделяне би било за тях благотворно, но нямало къде да мърдат, защото Рим се отнасял толкова обидно с околните етноси, че те ненавиждали всички римляни. Затова процесът на изтласкването на единия етнос (римския) от другия (византийския) протичал по цялата територия на Римската империя и бил толкова мъчителен. И затова можем само условно да предложим една или друга дата за „начало“ на новия процес на етногенезис и първа фаза на неговото формиране.

В средата на I в.сл.Хр. проповедите на апостол Павел положили началото на консорциите, които все още не се били откъснали от първичните етнически субстрати, обаче римляните вече виждали в тях нещо цялостно, макар да го възприемали като разновидност на юдаизма.

В средата на II в. благодарение на дейността на Юстин Философ християните се отделили в особен субетнос, който категорично се разграничил от юдаизма; съвременниците причислявали гностиците към християните.

В началото на IV в. християните вече били етнос в състава на римския суперетнос; това бил принуден да признае император Константин. Въпреки това създадената от тях Източна империя още не била Византия в етнологичния смисъл на този термин; по-скоро трябва да я разглеждаме като поприще на съперничество на църковното християнство с митраистите, неоплатониците, донатистите, арианите и останалите подразделения на новата етническа стихия, която възникнала пред очите на историците и станала очевидна за съвременниците.

Някога войнствените, а после свободолюбиви етноси на Запад след покоряването им от римляните доставяли на легионите храбри конници и умели стрелци, но към IV в. и това приключило. Всички били отнесени от неизбежните процеси на „пасионарната ентропия“. Въпреки че имали индивидуални качества — храброст, физическа сила, издръжливост и т.н. — не само гало-римляните и бритите, но и батавите, фризите, иберите и нумидийците [147, т. 5, с. 440] не притежавали онази допълнителна черта, която би им позволила да защитят от враговете имуществото, семейството и живота си. Точно по същия начин се държали в източните покрайнини на региона богатите и културни алани, които позволили да ги покорят дивите и малобройни хуни. Най-малодушни от всички били „последните римляни“, които все още се срещали в заселената с азиатски пришълци благословена Италия.

Доблестните траки и илири разпилели своята пасионарност още в III в. Механизмът на този процес бил прост — храбрите и енергични юноши отивали в легионите да правят „кариера“ и да търсят „щастието“ си, а пасивните създавали семейства в родината. Така екстремалният признак бил отделен от популацията. В IV в. най-боеспособните и дисциплинирани римски войски се състояли от членове на християнските общини. Тях бил принуден да използва дори Юлиан Отстъпник. Обаче те категорично отказвали да се сражават срещу своите едноверци — например срещу багаудите[8], които въстанали в Галия в края на III в.

Такава принципност понякога е неудобна, но именно тя правела легионерите, възпитани в строгите правила на християнските общини, по-надеждни, отколкото деморализираните граждани в земите, обхванати от Римския мир (Pax Romana), които не вярвали в Юпитер и Марс и отдавна загубили всякаква представа за вярност и съвест.

Да търсим обяснения за възникналите в III в. различия между източната и западната половина на Римската империя в социалния строй е безполезна работа. Той бил напълно унифициран още във II в. И расовият състав на населението няма никакво значение, защото още през I в. в Рим гледали на обитателите на Гърция и Сирия като на изродили се потомци на някога могъщи предци. И това било справедливо.

Но в IV в. жителите на градовете, но не и на селата на Изток, грабнали инициативата. Та нали в градовете се събрали пасионарии, пропъдени от скуката, която навявал селският живот. И резултатите от пасионарния тласък се видели още в същия този IV в. Мястото на гражданите на Римската империя в Мала Азия, на Балканите и в Сирия било заето от новия етнос, който условно наричаме византийски. И тъкмо с неговите усилия били отблъснати варварите, бил построен огромният град Константинопол, били усвоени редица занаяти, била уредена търговията не само със съседите, но дори и с Китай и, което е най-важното, били запазени ландшафтите на Сирия, Мала Азия, Тракия и Македония. Очевидно екстензивното стопанство на латифундиите, принадлежащи на родените в тези страни, до известна степен обуздавало грабителските наклонности по отношение на природата, присъщи на имигрантите, оказали се във Византия в положението на хора, които, както всички останали, трябвало да се подчиняват на съществуващите закони и обичаи.

