Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Этногенез и биосфера Земли, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2010)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010)
Допълнителна корекция
NomaD (2018)

Можете да закупите хартиеното издание на книгата от книжарница „Сталкер“.

 

 

Издание:

Лев Гумильов. Етногенезисът и биосферата на Земята

Руска. Първо издание

 

Превод от руски, предговор, бележки и показалци: Милан Асадуров, 2007

Корица и оформление: Сталкер ООД, 2007

Коректор: Маргарита Асадурова

 

Дадена за печат: април 2007

Излязла от печат: май 2007

Печатни коли: 42. Формат: 60×90/16

Печат: Вулкан-4

ИК „Сталкер“, Варна, 2007

ISBN 978-954-8196-20-1

 

Л. Н. Гумилев. Этногенез и биосфера Земли (1976, 1989)

Под ред. д.г.н. проф. В. С. Жекулина. 2 изд. испр. и доп. Л.: Изд-во ЛГУ. 1989.

 

Russian text of Lev Gumilevs Work Copyright 2005 by Margarita Novgorodova

The rights for the Bulgarian edition are acquired via FTM Agency. Ltd. Russia, 2007.

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

Осма част
Възрастите на етноса
в която е описана схемата на развитие на етническите цялости и става ясно защо вечността е противопоказна за тях

30. Способът на научното дирене

Времето и историята

Историята изучава процесите, протичащи във времето, но какво е това време, никой не знае. В това няма нищо странно. Вероятно рибите не знаят що е това вода, защото няма с какво да я сравнят. А когато попаднат във въздуха, изобщо не им остава време да се възползват от сравнението между въздуха и водата.

Владимир Вернадски е определил смъртта като разделяне на пространството от времето [48, §135], защото според него невъзприемчивото вещество съществува извън времето. Очевидно той е прав, но историците си имат работа само с процесите на умиране, при които всичко съществуващо става минало. А реално ли е миналото? По този въпрос съвременните учени не са на едно мнение. Нека да разгледаме по-подробно някои техни схващания, които вече споменахме.

Добре известна и доста разпространена е гледната точка, че миналото изобщо не съществува. Джовани Джентиле пише: „В миналите времена хората се раждали, мислили и се трудили… но всички те са мъртви подобно на цветята, на чиято красота се наслаждавали, или на листата, които се раззеленявали пред очите им през пролетта, и като пожълтявали, окапвали през есента. Паметта за тях живее, но светът на спомените, подобно на света на фантазиите, е нищо; и спомените не са подобри от мечтите.“ [Цит. по 131, с. 155]

Не можем да се съгласим с тази теза, но да не бързаме да спорим, защото има и други автори, писали на тази тема. Още по-категорични са Вилхелм Дилтай, Патрик Гардинър и Бъртранд Ръсел. Те фактически отричат историята, като твърдят, че нейните изводи не са достоверни, тъй като историците неизбежно са субективни и затова не могат да бъдат безпристрастни. „Първичният елемент в света на историята е преживяването, в което субектът се намира в активно жизнено взаимодействие със своята среда“ — пише Вилхелм Дилтай. [Цит. по 131, с. 112] „Не съществуват абсолютно реални причини, които чакат да бъдат открити от историците, пишещи на различни равнища и от различни разстояния, с разни цели и интереси, в различни контексти и от различни гледни точки“ — твърди Патрик Гардинър. [Цит. по 131, с. 192] Историята е ценна е това, че ни дава знания „за човешките същества, които са попаднали в обстоятелства, твърде различни от нашите собствени — това не е строго аналитично научно знание, а нещо като знанието, което любителят на кучета има за своето куче“ — заявява Бъртранд Ръсел. [Цит. по 131, с. 176]

Струва ми се, че повод за тези толкова песимистични изводи на цитираните мислители са дали съвременните историци — тези, които така добре са описани от Анатол Франс в „Островът на пингвините“: „Нима ние пишем историята? Нима ние се опитваме да извлечем от текста, от документа и най-малката частица живот или истина? Ние чисто и просто публикуваме текста. Ние се придържаме буквално към него. Единствено буквата е точна и има стойност, но не и разсъжденията.“ Не ми се ще да защищавам тази позиция, макар всъщност спорът да е именно по този повод. Така че да внесем необходимата яснота.

Първоначално спорът бил основан на филологически недоразумения. Днес наричат история редица занимания, които, макар и да са свързани едно с друго, доста съществено се различават: 1) Публикуването на оригиналите и преводите на древните източници — необходимо занимание, което ни дава само суровина. 2) Историческата критика, която отсява съзнателната, а понякога и несъзнателната лъжа у древните автори — занимание, от което се получава полуфабрикат. 3) Съпоставянето на придобития материал с натрупания по-рано — това вече е продукт, но още не е станал предмет за потребление. 4) Интерпретиране на данните от гледна точка на поставения проблем. 5) Поставянето на нови проблеми, които възникват на границата между науките.

Споменатите философи и много други, близки до тях, по същество се огорчавали от факта, че не са получавали от необработената суровина поръчаното бижу без промеждутъчна обработка. Това наистина не е възможно, но друг път няма и няма и да има. Философите са прави за друго — не всеки може да мине по този път.

Дори най-простите на вид обобщения изискват такъв душевен подем и толкова горещи чувства, че мисълта да се разтопи и да приеме нова форма, която отначало поразява, а след това убеждава искрения читател. И работата не е в това с помощта на какъв ред на мисли или с какъв подбор на аргументи е доказана тезата; това е кухнята на научните занимания, която естествено трябва да се познава, но единствено знанието не е достатъчно. Същината е защо понякога ни се отдава да издигнем и да докажем нова теза. Това е тайнството на психологията на творчеството, което древните гърци са приписвали на музата на историята — Клио. Тази муза ни подсказва, че скептицизмът на философите не е оправдан, че миналото не е лично преживяване и не е мечта. Защото сегашното е само момент, който мигновено става минало. Бъдеще няма, защото не са извършени постъпките, определящи едни или други последствия, и не е известно дали те ще бъдат извършени. Идното може да се пресметне само статистически, с определена степен на допускане, което лишава прогнозите от практическа стойност. А миналото съществува и всичко, което съществува, е минало, защото всичко сторено тутакси става минало. Ето защо историческата наука изучава единствената реалност, съществуваща извън нас и въпреки нас.

