Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (39)

Пасионарното осиромашаване

По времето, когато „Изтокът“ на бившата империя кипял, „Западът“ неумолимо изстивал. В началото на V в. границата по реките Рейн и Дунав била пробита. В 402 г. вестготите (визиготите) проникнали в Италия, но били разбити при Верона. В 405 г. пълчищата на свевите, бургундите, вандалите и аланите нахлули в Италия, но на следващата година претърпели поражение край Флоренция и се предали. На тях им показали пътя към Галия, където франките и алеманите вече завладели бреговете на Рейн. Те разбили вандалите, но спасили себе си, а не Галия, която била опустошена. Галите не се защищавали, а само се молели. Кой можел да си представи, че това са потомците на героичните келти?! Същото станало и в Испания, където свевите решили да се заселят в Галисия, аланите — в Лузитания, а вандалите — в Бетика, която оттогава насетне започнала да се нарича Андалусия. В 410 г. готите превзели Рим, ограбили го, като пощадили само църквите. В 412 г. те завзели Южна Галия. В 419 г. изгонили вандалите от Испания в Африка и получили като отплата Андалусия. Бургундите се заселили по левия бряг на Рона, а алеманите — по левия бряг на Рейн. В 430–439 г. прогонените от Испания вандали завладели Африка, поддържани от маврите и нумидийците, а в 455 г. те превзели Рим и го подложили на безсмислено унищожение. В 449 г. англите, саксите и ютите навлезли в Британия, откъдето римляните извели своите легиони. Британските келти не се оказали много по-добри от галските и се оставили да ги пребият и завладеят.

В 476 г. херулите, които били на римска служба, взели властта в свои ръце и сложили формален край на Западната империя^[3]. След десет години било унищожено и последното островче на цивилизацията — Соасон, който бил завладян от дивите франки. Последният героичен римлянин — Сиагрий — загинал в неравна борба.

В 489 г. остготите (остроготите) напуснали бреговете на река Дунав и езерото Балатон, придвижили се към Италия и в 493 г. разбили онези германи, които я защищавали. А всички тези германи били подложени на въздействието на пасионарния тласък от I в.сл.Хр. и следователно се намирали във фазата на подем.

И ето кое е най-интересно. И Западната и Източната империя имали един социален строй, една религия и един противник — варварите, които подлагали на еднакво силен натиск и двете части на империята. Но Изтокът успял да се защити, а Западът рухнал, защото се намирал във фазата на обскурация. Ето до какво довело обновяването на етноса, постигнато със силите, които се появили у популацията в резултат от пасионарния тласък. Затова Рим бил защитаван от пришълци от Изтока — вандала Стилихон и полугота Аеций. На Запад не се срещали хора с такава психологическа нагласа, а на Изток те били прославени — от Велизарий до Алексий Мурзуфул и Йоан Кантакузин. Тази кратка бележка беше необходима, за да поясним колко страшна е загубата на пасионарност, без която е невъзможно етносът дори успешно да се защити. Та нали варварите били малобройни — например вандалите наброявали около 80 хиляди, от които воините били 16 хиляди. [227, с. 80] А те изпепелили Рим до основи! Земите, завладени от германите, дълго време се смятали за тежка загуба.

В VI в. Юстиниан предприел опит да възстанови Римската империя. Той успял да унищожи вандалското и остготското кралство и да разбие вестготите в Испания, но за успешното завършване на завоеванията на Константинопол не достигали нито пари, нито хора, нито идеи. За каква борба с готите можело да става дума, като у дома напирали славяните и персите, а на мястото на готите веднага дошли лангобардите, зад които стояли още по-свирепите франки! Оказало се, че на франките може да се въздейства по-добре с проповеди, отколкото с оръжие. Но за интелектуалния натиск са изключително важни ясното съзнание за целта и вътрешното единство, осигуряващо взаимопомощта между мисионерите. А такова вътрешно единство във Византия никога не е имало, дори след като се отървали от гностиците и неоплатониците. Лангобардите нахлули в Италия, която византийските пълководци отнели от остготите, в 568 г. Но лангобардите завладели само част от Италия. Така се установила границата между Византия и загубените земи, където се разположили германските кралства и където римските граждани се превърнали в покорени народи и потиснати класи.

