Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Этногенез и биосфера Земли, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2010)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010)
Допълнителна корекция
NomaD (2018)

Можете да закупите хартиеното издание на книгата от книжарница „Сталкер“.

 

 

Издание:

Лев Гумильов. Етногенезисът и биосферата на Земята

Руска. Първо издание

 

Превод от руски, предговор, бележки и показалци: Милан Асадуров, 2007

Корица и оформление: Сталкер ООД, 2007

Коректор: Маргарита Асадурова

 

Дадена за печат: април 2007

Излязла от печат: май 2007

Печатни коли: 42. Формат: 60×90/16

Печат: Вулкан-4

ИК „Сталкер“, Варна, 2007

ISBN 978-954-8196-20-1

 

Л. Н. Гумилев. Этногенез и биосфера Земли (1976, 1989)

Под ред. д.г.н. проф. В. С. Жекулина. 2 изд. испр. и доп. Л.: Изд-во ЛГУ. 1989.

 

Russian text of Lev Gumilevs Work Copyright 2005 by Margarita Novgorodova

The rights for the Bulgarian edition are acquired via FTM Agency. Ltd. Russia, 2007.

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

10. Алгоритъмът на етногенезиса

Етническите реликти

В етническата история мотат да бъдат изброени повече от двайсет суперетноса, изчезнали в историческото време и заменени с днешните. Нека засега се опитаме да опишем механизма на изчезване на суперетносите, а за това как са възникнали и са се разпространили ще поговорим по-нататък. Нека да отбележим един важен детайл — често на мястото на грандиозен суперетнос, размит от историческите процеси, остават островчета, които са преживели епохата на своя разцвет и упадък.

Пример за подобни малки етноси са баските, албанците, редица кавказки етноси и любопитния и много устойчив етнос на ирокезите в Северна Америка. За разлика от повечето измрели или асимилирани племена в Северна и Централна Америка, ирокезите са съхранили своя брой (20 хил. души), своя език и своето противопоставяне на всички „неирокези“. Наистина те са променили своя бит и начин на живот и от воини са се превърнали в „музейни експонати“.

Реликтовите етноси са твърде много, при това част от тях измират, част от тях ги асимилират други етноси, а други, като ирокезите, съхраняват своето самосъзнание, повече или по-малко стабилния си брой и заеманата от тях територия. Тези етноси ние ги наричаме персистентни, т.е. надживели себе си и намиращи се във фазата на хомеостазис. Етнографията познава твърде много етноси-изолати, които благодарение на географското си разположение не общуват с други етноси или са въвлечени в такова общуване едва през последните сто години. Такива били много племена в Канада до появата на компаниите за изкупуване на кожи; индианците във вътрешността на Бразилия до началото на треската за какао; австралийците, докато там не се появили европейците; някои планински народи в Кавказ (дори след като руските войски завладели Гуниб[1])

Има много други народи в Индия, в Африка и дори в Европа, които са повече или по-малко изолирани. Но, което е по-важно, изолати възникват пред очите на историците. Такива били исландците, потомците на викингите, които заселили своя остров в IX в. и за триста години загубили бойния дух на своите предци. Потомците на норвежките, датските и шведските викинги и на робините, заловени в Ирландия, в XI в. вече оформили малък, но самостоятелен етнос, който запазил някои традиции от старите времена и сключвал бракове в границите на своя остров. [195]

Когато представителите на даден етнос рядко общуват с чужденци, това неизбежно води до стабилизиране на отношенията вътре в етноса. Тогава възниква структура, която ние наричаме „застояла“, а в етноса настъпва „опростяване на системата“. Ще поясня това с нагледен пример. Обединените хамитски племена в Древен Египет формирали могъщ етнос и създали широко разклонена социална система. Тя включвала фараоните и съветниците, номарсите[2] и воините, жреците и писарите, търговците, земеделците и бедните ратаи. Системата се усложнявала при стълкновенията с чужденците. Нубия и Сирия били завладени от професионалните военни, договорите с Вавилон сключвали опитни дипломати, а каналите и дворците строели специалисти — инженери, които се обучавали за тази работа от детинство. Широко разклонената система преживяла нахлуването на хиксосите и се възродила с обновена мощ. Но от XI в.пр.Хр. започнал процес на опростяване и съпротивителните сили на системата намалели. В 950 г. пр.Хр. властта в Египет преминала в ръцете на либийците. В 715 г. пр.Хр. над Египет господствали нубийците (етиопците), които загубили войната с Асирия и азиатците окупирали Египет, който вече престанал да се защищава. Саиската династия освободила страната, но тя се крепяла на копията на либийците и елините. В 550 г. пр.Хр. паднала и тя, след което Египет последователно бил владян от персите, македонците, римляните, арабите, берберите, мамелюците и турците. От всички социални групи към I в.сл.Хр. оцелели само земеделците-фелахи и малка група елинизирани граждани-копти. Фелахите станали изолати. Макар около тях да кипял активен исторически живот, на фелахите изобщо не им било до него. Те живеели в общество, което им било етнически чуждо, и в продължение на хиляда години били сами със себе си. Това можем да наречем етническа статика или покой, което означава, че развитието се забавило дотолкова, та при описанието можем да не го вземаме предвид.

