Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (45)

Третият параметър

Да се спомним, че когато се опитвахме да опишем отношението на пасионарността към сферата на съзнанието в процесите на етногенезиса, въведохме категорията атрактивност, като я разположихме от страната на ординатната ос. По този начин постигнахме по-голяма нагледност, потребна при описанието на онези етногенезиси, чието начало е положено от пасионарен тласък или от генетичен „дрейф“. Но когато се наслагват една върху друга различни по характер етнически системи и свързаните с тях „системи на съзнанието“, които днес е прието да се наричат „култури“, тогава възникват химери, които принципно се отличават от етносите, макар и външно да приличат на тях.

Разликата между етноса и химерата е неуловима с просто око. Но докато етносът преминава през всички възрасти, ако не загине от насилствена смърт, то химерата или съществува, или се разпада. Това означава, че зависимостта между етноса и химерата е такава, каквато е между организма и злокачествения тумор. Ракът може да нараства до границите на организма, но не и по-нататък, като живее само за сметка на приемника. Подобно на тумора химерната антисистема (има и безвредни, т.е. пасивни химери) изсмуква от етноса или от суперетноса нужните средства да поддържа съществуването си, като използва принципа на лъжата, описан по-горе. Това не е разновидност на атрактивността, защото тя винаги е основана на искреността, а явление от друг род, за чието описание е нужно да въведем третата координатна ос — апликатата. В положителната част на апликатата ще нанесем импулсите, утвърждаващи живота, включително тези, които пренасят в жертва живота на индивида, а често и своя собствен, за да поддържат съществуването на вида, а в отрицателната част — тези импулси, които водят до спасяването на индивида от тегобите на живота за сметка на отказа от мъките и радостите, от грижите за близките и себеподобните, от любовта към истината и от отрицанието на лъжата. Това изброяване, което съвсем не е изчерпателно, характеризира антисистемата. Някой може да реши, че образцова антисистема е будизмът, но това е вярно само донякъде. Будизмът има много направления. Там, където почитат бодхисатвата^[3] на страданието (Авалокитешвара), бодхисатвата на мъдростта (Манджушри) и където прославят учението за Ади-буда — създателят на света, светоусещането си остава позитивно. Но в теченията на съзерцанието и летаргията преобладава негативният импулс, също както в гностичните направления в ранното християнство и в съвременния екзистенциализъм на Карл Ясперс открито се утвърждава светоусещането, което отрича живота, макар екзистенциализмът да е откровено атеистичен. Но нас ни интересува друго. Описаните параметри са различни и по характер, и по значение. Мощните импулси на пасионарните тласъци обикновено лишават отделните хора от възможността да избират собствена линия на поведение. Ако такова желание възникне у някого, императивът на колектива не позволява на индивида да се разгърне. Същото става и в инерционната фаза, където индивидът формира традициите на натрупаната култура. А в последните фази субпасионарните индивиди нямат повод да преразглеждат обичайното светоусещане. Така че, когато етногенезисът протича нормално, не може да възникне никаква антисистема.

Обаче при съчетаването на два суперетноса, когато в зоната на контакт възникне етническа химера, антисистемата се развива със страшна сила. И не може да се каже, че влошаването на битовите условия и икономическите трудности подтикват хората да възприемат негативния възглед за света. Не, икономическите затруднения не са по-големи, отколкото са били по-рано, а понякога дори са по-малки, защото в зоните на контакт обикновено процъфтява интензивната обмяна на вещи (търговията), на хора (търговията с роби) и на идеи (търговията с вяра). Очевидно причината е в нещо друго.

Гибелният фантом

Нека да поставим въпроса така — какво е общото между исмаилитите, карматите, маркионитите, павликяните, манихеите, богомилите, албигойците и привържениците на останалите аналогични системи и, в частност, на екзистенциалистите, споделящи възгледите на Карл Ясперс? От гледна точка на генезиса на вярванията, на догматиката, есхатологията^[4] и екзегетиката^[5] между тях няма нищо общо. Но има една черта, която сродява тези системи — отричането на живота, което се изразява в това, че истината и лъжата не се противопоставят, а се приравняват една към друга. На тази основа се гради програмата за избиване на хората, защото, щом като не съществува реален живот, който се разглежда или като илюзия (от тантризма^[6]), или като мираж в огледалното отражение (според исмаилитите), или като творение на Сатаната (според манихеите), то няма кого да жалим — та нали обектът на съжаление не съществува; и няма защо да жалим — не признаваме Бога и следователно няма пред кого да даваме отчет; и не бива да жалим никого, защото това значи да протакаме мнимите, но болезнени страдания на съществата, които всъщност са призрачни. А, ако е така, то, когато обектът липсва, лъжата е равна на истината и можем равностойно да използваме и двете за своите цели.