И така, Великото преселение на народите е обяснимо — то е следствие от пасионарния тласък, който погубил даките и евреите, като ги заставил да се борят с Рим твърде рано, когато Рим все още разполагал със собствени сили, и който осигурил победата на християнските общини, създали Византия. Значи на Изток пасионарните потенциали били равни и затова империята успяла да се защити, а на Запад, където разликата в потенциалите била значителна, в цивилизованите области сякаш стихийно се стичали готи, вандали, бургунди, свеви, алани, лангобарди и франки. Те били малобройни, но пасионарни, т.е. всеки от тях мислел не само за своята кожа, но и за своето племе, за семейството си, за вожда, за славата и за бъдещето. Обитателите на горите край Балтийско море и на степите край Черно море завладели прекрасното крайбрежие на Средиземно море, но се оказало, че не са приспособени към новите условия. Те не умеели сами да поддържат стопанството, но като победители прибирали най-хубаво. Ала това не можело да стане без участието на местните жители. Затова варварските кралства в V–VI в. се превърнали в химерни цялости — от грабителски тип, но неустойчиви. В VII в. арабите покорили Африка и Испания, като срещнали съпротива само от планинските жители на Атлас и Астурия, т.е. там, където ландшафтите най-малко били подложени на влиянието на римската цивилизация. Там оцелели древните етноси — берберите и баските, които живеели в съгласие с природата. И природата на тяхната земя ги опазила от завоевателите.

Затова пък потомците на римските колонисти, които прахосали горите, за да строят разкошни вили и храмове, и създали в опустошените простори на Испания развито овцевъдство, а в южните предпланински местности на Атлас изпотъпкали с държавните табуни тънкия хумусен слой, който не се е възстановил и до днес, се оказали беззащитни пред жестоките завоеватели — както пред скандинавците от север, така и пред аварите от изток и пред мюсюлманите (арабо-берберите) от юг. Тези нещастни хора вече не очаквали избавление от Изток. През V–VII в. древните гърци и валахите (хората, говорещи на латински език, наричани още волохи или власи) престанали да гледат един на друг като на съотечественици. Историческата съдба или „силата на обстоятелствата“ ги завлякла на различни страни.

Отношението едни към други

Дълго време победителите (тевтоните) и покорените (валахите или власите) съществували съвместно, без да се сливат, но затова пък се ненавиждали и взаимно се презирали. От суперетнос Западна Европа се превърнала в зона на етнически контакти с всички отрицателни последствия. Всички варварски кралства, които възникнали на завоюваните земи, се разпаднали с потресаваща бързина, като отнесли със себе си културата на Рим и мъжеството на древните германи, което в VII в. се превърнало в свирепост и жестокост.^[4] При етническото изместване разрушителните процесите се ускоряват еднакво и за победените, и за победителите.

В същия този VIII в., когато Византия преживяла жесток вътрешен упадък, изразил се в иконоборството, а в Азия процъфтявали и се разширявали суперетносите, възникнали в VII в. — арабско-мюсюлманският, табгачският (в средновековен Китай) и тюркско-тибетският (тях можем да ги обединим по признаците на генезиса и територията), Западна Европа преживявала дълбоко разложение. Тя станала обект на експанзии. Арабите стигнали до Лоара, аварите разпрострели набезите си до Рейн, славяните завладели десния бряг на Елба и дори форсирали реката по долното течение. Системата на стопанството, наследена от Рим, напълно се разпаднала, така че на територията на Франция се възстановили девствените гори. [95, с. 39]

Това показва, че пасионарността е спаднала неимоверно, тъй като най-консервативната класа — селяните — намалила интензивността на обработката на земята до минимум, който позволявал на хората само да не умрат от глад. Кралете от династията на Меровингите още приживе били наречени „ленивите“, а членовете на техните отряди си съперничели кой ще прояви по-дивашка разюзданост и по-самоуверено ще потъпче традициите за вярност и дълг. Вредата от съвместяването на двата суперетноса била взаимна.

Някакъв опит да се въведе ред направили първите Каролинги — Пипин д’Ерстал, Карл Мартел и Пипин Къси, които преустановили натиска на арабите и влезли в съюз с римския папа. Техните усилия се увенчали със създаването на империята на Карл Велики, която се разпаднала още по времето на неговите внуци.

В тази империя всичко било внесено отвън. Идеологията взели от Византия, образованието получили от Ирландия, военната техника (рицарската конница) заимствали от аварите, медицината — от испанските араби и евреите. И всичко това, взето заедно, се нарича „Каролингското възраждане“.

В традиционната историография империята на Каролингите се разглежда като френска династия, като летоброенето на кралете започва от Карл Велики. Много по-основателна обаче е концепцията на Огюстен Тиери.