Статика и динамика

Да се договорим за термините. „Статични“ или „персистентни“ условно ще наричаме тези народи, при които жизненият цикъл се повтаря без изменение във всяко поколение. Това, разбира се, не значи, че тези народи не изпитват външни въздействия. Често те дори загиват, когато се промени обкръжаващата ги среда, както например били унищожени тасманийците или били избити арауканите в Патагония. Понякога стабилните етнически групи, племена или народи избягват всякакви заемки от цивилизованите си съседи, но по-често те с лекота приемат това, което им подхожда, като същевременно не променят обичайния си ритъм на живот. Например алгонкинските племена още в XVII в. възприели на въоръжение мускетите и се научили да стрелят не по-лошо от френските и английските колонисти; патагонците за едно поколение в XIX в. се превърнали от пеши ловци в конници; тунгусите възприели кибрита и железните печки, твърде удобни за техните чумове[3]. Но етническият облик на тези народи до XX в. си оставал предишният, а французите и испанците не станали нито алгонкини, нито араукани.

При „динамичните“ народи винаги възниква проблемът „бащи и деца“. Младото поколение не прилича на предишното. Променят се идеалите, вкусовете, обичаите, появява се категорията „мода“. Наред с появата на новото върви процес на забравяне на старото и тези промени се наричат развитие на културата. Динамичните народи също не са вечни. Те или изчезват безследно, или след като преминат през определен цикъл на развитие, се превръщат в статични, които, на свой ред, след различни трансформации стават динамични, но вече други. Изчезването понякога е свързано с гибелта на хората, съставляващи етноса, а по-често — с раздробяване на етническата общност, като оцелелите се асимилират от съседните етнически общности, така хората остават, но етносът като системна цялост изчезва. Ако част от етноса се съхрани като реликт, то той се превръща в изолат.

Това са крайни случаи, защото има колкото си щете градации в традициите и ако подредим всички известни ни етноси по степента на намаляваща консервативност, то ще се окаже, че „нулевото равнище“, т.е. липсата на традиции, не е достигнато от нито един етнос, защото в този случай той просто би престанал да съществува, разтваряйки се сред съседите си. Това разтваряне, което се наблюдава от време на време, никога не е резултат от целенасочените усилия на самия етнически колектив. И въпреки това етноси загиват, значи съществуват деструктивни фактори, благодарение на които това се случва. И доколкото няма етноси, напълно изолирани от външните въздействия, то следва да предположим, че всички етноси са смъртни.

А най-любопитното е, че понякога етносите предпочитат гибелта пред неприемливото за тях съществувание. Защо?

Изглежда, именно това право на смърт отличава етноса, намиращ се във фазата на хомеостатично равновесие със средата, от популацията на този или онзи животински вид. Смъртта на етноса всъщност е разпадане на системната цялост, а не поголовно изтребление на всички индивиди, които я съставят. Макар историята да е съхранила позорните страници за изтребване на отделни индиански племена от американците и на малки племена от етноса хунну — от китайците, то много по-често членовете на загиналия етнос влизат в състава на нови, съседни етноси. Затова премахването на етносите е по-скоро социално, отколкото биологично явление.

Съгласно диалектическия материализъм смъртта е необходим момент и закономерен резултат от жизнената дейност на организма. „Отрицанието на живота — пише Енгелс — по същество се съдържа в самия живот, така че животът винаги върви ръка за ръка със своя необходим резултат — смъртта, която постоянно се съдържа в него във вид на зародиш.“ [143, т. 20, с. 610] Този универсален закон на диалектиката действа и в процесите на етногенезиса.

Както човек може да бъде убит във всяка възраст, така и етногенетичният процес може да бъде прекъснат във всяка фаза. По-лесно е обаче да прекъснеш начеващ етногенезис, когато етносът още не е набрал сили, и завършван — когато тези сили вече са изчерпани. При това равнището на техниката и културата няма голямо значение, както и големината на населението.

Ирокезите създали през XV в. оригинална, развиваща се форма на съвместно съществуване — съюз на пет племена, който бил своеобразна република. Науа[4] дали началото на ацтеките, а едва ли можем да смятаме, че държавата на Монтесума не се развивала от XIV до XVI в. (или по-точно от 1325 г., когато бил основан Теночтитлан[5], до 1521 г., когато Кортес го превзел). В посочените примери става дума за етногенетични процеси, прекъснати с удари отвън в началото на своето развитие.

Още по-нагледен пример са древните евреи. В XV в.пр.Хр. скитащите племена хабиру нахлули в Палестина и завладели част от територията край река Йордан. По отношение на техническото равнище, селскостопанските умения и методите за водене на военни действия те не се отличавали от останалите семитски племена в Сирия и Арабия и отстъпвали на народите в Египет и Вавилон. Но този народ се развивал интензивно в етнически план и надживял своите съседи, докато не загинал като етническа общност[6], покосен от „късите мечове“ на римската пехота. Обаче тази гибел съвпаднала (очевидно не можело да става дума за случайност) с етническата дивергенция на самия еврейски народ, когато фарисеите[7], садукеите[8] и есеите[9] престанали да усещат, че са от една общност, и започнали да гледат един на друг или като на отстъпници и изменници (отношението на фарисеите и есеите към садукеите), или като на диваци (отношението на садукеите към есеите и простолюдието), или като на откъснала се от народа жреческа каста (отношението на садукеите и есеите към фарисеите). А по отношение на културното си равнище в I в. евреите не отстъпвали нито на римляните, нито на гърците.

