Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (15)

Саморегулацията на етноса

На някого може да се стори странно, че вменяваме на етноса способността да се саморегулира. Обаче етносът е динамичен в своето историческо развитие и като всеки дълготраен процес се стреми да поддържа своето съществуване с минимален разход на енергия. Излишното се отстранява чрез отбор и угасва. Всички живи системи се съпротивляват на опити те да бъдат унищожени, т.е. те са антиентропийни и се приспособяват към външните условия, доколкото това е възможно. А доколкото по-сложната структура повишава възможностите на етноса да се съпротивлява на външните удари, никак не е чудно, че там, където етносът при раждането си не е достатъчно пъстър, както например във Великорусия през XIV–XV в., той сам започва да отделя субетнически образувания, които понякога се оформят във вид на съсловия.^[1] В южните покрайнини се отделят казаците, а в северните — поморите. По-късно към тях се прибавят първооткривателите на новите земи (които на пръв поглед са представители на определено занимание) и вървящите след тях селяни, които се смесват с аборигените в Сибир и образуват субетноса на сибиряците или „челдоните“. Разколът в църквата води до появата на още една субетническа група — староверците, които етнографски се отличават от ядрото на руснаци. С течение на времето тези субетнически групи се разтварят в основната маса на етноса, но в същото време се появяват нови.

Например през втората половина на XVIII в. част от богатите дворяни започнали да наемат французи за възпитатели на децата си. След 1789 г. притокът на французи в Русия се увеличил и наред с езика, маниерите и вкусовете започнали да се разпространяват и френските възгледи, което създало нов стереотип на поведение на субетническо равнище.

Емигрантите поддържали руснаците по време на войната с Наполеон. А сетне традицията на възпитание в духа на европейската култура се създала по инерция, защото основният поток на живота, т.е. етногенезисът, поел по стария път. Европеизираните потомци на Евгений Онегин завършили дните си във „вишневите градини“ на Чехов, като отстъпили мястото си в живота на други субетноси.

Субетносите лесно се различават един от друг, защото етнографията от края на XIX в. работи именно на това равнище. Етнографите изучават обредите в бита, т.е. установения стереотип на поведение у тези групи от населението, които рязко се отличават от столичаните, примерно бита на олонецките селяни, но напълно пренебрегват живота на професорите в Петербург. Напразно, в днешно време това описание би било много полезно и интересно, а сега се налага да четем Антон Павлович Чехов, като се мъчим да доловим и отсеем неговия субективизъм. Накратко казано, субетносите могат да бъдат наблюдавани пряко, защото, от една страна, се намират вътре в етносите, а от друга — са носители на субетнически стереотипи на поведение, които ги отличават от всички други, като маниери, обноски, начини на изразяване на чувствата и т.н.

Субетносите възникват в резултат от различни исторически обстоятелства и понякога съвпадат със съсловията, но никога — с класите; те сравнително безболезнено се разсейват, като се заменят с други, външно различни, но със същите функции и съдби. Предназначението на тези субетнически образувания е да поддържат етническото единство по пътя на вътрешното неантагонистично съперничество. Очевидно, тази сложност е органичен детайл в механизма на етническата система и като такъв възниква в самия процес на етногенезиса. При опростяване на етническата система броят на субетносите се съкращава до един и това е знак, че етносът е в персистентно (отколешно) състояние. Но какъв е механизмът на възникване на субетносите? За да отговорим, трябва да слезем едно стъпало по-долу в йерархията, където се намират таксономичните единици, разделени на два разреда: консорции и конвикции. В тези разреди попадат малките племена, клановете, споменатите вече корпорации, местните групи и други обединения на хората във всички епохи.

Консорции и конвикции

Да се договорим за термините. Консорции ще наричаме групите хора, обединени от една историческа съдба. В този разред влизат „кръговете“, стопанските задруги, сектите, бандите и други подобни неустойчиви обединения. Най-често те се разпадат бързо, но в редки случаи се запазват няколко поколения. Тогава стават конвикции, т.е. групи хора с еднотипен бит и семейни връзки.

Конвикциите са със слаби съпротивителни сили (резистентност). Те се разяждат от бракове с лица извън групата (екзогамия) и се разбъркват от всяка сукцесия, т.е. от всяка рязка промяна в историческото обкръжение.

Оцелелите конвикции прерастват в субетноси. Такива са споменатите вече първооткриватели на новите земи — консорцията на безразсъдно смелите пътешественици, породила поколението на непоколебимите сибиряци и староверци.

Първите колонии в Северна Америка са създадени от консорциите на англичаните, превърнали се в конвикции. Нова Англия е основана от пуританите, Масачузетс — от баптистите, Пенсилвания — от квакерите, Мериленд — от католиците, Вирджиния — от роялистите, Джорджия — от привържениците на Хановерската династия. От Англия потегляли консорции, които не можели да се примирят или с Кромуел, или със Стюартите, а в новите земи, където старите спорове не били актуални, те ставали конвикции, които противопоставяли себе си на новите съседи — индианците и французите.

Първооткривателите на новите земи в Сибир и староверците останали в състава на своя етнос, но потомците на испанските конкистадори и на английските пуритани образували в Америка отделни етноси, така че тъкмо това равнище може да се смята за граница на етническото раздалечаване (дивергенцията). И трябва да отбележим, че очевидно най-древните племена някога са се образували по същия начин. Първоначалната консорция от енергични хора в условията на изолация се превръща в етнос, който в ония ранни времена ние наричаме „племе“.

На таксономно равнище консорциите остават в рамките на етнологията, но принципът на йерархична зависимост може да бъде продължен и по-нататък. На по-ниско равнище откриваме отделния човек, свързан с обкръжението му. Това би могло да бъде полезно за биографиите на великите хора. На още по-ниско равнище попадаме не на пълната биография на човека, а само на един епизод от живота му например, когато е извършил престъпление, което трябва да бъде разкрито. А още по-ниско — на случайна емоция, която не влече след себе си сериозни последствия.

Но трябва да помним, че това безкрайно раздробяване, което е в природата на нещата, не ни освобождава от потребността да откриваме цялостите на определено равнище, които са съществени за решаването на поставената задача.