Според него Каролингите са господствали на територията на съвременна Франция само благодарение на грубата сила. Бретан, Аквитания, Прованс и Бургундия признавали тяхната власт единствено защото не можели да отстояват своята самостоятелност. И обратно, източните франки, предците на франконите^[5], били неразделно свързани с Каролингите. Оттук следва, че тази династия и етноса, който я поддържал — франките — би трябвало да отнесем към суперетноса на германите от епохата на Великото преселение на народите. И то си е така, и от тази гледна точка лесно можем да си обясним техните военни успехи.

На общия фон на спадащата пасионарност на германските преселници, които се смесили с потомците на гало-римляните, шепата членове на дружините, събрали се около Карл Мартел, Пипин Къси и Карл Велики, били сила, защото техните противници били още по-слаби. Каролингите отнели независимостта на Прованс (737–739 г.), на Аквитания (760–768 г.), на Ломбардия (774 г.), на Бавария (778 г.), на племето на саксите (797 г.), прогонили арабите от Барселона (801 г.) и победили аварите (802–803 г.). Но с изключение на последните две операции, всички останали били победи над своите — „германите биели германи“. А при наследниците на Карл Велики и тези успехи били сведени до нула — славяните завладели долините на Дунав и Елба, Испанската марка се отделила от империята, а самата империя се разпаднала на съставните си части.

И така, всъщност е по-справедливо да разглеждаме империята на Карл Велики не като начало на европейския средновековен суперетнос, а като край на инерцията на Великото преселение на народите.

Нарастването на системата обикновено създава инерция на развитието, която бавно се губи заради съпротивата на средата, в резултат от това низходящата част на кривата на етногенезиса е значително по-дълга от възходящата. Дори когато жизнената дейност на етноса спадне под оптималната, социалните институции продължават да съществуват и понякога надживяват етноса, който ги е създал. Така римското право било възприето в Западна Европа, макар Древният Рим и гордата Византия вече да били само спомен.

Етнологичната периодизация изобщо не съвпада със социално-икономическата. Раннофеодалните държави на територията на Галия възникнали в V–VI в., когато тази богата земя била поделена между нейните завоеватели — Меровингите, бургундите и бритите. Това значи, че възникването на феодалния строй по тези земи предхождал с цели четири века началото на френския етногенезис, следователно тези процеси не са свързани функционално. Освен това феодализмът, който възникнал в Галия, е от друг тип. [За подробности вж. 211]

Петте типа феодализъм съответстват на петте етнически региона, възникнали там в резултат от нахлуването на варварите. Франките стигнали в долината на Сена и Марна до „хармонично смесване на варварските и античните елементи“; бургундите — бивши федерати^[6] на Рим — отнели от местните жители една трета от сервите^[7], половината чифлици и две трети от нивите и, тъй като били ариани, дълго време не се сливали с местните жители; Прованс, където едни след други се сменяли вестготите, остготите и арабите, запазил толкова много традиции от античните градове, че „напомнял Византия“, а не „Западния свят“; Аквитания пък, където вестготите господствали по-малко от сто години (от 418 до 507 г.), рязко се отличавала и от съседния Прованс, и от франкските земи. Особено място заемал Бретан, т.е. древната Арморика, която в средата на V в. бритите с оръжие в ръка отнели от римляните и сетне я защищавали от франкската експанзия чак до 845 г., след което били основани самостоятелното кралство (херцогство) Бретан и отделната архиепископия Дол дьо Бретан.

Така през тъканта на социалното развитие прозират контурите на етногенетичните процеси.

Една аномалия

И ето, че стигнахме до вълнуващия проблем за съотношението между културата като идеологическа и техническа цялост и етноса като биосферно явление. Раннохристиянската култура (напълно конкретно понятие през разглеждания период — IV–VIII в.) обхванала не само цялата територия на бившата Римска империя, но и околните земи — Армения, отчасти Арабия, Абисиния, Германия и зеления остров Ерин. Съдбата на този остров е твърде забележителна.

Християнската традиция достигнала до келтите в 432–461 г. от Сирия и от Египет, а не от Рим. На зеления остров бедните монаси създали новата Тиваида само с тази разлика, че вместо в пещери, те се приютили в тръстикови колиби. При тях не възникнала пищна църковна йерархия, но влиянието на монасите сред народа било огромно. Тях нищо не ги свързвало с Рим. Дори Рождество Христово не се празнувало по Юлианския календар, а било свързано с определен ден от пролетта. До края на XI в. ирландските монаси били най-културните християни в Западна Европа и бранели своята независимост от римските папи, както и тяхното паство — от саксонските и норманските крале на Англия.