От тези примери човек може да остане с впечатлението, че именно варварството таи в себе си сили, които с развитието на културата се изчерпват. Но и тази гледна точка не намира потвърждение в историята.

Европейските народи завоювали Африка и Югоизточна Азия в XIX в. и създали системата на колониалните империи, която в началото на XX в. обхванала почти цялата суша на планетата. В някои случаи това можело да се обясни с превъзходството във военната техника, но не винаги.

Например в Индий сипаите били въоръжени с английско оръжие и въпреки това били разбити от англичаните, които били и по-малко на брой. Турската армия през XVII–XVIII в. не отстъпвала по качеството на оръжията на руската и австрийската, обаче Евгений Савойски и Александър Суворов се оказали победители, въпреки по-малобройните си армии и отдалечеността си от снабдителните бази. Французите покорили Алжир и Анам не толкова за сметка на по-хубавите си пушки, колкото заради прославената храброст на зуавите[10], оказала се много полезна в малката (антипартизанска) война. И, обратно, италианците, които разполагали с най-съвършените оръжия, загубили в 1896 г. войната с негуса[11] Менелик, чиито воини били въоръжени с копия и кремъчни оръжия, а по древността на своята култура не отстъпвали на родените в Италия.

Това е то!

Всички изброени завоевания не могат да бъдат отделени от етногенетичния процес в Западна Европа, в резултат от който станало възможно създаването на нациите и колониалните империи, започнало още при феодализма. Но разширяването на ареалите на европейските етноси завършило в XX в. и станало ясно, че в историята не само на целия свят, но и на самата Западна Европа то е само един епизод; важен, кървав, героичен и противоречив, но така или иначе — само епизод, а не връх на еволюцията. Крахът на колониалните империи, на който станахме свидетели, показа, че процесът на етногенезиса е преминал през фазата на разцвета и историята тръгна в предишната си посока — Европа пак се върна в старите си географски граници. Следователно работата не е в равнището на техниката и културата и трябва да градим модела на етническо развитие на други принципи. „Нито един народ и нито една раса не остават неизменни. Те непрекъснато се смесват с други народи и раси и постоянно се променят. Те могат да изглеждат почти мъртви, а после отново да възкръснат като нов народ или като разновидност на стария.“ [155, с. 53]

Обаче така и не стана ясно защо етносите-изолати губят способностите си да се съпротивляват на враждебното обкръжение. Съгласно концепцията на Арнолд Тойнби за „отговора“ на „предизвикателствата“, те би трябвало да дават мощен отговор на предизвикателствата на враговете, а те или се предават, или се разбягват. Очевидно преходът към хомеостазиса, който позволява на етноса да съществува в изолация, е свързан със загубата на някакъв признак, стимулиращ резистентността му в ранните фази. Етносите-изолати са твърди само в едно — те не допускат чужденци в своята среда.

Инкорпориране

Забелязаната и описана особеност на етническия феномен обяснява затрудненията, които възникват постоянно при инкорпорирането на чужденци. За да влезе човек в чужд етнос, не е достатъчно той да има желание и дори да има простото съгласие на колектива, който го приема. Човек може прекрасно да се устрои в чуждата среда и пак да не стане свой. Ако, да речем, шотландец получи гражданство в Перу, той няма да стане перуанец, макар перуанците да са сложно съставен етнос, появил се сравнително скоро — в началото на XIX в. Но затова пък студентите-маори много лесно се натурализират в английските университети. Обяснението се крие в стереотипа на поведение, за който вече стана дума.

Шотландецът не е минал през обреда на инициация[12] както потомците на инките, не е ходил всяка неделя на литургия като потомците на конкистадорите, неговите представи за добро и лошо, за благородно и долно, за красиво и грозно не са като на перуанците и ако доброто желание на пришълеца е достатъчно да стане гражданин на друга страна, то неговата воля не стига да се смени етноса. А маорите вече сто години живеят редом с англичаните и от детството си знаят как трябва да постъпват по английски. Училището, съвместните игри и деловите отношения влияят дори повече, отколкото смесените бракове. И докато в Нова Зеландия все още има смисъл маорите да се противопоставят англичаните, то в Кеймбридж съществено значение придобива противопоставянето на жителите на Нова Зеландия на обитателите на „добрата стара Англия“.

Доста по-трудно е приобщаването към малките етноси и към етносите, живеещи в условията на натурално стопанство, макар и там да има изключение. Например етнографът Луис Хенри Морган бил признат за свой от ирокезите, а френският пътешественик и търговец на кожи Етиен Брюле — от хуроните. Такива примери има много, но справедливостта изисква да отбележим, че Морган си останал и американски учен, а Брюле, който се подвизавал от 1609 до 1633 г. сред хуроните, бил убит от вождовете на племето за това, че настройва младежите срещу старите обичаи. Нещо повече, Владимир Богораз описва „руски чукча“ — момче-сираче, възпитано от чукчите, което не знаело руски език, но чукчите упорито го смятали за руснак и той самият се придържал към това мнение.

