Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Этногенез и биосфера Земли, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2010)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010)
Допълнителна корекция
NomaD (2018)

Можете да закупите хартиеното издание на книгата от книжарница „Сталкер“.

 

 

Издание:

Лев Гумильов. Етногенезисът и биосферата на Земята

Руска. Първо издание

 

Превод от руски, предговор, бележки и показалци: Милан Асадуров, 2007

Корица и оформление: Сталкер ООД, 2007

Коректор: Маргарита Асадурова

 

Дадена за печат: април 2007

Излязла от печат: май 2007

Печатни коли: 42. Формат: 60×90/16

Печат: Вулкан-4

ИК „Сталкер“, Варна, 2007

ISBN 978-954-8196-20-1

 

Л. Н. Гумилев. Этногенез и биосфера Земли (1976, 1989)

Под ред. д.г.н. проф. В. С. Жекулина. 2 изд. испр. и доп. Л.: Изд-во ЛГУ. 1989.

 

Russian text of Lev Gumilevs Work Copyright 2005 by Margarita Novgorodova

The rights for the Bulgarian edition are acquired via FTM Agency. Ltd. Russia, 2007.

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

6. Етнически стереотип на поведение

Различието като принцип

Всеки етнос има своя собствена вътрешна структура и свой неповторим стереотип на поведение. Понякога структурата и стереотипът на поведение на етноса се променят от поколение на поколение. Това показва, че етносът се развива, а етногенезисът не затихва. Понякога структурата на етноса е стабилна, защото новото поколение възпроизвежда жизнения цикъл на предшестващото. Такива етноси могат да бъдат наречени персистентни[1], т.е. надживяващи себе си, но за това ще стане дума по-нататък, а засега трябва да уточним смисъла на понятието „структура“, употребявано по отношение на стереотипа на поведение, независимо от степента на стабилност и характера на изменението.

Структурата на етническия стереотип на поведение е строго определена норма на отношения: а) между колективите и индивидите; б) между самите индивиди; в) между вътрешноетническите групи; г) между етноса и неговите вътрешноетнически групи. Тези норми са своеобразни във всеки конкретен случай, променят се ту бързо, ту много бавно, съществуват негласно във всички области на живота и бита, във всеки етнос и във всяка отделна епоха се възприемат като единствено възможния начин на съвместен живот, затова те изобщо не са тежки и мъчителни за членовете на етноса. Щом влезе в съприкосновение с друга норма на поведение в друг етнос, всеки член на дадения етнос се учудва, обърква се и се опитва да разкаже на своите съплеменници за чудатостите на другия народ. Всъщност точно на тези разкази се крепи етнографията, която е толкова древна наука, колкото междуетническите връзки. Разликата между нейното първично състояние и научното обобщение е само в широтата на обхвата и систематизацията на сведенията, а и в това, че етнографът не се шокира от обичаите и обредите на другите етноси.

Да поясним мисълта си с няколко примера. След посещението си в Олбия[2] древният атинянин възмутен разказвал, че скитите нямат домове, а по време на празниците си пият, докато паднат в безсъзнание. Скитите пък, като гледали вакханалиите[3] на гърците, чувствали такава погнуса, че веднъж, като видели своя цар, гостуващ в Олбия, с венец на главата и тирс[4] в ръка да участва в процесията на ликуващите елини, го убили. Юдеите ненавиждали римляните за това, че ядат свинско месо, а римляните смятали обрязването за противоестествен обичай. Рицарите, завладели Палестина, се възмущавали от арабския обичай на многоженството, а арабите смятали френските дами за безсрамни, защото ходели с открити лица и т.н. Такива примери има безброй.