Следователно, като разглеждаме този сблъсък от гледна точка на историята на културата, практически сме длъжни да причислим келтите към раннохристиянската, т.е. византийската цялост, като един от нейните варианти. Там трябва да отнесем и „Каролингското възраждане“ и вестготска Испания. Това би било логично и последователно решение на проблема. Но всеки историк вижда, че то е недостатъчно и поради това — неудовлетворително. Пък и може ли да бъде иначе, ако не сме взели предвид, че носители на тази (както и на всяка друга) култура са хората, а на Земята няма човек без етнос и етнос — без родина, под която трябва да разбираме оригиналното и неповторимо съчетание, на ландшафти и геобиоценози.

Вече стана дума, че пасионарният тласък е засегнал само една ивица от Източна Европа и Близкия Изток — от Швеция до Палестина^[8]. Следователно келтите не са почувствали неговото въздействие и явно затова бритите, изоставени в 406–407 г. от римляните, загубили войната с пиктите и англосаксонците, които избили всички мъже-келти. Само западните области на Британия издържали дълго срещу жестокия враг. Келтите често преминавали в контранастъпление, печелели малки победи и дори се преселили на континента, като превърнали романизираната Арморика в келтски Бретан, независим от френските крале и враждебен към тях.

Другото келтско племе — скотите — още в римско време се прехвърлило от Ирландия в северната част на Британия и с честите си набези всявало ужас у бритите, които се подчинявали на Рим. Тази борба скотите продължили с англосаксонците и норманите чак до X в. С две думи келтите сякаш внезапно придобили сила. Но дали е толкова просто? Нека да видим.

Уелс, Корнуол, а още повече Ирландия били твърде слабо повлияни от римската култура. Те запазили своите племенни традиции и известен, относително малък запас от пасионарност, който останал у тях от епохата на завоеванията. Този запас не бил достатъчен Галия и Британия успешно да се противопоставят на римската и германската експанзия, но когато римляните и германите разпилели своята пасионарност, келтите уравновесили съотношението на силите, като културата, която те заимствали от Византия, нито увеличила, нито намалила техния потенциал. Затова пък тя им помогнала да определят етнопсихологическата си доминанта, която, макар и негативна, била действена: „Ние не сме германци и не щем да сме се метнали на тях.“ Това противопоставяне се оказало достатъчно Уелс да се съпротивлява на англичаните до 1283 г., а Ирландия — доста по-дълго, въпреки че традицията на византийската култура била напълно загубена.

Предложеното обяснение за келтската пасионарност не е окончателно. Възможно е в първите векове след Христа по бреговете на Атлантическия океан да е възникнал отделен пасионарен тласък, който е тръгнал от Ерин на юг през страната на баските, Атлас и Сахара до Гвинейския залив. Тогава са обясними и изблиците на активност у туарегите (Алморавидите) и берберите (Алмохадите), както и началото на разпространението на племената и народите банту. Но това е само работна хипотеза, която се нуждае от подробна проверка.

Вредите от младостта

Това, че младите народи в Европа се справили с разкапващия се Рим, заразили се от него с пороци и загинали, никак не е чудно. Странно е, когато етноси, навлизащи в акматичната фаза, загиват от ръцете на по-слаб противник. Очевидно всеки преход от една фаза в друга носи опасност за етноса. Както змията е беззащитна, докато си сменя кожата, така и етносът е безсилен, докато си „сменя душата“, т.е. докато си променя стереотипа на поведение и обществения императив.

Широко е разпространено мнението, че испанските конкистадори попаднали в Централна и Южна Америка на древна цивилизация и се разправили с нея. И всички, които обичат индианците, а авторът на тази книга също принадлежи към тях, оплакват ацтеките и инките като най-добрите представители на своята раса и носители на многовековна култура.

За щастие през последните години стана възможно да се установят някои важни етапи от американския етногенезис. Оказа се, че древните култури на индианците в Мексико и Перу са угаснали не много отдавна, но радикално. Олмеките, които живеели на брега на Мексиканския залив, изчезнали в VI в., като отстъпили мястото си на новодошлите тотонаки. Толтеките, създатели на културата в Анауак, основали своята държава около 720 г., но какво е било там преди това? В Перу през VIII–X в. изчезнали древните археологически култури Мочика и Тиауанако — разновидности на култура на етноса аймара от епохата преди инките. Заедно с археологическите изчезнали и етническите образувания, защото в Америка войните се водели за изтребване на противника. Известно изключение се оказали инките^[9], но тях още ги нямало. Тези древни етноси се отнасяли към инките и ацтеките, тъй както римляните — към французите и испанците, които получили в наследство от римляните част от традициите на езиковата култура, част от генофонда, руините на градовете и откъслечни знания. Но те не били римляни. Също такива нови етноси станали след своето преселение ацтеките и инките.