Дори в столицата на империята — Константинопол, въпреки че населението й надхвърляло един милион души, то не унищожавало природата. Градът тънел в зеленината на грижливо охраняваните градини, които изхранвали семействата на неговите жители. Черно и Мраморно море снабдявали населението с риба, а житото идвало с кораби от Египет, където почвата се обновявала всяка година за сметка на разливите на Нил, и от черноземната „Скития“ (степите на север от Черно море). Оказало се, че може да се създава култура, да се развива поминък и да се строят великолепни съоръжения, без да се унищожава природата. Това станало възможно, защото византийците изразходвали излишната си енергия (пасионарност) в теологичните спорове и раздори, които им причинили много беди, но се оказали безвредни за приютилия ги ландшафт.

Загниване и възраждане

Затова пък на Запад всичко станало иначе. Развитието на инженерната техника (пътищата, акведуктите, гигантските галери) дало възможност да се осигури снабдяването на двумилионното население на Рим. Там доставяли житото от Сицилия и от Северна Африка, виното — от Гърция и Прованс, вълната — от Испания. Само прясното месо и цветята в онези времена не можели да се превозват на далечни разстояния, затова Италия била превърната в пасбище за едрия рогат добитък и в плантация за теменужки, защото дамите винаги са обичали цветята. Рим нищо не произвеждал, той само консумирал.

Но ако в I–II в. римските чиновници умеели да организират експлоатацията на провинциите и да възнаграждават ограбваното от тях население с установяването на твърд ред при известна законност (която невинаги се спазвала), то през III–IV в. за такова нещо и дума не можело да става. Войнишките императори превърнали страната в арена на граждански войни за власт. А тъй като легионерите трябвало да бъдат възнаграждавани, масово се разпространили конфискациите на владенията на богатите латифундисти и се изстисквали парите на бедните стопани, които обработвали земеделските парцели. Те пък на свой ред насилвали земята в своите парцели, като се мъчели да се изхранят днес, защото да мислят за утрешните екзекуции било страшно и безсмислено. Броят на населението неумолимо намалявал, а останалите живи загубили всякакво желание да се съпротивляват. Грандиозният монумент на Римската империя през тази епоха не се крепял на живите сили на етноса, а на обществената структура и на държавната традиция. Но това не можело да продължава дълго.

Изнемощелият Запад лесно се подчинил на бушуващия Изток и след последния опит за съпротива — заговора от 393–394 г., възглавяван от франка Арбогаст — се превърнал в периферия на Византия, която вече била оформена административно в православна империя. Това сторил император Теодосий Велики и делото му имало твърде сериозни последици — „етносът на Христа“ дотолкова се разширил, че се превърнал в суперетнос, а различните течения на християнската мисъл станали символ на самоутвърждаването на етносите, които били враждебно настроени към централизираната светска и духовна власт.

Готите запазили за себе си арианството, осъдено в 381 г. на Вселенския събор в Константинопол. По този начин те се отделили от византийската цялост. Берберите в Нумидия поддържали донатистите, които даже не били еретици, а просто разколници… и Африка се изплъзнала от ръцете на римските императори. Затова пък потомците на езичниците в Галия и Испания потърсили подкрепата на Вселенската църква и очаквали помощ от императорската власт, но уви, безнадеждно. Излишни военни сили нямало и на Изток.

В тази извънредно тежка обстановка живял, побеждавал и загинал Флавий Аеций, син на римлянка и гот[9], който защитил Галия от хунските пълчища на Атила и от германите, но бил убит лично от император Валентиниан по време на делови разговор в 454 г. Нито у Аеций, нито у Валентиниан имало нещо римско, но първият бил храбър воин, на когото му сечал умът, а вторият — завистлив развратник. Във всеки суперетнос има всякакви хора. Но на Изток хората, подобни на Аеций, се оказали повече, отколкото на Запад. Ето защо подлите престъпления, които се случвали често и в Константинопол, не затрили този град, а Рим бил разрушен от вандалите в 455 г., т.е. още на следващата година след гибелта на Аеций. Ако там е имало истински римляни, те биха защитили своя „Вечен град“.