И така, инкорпорирането, което се използва за практически цели от незапомнени времена, винаги се натъква на съпротивата на фактори извън съзнанието и самосъзнанието, в областта на усещанията, които, както е известно, отразяват природните явления, а те невинаги правилно се интерпретират от апарата на съзнанието. Колкото и сложен да е този проблем, вече можем да направим извода, че етническият феномен е материален, той съществува извън и въпреки нашето съзнание, макар и да се локализира в дейността на нашата сома и в нашата висша нервна дейност. Той се проявява в оттенъците на характера и дейността на хората и се отнася към етнопсихологията. А тя не бива да се бърка със социалната психология, която се стреми „да обясни това, което правят хората, по пътя на изследванията… на петте функционални единици: действието, значението, ролята, личността и групата“. [213, с. 28] Социална група е тази група, която „се състои от хора, действащи съвместно като единно цяло“, т.е. хората „се разглеждат като участници в някакъв род действие“.

[213, с. 32] Такива са например… участниците във футболен мач или в някой „съд на Линч“. Сигурно е така, но това не е етнос! Пак там се отбелязва, че „европейските интелигенти, които се преселват в Америка… често знаят по-добре от американците тяхната история, законите и обичаите им. Обаче тези хора притежават «знания» за американския живот, но не го «познават». Те не са способни да разберат много неща, които всяко дете, израснало в САЩ, чувства интуитивно“. [213, с. 42] Същевременно (и това е много характерно) някои хора могат да се приспособят към живота в Америка, а други хукват обратно, въпреки че са започнали да печелят добре. Владимир Короленко прекрасно е описал това в повестта „Без език“[13]. Очевидно съществуват различни степени на етническа съвместимост. При някои инкорпорирането е леко, при други — трудно, а при трети — невъзможно. В какво се крие причината за този странен феномен?

Етноси са съществували винаги, откакто на Земята се е появил неоантропът. И както показва историята на човечеството, фазите на това съществуване са все едни и същи: зараждане, разширяване, намаляване на степента на активност и или разпадане, или преход към равновесие със средата. Този типичен инерционен процес на системите, които обменят със средата информация и ентропия, винаги е особен, неповторим и, може да се каже, с оригинален ритъм. Именно това обстоятелство ограничава инкорпорирането. За да стане човек истински „свой“, трябва да се включи в процеса, т.е. да наследи традициите и идеалите на етноса, а това е възможно само в детството и при условие че инкорпорираният индивид не е възпитаван от своите истински родители. Във всички останали случаи инкорпорирането се превръща в етнически контакт.

Разликата между равновесието и развитието

Нека сега да разгледаме въпроса в какво се състои разликата между етносите-изолати и онези етноси, които се развиват бурно? В системата на реликтовите етноси не се води борба между членовете на етноса, а ако се появи съперничество, то не се стига до гибелта на загубилия. Преследват се единствено нововъведенията, които обикновено не са желани от никого. Но ако е така, то естественият отбор — един от факторите на еволюцията — замира. Остава само етноландшафното равновесие, на чийто фон е възможен само социален прогрес или регрес. Но в сложните и трудни условия на реадаптация и смяна на стереотипа на поведение естественият отбор възниква отново и образуваната от него популация или загива, или се превръща в нов етнос.

По този начин първичната класификация на етносите (от гледна точка на възникването им) се дели на два разреда, които рязко се отличават един от друг по редица признаци. (Вж. Табл. 1)

 

Таблица 1:
Признаци за различията между персистентното и динамичното състояние на етноса
Признаци Състояние
персистентно динамично
Отношение между етносите Новото поколение се стреми да повтаря стереотипите на предшестващото Новото поколение се стреми да не прилича на предишното (проблемът „бащи и деца“)
Отношение към времето Циклично пресмятане на времето Линейно пресмятане на времето
Отношение към природата Стопанство, приспособено към ландшафта Ландшафт, приспособен към изискванията на стопанството
Отношение към съседите Отбрана на границите; гостоприемство Стремеж към разширяване на територията; завоевателни войни
Отношение към религията Генотеизъм[14]; чужденците не се допускат към култовете Прозелитизъм[15] и религиозна нетърпимост
Отношение към обществените институции Авторитет на старейшините Институт на властта
Отношение към обществения живот Консервиране на вече образуваните социални групи сред населението Образуване на нови социални групи
Отношение към чуждите култури Игнориране на чуждите идеи и заимстване на техниката Активно усвояване на чуждите идеи, те се използват или отхвърлят
Продължителност на жизнения цикъл Ограничено само от външното въздействие със стихиен или антропогенен произход Не повече от 1200 (1500) години от момента на тласъка до момента на излизането от динамичното състояние (до пълното изчезване или превръщане в реликт)
Източник на появата на състоянието Завършилият процес на етногенезис Мутация и поява на етногенетичен признак в популацията
Взаимоотношения между етносите Пребиваването в динамично състояние се разглежда като безсмислено и противоестествено хабене на сили Изпадането в персистентно състояние се оценява като „дивачество“, „застой“, „непълноценност“

 