Но в IX–X в. французите, провансалците, испанците (в Астурия), немците, ломбардците и пиемонтците вече започнали да се формират като етноси от нов тип, а в Америка „Великото преселение на народите“ още не било започнало.

Едва в XI в., ако се вярва на легендата, в южната част на Перу се появили първите инки — Манко Капак и Мама Окльо, и пак тогава, около 1068 г., предците на инките пресекли Рио Гранде и се придвижили заедно е другите племена на юг. В XII в. чичимеките (букв. „диваците“) покорили остатъците от толтеките, чиято културна традиция се прекъснала, също както римската — в Галия и Испания. Едва в XIV в. ацтеките основали Теночтитлан (1325 г.) и възприели остатъците от културата на толтеките. В същия този XIV в. Инка Виракоча създал империята, която завоювали испанците, но историчността на Виракоча е под съмнение. Едва в 1437 г. Инка Пачакути победил племето чанка, достойните противници на инките, екзекутирал техния предводител и принудил остатъците от този етнос да избягат в селвата на Амазония, където ги чакала сигурна смърт^[10]. След това той завладял престола, екзекутирал учените, които познавали историята на инките, забранил изучаването на писмеността и създал нещо като нравствена полиция, като по този начин утвърдил цивилизацията на инките. Той бил съвременник на Жана д’Арк, Ян Хус, Петрарка и Джото. А по своето място в етногенезиса или спрямо възрастта на етноса Виракоча е еквивалентен на Карл Велики, а Пачакути — на Людовик (Луи) Благочестиви и Лотар, които дарили на подивялата Европа „Каролингското възраждане“, образоваността и творческата мисъл.

Приемникът на Пачакути — Инка Тупак Юпанки — покорил в 1476 г. държавата Чимор (дн. Еквадор) и въвел режим на жестока експлоатация на индианците чиму, като ги заставил да обработват държавните ниви, а през зимата да строят пътища в Андите. Няма никакво съмнение, че този, който симпатизира на индианците, трябва да ненавижда инките; това е толкова логично.

В същия този XV в., когато в Италия настъпила епохата на Възраждането, царят на ацтеките Ицкоатъл (1420–1440) и неговият съветник, мислителят Тлакаелел, възродили културата на толтеките. Ицкоатъл и приемникът му Монтесума I (1440–1468) завоювали Анауак (Южно Мексико), а Тлакаелел въвел „култа към цветята“, т.е. човешките жертвоприношения заради избавлението на Земята от бъдещата катастрофа. Това било убийство заради убийството, злото в най-чист вид.

Индианците се защищавали както можели. Хуастеките и тараските разбили ацтеките, които се опитвали да отвлекат юноши от тях, за да ги принесат в жертва. Арауканите отблъснали войските на инките, които се появили с оръжие в ръка да насаждат своята цивилизация. Полузаконният син на Инка Тупак Юпанки (от наложница-индианка) Атауалпа бил използван от вождовете на племената, живеещи около Кито (Еквадор), срещу законния наследник Уаскар. В 1527 г. въстаниците победили и избили всички инки, които се предали в плен. Особено жестоко измъчвали жените и децата. Малцина от инките оцелели. В този трагичен момент се появили испанците. В 1532 г. Писаро пленил Атауалпа, разграбил богатствата на храмовете, присвоил откупа, екзекутирал пленника… и никой не си мръднал пръста да го защити.

А всъщност имало ли изобщо кой да се застъпи за него? За инките той бил тиранин и предател, за индианците — издънка на потисниците-инки. А когато последният Велик Инка — Манко II, синът на Уайна Капак — призовал индианците да се вдигнат на освободителна война, го последвали малцина, за разгрома на които били достатъчни няколкостотинте испанци от отряда на Алмагро (1535 г.)