Етнографската наука преодоляла тази първична непосредственост и въвела системния принцип в наблюденията като действаща норма на взаимоотношения на индивидите. Тази норма определя взаимоотношенията както между самите индивиди, така и между индивидите и колективите като цяло. Като пример ще вземем най-простия случай на брачно-сексуални отношения. Грубо казано, формите на такива отношения са много разнообразни: от моногамното семейство до пълната свобода на половите отношения. Например у едни древни народи наивността на девойката при бракосъчетанието била задължителна, а у други било прието тя предварително да се обучи в изкуството на любовта. Понякога разводът е лек, понякога труден, а в някои случаи изобщо е невъзможен. У едни народи, когато жените си лягат с чужди мъже, ги наказват за съпружеска невярност, а у други поощряват това (например уйгурите в оазиса Хами, както вече споменахме, така свикнали да преотстъпват жените си на преминаващите търговци, че дори след като забогатели покрай покровителството на Чингисидите, не искали да се откажат от този обичай, който изглеждал срамен на съседите им).

Точно по същия начин можем да анализираме и начините, по които се възприема чувството за дълг. Във феодална Англия или Франция васалът бил длъжен да служи на сюзерена само когато получава бенефиций[5] („работна заплата“), ако му го отнемели, той имал право да премине към друг сюзерен (например към испанския крал). За измяна се смятало само преминаването към сюзерен от друга вяра, например мюсюлманската, но практически това ставало толкова често, че възникнал специален термин — ренегат.

Обратно, в Рим или в Гърция поемането на обществени задължения не се съпровождало с възнаграждение, а било дълг на гражданина на полиса. Между другото, тези граждани натрупвали такива богатства, докато служели на обществото, че практически многократно възнаграждавали труда си.

Силата на етническия стереотип на поведение е огромна, защото членовете на етноса го възприемат като единствено достойния, а всички останали — като „диващина“. Точно затова европейските колонизатори наричали индийците, африканците, монголите и дори руснаците диваци, макар те да имали право да кажат същото за англичаните. Китайското високомерие било още по безапелационно. Ето примерно какво се казва в географската справка от епохата Мин за Франция: „Намира се край югозападното море… В 1518 г. кралят й изпрати посланик с дарове от всички краища на страната и молба да признаем неговото кралство.“ [29, с. 638]

Свойството на стереотипа на поведение да се променя

Стереотипът на поведение на етноса е толкова динамичен, колкото и самият етнос. Обредите, обичаите и нормите на взаимоотношенията се променят ту бавно и постепенно, ту много бързо. Да вземем например Англия. Нима можем да разпознаем потомъка на свирепия саксонец, убивал келтските деца, във веселия бракониер Робин Худ или в стрелеца от „Белия отряд“[6], а неговия пряк потомък — в моряка-корсар Франсис Дрейк или във войника с „железните хълбоци“[7] на Кромуел? А техният наследник, чиновникът от лондонското Сити, ту е прецизен и предвзет през Викторианската епоха, ту — дългокос декадент и наркоман в XX в. А нали Англия винаги е била консервативна страна. Какво да кажем тогава за другите етноси, чийто облик се влияе не само от вътрешното развитие, но и от външните въздействия — културните заемки, завоеванията, които влекат след себе си принудителни промени в обичаите, и накрая, икономическия натиск, който принуждава хората да си сменят занаята и насилствено регулира потребностите на етноса?[8]

Като говорим за стереотипа на поведение на етноса, винаги трябва да посочваме епохата, за която става дума. И не бива да мислим, че т.нар. „диви“ и „примитивни“ племена са „по-консервативни“, отколкото цивилизованите нации. Това мнение е възникнало само защото индианските, африканските и сибирските народи били слабо изучени. Достатъчно било в Канада да се организира продажбата на водка, а на Таити — на консерви, и тутакси бил променен стереотипът на поведение на дакота и полинезийците, при това промените много рядко били за добро. Обаче във всеки от случаите промените вървели по свой път, на база на вече формиралите се навици и представи. В това се крие неповторимостта на всеки етногенезисен процес и това е причината процесите на етногенезиса никога да не копират един от друг. Наистина и в този случай има закономерност, само трябва човек да умее да я открие.