Трябва да отдадем заслуженото на средновековните люде: те били последователни. И затова речите им звучели доста убедително. Понякога действителността била толкова ужасна, че хората били готови да се „хвърлят с главата напред“ във всяка илюзия, особено ако била толкова логична, стройна и изящна. Та нали, когато навлизали в света на фантастичните видения и заклинания, те ставали господари на тоя свят или по-точно искрено вярвали, че са такива. А това, че заради усещането за свобода и власт над заобикалящия ги свят трябвало да плюят на кръста (като тамплиерите^[7]) или да чупят метеорита в Кааба^[8] (като карматите), това изобщо не ги смущавало. Наистина, като поемали по този път, те съвсем не придобивали лична свобода. Напротив, даже губели и тази твърде ограничена свобода, която имали, докато били част от една или друга позитивна система. В нея законът и обичаите им гарантирали известни права, съразмерни с носените задължения. Докато в негативната система те нямали никакви права. Строгата дисциплина ги задължавала да се подчиняват на невидимия вожд, на стареца, на учителя, но затова пък той им предоставял възможността да нанасят максимална вреда на ближните си. А това било толкова приятно, че можело дори и живота си да пожертваш за такова удоволствие.

И не само бедствията и униженията отвеждали неофитите в антисистемата. Хората често живеели лошо, но не навсякъде и не по всяко време. След бурните преживелици настъпвали спокойни периоди, но еснафската закостенялост на мирния и спокоен селски живот действала диалектически и създавала последствия, които били противоположни на предпоставките. Когато хранели до насита пасионарния младеж, но му забранявали да върши каквото и да било или да мисли логично, той започвал да търси приложение на скритите си сили. И го намирал в проповедите на отрицанието, без да обръща внимание на това, че поставената пред него цел е фантастична. Преданията и митовете се раждали непрекъснато. Строгите научни изводи и практическите прогнози били безсилни срещу тях. В първото хилядолетие след Христа те увлекли хората от всички страни, освен от Русия и Сибир, където не възникнали антисистеми.

Този факт е лесно обясним. За да се оформи стабилна антисистема, са нужни два параметъра — упадък (например преход от фаза във фаза на местния етногенезис) и внедряване на чужд етнос. Няма значение дори ако преди началото на този процес двете системи са били положителни, творчески, както по отношение на екологията, така и от гледна точка на културата. При съвместяването си те пораждат антисистема като странично явление, което възниква независимо от волята на участниците. Доколкото Сибир и стара Рус били предпазени до XIII в. от външни, нежелателни въздействия, дори ако някои идеи, чужди на светогледа на техните обитатели, попаднели в северните гори на Евразия, те не успявали да пуснат корени там.

Вече изложихме концепцията си за етноса като поле на биофизичните колебания е определена честота или ритъм. Сега тя се потвърждава. Когато два различни ритъма се насложат един върху друг, възниква своеобразна какофония, която хората възприемат като нещо противоестествено, което общо взето е правилно. Но тогава хората започват да мразят приютилата ги географска среда, да търсят изход с помощта на строгата логика и да оправдават своята ненавист към света, който е устроен толкова зле.

Именно такава ситуация възникнала в древните елинистични държави във II–I в.пр.Хр. До походите на Александър Македонски елините нямали вземане-даване с евреите, а евреите не обръщали внимание на „явана“ — йонийците. [202, с. 135 и сл.] Сетне те се оказали съседи в Сирия на Селевкидите и в Египет на Птолемеите.

Тогава евреите изучили Платон и Аристотел, а елините — Библията в превод на старогръцки език. Двата етноса били талантливи и пасионарни, но от контакта на техните светоусещания възникнала грандиозната и увлекателна антисистема — гностицизмът.