Със същата лекота била сломена и държавата на индианците муиска в съвременна Колумбия. Тя била същото това „Елдорадо“, към което се стремели и за което бленували алчните конкистадори. Щастието се паднало в 1536 г. на Гонсало Хименес де Кесада, който срещнал твърде слаба съпротива от страна на индианците муиска. Оказва се, че те също били сравнително нов етнос, защото едва в началото на II хил.сл.Хр. изчезнали древните култури в Северните Анди, когато нахлулите от север племена изтребили местните жители. [19, с. 196-197] Новите победители — испанците — заварили в тази страна такова издевателство на висшите съсловия над нисшите, че самите те не могли да възпроизведат и половината от него. Например индианец, погледнал към муиска от по-висок ранг, хвърляли в подземно езеро, което гъмжало от отровни змии. И нещастникът бил принуден да плува, докато го ухапела някоя от тях. А да се обръщаш към по-висшестоящия по работа се разрешавало само ако седиш обърнат с гръб към него и пъхнал лицето си между свитите си колене. Така че е ясно защо индианците изобщо не си дали труда да защищават своите управници от испанците. Затова пък южните араукани проявили такава доблест, че конкистадорът Педро де Валдивия загинал в 1553 или 1554 г. и целият му отряд бил унищожен. В 1598 г. арауканите изтласкали испанците оттатък реката Био-Био, а в 1744 г. Испания признала Араукания за независима държава и приела нейния посланик в Сантяго де Чили. Но арауканите не били „цивилизован“ народ. Те пазели древните традиции. Това означава, че не били засегнати нито от пасионарния тласък през XIII в., нито от „Великото преселение на народите“ в Америка през XII в. Защото в ранните стадии на етногенезиса етносът е също толкова слаб, както и в крайните.

Така Ернандо Кортес, който в 1521 г. предвождал хиляда испанци, победил трийсетте хиляди храбри ацтеки на Куаутемок, защото тотонаките и чичимеките от Тласкала му предоставили петдесет хиляди воини, за да бъде унищожена хегемонията на ацтеките. Индианците съзнателно предпочели испанците, които възприемали като едно от равните на тях племена. Може би те сбъркали, защото инквизицията, която испанците докарали в Америка, била учреждение, за което трудно може да се каже добра дума. Но пък можело и да не попаднеш пред нейния съд, защото по замисъл инквизицията била създадена за отбрана, а не за нападение.

Нека да поясним. В 1529 г. турците завладели Алжир. Бреговата линия на Испания била открита за десант на мюсюлманите, а във вътрешността на страната живеели много мориски^[11] и евреи, които мечтаели за такава възможност. Като основателно се съмнявало в лоялността на друговерците, испанското правителство им забранило да заемат военни и граждански длъжности, но не можело да ги спре да си сменят вярата. Тъй като покръстеният мавър или евреин получавал правото да прави кариера наравно с испанците, то мнозина приемали кръщението привидно и продължавали да спазват обредите на старата вяра. Инквизицията разкривала именно тези лицемери и ги наказвала за вероотстъпничеството. Значи, за да си нямаш работа с трибунала, било достатъчно просто да не приемаш католицизма.

В Америка инквизицията наказвала строго за извършването на жертвоприношения, особено за убийството на деца. Това, разбира се, било насилие над съвестта на индианците, но нали било жалко за децата. Индианецът, който се откажел да принася жертви, можел да бъде спокоен за живота си. Но от ацтеките било много по-трудно да се отърве човек. Те влачели в теокалите — „Жилищата на бога“ — всекиго, който попаднел в плен. И колкото по-мъдър, храбър и красив бил пленникът, толкова по голям шанс имал да попадне под обсидиановия нож. Затова испанците успели да се задържат в Америка цели триста години.

Ако разгледаме историята на Европа и Америка от диахронична гледна точка, ще видим, че и Америка имала своето „Велико преселение“ и там „загинала античната култура“, но пасионарният тласък, който предизвикал нов взрив на етногенезис, възникнал петстотин години по-късно — в XIII в. Като създали своите империи, ацтеките и инките били такива завоеватели за местното население, каквито били англосаксонците за келтите и франките за гало-римляните. Следователно в началото на XVI в. ацтеките и инките преживявали тази възраст, на която били французите, испанците и италианците през X в. А това е епохата на дезинтеграция на европейската култура, наследена от Рим, и намаляването на възможностите за съпротива на външните удари! Маджарите, берберите и норманите разграбвали Каролингската империя и англосаксонските кралства толкова успешно, колкото в XVI в. испанците и португалците — своите бъдещи колонии. Явно нахлуването на испанците заварило ацтеките и инките в преломен момент на растеж по време на прехода от динамичната фаза на подем към акматичната фаза на разцвет, който не настъпил заради външната намеса. (Вж. табл. 4)

Но веднага щом испанците се натъкнали на индиански племена в стабилни фази на етногенезиса, те били разбити и преминали в отбрана. Нещо повече, в XVIII в. команчите започнали да изтикват испанците оттатък Рио Гранде, а семинолите завоювали Флорида, в която испанците по-рано се били настанили. В Мексико и в Андите метисизацията на испанците с индианците протичало толкова интензивно при голямо пасионарно напрежение и в двете етнически съставки, че възникнали нови етноси, които се сдобили с независимост в 1810–1822 г. На мястото на испанските колонии възникнала Анти-Испания и тя успяла да покори индианските етноси в Юкатан, Чили, Патагония и Огнена Земя, което не било по силите на конкистадорите. Прекъснатият процес се възобновил, но само там, където той протичал до XVI в. В Северна Америка на мястото на индианските суперетноси се създала зона на контакти между етносите, преселили се от Европа и Африка.