Някои предполагат, че „като разрушили Римската империя, варварите не унищожили римския народ, а се слели с него“. Така ли е? Ето какви са демографските данни: в I в. населението на Италия било около 7–8 млн., а към 600 г. — някъде към 4–5 млн. [124, табл. 12] То намаляло близо два пъти въпреки притока на лангобарди, херули, руги, готи и имигранти от Сирия и Мала Азия, т.е. семити-християни. Именно тези семити-християни били основното население в градовете на Северна Италия: Милано, Верона, Падуа, Равена, Аквилея, докато в същото време латинското население на Италия значително намаляло поради това, че след реформата на Марий[10] по-голямата част от бедното мъжко население служело в легионите и се завръщало толкова уморено и изтощено, че не създавало семейства. Богатите пък — нобилите и конниците — си имали държанки сред робините или се отдавали на противоестествените пороци. И римските матрони не оставали по-назад от тях още от времето на Цезар. [147, т. 3, с. 440] И така, намаляването на населението почти два пъти заедно с установената имиграция от север и от изток говорят за смяна на етноса в Италия през V–VI в. — старият етнос изчезнал, а на неговото място се появил етнически конгломерат.

Когато готите и лангобардите завладели Апенинския полуостров, той бил рядко населен; тъкмо поради това те успели да го подчинят. Спряхме се подробно на този пример, за да изясним цялата сложност на проблема за етногенезиса, който не може да бъде решен извън етническата история. По друг начин стояли нещата в източните покрайнини на бившата империя, където християнската струя се оказала жизнена и породила цялост, която нямала самоназвание. На базата на раннохристиянската община, която се разраснала в V в. по цялата територия на Римската империя и в редица съседни страни, се формирал етнос, който назовавал себе си със старото име „ромеи“.

През VI в. Македония, Тракия и Пелопонес вече били населени със славяни, Епир — с албанци, южната част на Мала Азия — с исаври, централната част — с галати, северната — с лази, източната — с айсори (асирийци), а в градовете на Сирия останала малобройна гръцка прослойка. Коренното старогръцко население се задържало по-дълго само на островите, но в VIII в. Крит и Кипър били завладени от арабите и населението било продадено на робските пазари. И така, останало градското население на Константинопол, което било твърде пъстро по произход, но използвало гръцкия език като разбираем от всички и като литературен език.

В такъв случай можем ли да смятаме, че византийският етнос е продължение на римския или елинския, понеже е получил от предците си богато културно наследство — езици с прекрасна литература, градове с водопроводи, пътища, градини и крепости по границите? Новите хора използвали част от тези блага, друга част пренебрегнали, а с една част се разделили с прискърбие. Но цялата нагласа на „византийците“ — ромеите-християни — била друга, различна от нагласата на елините и латините. А най-важното е, че при кардиналната промяна на етническата доминанта пасионарното напрежение на системата нараствало, а не намалявало.

Новият етнос, възникнал от християнските верски консорции, проявил енергия, която изглежда била напълно загубена в Римската империя. Тази енергия тласнала египетските монаси от Тиваида и сирийските богослови от бреговете на Оронт и Ефрат в Ирландия, в Индия, в Средна Азия и даже в Китай. Това била духовно-интелектуална експанзия и най-странното и любопитното в нея е, че не била подкрепяна със силата на оръжието, нито пък преследвала някакви практически цели или материални интереси. Поводите за тази дейност се съдържали в самата нея. Това били деяния заради удовлетворението от съзнанието, че си изпълнил своя дълг. Тази искреност стигала направо до сърцата на приемащите новата вяра и осигурявала такъв успех на проповядваното православие, който изобщо не можел да се сравнява с фактически изразходваната енергия за сметка на високата пасионарност на проповедниците.