Могат да бъдат посочени безкрайно много примери, включително и по отношение на стандартите на поведение, отнасящи се до юридическите, икономическите, социалните, битовите, религиозните и останалите взаимоотношения, колкото и сложни да са те, което е основен принцип на поддържане на вътрешната етническа структура. От гледна точка на хуманитарните науки описаното явление е известно като традиция и промяна на социалните отношения, а от гледна точка на естествените науки също толкова закономерно то се определя като стереотип на поведение, вариращ в локалните зони и във вътрешновидовите популации. Втората гледна точка, макар и да изглежда необичайна, както ще видим, е плодотворна.

И така, етносът е колектив от индивиди, които отделят себе си от всички останали колективи. Етносът е повече или по-малко устойчив, макар че възниква и изчезва в историческо време. Няма нито един реален признак за определяне на етноса, приложим към всички известни нам случаи. Езикът, произходът, обичаите, материалната култура, идеологията понякога са определящи, а понякога — не. Можем да извадим пред скоби само признанието на всеки индивид: „Ние сме такива, а всички останали са други!“. Доколкото това явление е универсално, можем да предположим, че то отразява някаква физическа или биологична реалност, която за нас е търсената величина. Тази „величина“ може да бъде разтълкувана само като анализираме възникването и изчезването на етносите и установим принципните различия между тях. За да разкрием тези различия, трябва последователно да опишем стереотипа на поведение на един или друг етнос. Но трябва да помним, че поведението на етноса се променя в зависимост от неговата възраст, която е удобно да пресмятаме от появата на този етнос на историческата сцена. Затова се налага да въведем в анализа начина на фиксиране на етнодинамиката, за да преминем към определяне на понятието етнос на второ приближение. Този начин е психологическият момент, от една страна, присъщ на всички хора без изключение, а от друга страна — достатъчно многовариантен, за да служи за индикатор на етническата динамика: отношението на етноса като цялост към категорията време.

Етносът и четирите начина за възприемане на времето

Какво е това „време“ никой не знае. Обаче хората са се научили да го измерват. Дори и най-примитивните народи, които нямат потребност от линейно отчитане на времето от някоя условна дата насам („от основаването на Рим“, „от Сътворението на света“, „след Рождество Христово“, „от Хиджра“, т.е. от бягството ма Мохамед от Мека в Медина и т.н.), различават деня от нощта, годишните времена, „живата хронология“ по датите на собствения си живот и накрая цикличността — седмица, месец, дванадесет години, където всяка година носи името на животно (тюркско-монголския календар). По данни от сравнителната етнография линейното отчитане на времето се появява тогава, когато етносът започва да усеща своята история не като изключително явление, а във връзка с историята на съседните страни. А с натрупване на знанията в съзнанието на хората времето започва да се дели на отделни части, т.е. на епохи, които са твърде неравни по продължителност, но са еквивалентни по наситеност със събития. Тук категорията „време“ влиза в досег с категорията „сила“ — причината, предизвикваща ускорението, и в частния случай историческия процес. [83, с. 143-157]

Разнообразието от системи за отчитане на времето показва, че то отговаря на сериозните промени в етнопсихологията, които пък, от своя страна, се определят от смяната на възрастта на етноса. За нашите цели е важна не тази или онази система за отчитане на времето, а различията в понятията минало, настояще и бъдеще.

Когато етническата общност навлиза в първия творчески период от своето формиране, водещата част от нейното население, която тласка цялата система по пътя на етническото развитие, натрупва материални и идейни ценности. Това натрупване в областта на етиката става „императив“ и по отношение на времето се трансформира в усещане, което можем да наречем „пасеизъм“. Смисълът му е в това, че всеки активен строител на етническата цялост чувства себе си продължител на делото на предците, към което той добавя още нещо: още една победа, още една сграда, още един ръкопис, още един изкован меч. Това „още“ показва, че миналото всъщност не е отминало, то е в човека и затова към него си заслужавала бъде прибавено нещо ново, защото по този начин, чрез това натрупване, миналото се придвижва напред. Всяка изживяна минута се възприема като увеличаване на съществуващото минало (Passe existente).