А разговорите за недостоверността на субективното възприятие са филистерски дрънканици. Достоверността е нужна винаги в определени граници, отвъд които тя става безсмислена. Да изчислим разстоянието от Москва до Петербург с точност до милиметър е невъзможно и ненужно. Така стоят нещата и с историята, но в нея постановката на проблема има своята специфика.

Целесъобразно е да изучаваме не нюансите в усещанията на историческите личности, а социалните, етническите процеси и генезиса на културата. При събирането на първичните сведения степента на точност е малка, но при проследяването на дълго протичащ процес случайните грешки взаимно се компенсират, благодарение на което можем да получим описание, удовлетворяващо практическата задача — да проумеем епохата. И колкото е по-широк обхватът, толкова е по-голяма точността. При такава постановка на въпроса няма смисъл да увеличаваме количеството на дреболиите над необходимото, защото те създават кибернетичен „шум“. А поставената задача подсказва по какъв признак да подбираме данните.

Като установихме, че етносът е биофизичен феномен, че пасионарността е ефект на енергията на живото вещество в биосферата и че съзнанието, а така също и свързаната с него история на културата играят ролята на кърмило, а не на двигател, ние не решихме поставената задача, а само набелязахме способите за нейното решаване. Обаче няма да бързаме, а ще погледнем дали в съвременната наука няма аналогична постановка на въпроса? Има! Карл Ясперс е предложил свое решение. [225] Нека да видим какво е то.

След V в., т.е. от Августин до Хегел, в Западна Европа (и само там) господствала философско-историческата концепция, която разглеждала историческия процес като единна линия със свое начало и свой край, т.е. имащ свой смислов завършек. В началото от тази концепция се зародило религиозното осмисляне на историята като стремеж към Абсолюта, а след това атеистичната „религия на прогреса“. Най-новият вариант на тази теория са възгледите на Ясперс.

Карл Ясперс отделя от цялата история „осевото време“ между 800 и 200 г. пр.Хр., когато в Китай, Индия, Персия, Палестина и Елада паралелно възникват духовни движения, оформили този тип човек, който уж съществува и днес. В Китай това са ученията на Конфуций и Лаодзъ, в Индия — Упанишадите и будизма, в Иран — учението на Заратустра, в Палестина — проповедите на пророците, в Елада — творбите на Омир и великите старогръцки философи. Оттук произхождат всички световни религии и философски системи, а останалите народи, както и съществувалите до „осевото време“, не са исторични и могат да се „просветят“ само от „осевите“ народи и техните продължители, защото в „осевото време“ се е „пробудил духът“ и са били поставени „последните въпроси на битието“: за смъртта, за края на времето, за трагичната вина и за смисъла на човешкото съществуване. „Осевото време“ е нещо като корен на цялата следваща история.

Ясперс не обяснява откъде и по какъв начин е възникнала отбелязаната от него успоредност в развитието на тези независими една от друга култури. Нито нахлуването на номадите-арийци в Китай, Индия и Европа, нито социалните условия в тези страни могат да дадат удовлетворително тълкование. Въпросът за генезиса на феномена остава открит, но фактът, че в това време и в посочените региони възниква „философската вяра“, която според мисълта на Ясперс осигурява истинската връзка между народите и културите, не подлежи на съмнение. Истинската връзка е духовната връзка, а не родовата, не природната, не социалната и тя се постига само пред лицето на „абсурдните ситуации“ и „последните въпроси“, когато хората си общуват на екзистенциално равнище.

Тук ще спрем, защото философската част на учението за екзистенциализма, разсъжденията за настоящето и бъдещето и опитът да се изясни смисълът на историята могат да бъдат интересни само в случай, че фундаментът на смисловата конструкция е достатъчно здрав. А тъкмо това ни изглежда съмнително.

Преди всичко тази „ос“ е твърде широка. Шестстотин години е продължителен период, в който могат да се случат много неща и, ако сравним отделните исторически срезове от 800 г. пр.Хр. до 200 г. пр.Хр., ще видим, че през това време са станали грандиозни изменения с различни резултати за отделните страни. Например Китай е обединен от династията Хан, а Елада и Персия са завоювани от „неисторичните“ варвари — македонците и партите. Тук нещо не е както трябва.

Да четем внимателно нататък. Авторът съпоставя „края на периода на постъпателното развитие“ — империята Цин в Китай (221–206 г. пр.Хр.), царството Маурия в Индия, Римската империя и елинистичните държави. Но в III в.пр.Хр. царствата на диадохите[1] в Египет, Сирия, Македония, Бактрия съвсем не били толкова могъщи, а Рим изнемогвал във Втората Пуническа война. Царството Маурия в Индия се разпаднало след смъртта на Ашока в 226 г. пр.Хр. Не се получава! На Запад всичко се разпада, а Китай се интегрира. Ако пък съпоставим Китай с епохата на Август, раздалечаването на датите достига 300 години. Не са ли много?

Идеята за „осевото време“ като източник на духовен живот се опровергава от историята на стара Америка, защото маите, толтеките и предшествениците на инките в Андите (културата Тиуанако или Тиауанако) по нищо не отстъпвали на древните китайци, индийци, перси, евреи и гърци. А пък съвсем не е вярно, че Китай удържал натиска на монголите-номади, по-скоро се случило обратното.

Могат да се намерят и други поводи за недоумение, но работата не е там. Концепцията на Ясперс е най-обоснованият опит историята да се разбира като благодеяние, сторено на първобитните диваци от тези пет народа, които направили „пробив“ или скок, сякаш се родили наново. Това оформило възгледите не само на Августин Блажени, чиито идеи послужили за първоизточник на всички средновековни ереси, но дори на древните еврейски мислители, създали учението за своята богоизбраност. Според учението за етногенезиса като повсеместно възникващ процес, не можем да се съгласим с Карл Ясперс, но в случая несъгласието не е достатъчно. Ще се опитаме да приведем противоположни доказателства (ad absurdum[2]), но не по пътя на академичния разбор на дреболиите, в които всеки спор лесно може да затъне, а по метода на нагледния обзор на историческата действителност през хилядолетието, последвало след „осевото време“.