Предлаганото деление е основано на принцип, различен от прилаганите досега антропологични, лингвистични, социални и историко-културни принципи. Посочените в таблицата дванадесет признака на различия са инвариантни за всички епохи и територии. Както в класовото общество могат да съществуват перситентни етноси, така и в родовия строй индивидите се прегрупират, благодарение на което възникват нови племенни съюзи или военнодемократични обединения. Примери за първия вариант са остарелите робовладелски отношения в Арабия сред бедуинските племена; в Западна Африка — в Бенин, Дахомей и т.н.; сред тлинкитите в Северозападна Америка и сред планинците в Кавказ, които до XIX в. имали грузински робини и роби. Застинали феодални отношения се наблюдавали през XIX в. в Западен и Североизточен Тибет, в планински Дагестан, сред якутите и малайците. И обратно, ирокезкият съюз, възникнал в XV в., бил ярък пример за създаването на нов етнос в условията на общество, в което още не са се появили класи. Подобен процес протичал в родовата държава Хунну в III в.пр.Хр. и във военнодемократичния тюркски „Вечен Ел“[16] в VI–VIII в.сл.Хр. Келтите в I хил.пр.Хр. несъмнено представлявали етническа цялост, като имали кланова система на обществени отношения.

Можем да посочим още много примери, но и тези са достатъчни. Всяко деление на материала при класифицирането му е условно, но тъкмо затова то е конструкция, която се определя от задачата, поставена от изследователя. Нашата цел е да установим мястото на създаването на етносите в многообразието от наблюдавани явления. И какво излезе? Оказа се, че възникването на етносите е рядък случай на фона на общото етноландшафтно равновесие, което не може да се разглежда като „изостаналост“ или „застой“ на едни или други уж непълноценни народи. Всички съвременни етноси, които са в „застой“, някога са се развивали, а тези, които се развиват сега, ако не изчезнат, и те един ден ще станат „стабилни“.

Етногенезисът и естественият отбор

От направените по-горе описания на феномена етнос следва, че социалните процеси са различни по своята природа. Съвпаденията между обществените и етническите ритми са случайни, макар те да се набиват на очи при повърхностното наблюдение, тъй като интерференцията при съвпадането на фазите усилва ефекта. Възникналият проблем трябва да бъде формулиран така: откъде се вземат силите, създаващи етносите? Такива сили непременно трябва да има, защото, ако ги нямаше, ентропията, която се определя от естествения отбор, много отдавна, още в епохата на палеолита, би изгладила всички етнически различия и би превърнала многообразното човечество в единна, безлична антропосфера.

Прието е да се смята, че естественият отбор винаги е длъжен да води до оцеляване на индивидите, които са по-приспособени в борбата за съществуване. Обаче Джон Холдейн отбелязва, че това се отнася за редките и разпръснати видове, които са принудени да се защищават от другите видове и от неорганичната природа. Но щом популацията стане плътна, отделните представители на вида започват да си съперничат един на друг. И дори някои индивиди да се окажат победители, самата борба е биологически вредна за вида. Например развиването на грамадни рога и бодли у самците им помага да извоюват лични победи, но често е начало на изчезването на вида. [206, с. 71 и сл.]

Тези съображения се отнасят и за човека, който е господстващият вид, най-горното завършващо звено на биоценозата. Отбелязаната от Джон Холдейн борба между индивидите вътре във вида няма нищо общо с вътрешновидовата борба за храна и нейните закономерности без никакво право се пренасят върху човешкото общество. Тук се наблюдава съвсем друга изострена борба за надмощие в стадото, ятото или глутницата, при това, колкото и да е неочаквано, именно победителите не оставят потомство. Следователно си имаме работа не със закона на Дарвин за оцеляване на най-приспособените индивиди, а със своеобразен ексцес, който не се отразява на еволюцията на колектива като цяло. Отборът, произтичащ от стълкновението на възрастните самци или от изгонването от стадото на подрастващите малки, не води до образуване на нови популации. Напротив, той е мощен фактор, който консервира признаците на мнозинството от индивидите, включително техния стереотип на поведение. И това е напълно разбираемо: всеки вид, който населява определен регион, влиза в неговата биоценоза и е приспособен към него по най-добрия начин. Това положение се нарушава само при изменение или на физикогеографските условия (например при продължително засушаване или стихийно наводнение, когато почвеният слой се покрива с наноси), или при миграции в региона на други видове, които променят равновесието в биоценозата.

Но влиянието на никой от екзогенните фактори не обяснява защо дори когато не стават катастрофи, едни етноси се сменят с други, като оставят в наследство на потомците само руини от архитектурни съоръжения, отломки от скулптури, откъси от литературни произведения, съдове от бита и смътни спомени за славата на предците. Очевидно за човека отборът има друго значение, на което Джон Холдейн отделя голямо внимание. „Биологичният отбор е насочен към онези признаци, от които зависи всеки член на етноса да има повече деца, отколкото другия. Такива са: способността за съпротива срещу болестите и физическата сила, но не и тези качества, които служат за увеличаване на етноса (или вида) като цяло, заради което особено се ценят от хората.“ Според Холдейн гените на мъчениците на идеите и науката, на храбрите воини, на поетите и артистите се срещат все по-рядко и по-рядко в следващите поколения. За нашия анализ обаче е важно друго — каква е равносметката от този процес в по-нататъшната съдба на етноса, разбира се, не от гледище на обществото, а от интересуващата ни в този момент популационно-генетична гледна точка? Джон Холдейн формулира това положение така: „Естественият отбор действа на измененията, които имат адаптивен характер, а тези изменения не са насочени във всички посоки. Повечето от тях водят до загуби в сложността на строежа или до редукция на органите, т.е. до дегенерация.“[17] [206, с.82]

Тази теза, доказана от Холдейн, на пръв поглед противоречи на ученическите ни представи за еволюцията като прогресивно развитие. Но щом приложим диалектическия метод, това противоречие изчезва яко дим. Видовете или се израждат, или се стабилизират и се превръщат в персистентни (реликти, надживели собственото си развитие), но възникват нови видове, по-съвършени от предшестващите. Обаче и те ще отстъпят мястото си под слънцето на онези, които идват след тях, но засега узряват за бъдещето. Влечугите заменят гигантските амфибии, бозайниците — динозаврите, а съвременният човек — неандерталеца. И всеки възход се предшества от дълбок спад.