Резултат от този начин на възприемане на времето са подвизите на героите, доброволно отдали живота си за отечеството: спартанският цар Леонид — при Термопилите, консулът Марк Атилий Регул — край Картаген, Роланд — в Ронсевалската клисура, като в случая това се отнася в еднаква степен и за историческия бретонски маркграф и за литературния герой от знаменитата „Песен за Роланд“. Такива били богатирите-монаси Александър Пересвет и Роман Ослябя, послушници на Сергий Радонежки, загинали на Куликовското поле, и кераитският юначага Хадах Бахатур, увлякъл след себе си воините на Чингис хан, за да даде възможност на „своя природен хан“ да се скрие. 1123, с. 104] Европейците с такъв начин на мислене съграждат готически катедрали, без да увековечават своите имена, индусите изрязват удивителни статуи в храмовете си в пещерите, египтяните строят гробници, полинезийците откриват за съплеменниците си Америка и докарват оттам кумара[9] (сладкия картоф). За всички тях е характерно, че не проявяват личен интерес. Те като че ли обичат своето дело повече от себе си. Но това не е алтруизъм: предметът на тяхната любов е в тях самите, макар и да не е само в тях. Те се чувстват не само наследници на велики традиции, но и част от тези традиции, и като отдават живота си за тях бързо (като воини) или бавно (като строители), те постъпват съгласно своя нервно-психофизически манталитет, който определя посоката и характера на тяхната дейност. Хора с такъв начин на мислене се срещат във всички епохи, но в началния момент на етногенезиса са малко повече. Щом те процентно започнат да намаляват, настъпва времето, което сме свикнали да наричаме „разцвет“, макар че по-правилно би било да го наричаме „време на прахосване“.

На мястото на пасеизма идва актуализмът. Хората с този начин на мислене забравят миналото и не искат да знаят за бъдещето. Те искат да живеят сега и за себе си. Те са мъжествени, енергични, талантливи, но това, което правят, го правят само за себе си. Те също вършат подвизи, но заради собствената си алчност, стремят се към високо положение, за да се насладят на своята власт, защото за тях е реално само настоящето, под което неизбежно се разбира своето, личното. В Рим такива са Гай Марий и Луций Корнелий Сула, в Атина — Алкивиад, във Франция — принц Конде, Луи XIV и Наполеон, в Русия — Иван Грозни, в Китай — император Ян Ди (605–618) от династията Суй. А писателите, художниците, професорите и т.н., които от време на време вършат някое грандиозно дело, за да прославят името си, просто е невъзможно дори да изброим! Такива са и веселите гуляйджии, бохемите и безделниците, те също живеят днес и сега мимолетен като целувка, но свой живот. Когато процентът на хората с този начин на мислене в състава на етноса се увеличи, то наследството, натрупано от жертвоготовните им предци, бързо се разпилява и това създава лъжливото впечатление за изобилие, поради което се говори за „разцвет“. Читателят може да е останал с впечатление, че авторът осъжда хората с такъв начин на мислене. Не! Тяхното възприемане на времето е също такова явление, както и усещането, описано преди това, и зависи не от техните желания, а от особеностите на висшата нервна дейност. Те не биха могли да бъдат други, дори и да искаха. Знаменитите сентенции „И един ден да е, но мой да е“ и „След нас и потоп“ не са цинични, а искрени, и когато в етноса има хора с такъв начин на мислене, това не води до неговото изчезване, а само спира растежа, което понякога дори е целесъобразно, защото, като не жертват себе си, тези хора не си поставят за цел да пожертват и съседите си, а стремежът към безгранично разширяване на етническия ареал се заменя с установяването на естествени граници.