Като за начало ще кажем, че отбелязаното от Карл Ясперс успоредно развитие на няколко култури в древността наистина се е случило, но то не е било единственото, нито пък е било чак толкова плодотворно, че да отделяме китайците, индусите, персите, евреите и древните гърци в особена категория хора[3]; и в края на краищата е затихнало като останалите пасионарни взривове на етногенезис. Такава е нашата контратеза. А сега да я изложим по-подробно.

От историческата география към етническата психология

Също както и извън етноса, човек живее зле и извън обичайните природни условия, приспособени от предците му в съответствие с неговите потребности. Вече описахме механизма на възникване на антропогенните ландшафти и връзката му с фазите на етногенезиса. Тази доста тясна връзка зависи също и от колективната нагласа на етническата система, образуваща етноценозата, чието развитие, както вече знаем, е свързано с равнището на пасионарно напрежение, а също и с характера на приспособяването към ландшафта и с наличието на една или друга етническа доминанта. При такъв подход към изследвания проблем от само себе си отпада европоцентристката идея за преимуществото на техническата цивилизация над останалите типове. Наистина защо да смятаме земеделските култури в Индия или ловните култури на ескимосите в Канада за по-малко съвършени от начина на живот на обитателите на урбанистичните агломерации? Не е ли само заради това, че този начин на живот е обичаен за повечето ни читатели?

Обаче, ако се отървем от еснафския субективизъм, ще ни потрябва надежден критерий за сравняване на етносите и на суперетническите култури, защото те наистина не могат да се смятат за напълно равностойни една на друга. За тази цел трябва отново да разгледаме особеностите на етногенетичните процеси и като не се ограничаваме с простото описание, да разтълкуваме въз основа на откритата от нас пасионарност къде фазите на етногенезиса и смяната на състоянието на антропогенните ландшафти ще бъдат корективи един на друг.

Това, че разликата в етнопсихологическите стереотипи се определя от климата, релефа, флората и фауната на етническите „места на развитие“ е било известно много преди Монтескьо. Тези идеи се срещат още у арабските географи от X–XIV в. и са фундамент на географския детерминизъм. Те не са верни не защото са лъжовни, а защото наблюдаваните явления не са обяснени достатъчно точно. Географите от това направление не са вземали под внимание главното — динамиката на етнопсихологическите нагласи, които се променяли през вековете еднообразно и закономерно. Да поясним това с нагледни примери от руската литература и история.

Руският, или по-точно великоруският етнос съществува отдавна. Дори ако не броим митичния Рюрик и не по-малко митичните Олег и Игор, то във всеки случай нашите предци са установени веднага след татарското нашествие, някъде в началото на XIV в. И те са руснаци, но нима са се държали като нас? Не, съвсем не. Например, като го обидили, Пушкин се бил на дуел. Нали никой от нас, когато го наклеветят, наругаят или говорят гадости за жена му, няма да тръгне да се дуелира. Явяваме ли се ние друг етнос по отношение на съвременниците на Пушкин, защото се държим по друг начин? Сякаш трябва да отговорим утвърдително на този въпрос… А може би не? Защото интуицията ни подсказва, че Пушкин е бил точно толкова руснак, колкото сме и ние. И смяната на стереотипа на поведение ни се струва напълно естествена. Та как постъпил например търговецът Калашников триста години преди Пушкин, в епохата на Иван Грозни, когато нямало и помен от дуели, щом опричникът[4] Кирибеевич обидил жена му? Лермонтов много точно е описал това.[5] Търговецът използвал удобния момент и в честен юмручен бой нанесъл на противника нечестен удар в слепоочието. Той убил човека, който оскърбил него и жена му, като пожертвал за това живота си. От гледна точка на хората от епохата на Пушкин и Лермонтов това било голяма подлост. Не бивало да постъпва така. Щом си излязъл на честен бой, трябва да се биеш честно. Но от гледна точка на съвременниците на търговеца Калашников той постъпил абсолютно правилно и дори самият Иван Грозни казал: „Че ще ти отрежа главата, ще ти я отрежа, защото убийството беше подло, ще викна палача да си свърши работата и ще възвестя присъдата из цяла Москва, а на твоите родственици ще разреша да търгуват без данък и без мито, защото ти наистина имаше основания да убиеш моя верен слуга.“[6]

Но още двеста години по-рано на никой изобщо не би му хрумнало да убива своя оскърбител, особено ако той е с високо социално положение — например уделски[7] княз или влиятелен болярин. Обиденият дружинник[8], свещеник или смерд[9] просто би заминал за друго княжество. Ако в Москва се отнасяли лошо с него, той заминавал за Твер. Ако в Твер го тормозели, отивал в Суздал, а ако и в Суздал не му харесвало, тръгвал за Литва. Абсолютно различна реакция на обидата и съвършено различен стереотип на поведение. Следователно според приетия от нас принцип в този случай трябва да става дума за съвършено различни етноси. Но ние знаем, че това е един и същ етнос и че си имаме работа с явление, което не е статично, а става дума за процеси на закономерни изменения и всяко явление трябва да се разглежда заедно е неговото минало и с перспективата за неговото бъдеще. Можем да се усъмним, че такива нюанси в поведението, като реакцията на обидата, имат значение за географията, но има еднакви явления, макар и не толкова ярки, които активно формират антропогенния ландшафт.

Това, че различните етноси се отнасят по различен начин към природата, вече го установихме, но дори един и същи етнос води своето стопанство по различни начини в различните фази на своя етногенезис и по този начин влияе различно върху приютилия го ландшафт. Освен това архитектурата не само на градовете, но и на отделните застроени райони и дори на къщите със стопански двор е съставна част на антропогенния ландшафт. А това, че тя зависи от характера на дейността на хората от дадения етнос, не буди съмнение и без доказателства.