Сблъсъкът на елинското и иранското светоусещане пък породил в III в. манихейството — могъща антисистема, подлагана на гонения не само в Рим, във Византия и в Иран, но дори във веротърпимия Китай [73, с. 427–428, 432] и малко по-късно във Франция [163].

В Индия, където нахлули кушаните и саките, великият философ Нагарджуна създал във II в. отхвърлящото света учение за пустотата (шунята), като в отрицанието си стигнал до там, че обявил дори собственото си съществуване за илюзия. [207, с. 130-134] Но най-страшното се случило в Китай, когато в III в. там се преселили хунну и сиенбийците, които вековната суша прогонила от родните степи. Тогава не възникнала нито система, нито философия, защото ужасяващото клане продължило цели три века. В тази непрекъсната война буквално били затрити 27 етноса, включително и древнокитайският (ханският) етнос. И само пасионарният тласък, който породил средновековния китайски етнос — табгачите — спасил агонизиращата страна.

И пак пасионарният тласък в зората на нашата ера породил оригиналната позитивна система — християнството, която надделяла над гностичните илюзии, а новият тласък в VI–VII в. създал исляма като светоусещане и сложил край на антисистемата в Иран — зиндиците^[9].

Обаче халифатът бързо се превърнал в химерна цялост, тъй като екзогамията, която се разпространила чрез харемите, внедрила в новия арабско-мюсюлмански етнос перси, грузинци, арменци, сирийци, гърци, тюрки, бербери и т.н. И още през IX в. на този фон възникнала антисистемата исмаилизъм, която била съкрушена от монголите едва през XIII в. Монголите били носители на пасионарност, но при своя сблъсък с антисистемите разпилели своя пасионарен заряд и в XIV в. самите те угаснали.

Във Византия антисистемата се развила през IX в. в Мала Азия, на границата с „Мюсюлманския свят“. Оттам тя се прехвърлила на Балканите, където българите и славяните, които възприели византийската образованост, създали собствена химера — Българското царство. Антисистемата в него се наричала богомилство и изчезнала след пасионарния тласък от XIII в., изтласкана от османските турци. Доста по-сложна била съдбата на манихеите в Прованс. Те загинали в XIII в., но заразили със своето светоусещане Западна Европа, където възникнала отвратителната социална институция — инквизицията. За това си заслужава да разкажем по-подробно.

Древният дуализъм

Манихейството и християнството в еднаква степен признават, че на този свят се съчетават две стихии — Светлината и Мракът. Но манихеите обявяват за „мрак“ материята и най-вече плътта, докато християните виждат в материалния свят творение Божие и благославят чистите радости на плътта, брака, веселието, любовта към родината… Очевидно е, че двата светогледа са несъвместими, а борбата между тях не е завършила и днес.

Западното манихейство си съперничело с християнството още от края на III в. и също като него било подложено на гонения при Диоклециан. Християнските императори продължили да преследват манихеите. Теодосий наказвал принадлежността към манихейството със смърт. Хонорий квалифицирал изповядването на манихейството като държавна измяна. Вандалският крал Хунерик изтребил манихеите в Северна Африка; спасили се само тези, които успели да избягат в Италия. В VI в. център на манихейството станала Равена, защото жителите на Ломбардия, които били ариани и били принудени да се борят с Рим, приютили манихеите. В X в. манихейството се разпространило в Лангедок и се съединило с аналогичното учение от България — богомилството. Манихейските проповедници в Южна Франция и даже в Италия така наелектризирали масите, че понякога дори папата се страхувал да напусне укрепения си замък, за да не бъде подложен на оскърбления по градските улици от възбудената тълпа, сред която имало и рицари, още повече че поддалите се на пропагандата феодали отказвали да ги усмирят.

През втората половина на XI в. манихейското учение обхванало и Ломбардия, където пороците на висшето духовенство предизвиквали законното възмущение на миряните. В 1062 г. свещеникът Ариалдо се обявил в Милано срещу брака на свещениците, но срещнал съпротивата на архиепископ Гуидо и скоро бил убит.