Северна Америка била населена от относително древни етноси, завърнали се към хомеостазиса. Изключение правели само ирокезите, които малко преди появата на европейците проникнали в областта на Великите езера от запад [вж. 1, с. 172]^[12], и атабаските, които живеели в подножието на Кордилерите. Само атабаските били резултат от етногенетичен взрив и участници във „Великото преселение на народите“ в Америка.

Някъде в XII в. част от тях изтласкали ескимосите в тундрата, а друга част се придвижили в Аризона. Обаче на юг те не успели да създадат могъща държава, защото просторите на прерията не били достъпни на пеши ловци. Атабаските, както и техните източни съседи — команчите, се настанили по бреговете на речните долини, където храната била малко и населението престанало да нараства. Но щом конете, докарани от испанците в Америка, избягали в прерията и подивели, като се превърнали в стада от мустанги, степните индианци усвоили отглеждането на конете и племената навахо и апачи се прославили в целия свят.

Но било късно. Скуотърите^[13], траперите и каубоите, потомци на първите колонисти, които успели да се приспособят към Новия свят, „задушили“ индианците със своя брой и техниката си. Ето още един пример за прекъснат етногенезис, но за разлика от южния вариант в Северна Америка този процес не се възобновил. Испанците не били расисти и смесените бракове не ги шокирали. Затова пък англосаксонците, особено жените, бойкотирали „мъжете на скуо“ (т.е. женените за индианки), и ги прогонвали от обществото, а техните съпрузи се ръководели от правилото „Добрият индианец е мъртвият индианец“. Трагедията на северноамериканските индианци завършила през 70-те години на XIX в. с клането, наречено „войната с индианците“. След него индианските етноси в САЩ се запазили само като реликти.

Възвърнатата младост

Испания безпрепятствено владеела колониите в Южна Америка, докато изглеждала непобедима за покорените народи. Ала щом Наполеон арестувал в 1808 г. кралското семейство в Байон, поставил на престола в Мадрид брат си Жозеф Бонапарт и започнал война срещу испанците, които се опитали да защитят традициите и независимостта на родината си, колониите се откъснали от ярема. От 1810 до 1821–1822 г. Испания се опитвала да усмири въстаниците, но не успяла. Само някои индиански племена поддържали колониалния режим, и то защото мразели въстаналите креоли повече от далечните испанци. Нека съсредоточим вниманието си върху Мексико, където възстановяването на прекъснатия от испанското завоевание процес на етногенезис протекъл най-нагледно.

В XVI в. испанците и индианците бързо се смесили и изглеждало, че в Мексико възниква местен вариант на испанския етнос, но станало обратното — в края на XVIII в. вместо две етнически групи се създали четири, които взаимно се ненавиждали. Някои изследователи предполагат, че това разделение е резултат от лошата работа на местната администрация, но очевидно причините са по-дълбоки — контактът станал на суперетническо равнище с всички произтичащи от това последици.

Висшата социална прослойка, която съсредоточавала в своите ръце всички най-високи длъжности и търговията, се състояла от хора, родом от Испания, които били наричани „гачупини“, т.е. тези, които носят шпори. [164, с. 193] Те били малко на брой и отношението към тях било отрицателно. Но гачупините държали в ръцете си армията и духовенството, което осигурявало достатъчно надеждно привилегиите им. На едно стъпало по-ниско в социалната йерархия стояли креолите, т.е. родените в Мексико потомци на конкистадорите (около един милион души), често с примес на индианска кръв. Те били богати собственици на хасиенди, където работели индианците. Креолите живели в разкош и безделие, като запазвали верността си към краля и църквата и ненавиждали бюрократите-гачупини.

В началото на XIX в. сред креолите се появили пасионарни индивиди, зажаднели да изразходват силите си. Те четели френска литература и придобили цел в живота си, която довела мнозина от тях до жестока смърт.