По този начин така нареченият „национален характер“ е мит, защото във всяка нова епоха той ще бъде друг дори когато не се нарушава последователността в смяната на фазите на етногенезиса. Например Иля Илич Обломов и неговият слуга Захар са лентяи.[10] Обаче техните предци са изтикали татарите от богатите земи зад Волга, придобили са там доходни стопанства и си построили удобни красиви къщи, които напълнили с книги и картини. Предците на Раневская[11] отгледали вишневата градина, която тя занемарила. Търговците от пиесите на Александър Островски харчат капиталите, натрупани от техните деди. Така че какво е характерно за „руския“ психологически тип — строгото трупане или веселото и безгрижно разточителство? Явно и едното, и другото, но в зависимост от епохата, т.е. от фазата на етногенезиса.

Тези изменения вървят неумолимо, без да са функционално свързани нито с преобразуването на географската среда, нито със смяната на обществено-икономическите формации, макар постоянно да взаимодействат и с едните, и е другите. Но това е интерференция на „независими променливи“, свързани в историческия процес.

Въпреки

Ако разглеждаме историята като функция на времето и се откажем от всички предубеждения, свързани с това, ще се окаже, че времето не се държи по един и същ начин. Това разсъждение е толкова необичайно, че трябва да се договорим за термините, защото предлаганата тук дефиниция се отнася само за „историческото“ време, а не засяга математическите концепции на Нютон или Айнщайн, нито пък „биологичното“ време, изчислявано със смяната на поколенията на изучавания вид. Да прилагаме особеностите, описани по-долу, към процесите на геологичното време също не бива, тъй като невъзприемчивото вещество си има свои закономерности. Да се ограничим до спецификата на човека и характера на неговото развитие. Това също не е малко.

За разлика от физическото (течащото), биологичното и относителното (времето от континуума[12]), историческото време се разкрива пред нас чрез наситеността със събития. Това, което ние наричаме „време“, е процес на изравняване на енергийните потенциали, който понякога се нарушава от взривове (тласъци), пресъздаващи неравенството на енергийните потенциали, т.е. разнообразието. Импулсите, възникващи в биосферата заради тези тласъци, са материалната основа на творчеството, която се проявява ту в стремежа към красотата (изкуството), ту в стремежа към истината (науката), ту в стремежа към справедливостта (морала), ту в стремежа към властта (благодарение на този импулс се създават държавите), ту в стремежа към победата (било то завоюването на чужда страна или мимолетния успех на оперния тенор) и т.н.

Тези импулси могат да бъдат позитивни, т.е. жизнеутвърждаващи, щадящи всичко живо и ценящи всичко, създадено от човешките ръце, и негативни, разделящи енергията, информацията и веществото, в което информацията се е приютила. Негативният импулс отвежда енергийните кванти отвъд границите на времето… и това е истинският край на процеса. Но позитивният импулс съединява наново енергията с невъзприемчивото вещество, приема информацията и светът продължава да съществува отново. При загубата на енергийния заряд всичко неповторимо и прекрасно изчезва. Ето защо са толкова големи загубите в епохите, наситени с човешки деяния, но срещу гибелта се изправя Паметта, а колективната памет на етносите е историята на културата.

Възходи и падения

Съгласно теорията на прогреса няма нито възходи, нито падения. Обикновено е прието (с известни основания), че западният полуостров на Евразийския континент има особено значение в човешката история. Като доказателства се сочат разцветът на класическата Елада, походът на Александър Македонски, създаването на Римската империя, блестящата живопис от епохата на Възраждането, Великите географски открития и завладените колонии през XVI–XIX в. Обаче се пропуска фактът, че изброените „разцвети“ са само епизоди не само на фона на Световната история, но дори и в историята на Средиземноморския басейн. Разцветът на Елада по същество се изразявал в кратката хегемония на Атина. Победата на Александър предизвикала ответните удари на партите, саките и индусите и краха на македонската самостоятелност. Рим… за него ще си поговорим специално. А що се отнася до победата на испанците, французите и англичаните над червенокожите, черните, смуглите и жълтите отвъдокеански етноси, заварени неподготвени, то днес се вижда колко краткотрайни са били завоеванията на конкистадорите, авантюристите и презокеанските търговци.

Значително по-дълги били епохите на безвремие, за които европейските историци не обичат да пишат, но които ще станат предмет на нашия анализ. Културният упадък е точно толкова важно явление в историята колкото и културния възход. Откъде се вземат тези векове без изкуство, без литература, без философия? Нека да видим.

В епохите на чести преселения на цели народи в други страни, когато никой не искал да възприеме чуждата култура, и при контактите на суперетническо равнище условията за съхраняване на паметниците на изкуството били твърде неблагоприятни. Наследството от римската античност се запазило само под земята, откъдето започнали да го извличат хуманистите от XV в. Чудесната иконопис от епохата на възхода на византийската култура била затрита от иконоборците. Разкошните златни и сребърни украшения на угрите, аланите, русите и хазарите били претопени в монети и слитъци, които се разпръснали по покрайнините на Ойкумена. Чудните бродерии, изящните рисунки върху коприна, богато извезаните одежди от брокат, тюркските поеми, записани върху брезови кори, изтлели във времето, а героичните митове и легенди за възникването на космоса били забравени заедно с езиците, на които ги рецитирали странстващите певци. Ето защо епохата на първото хилядолетие след Христа е наричана „тъмните векове“, „безвремието“, „културен застой“ и дори „дивото време“!

Обиколният път — чрез изучаването на историята на събитията — показва, че описаната епоха е била творческа, напрегната и трагична и че не безплодието на душата и разума е дало облика на наблюдаваната пустота, а горенето на сърцата и страстите са изпепелили това, което е можело да гори.

Щом пристъпваме към изследването на глобалните закономерности в етническата история, трябва тутакси да се отречем от принципа на европоцентризма, който мнозина възприемат като нещо, което не се нуждае от доказателства. Наистина от XVI до началото на XX в. европейските народи са завладели половината свят по пътя на колонизацията, а другата половина — по пътя на вноса на стоки или идеи. Идеите също носели сериозен доход.

През XIX в. преимуществото на европейците пред останалите народи било толкова очевидно, че Хегел построил философията на историята на принципа на световния прогрес, който трябвало да бъде постигнат от германците и англосаксонците, защото се смятало, че всички обитатели на Азия, Африка и аборигените в Америка и Австралия са „неисторични народи“. Но изминал само половин век… и станало ясно, че европейската хегемония в света не е пътят на прогреса, а епизод. Америка и Австралия като задокеанското продължение на (Западна) Европа са непосредствено свързани със същата закономерност, а по аналогичен път са вървели и древните народи, които са стигнали до своя естествен край. С други думи, тези народи, които е прието да се наричат изостанали, са просто реликти, преживели своя разцвет и упадък.