Борбата продължила, като архиепископът и неговият наследник били подкрепени от германския крал и по-късно император на Свещената римска империя Хайнрих IV, който бил таен сатанист, а реформаторите — от папите Александър II и Григорий VII. Очевидно и папите, и императорите не се интересували от същината на въпроса, а просто си търсели сподвижници. За съперничеството между предводителите заплатили жителите на Милано. Градът изгорял по време на уличните боеве в 1075 г.

През XII в. манихеите, които в Италия били наричани патарени^[10], проникнали във всички градове чак до Рим, като при това най-малко склонни към тази ерес се оказали селяните, а най-активни еретици били дворяните и свещениците, т.е. най-пасионарната част от населението по това време.

В Лангедок, който се намирал под призрачното покровителство на германските крале, център на манихейството станал град Алби. Заради него започнали да наричат френските манихеи албигойци. Наред с това име обаче продължавало да се употребява и гръцкото название катари, което означава „чисти“. Членовете на тяхната община се делели на „съвършени“, „верни“ и миряни. „Съвършените“ живеели в безбрачие и пост, като обучавали „верните“ и напътствали умиращите, които приемали на смъртния си одър посвещението и ставали „съвършени“, за да се спасят от оковите на материалния свят. Миряните, които съчувствали на катарите, превеждали на простонароден език книгите на Стария завет като героични предания и така малко по малко променяли рицарските идеали, а по този начин и стереотипа на поведение на своите читатели. Останалата работа свършила антипатията на провансалците към французите като към чужд и агресивен етнос. Към 1176 г. по-голямата част от дворянството и духовенството в Лангедок станали катари, а малцината останали и селяните предпочитали да си мълчат и да не протестират.

Разочаровани от възможностите на схоластиката, която в X в. преживявала поредния си упадък, средновековните търсачи на бога се опитвали да намерят решение на проблема извън религиозните училища и получавали отговорите от идващите от Изтока (от Балканския полуостров) манихеи, чието учение се свеждало до следното. Злото е вечно. Това е материята, на която духът е вдъхнал живот, но тя го е омотала около себе си. Злото на света е мъчението на духа в мрежите на материята; следователно всичко материално е източник на злото. А щом е така, зло са всички вещи, включително храната и иконите, кръстовете и телата човешки. И всички те трябва да бъдат унищожени.

Най-простият изход за манихеите би било самоубийството, но те въвели в своята доктрина учението за преселението на душите. Според него смъртта въвличала самоубиеца в ново раждане с всички произтичащи от това неприятности. Затова за спасението на душата те предлагали друго — плътта да бъде изтощена или чрез аскеза, или чрез неистова разюзданост и колективен разврат, след което изнурената материя, ще не ще, щяла да изпусне душата от своите нокти. Само тази цел се признавала за достойна от манихеите, а що се отнася до земните дела, то моралът, естествено, се загърбвал. Та нали щом материята е зло, то всяко нейно изтребление на каквато и да било цена е добро, а убийството, лъжата, предателството… всичко това няма никакво значение. По отношение на предметите в материалния свят всичко е позволено.

Тази концепция изплашила и разярила средновековните французи. В 1022 г. в Орлеан били изгорени на кладата десет катари, предадени от своите ученици; сред тях били Етиен, духовникът на крал Робер II^[11], схоластикът Лизоа и капеланът Хериберт. Като хора било жалко за тях. Те били честни, искрени и любознателни. В ужасното време на криза на католицизма, когато наглите прелати получавали университетските катедри като феодални ленове^[12], а полуграмотните свещеници не умеели да обяснят на енориашите елементарните основи на християнската етика, тези хора търсели някакво непротиворечиво и логично решение на наболелите проблеми, които поставяла пред тях действителността. Изводите, които те направили, били безупречни от гледна точка на логиката, но противоестествени. И тъкмо затова здравата интуиция на средновековните французи се разбунтувала срещу логиката. По време на прехода от фазата на подем към акматичната фаза системата се сблъскала с антисистемата и по Земята се разпиляла пепелта на екзекутираните.