Да преведем това на езика на етнологията и да го приложим към нашия материал в качеството на модел за най-простия образец — локализирания (териториално), затворения (генетично) и оформящия се сам (социално) етнически колектив.

Алтруизмът или, по-точно, антиегоизмът

Веднага, щом се появи на бял свят, новороденият етнос автоматично се включва в световния исторически процес. Това означава, че той започва да взаимодейства със съседите си, които винаги са враждебни към него. Пък и не може да бъде другояче, защото появата на нещо ново, активно и необичайно разрушава установения и харесван начин на живот. Богатствата на региона, в който се е родил етносът, винаги са ограничени. Преди всичко това се отнася до запасите от храна. Напълно разбираемо е, че тези, които спокойно са си живели при установения ред, изобщо не биха желали да бъдат притеснявани или да отстъпват мястото си на други, чужди, неразбираеми и неприятни за тях хора. Съпротивата срещу новото възниква като естествена реакция на самозащита и винаги приема остри форми, най-често на война за изтребване до крак. За да победи или поне да отстои, вътре в етноса трябва да възникне алтруистична[18] етика, при която интересите на колектива застават над личните. Такава етика откриваме и сред стадните животни, но само при човека тя приема значението на фактор, който единствено съхранява вида. Алтруистичната етика винаги съседства с егоистичната, при която личното плюс семейното стои над общественото, но тъй като интересите на личността и на колектива често съвпадат, остри сблъсъци възникват рядко. От гледна точка на съхраняването на човешкия аналог на таксона „вид“, т.е. на етноса, съчетаването на двете етични концепции създава оптимална ситуация. Функциите са разделени. „Алтруистите“ отбраняват етноса като цяло, а „егоистите“ го възпроизвеждат в потомството. Но естественият отбор води до съкращаване на броя на „алтруистите“, което прави етническия колектив беззащитен и с течение на времето съседите поглъщат етноса, лишен от своите защитници. А потомството на „егоистите“ продължава да живее, но вече в състава на други етноси, като си спомня за „алтруистите“ не като за свои защитници-герои, а като за опърничави и заядливи хора с лош характер.

Има само един начин да проверим, доколко е приложима тази формула към историческия материал. Нека се спрем по-подробно на този начин. Етиката разглежда отношението между това, което е, и това, което трябва да бъде, като представите за тях се менят във всяка епоха. Тези изменения доста внимателно се фиксират от авторите на източниците, които по отношение на другите неща никак не се стесняват да изкривяват фактите. Тук обаче те са искрени, защото не описват действителността, а идеала, който на тях самите им се струва несъмнен. Така, за да определим смяната на поведенческия императив, можем да използваме историографията и дори художествената литература от миналите епохи, като не ги приемаме за източници на информация, а за факти, подлежащи на критично изследване, с чиято помощ да установим как протича този процес в естествени условия. Да вземем за пример някой завършен отрязък от историята на някоя народност (не на държавата, не на политическите институции, не на социално-икономическите отношения, а именно на етноса), който е достатъчно добре известен на читателя, и бегло да разгледаме неговите фази. Подходящ пример е градът държава Древният Рим. Ако пренебрегнем легендарния период на царете, от първата сецесия (оттеглянето на плебеите на Свещената планина, след което се постига компромисът с патрициите), която определя характера на обществените отношения, до едикта на Каракала (признаването на провинциалните поданици на Рим за римляни), т.е. от 494 г. пр.Хр. до 212 г. сл.Хр., лесно може да се проследи еволюцията на отношенията между „алтруистите“ и „егоистите“. Впрочем още в древността това вече са направили римските историци, като са нарекли този процес „упадък на нравите“.

В първия период — до края на Пуническите войни — както съобщават авторите на източниците, не липсвали герои, готови да загинат за отечеството. Муций Сцевола, Атилий Регул, Квинкций Цинцинат, Емилий Павел и мнозина, подобни на тях, навярно до голяма степен били създадени от патриотичната легенда, но по-важното е, че именно подобни личности служели като идеал за поведение. В епохата на гражданските войни положението рязко се променило. Герои станали вождовете на партиите: Марий и Сула, Помпей, Крас или Юлий Цезар и Серторий, Юний Брут или Октавиан Август. Те вече не отдавали живота си за отечеството, а го рискували в интерес на своите партии, непременно с изгода за себе си. В епохата на Принципата също имало доста храбри и енергични мъже, но всички те действали открито в личен интерес и това се възприемало от общественото мнение не само като подобаващо, но и като единствено възможното поведение. Императорът и пълководците вече били хвалени, че добросъвестно изпълнявали задълженията си, т.е. че не били безчестни и безсмислено жестоки, а това означава, че ги възприемали като „разумни егоисти“, защото това било изгодно и на тях. В миналото останали партиите на оптиматите и популарите[19] и на преден план излезли групите на тези или онези легиони — например на сирийските, галските, панонските и т.н., които се сражавали помежду си изключително заради властта и парите. При династията на Северите тържествувал идеалът на силата и изгодата и никак не е случайно, че тъкмо по това време римският етнос, който се наричал Populus Romanus, започнал да се разтваря сред народите, завоювани от него самия.