Три-четири милиона индианци работели в хасиендите като пеони (ратаи) или в рудниците, или живеели в своите села, управлявани от касиците (вождовете). В XVI в. тяхното положение се подобрило, защото изискванията на испанските чиновници не превишавали тези на ацтекските им колеги, а и не се налагало да отдават децата си в жертва на Уицилопочтли^[14]. Но през XVII–XVIII в. земеделците-креоли започнали да посягат на земите на индианските племена, а чиновниците-гачупини ги защищавали лошо. [164, с. 102-103]

Монасите покръстили мнозина от индианците в католицизма, но отношението към новата вяра било толкова повърхностно, че индианците запазили своите обичаи и своите идоли. В училищата обаче индианските деца показвали по-големи способности от испанските и се случило така, че потомците на ацтеките станали учители и преподавали на потомците на конкистадорите латински език и католическо богословие. [164, с. 97]

Но най-лошо от всички живеели два милиона метиси, които се появили от смесените бракове през XVI в. С повишаването на културното равнище креолите ги откъсвали от своята среда, а гачупините им забранявали да живеят сред индианците, за да не ги подстрекават към въстания. За метисите имало две възможности — или да се заловят за най-тежката работа, или да станат разбойници, но срещу тях била организирана отделна полиция, която ги избивала без съд и присъда. [164, с. 123] Ала броят им, както и пасионарното напрежение нараствали, защото те били носители на гените на конкистадорите и ацтеките. Затова те не загинали, а се обособили в отделна субетническа група, която имала перспективи за развитие.

И така, в началото на XIX в. Мексико се върнало във фазата на подем, прекъсната през XVI в. със завоеванието на Ернан Кортес. В 1808 г. всички тези етнически групи започнали борба с гачупините и помежду си, защото взаимно се ненавиждали. Само в едно били единодушни — всички наричали себе си американци, но по останалите въпроси между тях нямало съгласие. Затова първите индиански въстания в 1810–1817 г., оглавявани от свещениците Мигел Идалго-и-Костиля и Хосе Мария Морелос-и-Павон, били разгромени от редовната армия, където офицери били креолите, а войници — метисите и мулатите. Но в 1821 г. полковник Агустин де Итурбиде, креол с примес на индианска кръв, се присъединил към привържениците на независимостта и изтласкал испанските войски от Мексико. Гачупините слезли от историческата сцена, но тяхното място заели мексиканските консерватори, към които принадлежал и самият Итурбиде.

След това разположението на силите било следното. Консерваторите се опирали на духовенството и армията; това били преди всичко креоли, потомци на испанците. Умерените либерали — друга част от креолите — искали да създадат либерална парламентарна република, като запазят своите имения; крайните либерали — метисите — били врагове и на църквата, и на армията; индианците пък искали белите да се махнат и да ги оставят на мира. Гражданските войни и превратите продължили до 1920 г. и завършили с победата на метисите, които възприели социалните институции на индианците — системата на касиците. Индианците като етнос не могли да победят, защото не представлявали цялост. Всъщност всяко племе било отделен етнос. Затова индианските пасионарии като Бенито Пабло Хуарес например, който по рождение и възпитание бил сапотек и получил висше образование, се присъединили към метисите (крайните либерали) и успели да надделеят над френската редовна армия.

Американските дипломати се присмивали на Мексико, като казвали, че в тази страна никой не може да въведе ред. Но в края на акматичната фаза техните английски предци също предизвикали войната между Червената и Бялата роза. Мексико просто преживяло тази фаза със закъснение от три века.

Пасионарното „прегряване“ обикновено отнася в небитието много ценни паметници на изкуството и елементи на културата. Мексико не е изключение. Разкошни храмове с прекрасни скулптури били разрушени по време на всеки пронунсиаменто^[15], протичащ с жестокост, надминаваща европейското средновековие. Метисите били врагове на всичко европейско, включително и на католицизма. Индианците били набожни, но те имали нужда от църкви, а не от духовенството. Те идвали в храмовете по време на своите празници, украсявали статуите на светците с гирлянди от цветя като древните идоли и танцували пред тях като пред боговете. В защита на духовенството се надигнали креолите, които създали в 1926–1927 г. отрядите „кристерос“. Техният метеж обаче бил жестоко потушен, като пострадали много невинни селяни.

И така, като завоювали Мексико, испанците оказали огромно въздействие върху елементите на материалната култура и идеологията на живеещите там етноси — научили ги да употребяват желязото, изменили флората и фауната, докарали на американския континент конете, кравите, овцете, свинете, гроздето, маслиновите дървета, католицизма и т.н. Но етногенезисът отново поел по своя път.

По-правилно е да разглеждаме 300-годишния период на испанско господство като криволица в кривата на етногенезиса. Какво ще стане по-нататък, не смеем да предвиждаме, тъй като акматичната фаза на етногенезиса в Латинска Америка още не е завършила, а прогнози могат да се правят само тогава, когато е изяснена общата закономерност на явлението.