Аналогично отношение към манихеите се наблюдавало винаги и навсякъде. Затова манихейските общини от първото хилядолетие след Христа били тайни, в резултат от което лъжата станала стереотип на тяхното поведение. Когато пристигнели в Италия и Франция, манихейските емисари наричали себе си „тъкачи“, за да имат възможност безпрепятствено да обикалят от град на град и да възхваляват своето учение. Всъщност те били точно толкова „тъкачи“, колкото масоните били „зидари“. А между другото лъжливото име, с което манихеите сами се наричали, заблуждавало и продължава да заблуждава неосведомените хора, които се стремят да виждат навсякъде и във всичко класова борба. Именно така възприел албигойците поетът Александър Блок в пиесата „Роза и кръст“^[13]. И едва ли има смисъл да го обвиняваме за това.

По своята същност Албигойската война изобщо не приличала на Жакерията^[14], нито била феодален сблъсък между Тулуза и Париж, нито пък национална война на провансалците с французите. И ето защо. За разлика от много патриархални и плебейски антицърковни движения, социалният състав на катарите бил разнообразен, което способствало за успешното разпространение на учението, без да се ограничава от някакви социални и етнически рамки.

Класовата борба на селяните и гражданите срещу господството на феодалите не престанала никога. Но тя вървяла по две линии, които не били свързани една с друга. Крепостните селяни негодували срещу произвола на бароните. Но тяхната програма била формулирана ясно: „Нашият добър господар ни защищава от нечестивите врагове и злодеите.“ Тази програма била резонна и нямала нищо общо с учението, че всичко материално е проявление на световното зло и като такова трябва да бъде унищожено. Напротив класовата природа на селяните ги подтиквала, щом се сдобият със свобода и с права, да култивират земята, да строят домове за семейството си, да отглеждат децата и да трупат състояние, а не да захвърлят всичко това заради някакви илюзии, дори ако те са напълно логични. Втората линия била борбата на градските общини (комуните) в съюз с кралската власт срещу херцозите и графовете. И по същия начин зародилата се буржоазия се стремяла към богатство, разкош и власт, а не към аскетизъм и нищета. На запад градовете поддържали ту папата, ту императора, а на Изток — сунитския халиф, във Византия пък те били опора на православието, защото благополучието на гражданите зависело от укрепването на световния ред, а не от унищожаването на света заради някакви неземни идеали, които били чужди и непонятни.

И едва ли проповядването на спасителната бедност може да се смята за социална програма. Та нали не само християнските монаси, но и мюсюлманските марабути и суфити ратували за бедност на духовенството. Разкошът, в който тънели епископите, непотизмът и симонията били заклеймявани от амвона и от папите, и от съборите, но те не навличали върху себе си подозрения за ерес. Понякога се случвало да убият иззад ъгъла някои твърде усърдни изобличители или да ги екзекутират по измислени обвинения, обаче в ония жестоки времена било лесно да попаднеш на ешафода особено когато увлеченият от идеите човек не забелязвал, че стои на пътя на „коронованата глава“. Екзекуциите се извършвали и без идеологически упреци. Пък и наистина как е възможно мистично учение да отразява класови интереси? Та нали за тази цел то трябва да стане общодостъпно, но тогава ще бъде изгубен ръководният принцип — тайното посвещаване и сляпото подчинение.

А какво било поведението на самите еретици? Най-малко от всичко те искали мир. Еретиците, естествено, убивали феодалите, но по същия безмилостен начин се разправяли и със селяните, и с гражданите, като им отнемали всичко, което притежават, и продавали жените и децата им в робство. Социалният състав на манихейските и на исмаилитските общини бил изключително пъстър. Те включвали разпопени попове, бедни занаятчии и богати търговци, селяни и скитници — търсачи на приключения — и накрая професионални воини, т.е. феодали, без които в онези времена дългата и сполучлива война била невъзможна. Във войската трябвало да има хора, които да бъдат в състояние да строят воините в боен ред, да укрепят някой замък и да организират обсада. А в X–XIII в. това умеели само феодалите.

Някой може да си помисли, че католиците били по-добри, по-честни и по-благородни от катарите (албигойците). Това мнение е точно толкова невярно, колкото и обратното. Хората си оставали такива, каквито са, независимо от етичните доктрини, които проповядвали. Пък и е какво концепцията, че можеш да си купиш опрощение на греховете, като пожертваш пари за някой кръстоносен поход, е по-хубава от призива да се бориш с материалния свят? И ако едно учение е по-хубаво от друго, то за кого? Затова въпросът за качествената оценка в случая е точно толкова безсмислен и ненаучен, колкото например да се питаме кои са по-добри: киселините или алкалоидите? Та нали и едните, и другите изгарят кожата!