Същата тази особеност обаче тласкала хората вътре в империята към религиозни спорове, които прераствали в политически раздори. Защо било нужно диспутът какъв бил Богът Син по отношение на Бога Отец — дали единосъщен или подобносъщен — да води до кървави екзекуции, които не носели реални облаги нито на православните, нито на арианите? Напротив, византийците от IV–VI в. жертвали икономическите и политическите изгоди заради принципите, повечето от които се оказали нежизнеспособни и изчезнали.

И все пак някаква част от тях, видимо най-ценната, се запазила. Това били тези принципи, които не били съблюдавани в древността, не били възприети от християнския Запад и били преправени по свой начин от мюсюлманския Изток. Византия включила в системата на държавните отношения духовни елементи и в частност категорията съвест, без която е много трудно да се градят вътрешните взаимоотношения, и намерила начин да ги съвмести с нуждите на държавата. И от това изобщо не загубила.

Византия не познавала „язвата“, разяждаща Западна Европа — борбата между светската и духовната власт. Като се започне от Константин Равноапостолни, с качването си на престола императорът получавал степента дякон, благодарение на която можел да участва в църковните събори и да диктува решенията им, които се смятали за задължителни, защото „императорът се явявал върховен господар по отношение на църквата и пазител на вярата“. [94, с. 11] Това поставяло патриарха на второ място, но затова пък му предоставяло такива възможности, каквито римският папа нямал. Та нали императорът бил не само венценосец и самодържец, но и грешен и слаб човек. Като духовник патриархът можел да му налага църковно покаяние, да му забранява да влиза в църквата, да му откаже венчавката или развода. Наистина императорът командвал армията, но тя не тръгвала на бой без благословията на патриарха. И ако императорът разполагал с бюрократична администрация, то на патриарха се подчинявало цялото монашеско и богословско войнство.

Духовната и светската сила се уравновесявали една друга, в резултат от което новата етническа цялост била стабилна. Но културата?…

Пасионарното „прегряване“

Двете направления на античната мисъл — натурфилософията, породила елинистичната география, и етиката на сократиците, стоиците и епикурейците — престанали да бъдат актуални за тези, които повярвали във възкръсването на мъртвите. Задгробният живот се смятал за толкова неоспорим, колкото и реалния, а следователно се появила грижата за спасението на душата след смъртта. Това изглеждало по-важно и от запазването на сегашния кратък живот, защото животът в отвъдното бил вечен и имало практически смисъл да си осигуриш благополучието именно в него. Вечното спасение от тегобите на света се осигурявало най-добре от мъченическата смърт. Затова след Миланския едикт[11] някои африкански донатисти, наричани „циркумцелиони“ (т.е. „бродещи наоколо“), сформирали шайки от фанатици, които застигали някой самотен пътник и го заставяли той да ги убие в прослава на Христа. Човекът молел да го освободят от това задължение, защото се страхувал дори кокошка да заколи, но те го принуждавали да избира — или да ги убие, или те ще убият него. Нали те можели да извършват всякакви постъпки, защото мъченическата им смърт щяла да изкупи всичките им грехове. И се налагало горкият пътник да вземе подадената му тояга и да започне да ги налага до смърт по главите. И те умирали с копнежа по вечното блаженство.

Това движение било унищожено след дълги гонения от Августин Блажени, епископът на град Хипон в Северна Африка.

В Сирия и Египет фанатизмът приел по-мека форма: монашеството. Хората се подлагали на изтезания, лишения, пост и безбрачие заради вечното блаженство. Тези от тях, които седели в пустинята — отшелниците, не причинявали главоболия на никого, но странстващите монаси, които били много, създавали постоянни грижи на управителите на провинциите и даже на императорите, защото те от никого и от нищо не се бояли, от никого не зависели, а действали твърде активно по интуиция, като често нанасяли доста вреди на ближните. Това била най-висшата степен на пасионарност, която не била подвластна нито на собствения разум, нито на обстоятелствата. Затова монасите бързо загивали, но те тъкмо към това и се стремели.