Аналогична картина виждаме в средните векове в Западна Европа, когато най-актуалното занимание е войната с мюсюлманите. Образите от първите епични поеми — Роланд и Сид — са паладини[20] на християнството. Всъщност обаче първият бил маркграф ма Бретонската марка[21] и не бил убит от маврите, а от баските, а вторият бил просто безпринципен авантюрист. Какво пък: идеалите са алтруистични и героични. По-късно — във втория период — героят не забравя себе си. Такива били Кортес и Писаро, Вашку да Гама и Албукерки, Франсис Дрейк и дон Хуан Австрийски, победителят при Лепанто. И никой не ги обвинявал в това, че наред с храбростта откровено проявявали и корист, дори напротив, този факт предизвиквал възхищение и одобрение. Минава време и герой става наемният войник, които се интересува само от собствената си кожа, макар никой да не отрича, че притежава ум, търпение и самообладание.

Видно е, че променящият се в разни посоки идеал е индикатор за настроението на колектива, защото отношението на автора към героя е емоционално и следователно съзнателната лъжа е изключена. А тези настроения изразяват далеч по-дълбоката същност — изменението на стереотипа на поведение, който е реална основа на етническата природа на човешкото колективно битие.

Но същевременно трябва да държим сметка за сферата на съзнанието, тъй като само то дава възможност да стигнем до оптимално решение в ситуации, които не могат да не бъдат изострени. Дотогава, докато новата етническа система не се формира и не набере инерция, процесът може да бъде прекъснат от външна намеса и следователно няма място за твърдо детерминиране (фатализъм).

Изтребването на реликтовите етноси

При такава постановка на въпроса можем да отговорим защо измират етносите и то толкова често, че от всички, за които имаме сведения от началото на писмената история в III хил.пр.Хр., не е оцелял нито един, а от тези, които живеят и се подвизават в началото на нашата ера, са останали неколцина. Дължим този отговор и заради факта, че непреките потомци на древните римляни, елини и асирийци, които са се променили до неузнаваемост, живеят и досега, но вече не са нито римляни, нито елини, нито асирийци, защото са заимствали от предците си само генофонда.

Нека да потърсим аналогии в палеонтологията, която наред с другото се занимава и с проблема за измирането на популациите. Тук не е от съществено значение колко е голям изучаваният обект, защото можем да предположим, че има обща закономерност в процесите на измиране.

Оцелели се оказват, колкото и да е странно, най-слабо развитите видове, които са най-малко приспособени към природната обстановка през изминалите ери. Затова пък някогашните царе на природата — динозаврите, мастодонтите, саблезъбите тигри, пещерните мечки и пещерните лъвове — изчезват напълно, въпреки че нямат достойни съперници.

Измирането на видовете се съпровожда от постепенното съкращаване на ареала и конкуренцията на съседните видове, които изтикват от биохора[22] обречените видове. Остава обаче неясно в какво се изразява тази „обреченост“?

Без да се нагърбваме да решаваме проблемите на палеобиологията, можем да кажем, че в етнологията тя се крие в структурата на етноса. При равни други условия (големина, техника и т.н.) усложняването на структурата повишава нейните съпротивителни сили спрямо враждебното обкръжение, а опростяването — ги намалява. Ето защо пълноценни във физическо и интелектуално отношение народи, като индийците или полинезийците например се оказват безсилни пред колонизаторите, които съвсем не са най-добрите представители на своите народи. Затова най-голямата опасност както за етносите, така и за природата са съседите, които в процеса на своето развитие не са загубили способността си да се приспособяват и така да разширяват своя ареал. Ако такъв враг не се появи, реликтовият етнос може да съществува неограничено дълго време. [180] Но никак не е изключена гибелта, дори изтребването до крак на развиващите се етноси, ако те се сблъскат с непреклонната съпротива на по-агресивни съседи. Ще се ограничим с един нагледен пример — тюрките през VI–VIII в. (тюркютите).

От 550 до 581 г. един малък алтайски етнос — тюркютите — господствал в цялата Велика степ от Китай до река Дон и от Сибир до Иран. Системата, която се наричала „Вечен Ел“, била гъвкава и разклонена. В нея намерили своето място степните и планинските племена, жителите на оазисите в Согдиана и на обширното по това време долно поречие на Волга, търговците и овчарите, будистите и поклонниците на огъня, наред със самите тюрки-воини, които почитали „синьото небе и черната земя“.