Може да се каже, че тъмнокожите австралийци, бушмените, амазонското племе мундруку и дори ескимосите са стари етноси. Затова е толкова бедна тяхната материална култура и е толкова фрагментарна духовната им култура. Етногенезисите са дискретни процеси и затова на етносите е присъщо понятието „възраст“.

За стареенето на народите се е писало твърде много, но историците са възприемали тази терминология като художествена метафора. Наистина деца постоянно се раждат и следователно поколенията се обновяват, тогава кое остарява? Ето това ще се опитаме да покажем, като този път няма да се опираме на общите положения в науката за системния анализ, а на конкретната етнопсихология, очевидна за всеки историк или етнограф с по-широк кръгозор.

Принципът на отчитане

В основата на възрастовата класификация на всеки етнос е целесъобразно да положим критерий, който не може да бъде заобиколен от нито една система — отношението на колектива към индивида. Всеки колектив ограничава свободата на своите членове, като ги принуждава да се съобразяват поотделно с всеки от другите членове и с интересите на колектива като цяло. Етносът не прави изключение от това общо правило, но характерът на въздействието върху индивидите, които го съставят, се променя с течение на времето и в тези изменения може да се улови определена закономерност.

На етноса, който се намира в статично състояние, е присъщ стремежът към консервиране на взаимоотношенията между неговите членове. В родовото общество например цари жесток деспотизъм на традициите, посочващи на всяко новородено неговото място в живота и тавана на неговите възможности, при това равнището на неговите лични способности изобщо не се взема под внимание. Например, ако героят или геният е по-млад от кретена, неговото обществено положение ще се смята за по-ниско при всички случаи и дори може да не доживее до времето, когато неговият талант ще бъде използван от колектива, ако на помощ на по-младия не се притекат извънредни събития от рода на безмилостна война със съседите или зараза, когато трябва да се лекуват умиращите съплеменници. Но и тогава се прави изключение само за спасителя на племето, а самият принцип на старшинството си остава непоклатим.

Такова отношение към индивида съществува не само в родовия строй. С развитието на класовото общество той намира ярко изражение в кастовата система или малко по-слабо — в съсловната система. Във всеки от тези варианти колективът посочва на индивида неговото място и изисква от него само едно — да е доволен от себе си и от своето положение, защото удовлетворението е основното психологическо условие за консервацията на отношенията.

На пръв поглед това положение не заслужава нашето одобрение, нито пък възхищението ни. Но да не бързаме с изводите.

Статичният етнос се ръководи от същите принципи и по отношение на обкръжаващата го природа. Тя го храни, като му отдава излишъка от богатствата си, а той диктува на своите членове да не изискват от нея повече, отколкото трябва. В резултат от естествения отбор и борбата за съществуване в гората всяка година загиват 10% от дърветата; значи тези 10% могат да се отсекат за горене и за строителството, но не повече. Така можеш да убиеш за храна прираста в стадото от копитни животни, но производителят не трябва да понася загуби.

И колко точно можели да определят тези норми по отношение на бизоните племената сиу или чернокраките! За тях ловът бил обществено дело и всяко своеволие се наказвало безпощадно. Благодарение на това етносът и приютилият го ландшафт се намирали в състояние на динамично равновесие (хомеостазис); благодарение на това хората, животните и растенията можели да съществуват съвместно неограничено дълго време. Но ние знаем, че това равновесие във всеки ландшафт, било то в Африка, в Австралия или в Гренландия, е резултат от протеклия преди това процес на етногенезис, неговата крайна фаза.

Уви, историята е полезна само на този, който я познава. На обратната страна на монетата е еснафският „здрав смисъл“, който провъзгласява пагубната концепция за покоряването на живата природа. В 1894 г. американският геолог-антрополог Уилям Джон Макгий пише: „Като принуждава дивите животни да му се подчиняват, човек запазва само тези, които могат да бъдат опитомени, а останалите трябва да бъдат унищожени.“ [Цит. по 96, с. 153] И най-любопитно е, че обратната концепция се защищава само от индианците сиу, които твърдят: „Това, което сътворява Духът на земята, е неделимо; с всичко съществуващо нас ни свързват тесни роднински връзки.“ [96, с. 33] Изводът е еднозначен. В своята практика сиу се ръководят от понятията „геобиоценоза“ и „биосфера“, макар да ги наричат по друг начин, а цивилизованият учен, който изповядва възгледите на своето време и е напълно в техен плен, проповядва, че човекът е проявил своята сила, „като е изменил облика на природата и я е направил по-добра от преди, като е помогнал на полезните животни и растения да оцелеят и е унищожил вредните, защищавайки остаряващата планета от опустошителното въздействие на времето и от старческата немощ.“ [96, с. 153]

На Уилям Джон Макгий и неговите съвременници била чужда мисълта, че те самите, доколкото притежават тела, са съставна част от тази природа, чийто облик така бодро изменяли и за който сега внуците им тъгуват. Прославилата се тогава „Сила на Човека“ в 1948 г. вече е оценена от Феърфийлд Озбърн по съвсем друг начин: „Фактически това е историята на безразсъдната и безконтролна човешка енергия.“ С помощта на тази енергия или на пасионарността на системата са били унищожени не само растенията и животните, но и същите тези индианци, чийто начин на живот и поведение са били неразбираеми и противни на носителите на пасионарността. [81, с. 89] Затова американците смятали за „диваци“ тези, чиято натурфилософия изпреварила собственото им развитие с 300 години. И в резултат от това индианците, които успели да се сдобият с екологична ниша в биоценозата, загивали заедно със своите по-малки братя, защото тях основателно ги разглеждали като съставна част от природата, подлежаща на преобразуване.

Щом индивидите с новия начин на мислене създадат новата етническа цялост, те издигат нов принцип на съвместен живот и нов императив на поведение: „Бъди такъв, какъвто трябва да бъдеш.“ Кралят е длъжен да се държи като крал, дружинникът — като дружинник, слугата — като слуга, защото без строгото йерархично подчинение новата система би се разпаднала при сблъсъка или с външен враг или със съплеменниците, които обикновено предпочитали стария ред на нещата.