За щастие на младата Византия фанатиците все пак били малцинство. Водеща роля в църквата и в държавата играели пасионарни индивиди, които не си били загубили ума. Доктрината за спасението била важна и за тях, но те се опитвали да вникнат в нея. Докато църквата била подложена на гонения и християните живеели под постоянна заплаха за живота си, те се държали един за друг. А когато им разрешили свободно да изповядват своята вяра, станало ясно, че нейните основни принципи се възприемат и се схващат различно. А огънят на пасионарността, изгарящ сърцата на хората от това време, вместо дружески спорове и беседи предизвикал пожари, които се погасявали с проливане на кръв.

От гледна точка на предложената от нас концепция при развитието и нарастването на пасионарността, 300 години след тласъка и когато завършил инкубационният период, би трябвало да възникнат консорциите, облечени в съответните обществени форми. Във Византия тези форми били сектите, оформени като изповядване на едни или други тези на християнството.

Във всяко изповедание (секта) имало ядро от искрено предани привърженици, обвивка от хора, които споделяли тяхното мнение и им съчувствали, и среда от безразлични люде, които използвали сблъсъците за лична изгода. Към безразличните се отнасяли почти всички императори, с изключение на Юлиан Отстъпник, който бил искрен поклонник на Митра.

Обаче Юлиан бил ловък политик. Той не прибягвал към никакви религиозни гонения, като давал пълна възможност на представителите на различните течения в религиозната мисъл да се борят един срещу друг, но не и срещу неговата власт.

Най-зловещата роля в тази ситуация играело населението в градовете. До времето на Константин те жадували за кръвта на християните и пишели толкова доноси против тях, че Траян забранил те да се приемат за разглеждане; според неговия едикт християнинът можел да бъде екзекутиран само ако той сам заявявал, че е такъв. След победата на християнството градската измет започнала да пише доноси срещу езичниците, гностиците и еретиците, да устройва злостни изстъпления срещу философите и метежи срещу властта. Но собствено изповедание тя нямала и не искала да има.

Лесно е човек да забележи, че нито пасионарното монашество, нито субпасионарните маси били подходящи да се използват за нуждите на държавата. А доколкото положението по границите било твърде тежко, нуждата от войници и чиновници била голяма. Налагало се на тези длъжности да се наемат чужденци, преди всичко готи, тъй като те били малко по-деликатни от вандалите, гепидите и херулите.

Готските юноши с голямо желание постъпвали на служба в Константинопол, правели кариера чак до генерал и често извършвали държавни преврати, защото готският пълководец бил поддържан от съплеменниците си, които му вярвали, пък и той вярвал на тях. Това били естествени консорции в урбанистичния ландшафт на столицата. Те задължително приемали християнството и се присъединявали към някое от теченията, несъмнено без да имат понятие от теологичните тънкости, но с твърдото убеждение, че противниците им изобщо не са прави, а защо — това знаели богословите.

На германите противодействали дивите исаври, потомците на киликийските пирати. Разгромени от Октавиан Август, в смутните времена през III в. те се освободили от всякакво влияние на римската власт и възобновили грабежите си по суша и по море. Тяхната необуздана смелост им осигурявала кариера и във Византия, където един от техните предводители — Зенон — станал император (474–491), а друг — пълководецът Лъв Исавър — основал в 717 г. собствена династия. Като съперници на готите, исаврите се придържали към друго християнско вероизповедание и причината за това, разбира се, отново не се криела в неговата същност.

В началото на IV в. в Александрия започнал спор между презвитер Арий, човек учен и безупречен във всяко отношение, и епископ Александър, когото поддържал дякон Атанасий, аскет и искрен борец за своите убеждения. Те изобщо не мислели за готите и за исаврите, но спорът им станал символ на борбата и индикатор на процеса на етногенезиса.