Третият възможен и реално съществуващ вариант на отношение към времето и света е пренебрегването не само на миналото, но и на настоящето заради бъдещето. Миналото се отхвърля като нещо изчезнало, а настоящето — като неприемливо, и за реална се признава само мечтата. Най-ярък пример за този начин на възприемане на света са идеализмът на Платон в Древна Гърция, юдейският хилиазъм[10] в Римската империя, сектантските движения, повлияни от манихейското учение (албигойството) и от маркионитското учение (богомилството). На футуристичното (както е по-правилно да го наричаме) въздействие се поддава и Арабският халифат, където от IX в. нататък бедуините в Бахрейн приемат идеологическата система на карматите[11], която се разпространява в Сирия, Египет и Иран. В Египет карматите налагат своя династия — на Фатимидите, в Иран завладяват планинските крепости Аламут, Гирдкух и Ламасар (Ланбасар), откъдето диктуват своята воля на мюсюлманските султани и емири. Персите ги наричат исмаилити, а кръстоносците — асасини.

Идеологията на карматите е откровено идеалистична, но не религиозна. Според тяхното учение светът се състои от две половини, огледално отражение една на друга. От тази страна на света на карматите им е зле: тях ги потискат, обиждат и грабят. В антисвета всичко трябвало да е обратно: там карматите ще потискат, обиждат и грабят мюсюлманите и християните. Да се прехвърли човек в антисвета може само с помощта на „живия бог“ и назначените от него старци-учители, които изискват безусловно подчинение и заплащане в брой. Всъщност в тази система няма нищо религиозно. Представянето на дейността на карматите като борба на угнетените с феодалите отразява само една, при това не най-важната страна на въпроса. Фатимидите в Кайро и Хасан-и-Сабах в Аламут точно толкова потискали селяните, колкото и противниците им, макар понякога да използвали социалните противоречия в интерес на своята политика. Та може ли някоя банда или секта да изразява интересите на широките маси?

Обаче в древния Китай футуристичното възприемане на времето, проявило се в II в., довежда народа до селското въстание на „жълтите кърпи“ (184–204). Наред с истинските класови противоречия по време на управлението на династията Късен (Източен) Хан (25–220) даоистките учени се оказват изтикани от всички постове в държавната администрация от конфуцианците и са принудени да се прехранват, като лекуват болести и предсказват времето. Това мизерно съществуване не им е по вкуса и в техните среди се появява теорията, според която „синьото небе на насилието“ ще бъде заменено с „жълтото небе на справедливостта“. В действителност небето почервенява от отблясъците на пролятата кръв: в смутните времена след въстанието населението на Китай намалява от 50 милиона на 7,5 милиона души. Би било лекомислено да обвиняваме за всички бедствия само даоистката пропаганда, тъй като повечето участници в събитията нямали нищо общо с каквито и да било философски концепции. В нашия случай е важно само да отбележим, че тогава битува футуристичното възприемане на света и то се активизира, като същевременно пасеистичното запада, прокудено по някакъв начин от живота на народа. И неслучайно III в. се смята за епохата, която разделя древен от средновековен Китай. Новото натрупване на ценности — както идеологически, така и материални — започва в VI в. при династията Суй и се оформя в пасеистично течение през VII в. при династията Тан. Николай Конрад назовава това явление китайския Ренесанс, когато под девиза „да се върнем към древното“ се твори нова, оригинална култура, противопоставяща се на моралното разложение и грубостта на войнишките и номадските царства от епохата, наричана „Петте варвари“. [132, 119–149, 152-281]

Трябва ли да стигнем до извода, че футуристичното възприемане на времето се среща толкова рядко, че то просто е аномалия? Не, защото то е закономерно колкото и другите два начина на възприемане, но действа толкова пагубно на етническата общност, че всеки етнос загива изцяло или се затриват „мечтателите“, или „мечтателите“ обявяват своята мечта за постигната и стават актуалисти, т.е. започват да живеят като всички останали. Футуристичното възприемане на света е опасно за околните само в чистата си форма и във висока „концентрация“. Когато то е смесено с другите начини за възприемане на времето, често дори предизвиква симпатия. Например Йохан ван Лайден успява да нажежи до червено страстите в Монстер и неизбежно се стига до произтичащото от тях кръвопролитие, но съвременните баптисти са филистери и като такива в приетата от нас класификация стоят по-близо до филистерите католици, протестанти и атеисти, отколкото до своите идейни и духовни предци. С други думи, изповядването на идеи не отразява отношението към времето и не е свързано с него. Независимостта на футуристичното възприемане на времето се състои в това, че когато то възтържествува, предизвиква етническа дезинтеграция. Доколкото такива процеси се наблюдават във всички изследвани от нас периоди, то очевидно изчезването на етносите не е случайност, като впрочем и възникването на нови етноси. И едното, и другото представляват един и същ диалектически процес на етногенезис и ако ние, като хора, можем да симпатизираме на всякакво разположение на духа или на всякакъв начин на мислене, то, като учени, сме длъжни просто да определим съотношението и векторите, съставляващи величините в общото направление на изучавания процес.