На някого може да му се струва, че разликата между първия и втория принцип не е чак толкова голяма, но не е така. При формирането на динамичния етнос главната роля се изпълнява от категорията „дълг към колектива“, а не от „правото по рождение“, както било дотогава. Крал, който не съответствал на своето положение, трябвало да бъде отстранен или убит и заменен с достоен, лошият рицар — да бъде изгонен, лошият слуга — набит. Няма права, а има задължения, за които се полага възнаграждение. Отплатата е различна: понякога — пари (бенефиции), друг път — правото да се заеме изгодна длъжност, а в някои случаи — възможност властта да се сподели с владетеля, но така или иначе решаващият фактор за постигане на благополучие е деловият принцип, а не правото по рождение.

Обикновено нововъзникващата вътрешноетническа система е склонна към агресия, жертви на която стават съседите. Ако те са силни, системата се разбива, щом срещне тяхната съпротива, ако са слаби, системата тържествува и процесът на етногенезиса тръгва бързо. Но именно тук се крие опасността не толкова за индивидите от новия тип, колкото за принципа, който ги води към победа над съплеменниците и съседите. По-точно, самата победа е най-голямата опасност. Веднага щом по-голямата част от задачите се окажат решени, дългът започва да тежи на хората и на мястото на предишния принцип идва нов (трети): „Бъди самият себе си.“

Когато дружинникът иска да бъде не само оръженосец на княза, но и Ромуалд[13] или Бертран[14], монахът не чете просто текстовете от „Светото писание“ или не служи литургия, а коментира прочетеното, рискувайки да бъде обвинен в ерес, художникът се подписва под картината си, търговецът не търси просто нови търговски пътища, а учредява фирма на свое име, селянинът не само брани правата на общината, но и заявява: „Когато Адам орал, а Ева предяла, кой по това време бил знатен джентълмен?“, тогава се появява поколението, което къса оковите на императива на дълга, точно както преди това е пресечен пътя на правото по рождение.

На мястото на силата на дълга идва правото на силата, ограничено само от необходимостта да не се забравя, че съседът също е силен и не по-малко агресивен. Изпробването на силите между съседите, превърнали се от сътрудници в съперници, неизбежно води до кървави сблъсъци, усложнявани от раздразнението на основната маса хора, които са изостанали в развитието си и не желаят да бъдат обект на честолюбивите въжделения на представителите на новото поколение.

Натрупаният излишък от богатства и решението на неотложните външнополитически задачи освобождават известен брой хора от голяма част от задълженията им и тогава започва да нараства индивидуализмът, мълчаливо формулиран от колектива през този период като императива: „Бъди не само трибун, изпълняващ своите задължения, но и Гай Гракх[15], не само рицар, но и Пиер Баяр[16], не само член на Боярската дума[17], но и Василий Шуйски“[18], т.е. сега индивидуалните особености се проявяват дори повече, отколкото участието в обществените дела. А преди това тези хора са влагали всичките си сили да служат на делото, определяно от културната доминанта.

Обаче развитието на индивидуализма води до стълкновение между активните индивиди, което най-често е кърваво. Вътре в етноса или на равнището на суперетническата общност („културата“) възниква ожесточено съперничество, което поглъща силите, насочени дотогава за решаването на външните задачи. Например в Европа през XI–XIII в. пасионарността на „Християнския свят“ навлязла в акматичната фаза. В резултат от това отблъскването на маджарите, разгромът на норманите и реконкистата били заменени от войната между гуелфите и гибелините и кръстоносните походи, което се отразило твърде неблагоприятно на културата и дори на държавността. Войната между гуелфите и гибелините довела до гибелта на гордите рицари от династията Хохенщауфен[19] и до „авиньонското пленничество на папите“[20], т.е. до разпадането на империята и до унижението на църквата. Кръстоносните походи, т.е. първият опит за колониална експанзия, завършили с грандиозно поражение по всички направления. Йерусалимското кралство и Латинската империя изобщо изчезнали от картата на тогавашния свят, а Ливонският орден, макар и да оцелял, от плацдарм за натиск на европейското рицарство върху Изтока се превърнал в малко феодално владение на територия[21], която нито Литва, нито Русия оспорвали.

Най-често такъв „разцвет“ предизвиква реакция, т.е. възниква стремеж да се ограничат разприте и убийствата. За това допринася и обстоятелството, че представителите на поколението на индивидуалистите така ожесточено се изтребват един друг или загиват във външните войни, които ги примамват с богатата си плячка, че техният относителен брой неумолимо намалява. Наистина в акматичната фаза процесът на общото спадане на пасионарността е своеобразен. Периодите на подем се редуват с периоди на пасионарна депресия, когато равнището на пасионарното напрежение рязко се понижава, а след това отново настъпва период на нарастване. Но следващият подем вече не достига равнището на предишния.

Механизмът на тези редувания е разбираем: тъй като пасионариите в акматичната фаза са достатъчно много на брой, разпиляването на генофонда им е голямо. Техните законни, а в още по-голяма степен и незаконните им потомци извеждат системата от състоянието на разложение, в което тя изпада след смъртта на бащите и по-възрастните братя на бойното поле по време на междуособиците. Все пак обаче пасионарността общо взето намалява и в един момент запасът от нея вече не достига, за да бъде изведена системата от поредната депресия. Пасионарността започва устойчиво да спада и тази монотонност открива пътя към новата фаза на етногенезиса.

Пасивното мнозинство от членовете на етноса, на които им е дошло до гуша от честолюбивите стремежи на техните съграждани, формулират нов императив: „Великите ни омръзнаха!“ и задружно отказват да поддържат съплеменниците си, които желаят да бъдат герои. При тези условия пасионарността започва ускорено да намалява и социалното преустройство неизбежно изостава от потребностите, продиктувани от етническата доминанта.