Точно такова влечение към самостоятелност и оригиналност проявили Египет и Сирия и Месопотамия. И на едното, и на другото място възникнали консорции с верски оттенъци. Последиците от тези процеси определили насоките на историята и културното развитие на Азия и Северна Африка за много векове напред. Но за влиянието, което оказало равнището на пасионарното напрежение върху динамиката на етническите системи и върху идеологическата промяна на този процес, трябва да разкажем по-подробно.

Поезията на понятията

Потребността от познание и разбиране е не по-слаба от потребността от храна или жена. Тя се проявява различно у различните хора — ту като влечение към творчеството, ту като жажда за сляпа вяра, но винаги е право пропорционална на пасионарното напрежение, а векторът й се определя от това, кои проблеми са актуални.

В IV в. вече били отхвърлени монархианството, според което Христос бил всъщност Бог Отец[12], и учението на Павел от Самосата, което проповядвало, че Христос е човек, осенен от божията мъдрост. „Че какъв е тогава?“, се питали любознателните умове. Отговорил им презвитер Арий: „Христос е божественият Логос[13], но доколкото той е Син Божий, значи е имало време, когато не е съществувал. Логосът е предвечен, но не е вечен; той е «по-малък» от Отеца, тъй като има свое «начало». Ако Логосът не е роден, то тогава Бог Отец не е отец, а Бог Син не е син.“

„Не — възразявали на Арий епископ Александър и дякон Атанасий, — Отецът и Синът съществуват едновременно, а синът се ражда също както лъча светлина от източника на светлината. Думите «Отец» и «Син» са просто метафора, всъщност Логосът е едно от лицата (ипостасите) на Светата Троица.“ [110, т. 1, с. 168]

Да уточним. Арий твърдял, че Бог и Син са подобносъщни, а Атанасий — че са единосъщни. В гръцкия език тези две думи се различават само с една буква[14]… Заслужавало ли си заради тази буква да бъдат убити толкова хора в продължение на почти 300 години! Разбира се, че не. И ако са убивали, то не е било заради нея или в името на нея, а просто, криейки се зад нея. Но изборът на повода показва, че не само църковните мислители, но и масата от безграмотни хора била способна да извеза на своите знамена философски символи и да тръгне с тях на бой. В ония времена уважавали мисълта.

Поезията на философските понятия въвлякла в своя кръг цялата източна половина на империята. В споровете наравно взели участие ученото духовенство и народът. В 321 г. местният Събор в Александрия осъдил учението на Арий. Вселенският събор в Никея през 325 г. решил въпроса в полза на учението на Атанасий. Арий бил изпратен на заточение, а произведенията му били изгорени.

В 335 г. на заточение бил изпратен наклеветеният Атанасий, а на следващата година император Константин реабилитирал Арий, който скоро след това умрял или от отрова, или от ръката на таен убиец. Въпреки това арианите възтържествували на събора в Антиохия в 341 г. Тях ги покровителствал император Констанций. Но, както винаги става, победителите се скарали — едни искали да се постигне компромис с привържениците на решенията от Никейския събор, други отивали дори по-нататък от Арий, като настоявали всички догми да станат ясни и достъпни за разума, а трети предлагали разтегливи формулировки, за да избегнат всякакви упреци, че не са прави.

Официалната доктрина на арианството била изработена от събора в Римини в 359 г. През това време били покръстени готите, бургундите, вандалите и лангобардите. Те съставлявали гвардията на Констанций, която управлявала една твърде размирна страна. А „никейците“ били на заточение. Тях ги пуснал езичникът Юлиан, който дал свобода на всички течения, та християните да се хванат един друг за гушата.

Едва в 381 г. испанецът Теодосий Велики свикал Втория Вселенски събор в Константинопол, който анатемосал арианите и македоняните[15]. Оттогава насетне арианството станало изповедание на германите, а не на римляните. Философският постулат преминал от поезията на понятията в етнологията.