Но Китай, обединен от династията Суй (589–618) и от победоносната табгачска империя Тан (619–907), бил по-силен и по-агресивен. Китайците не успели да сломят съпротивата на тюрките с военна сила, но по пътя на дипломацията съумели да разделят единния каганат на Западен и Източен, а после да изолират степните жители от оазисите в басейна на Тарим, които те окупирали, и в Согдиана, като по този начин я принесли в жертва на арабите.

След това китайците настроили уйгурите, карлуките и басмалите срещу тюрките и така успели да разгромят тюркската орда в 747 г., като победителите не вземали пленници. Самите китайци обаче приели тюркските бегълци и ги зачислили в пограничните войски. Тези „щастливци“ загинали в 756–763 г., когато взели участие във въстанието на Ан Лушан срещу произвола на китайската бюрокрация. Освен китайците, срещу въстаниците се изправили степните уйгури и планинците-тибетци, така че мърдане нямало. Изолираната и по този начин опростена система загинала. И навсякъде, където се среща подобен сблъсък, механизмът на процеса си остава един и същ.

Бележки

[1] Гуниб — укрепен аул в планините на Дагестан, последно убежище на мюридите, противопоставящи се на разширяването на Руската империя, превзето от руската армия на 25 август 1859 г. Б.пр.

[2] Номарх — управител на ном — административен окръг в Древния Египет, който е политически и религиозен център със свой съд, войска, герб и т.н. Б.пр.

[3] Чум — палатка у сибирските народи. Б.пр.

[4] Науа (нахуа) — индианска племенна общност в Централна Америка с общ език, от която произхождат ацтеките. Б.пр.

[5] Теночтитлан — град държава на ацтеките на територията на днешния гр. Мексико. Б.пр.

[6] Спасили се само дезертьорите, които намерили убежище в Партия и по рейнската граница на Римската империя. Б.а.

[7] Фарисеи — еврейска религиозна общност, която, макар да почита Тората (първите пет книги на Стария завет) като извор на еврейската вяра, отдава същата почит и на преданията (записани в Талмуда), които са отнасят главно до външните обреди като миене, постене, молитва, раздаване на милостиня и отбягване на всякакво сношение с езичници; смята се, че с мнимата си святост и лицемерната показност на външно благочестие те си спечелват благоволение и влияние сред простолюдието и особено сред жените. Б.пр.

[8] Садукеи — еврейска религиозна общност, която пренебрегва преданията и неписаните закони, ценени високо от фарисеите, и открито обявява, че Тората е единствен източник и единствено правило на еврейската вяра; нейните членове отхвърлят демонологията на фарисеите, отричат съществуванието на ангели и духове, не изповядват безсмъртието на душата и не приемат, че има бъдещ живот, бъдещи награди и бъдещи наказания. Б.пр.

[9] Есеи — еврейска религиозна общност, в основата на чийто мироглед са месианските идеи, учението за дуализма (борбата между доброто и злото и вярата в крайната победа на доброто) и предопределението; членовете й са привърженици на общото имущество, колективния труд, аскетизма и обособеността от външния свят; смята се, че общините на есеите са главните предшественици на ранното християнство. Б.пр.

[10] Зуави (фр. zouaves, от араб.) — вид лека пехота във френските колониални войски, която се сформирала в Северна Африка от французи и местни жители. Б.пр.

[11] Негус (амхар.) — съкратена титла на императора на Етиопия в XIX–XX в.; пълната титла е нугус негеете (цар на царете). Б.пр.

[12] Инициация (лат.) — посвещаване в мистерии, тайно учение и т.н. Б.пр.

[13] Владимир Галактионович Короленко. Без языка (1895; 1902). Б.пр.

[14] Генотеизъм (гр.) — форма на многобожие, сред което е отделен главен бог, около който е съсредоточен религиозният култ. Б.пр.

[15] Прозелитизъм (лат.) — стремеж да обърнеш другите в твоята вяра. Б.пр.

[16] Вечен Ел (тюрк. „Менге Ел“) — прозвище на тюркското държавно формирование (ел), създадено в средата на VI в., което отразява идеала за обединение на всички тюркски племена във Великата степ. Б.пр.

[17] Аналогичен извод може да се напрани, като се използват методите на кибернетиката: „В множеството, подложено на еднозначно преобразуване, разнообразието не може да се увеличава, а обикновено намалява.“ [175, с. 193] Б.а.

[18] Като въвеждаме понятията „алтруизъм“ и „егоизъм“, ние не им придаваме никаква качествена оценка. „Доброто“ и „лошото“ нямат нищо общо с тях, което ще стане ясно по-нататък. Употребата на думи от всекидневието като научни термини се оправдава само от необходимостта да облекчим читателя по-лесно да схване на какво се гради нашата концепция. По-точно е да наричаме „алтруизма“ „антиегоизъм“. Б.а.

[19] Оптимати и популари — политически групировки в Римската република (11–1 в.пр.Хр.); оптиматите изразяват интересите на нобилитета, а популарите — на селяните и градските плебеи. Б.пр.

[20] Паладин (лат.) — доблестен рицар, много предан на своите господари или на някоя идея. Б.пр.

[21] Марка (лат.) — пограничен укрепен административен окръг във Франкската държава (VIII–IX в.) и в Свещената Римска империя, управляван от маркграф. Б.пр.

[22] Биохор (гр.) — голямо подразделение на биосферата, което обхваща група от пространствено обединени биотипове, разположени в еднотипни климатични условия. Б.пр.