Напрегнатото положение и доста значителният, макар и намаляващ запас от пасионарност, предизвикват стремежа към радикални решения. При това едни виждат идеала във връщането към „доброто старо време“ (акматичната фаза), а други — в цивилизования живот, който водят съседите (фазата на инерцията). Всички разбират, че трябва да се живее по друг начин, но всеки предпочита да принуди другия да живее като него, а не търси компромиса. Дивергенцията става неизбежна. Оцелелите пасионарии се присъединяват към едната или към другата групировка и по този начин се изтребват в гражданските войни, които се явяват неизбежен атрибут на фазата на упадъка.

Обаче, когато пасионариите за пореден път започнат взаимно да се изтребват, те остават толкова малко, че поради недостиг на сили и средства гражданската война не може да бъде продължена. И тогава един от тях — победилият — леко модифицира принципа на съвместния живот, като заявява: „Бъди като мен.“. Това означава: „Аз съм велик и ти (пряко обръщение към всеки) си длъжен да следваш моя пример, защото отказът да ми подражаваш е крамола или ерес; но ти не можеш и не смееш да ме надминеш, нито да се сравняваш с мен, защото това е крамола и дързост; и ти не смееш да не се стараеш да се оприличаваш с мен, защото това е лентяйство и в края на краищата също е крамола.“ А в наново организирания колектив няма място за крамоли, защото току-що отминалата епоха до такава степен е компрометирала насилието, че преобладаващото мнозинство предпочита каквато и да било регламентация, даваща надежда, че хората ще бъдат защитени от произвола на силните.

Понякога победителят и законодателят са реално съществуваща личност — например Октавиан Август и неговите приемници, но много често това е отвлечен идеал за човека, по когото хората трябва да се равняват и на когото трябва да подражават. И в единия, и в другия случай смисълът на нещата не се променя, а вариациите на съотношението между физическата и моралната принуда не са съществени за етнологичния анализ.

„Разцветът“ и ситуацията, следваща след него, която обикновено наричаме „цивилизация“, са различни фази, а не стадии на един и същ етап. Съгласно описания вече принцип, който трябва последователно да спазваме, фазата на развитието се определя от това дали преобладава поколението на индивидите с новата нагласа на поведение, което и наблюдаваме.

„Цивилизацията“ (като фазата на инерция в развитието) е време, което е благоприятно за натрупване на материална култура, уреждане на бита и заличаване на местните етнографски особености, наследени от миналите епохи. Това е времето, когато започва да преуспява трудолюбивият римски филистер — „златната посредственост“ на Октавиан Август. Типът на еснафа се среща във всички стадии на развитие на етноса, но в ранните стадии той е потиснат от рицарите и индивидуалистите, а във фазата на инерцията него го глезят, защото той не си вре носа навсякъде, не се стреми към нищо и е готов да почита господа, само да го оставят на мира.

Здравият „еснафски“ цинизъм следва неизбежно след размирна епоха. В Европа той е намерил словесен израз в принципа Cuius regio, eius religio (Чиято е областта, такава е и вярата[22]), когато католиците и протестантите престанали да се различават един от друг и това било най-висшето проявление на равнодушието. Във Византия такава „умора“ настъпила при Македонската династия и владетелите от рода Дука (XI в.). Тогава империята, защищавана от храбрите славянски варанги[23] и способните арменски офицери, богатеела, тлъстеела… и се отпуснала. В ислямската култура епохата на цивилизацията това са времената на Тимуридите, Сефевидите и Великите Моголи, в Китай — епохата на династиите Юан и Мин, в Рим — принципатът, увенчан с реформите на Диоклециан.

Както се вижда от краткото и доста непълно изброяване, явлението „цивилизация“ в описания от нас смисъл е присъщо на всички народи, които не са загинали до достигането на тази възраст.

На пръв поглед описаната система би трябвало да е максимално устойчива, но историческият опит показва тъкмо обратното. Пророк Даниил наподобил именно „цивилизованото“ царство на Навуходоносор на метален колос на глинени крака и този израз станал класически. Всички изброени по-горе „цивилизовани“ империи паднали с потресаваща лекота под ударите на малобройните и „изостанали“ врагове. За всеки отделен случай биха могли да се намерят специфични причини, но е очевидно, че има и нещо общо, което не бива да търсим на повърхността на явлението, защото причината е дълбоко в него. Да видим за какво става дума.

Всъщност в „Християнския свят“ нямало и помен от съгласие. Кралете пренебрегвали папските були. Феодалите се изпотрепвали един друг, като не обръщали внимание на обявения „Божи мир“, т.е. на декрета на Църквата за примирие. В градовете проповядвали манихеи-катари. В селата се спазвали езическите обреди. И всеки се борел за себе си, а не за провъзгласените и неоспорими принципи. Обаче това интегрирано множество с различни стремежи се оформило в една етнокултурна доминанта, която се проявила не вътре в суперетноса, а по неговите граници, в борбата с неверниците и схизматиците. В XVI–XVII в. отношението към обкръжението станало действено, но щом пасионарността на системата спаднала, настъпило поредното опростяване на тази система, което заличило временната граница. Водеща черта на стереотипа на поведение през XIX в. станала елементарната жажда за забогатяване, своеобразната вулгаризирана алчност.

Да си спомним как конкистадорите и корсарите рискували живота си, като само малцината оцелели се връщали у дома със злато, и то за да го пропилеят в кръчмите. През XIX в. избягвали риска и внасяли доходите си в банките. Войните на хугенотите с привържениците на Католическата лига били заменени с гласувания в парламента, а дуелите станали безопасни, защото се прекратявали при появата на първата капка кръв. Войните още през XVIII в. се превърнали в политически акции на управниците и засягали само военните. Стърн извършил своето знаменито пътешествие из Франция[24] в разгара на войната с Англия и на никого не минало през ума, че той — писателят и мислителят — има отношение към военните действия. Даже завоюването на Европа от Наполеон срещнало народна, т.е. неосъзната, импулсивна съпротива само в „изостаналите“ страни — Испания и Тирол, където все още били запазени средновековните традиции. А Русия, където пасионарността на системата все още била висока, удържала победа в 1812 г., въпреки че армията на Наполеон била три пъти по-многобройна.