В някои случаи конфликтите възниквали не по принципни въпроси на християнските догми, а заради недоразумения, които изобщо нямали дори теологична обагреност. В 430 г. константинополски патриарх станал Несторий, по произход персиец, човек твърде строг и начетен. Столичното духовенство се почувствало обидено и от едното, и от другото, защото не било чуждо на светските съблазни, срещу които в 397–404 г. се борил още Йоан Златоуст, но също неуспешно.

По време на едно богословско разискване Несторий произнесъл безспорно каноничната фраза: „Бог няма майка.“ Неговите врагове тутакси изтълкували изопачено думите му като хула срещу Дева Мария. И се отървали от Несторий, като го осъдили на събора в Ефес през 431 г.

Изглеждало, че вече ще настъпи мир и спокойствие, но египетските монаси поискали да се отрече човешкото начало в Христос и в 449 г. в същия този Ефес бил свикан Вселенски събор на представителите на всички църкви в империята, а също и на разните течения. Ставало дума за това дали наред с божествената си природа Христос е имал и човешка. В онези времена това не бил празен въпрос. Ако египетските монофизити били прави, то на кръста е страдал не човек, а Бог, а той можел лесно да превъзмогне мъките и дори да не ги усети. А ако е така, той не може да ни служи за пример, защото ние сме слаби и се страхуваме от болката. Но от друга страна, ако признаем, че Христос има и човешка природа, няма ли да го принизим? Затова монофизитите крещели: „Разсечете на две тези, които признават двете природи!“ Съборът обещавал да бъде бурен.

Учението за двойствената природа на Христос подкрепяли гърците и италийците (патриархът и папата), срещу него се опълчили египтяните. По време на едно заседание на събора в помещението нахлула тълпа от близо хиляда египетски монаси, разрошени, брадясали, във власеници и с грамадни брадви. Монасите започнали да избиват епископите, трошели пръстите на писарите, стъпкали патриарха. А стражата, изпратена от подкупните големци, не се намесвала, защото на воините им липсвала стихийната пасионарност, а следователно и инициативата.

А сега да се опитаме да анализираме ситуацията. Сирийските селяни били недоволни от византийските чиновници и преди възкачването на Несторий на патриаршеския престол, и по време на неговото господство в Константинопол, и след като бил заточен. Но тяхното недоволство нямало нищо общо с Непорочното зачатие и с Рождеството. Но населението на Сирия се изказало в подкрепа на възгледите на Несторий, очевидно защото те им били по-близки и достъпни до умовете. Но когато студенти от ефеската богословска школа и някои антиохийски йерарси — противници на монофизитизма — емигрирали в персийска Месопотамия, народното движение в Сирия замряло. Недоволните от потисничеството на константинополското правителство си били там, но след указа на императора („Енотикон“[16]) от 482 г., който съдържал компромис с монофизитизма, те се обединили с египтяните, т.е. изменили идеологическата си позиция на 180 градуса, за да запазят социално-политическата си позиция. Искрените привърженици на Несторий, които го почитали като праведник, изпратен на мъчително заточение, основали в Нисиб (Нисибин) християнски университет, проповядвали християнството чак до Китай и били верноподаници на иранския шах, т.е. на политическите противници на Константинопол. Но те си оставали византийци по начина на мислене, по психологическата нагласа и по стереотипа на поведение. По този начин Византия се разплискала отвъд държавните си граници, също както кипящата течност се разлива извън съда, който я съдържа.

Подир това последвал сблъсъкът между Константинопол Александрия или между гръцката патриаршия и египетската църква. Силите били почти равни. Проблемът бил решен от позицията на светската власт, която се опасявала от растящото влияние на църквата. През 451 г. в Халкедон бил свика нов събор под председателството на самия император Маркиан Халкедонският събор отменил решението на Ефеския събор от 449 г. и го нарекъл „ефеското разбойничество“. Египтяните отвърнали на това с разкол, изхвърлили гръцкия език от богослужението и си избрали отделен коптски патриарх. Друга тяхна патриаршия основал в Антиохия Яков Барадей и неговите последователи били наречени яковити.