Но ако е така, то защо именно на тази вражда се отделяло толкова внимание, когато по същото време се изостряли социалните конфликти между класите на феодалите и на закрепостените селяни и процъфтявало съперничеството между уголемяващите се кралства за територии и между търговските градове — за пазари? По какво се отличавала от тях тази полускрита война, която ние приемаме за отправна точка?

За разлика от борбата за политическо надмощие вътре в рамките на една голяма етносоциална система и дори от стълкновението между различни културно-системни цялости, в този случай си имаме работа с война, в която противникът се изтребва до крак. Френските манихеи твърде много приличали на френските католици, за да живеят в един ареал с тях, защото и едните, и другите се изказвали за развитие на системата в противоположни посоки. Като се сблъсквали, те предизвиквали анихилация на същата тази материя, която манихеите смятали не за Божие творение, а за световното зло. И така те се държали навсякъде — във Византия, в Иран, в Централна Азия и дори във веротърпимия Китай. Затова тях ги гонели навсякъде, а съпротивата им, която често била много активна, придавала на ранното средновековие този оттенък, който прозира иззад видимата история на сблъсъка между държавите и формирането на етносите. По онова време наличието на две несъвместими поведенчески и психологически структури било глобално явление. Поради тази причина са останали твърде малко паметници на изкуството от тази епоха.

Това, че в края на XIV в. манихеите изчезнали от лицето на Земята, не бива да ни учудва, защото, честно казано, те се стремели именно към това. Като ненавиждали материалния свят и неговите радости, те били длъжни да ненавиждат и самия живот; следователно трябвало да утвърждават дори не смъртта, защото смъртта е само моментът, в който се сменя състоянието, а антиживота и антисвета. И тъкмо там се пренесли те, като изчистили Земята, за да настъпи епохата на Възраждането. Техният неуспех се състоял в това, че не успели да погубят всички хора, като ги прекарат по пътя на мъченичеството, което доста често не било доброволно. Но как са се старали само! И не са те виновни, че жизнеутвърждаващото начало в човешката психика удържало на техния натиск, благодарение на което историята на народите не секнала веднъж завинаги.

На този фон възникнала първата инквизиция, основана от испанския монах Доминик^[15] и насочена срещу еретиците-катари или албигойците. Разбира се, никой не би желал да одобрява, а още повече да защищава принципите на инквизицията — осъждане без предявяване на обвинение, на основата на личното признание. Признанието можело да бъде изтръгнато с мъчения, доносът — лъжлив, а съдиите — пристрастни и безотговорни, но мотивът за въвеждането на такова съдопроизводство бил ясен. Инквизиторите предпазвали своите агенти от отмъщението на катарите, проникнали през XIII в. във всички слоеве на френското и италианското общество. Войната се водела не само в Лангедок. Воювали във всички дворове, във всички цехове, в църковните общини и дори на пазарите. Това било безмилостно клане, без да има фронтова линия, при това негови жертви ставали всички беззащитни и невинни хора, оклеветени от катарите и от агентите на инквизицията. Катарите широко използвали правото да лъжат, давано от тяхното вероизповедание, което препоръчвало предателството като средство за борба с материята. „Бившите катари, които преминали в лоното на католицизма, Робер Льо Бугр (Българина), Петър (Мъченика) от Верона и Райнейро (Райнер) Сакони, били най-страшните инквизитори през XIII в. В техните ръце изгорели на кладата стотици катари и валденси^[16]“ [138, с. 31], а също и оклеветени католици. Робер Льо Бугр (Българина), който в продължение на 20 години бил катар в Милано и прекрасно познавал нравите и обичаите на тази секта, в 1233 г. бил назначен от папа Григорий IX за инквизитор и успешно приложил своите обширни знания. Например в 1239 г. в Мон Еме, близо до Шалон сюр Марн, той изгорил на кладата 182 катари.