Но спадналото равнище на пасионарност създало небивали възможности за организиране на дейността на слабо пасионарните и субпасионарните индивиди. В Европа се установили законност и ред, поддържани от обичаите, а не със сила. Благодарение на тях възникнали предпоставки за колониалното завладяване на цяла Америка, Австралия, Индия и Африка (с изключение на Абисиния), за икономическото подчиняване на Китай, Османската империя и Персия. Изключително се развила техническата цивилизация, основана на научните постижения, а изкуството и хуманитарните науки се смятали за необходим разкош, за който не било жалко да се похарчат малко пари. Накратко казано, на мястото на изчезналия Pax Romana се появил Pax Europica[25] с неговото отвъдокеанско продължение, като при това причината за разцвета на една или друга цивилизация било спадането на пасионарността — от нейната максимална степен до оптималната и до онзи прелом, след който започва движението към минималната й степен.

Тук ще прекъснем нашата разходка в миналото, защото съгласно поставеното в началото на изследването условие, обещахме да избягваме аберацията от близостта, заради която неотдавнашните събития изглеждат много по-значителни от отдавнашните, т.е. нарушава се мащабът, без който всяко изследване е безсмислено. При това има смисъл да се сравняват само аналогични величини, т.е. едни суперетнически системи с други суперетнически системи. Затова, докато представяхме нашата концепция, много пъти се позовавахме на примери от древността и близкоизточното средновековие и сега няма нужда да се повтаряме. Да преминем към по-подробното описание на фазите на етногенезиса, които образно нарекохме „възрастите на етноса“

Бележки

[1] Диадохи (гр.) — пълководците, приемници на Александър Македонски, които наследили империята му, като я разделили на отделни царства. Б.пр.

[2] Redictio ad absurdum (лат. „свеждане до абсурд“) — способ на доказване в логиката, при който условно се допуска положение, противоречащо на това, което трябва да се докаже, и се демонстрира, че това допускане води до абсурдно следствие; често означава също довеждане до такъв абсурд на грешна мисъл, при което грешката в нея става очевидна. Б.пр.

[3] По същество Карл Ясперс изтъква факт, който той възприема като поява на особен род хора, придобили способности интелектуално да се развиват, за разлика от другите, които са останали „примитиви“ на полуживотинско равнище. На практика той е доловил приликата на акматичните фази в различните етногенезиси, но е пренебрегнал историко-географското разнообразие на отделните региони. Б.а.

[4] Опричник (рус.) — член на „особената“ гвардия на Иван Грозни, неподвластна на закона, която насилвала и грабела населението. Б.пр.

[5] Михаил Юриевич Лермонтов. Песен за цар Иван Василиевич, младия опричник и храбрия търговец Калашников (1838). Б.пр.

[6] Макар да създава впечатление, че цитира думите на Иван Грозни от поемата на Лермонтов „Песен за цар Иван Василиевич…“, всъщност авторът преразказва със свои думи съответния откъс. Б.пр.

[7] Уделски (рус.) — присъщ на удел: област в Стара Рус, управлявана от княз-феодал до XVI в. Б.пр.

[8] Дружинник (рус.) — воин на служба в дружината на уделския княз през IX–XVI в. Б.пр.

[9] Смерд (рус.) — феодално зависим селянин в Стара Рус, Полша и сред полабските славяни през XI-XII в.; той имал имущество, плащал глоби, но юридически не бил пълноправен човек. Б.пр.

[10] Герои на Иван Гончаров от романа „Обломов“ (1859). Б.пр.

[11] Героиня на Антон Чехов от драмата „Вишнева градина“ (1903). Б.пр.

[12] Континуум — идеализиран модел на единното пространство-време във физиката. Б.пр.

[13] Св. Ромуалд от Равена бил аскетичен рицар, който основал няколко манастира, сред които и Кавалдоли близо до Арецо в Тоскана, люлка на един от първите ордени на „белите монаси“. Б.пр.

[14] Бертран дьо Борн бил доблестен рицар и провансалски трубадур, който възпял храбрите подвизи по време на феодалните смутове в края на XII и началото на XIII в., като прославил култа към юмрука и меча; към края на живота си станал монах. Б.пр.

[15] Гай Гракх бил римски трибун от знатен плебейски род; заедно с брат си Тиберий провеждал аграрни реформи, за да спре разоряването на селяните; предлагал на италийските съюзници да бъдат предоставени права на римски граждани; загинал в борбата с едрите земевладелци. Б.пр.

[16] Пиер Терай дьо Баяр бил синоним на „безстрашен и безукорен рицар“ през XVI в., каквото било и прозвището му. Б.пр.

[17] Боярска дума — висш съвет при княза (от 1547 г. при царя) в руската държава от X до началото на XVIII в., съставен от представители на феодалната аристокрация — боярите (болярите). Б.пр.

[18] Василий Иванович Шуйски бил руски болярин и цар (1606–1610), който стигнал до трона след активно участие в дворцовите борби срещу Борис Годунов и Лъжедмитрий I. Б.пр.

[19] След смъртта на Фридрих II Хохенщауфен в 1250 г. в Свещената Римска империя настъпило „голямото междуцарствие“. Б.пр.

[20] Под натиска на френските крале в продължение на близо 70 години (1305–1378, с прекъсване в 1367–1370) град Авиньон служил за папска резиденция и този период станал известен под името „авиньонското пленничество на папите“. Б.пр.

[21] Владенията на германския духовно-рицарски Ливонски орден, клон на Тевтонския орден в Ливония (1237–1561), се намирали на територията на днешна Северна Латвия и Южна Естония. Б.пр.

[22] Този принцип бил установен в 1555 г. със сключването на Аугсбургския религиозен мир, който сложил край на войната между протестантските князе в Германия и император Карл V. Б.пр.

[23] Варанги — чужденци, наети на военна служба. Б.а. (Терминът произлиза от самоназванието на шведските викинги — варягите, които често били наемани на военна служба във Византия. Б.пр.)

[24] Английският писател Лорънс Стърн е описал това свое пътуване в романа „Сантиментално пътешествие из Франция и Италия“ (Lourence Sterne. A Sentimental Journey Through France and Italy, by Mr. Yorick, 1768). Б.пр.

[25] Игра на думи: древните римляни гордо наричали реда, установен в завладените от тях страни „Римски мир“; по аналогия с него по-късно възникнали понятията „Европейски мир“, „Американски мир“ и т.н. Б.пр.