Опитът на император Ираклий да сложи край на разкола, като приеме компромисно решение, довел само до това, че и VII в. възникнало още едно течение — сектата на маронитите, които се укрепили в планините на Ливан. И така, единният в IV в. византийски етнос се разпаднал на четири взаимно враждебни субетноса. Това довело до фактическото отделяне на Римската патриаршия, а следователно и на целия Запад, несторианите емигрирали на Изток, а монофизитите преминали под властта на арабските халифи. През VII в. Източната Римска империя се превърнала в гръцко царство.

Сега да пристъпим към анализа на събитията. Кой спечелил от верските спорове? Само враговете на православието и на Византия. Арианите лангобарди завладели по-голямата част от Италия, мюсюлманите араби покорили Сирия, Египет, Картаген, Армения и Грузия, езичниците славяни опустошили Балканския полуостров и го заселили чак до Пелопонес включително. Единството било необходимо на Византия, но то се оказало непостижимо.

Пасионарното напрежение на градското население нараствало и принуждавало неговите носители да се проявяват, като се обединяват в съперничещи си консорции. А те, от своя страна, прераствали в субетноси, а след като се откъсвали от империята — в етноси. Понякога за основа на еретичните общини служели древните племена, които се запазили след периода на елинистичното нивелиране, но по-често това били консорции, възникнали в големите градове, които били генетично нееднородни, но поддържали своето единство само благодарение на поведенческите доминанти и комплиментарността. С други думи, това бил интензивен процес на етногенезис, където догмите играели ролята на символи за участниците в събитията, а за историците те са индикатори.

Бележки

[1] Старото име на р. Урал до 1775 г. Б.пр.

[2] Християнската община е разглеждана в най-различни аспекти: като социално движение на робите, като секта, като образувание на „вътрешния пролетариат“ (Арнолд Тойнби). Ние предлагаме друг аспект — разискваме проблема от гледна точка на етнологията. Б.а.

[3] Нойон (монг.) — до XII в. предводител на древен монголски род, по-късно представител на феодалната аристокрация. Б.а.

[4] Армията на мамелюците разгромила монголите в битката при Айн Джалут на 3 септември 1260 г. Б.пр.

[5] Ерин — келтското название на Ирландия. Б.пр.

[6] Квирин — римски бог, заема трето място след Юпитер и Марс; по-късно е отъждествяван с Ромул — основателя на Рим, след неговото обожествяване. Б.пр.

[7] Според легендата митичните основатели на Рим — близнаците Ромул и Рем — били откърмени от Капитолийската вълчица, пратена от бог Марс. Б.пр.

[8] Багауди — участници в антиримското освободително движение през III–V в. в Галия и Северна Испания, главно селяни, дребни занаятчии, колони и роби. Б.пр.

[9] Баща му бил magister equitum (началник на конницата) в Дуросторум (дн. Силистра), където се родил и самият Аеций. Б.пр.

[10] Гай Марий направил римската армия професионална в 105 г. пр.Хр. Б.пр.

[11] Милански едикт — едикт за веротърпимост, издаден в Милано през 313 г. от император Лициний със съгласието на император Константин I Велики, в който всички религии се обявяват за равноправни и християнството окончателно е легализирано. Б.пр.

[12] Става дума за модалистичното монархианство, проповядвано от Савелий, което отричало триединната природа на Бога и твърдяло, че Божественото лице е единствено, за разлика от динамистичното монархианство, проповядвано от Павел от Самосата. Б.пр.

[13] Учението за божествения Логос е призвано да обясни по какъв начин Бог е свързан с всичко, което не е той самият; Логосът-Слово е „инструмент“ на творческата мисъл на Бога, „място“, където са разположени неговите идеи. Б.пр.

[14] Единосъщομοούσιος; подобносъщ — ομοιούσιος. Б.пр.

[15] Македоний твърдял, че Светият Дух не е едно от лицата на Светата Троица, а е сътворен. Б.а.

[16] Енотикон (гр. „обединително послание“) — указ на император Зенон, с който той се опитал да примири религиозните вражди и империята, но вместо това настъпил първият голям религиозен разрив между Рим и Константинопол (484–518). Б.пр.