Пасеизмът, актуализмът и футуризмът отразяват трите етапа на етническата динамика, но освен това би трябвало да има и наистина има система за оценка на категорията време, която съответства на статичното състояние на етноса. Тя се състои в пренебрегване на времето като такова. Хората с този начин на мислене не се интересуват от времето, защото те не извличат някаква полза от отчитането на времето за дейността, благодарение на която се прехранват. Тези хора (преди малко ги нарекохме филистери) живеят на всички етапи, но при наличието на другите категории са почти незабележими. Когато възтържествува „футуризмът“ и всички техни съперници изчезнат, от дупките се измъква неизтребимата посредственост и историческото време спира, а земята изчаква в готовност.

И така, като свързахме в едно всички линии на нашия анализ, се потвърди хипотезата ни за четирите етапа на етническо формиране. Това не е случайно, нито произволно умозаключение, а отражение на същността на процеса на етническо разпадане. Но ако анализът ни се изчерпваше с това, то не само етнологията, но и самите етноси отдавна да са изчезнали, защото всички те щяха да се разпаднат за изтеклото историческо време. Очевидно, наред с разрушителните процеси на вътрешноетническа еволюция съществуват и съзидателни, благодарение на които възникват нови етнически общности. Затова етническата история на човечеството не свършва и, докато на Земята има хора, няма да свърши. Защото етносът не е аритметичен сбор от човешки единици, а „система“ — понятие, което се налага подробно да разгледаме.

Бележки

[1] Персистентен (лат.) — съществуващ продължително време (Вж. и речника на използваните термини в края на книгата). Б.пр.

[2] Олбия — старогръцка колония, разположена на брега на дн. Бугски лиман в Украйна. Б.пр.

[3] Вакханалия (гр.) — старогръцки култов празник в чест на бога на виното и гроздобера Дионис (Бакхус), отбелязван с твърде разпуснато веселие, необуздано пиршество и оргии. Б.пр.

[4] Тирс (гр.) — украсена на върха е бръшлянови и лозови листа пръчка — жезъл на Бакхус. Б.пр.

[5] Бенефиций (лат.) — поземлено владение, предоставяно от краля на васал срещу определена служба, обикновено военна. Б.пр.

[6] Английски наемници в шестхилядната армия, предвождана от сър Джон Хокуд, участвали във войните в Италия през втората половина на XIV в. На Апенините те всявали ужас, но в Англия ги смятали за доблестни и благородни. Б.пр.

[7] Железен хълбок (англ. ironside) — синоним на храбрец; така наричали конниците на Оливър Кромуел. Б.пр.

[8] Такъв е например случаят с вноса на опиум в Китай през XIX в. Първоначално търговците взели да разпространяват наркотика на ниски цени, като по този начин създали търсене. Същото станало и в Канада, където започнали да продават спиртни напитки на индианците срещу кожи. Б.а.

[9] Кумара — така наричат по островите в Южните морета сладкия картоф батат (Ipomea batatas). Б.пр.

[10] Хилиазъм (гр.) — учение за хилядолетното божие царство, в което е въплътена мечтата за бъдещо справедливо общество. Б.пр.

[11] Кармати (араб. „ал-карамита“) — шиитска секта, основана в края на IX в. в Ирак от Хамдан Кармат. Б.пр.