И по-късно било същото — Жак дьо Моле, великият майстор на Ордена на тамплиерите, и други рицари били изгорени в Париж през 1314 г. след процес, проведен от канцлера Гийом дьо Ногаре, внук на изгорен катар. Тайният съд е двуостро оръжие.

Умиращият дуализъм намерил начин да се превъплъти в друга, този път монистична концепция. Та нали за антисистемата такава дреболия, като верността на принципите, била несъществена; важна била целта — избавлението от материята и плътта. Взето било на въоръжение учението на Августин Блажени, талантлив мислител от V в., започнал своя път като член на тайна манихейска община, а завършил дните си като епископ на град Хипон (в Африка) и след смъртта си бил обявен за „отец на църквата“. Той бил автор на едно от трите направления в схоластиката — учението за предвечното предопределение на хората или към рая, или към ада. Разбира се, имало някои уговорки, но същността била тази.

Аргументацията на Августин Блажени се свеждала до това, че Адам съгрешил и генетически предал греха на своите потомци като „първороден грях“. Затова всички хора били негодници и мястото на всички било в ада. Бог предвечно и безусловно постановил, че ще спаси някои, а останалите ги чакала гибел. И всякакви заслуги и подвизи на грешниците нямали никакво значение, също както и злодеянията на предвечно избраните. В тази система нямало място за дявола, защото Бог вършел всичко вместо него.

Справедливо е да отбележим, че тогавашните теолози не приели учението на Августин. Привържениците на тази концепция били осъждани, а монахът Готшалк от Орбе бил затворен до края на живота си за това, че проповядвал идеите за предопределението, т.е. че Бог е отговорен за греховете на хората. Но средните векове отминали, настъпила Реформацията и Жан Калвин възкресил идеите на Августин. Те залегнали в основата на теорията за втората инквизиция. Примирението на Бога със Сатаната устройвало всички злодеи в Европа.

Конкордатът^[17] със Сатаната

Втората инквизиция, която действала през XVI–XVIII в., била по-лоша от първата. За свое оправдание, а и за да регламентират престъпленията си, инквизиторите създали теория, която се базирала на идеите на Августин Блажени. Според тази теория, изложена в „Чук срещу вещиците“, „Бог е толкова състрадателен, че не би допуснал злото в своите творения, ако не бил толкова всемогъщ и добър, та да превръща злото в добро“. От това произтичало, че „преследванията на тираните укрепват търпението на мъчениците, а чародействата на вещиците усъвършенстват вярата на праведните. Затова на Бог не е нужно да предотвратява злото“. [138, с. 147] Можело да се възрази, че бог несправедливо е немилостив към тираните и чародеите, като ги заставя да измъчват праведните и по този начин ги обрича на адски мъки, но и на това имало отговор. Грешникът бил по-лош от дявола, защото „Сатаната се отдръпнал от Бога, който допуснал Сатаната да прегреши и не го предпазил с любов… Сатаната изгаря от злоба, тъй като Бог го отхвърлил и не го дарява със своята милост“. [138, с. 159] Нещо повече, Бог желае доброто на дявола, а нещастният „дявол много се измъчва, като гледа как злото, сътворявано от вещиците, се превръща в добро“. И изобщо дяволът не е виновен, тъй като той „не е способен на нищо без Божието снизхождение“, а „Бог не може да желае злото, но може да допуска злото“. [138, с. 161]

Предлаганата от инквизиторите теория е апология не само на тях самите, но и на дявола, с когото те уж водели борба. За всички злодеяния в историята според тях бил виновен Бог, а по-лошото е, че тези злодеяния трябвало да бъдат приветствани, защото от злото се ражда добро. По своята същност тази дяволска диалектика е еснафско подлизурство, издигнато на равнището на метафизиката. И като си помислим само колко кръв се проляла заради това шизофренично бръщолевене!

А нима можело да бъде нещо друго! Учението за предопределението отнемало само една свобода на своите предани привърженици — свободата да избират между Доброто и Злото, но затова пък ги дарявало с правото на безотговорност по отношение на собствената им съвест. След като крайният изход бил предопределен, всеки можел да постъпва, както му хрумне. И тук се задействала обратната връзка.

Пълната безотговорност на индивида е противопоказна за обществото, което въвежда закон, основан не на съвестта, а на заповедта на началника. По-изгодно е човек да се съобразява с такъв закон, но съвсем не е аморално да го заобиколи. Успял си и си спечелил! Затова били напълно логични и дори не били безсъвестни такива явления като изтребването на индианците в Северна Америка, търговията с роби, ограбването на Индия, продажбата на опиум в Китай… Та нали нямало забрана за такива деяния, пък и не можело да има, защото Бог превръща злото в добро, а дяволът служи на неговия престол.

Но, ако е така, защо да не встъпим в контакт с дявола, още повече, че когато му служиш, той е готов да се отплати с напълно реални блага. Дяволът не искал много — да си продадеш безсмъртната душа, в съществуването на която отгоре на това трябвало да вярваш, и да участваш в „черните меси“. Тези литургии задължително се отслужвали от свещеници, напуснали църквата, и се свеждали до прослава на Сатаната, на добрия господар, който нищо не забранявал. (Сравнете това с тезата на Иван Карамазов: „Всичко е позволено“^[18].) Светите дарове се освещавали върху корема на гола жена и след това се осквернявали. Понякога на участниците в тези мистерии им се струвало, че Сатаната се появявал лично и позволявал да го целуват по голия задник. Случвало се да му пренасят в жертва непокръстено бебе, което крадели от майка му. Мистериите се провеждали в полунощ, тайно, но за тях знаели мнозина.

Ето нагледен пример. В 1089 г. руската княгиня Евпраксия Всеволодовна се омъжила за Хайнрих IV, император на Свещената Римска империя на германската нация. Тая коронована глава я привлякла да участва в „черпите меси“. Горката императрица толкова се отвратила, че избягала от мъжа си при неговите врагове в замъка Каноса, където я приела графиня Матилда. В 1094 и 1095 г. императрицата разобличила на църковните събори деянията на своя съпруг. Папа Урбан II опростил нейния неволен грях, че участвала в „черна меса“ и с конвой я върнал в родината, където тя завършила дните си в манастир в 1109 г.

А какво станало с Хайнрих IV?… Той останал на трона до 1105 г. и се лишил от властта не заради причастието си към сатанизма, а заради предателските убийства на своите васали. Но и тогава гражданите на Лиеж, на Кьолн, на Бон и еврейската община продължавали да го подкрепят. Оказало се, че сатанизмът шокирал малцина.

„Черни меси“ се отслужвали в Париж дори и през XIX в. Освен членовете на сектата до участие в тях се допускали само поканени, но поканите се получавали много лесно. Подробностите читателят може да намери в книгата на Жори-Карл Юисманс „Бездна“^[19], където авторът се разкъсва между признанието, че оргията, която наблюдава, е сериозна, и желанието да го лъжат. За скептика-позитивист персонификацията на всеки принцип е неприемлива; на него просто му се гади от нея.

Ако се откажем от персонификацията, която още в XIII в. станала излишна, то остава теорията за Абсолюта, за нравствения закон вътре в нас. Човек не може да се моли на такъв закон, също както не може да се моли, например, на закона на Бойл-Мариот^[20]. Това станало очевидно в XIX в., а при последователното развитие на концепцията се зародил екзистенциализмът — философската религия на Карл Ясперс. Той бил прав само в едно — такива системи са възниквали и преди Христа, но Ясперс пропуска факта, че те винаги са загивали, като отнасяли със себе си живота на хиляди хора, които се доверили на философите.

И накрая, последното важно следствие от теорията за строгия монизъм — отношението към биосферата като цяло, също както към отделните същества и техните творения, става негативно. За да се предпази беззащитната природа от безсъвестните хора, на тях трябва да им се обяснява ползата от биоценологията, а това е изключително трудно. Учението за полезните и за вредните животни и растения е много по-близко до разума на еснафа, отколкото понятието за хармония в живота на планетата Земя. Филистерът предпочита да се чувства цар на природата, а не съставна част от нея. Затова строгият монизъм на практика стига до източния дуализъм — манихейството, само с тази разлика, че за зло се смята всичко неприятно, пречещо на дадения човек, а не обективната стихия „Мрак“. Това означава, че ръководен принцип за отличаване на доброто от злото, на светлината от мрака, на прогреса от регреса става произволът. Макар това различие да не е съществено, от гледна точка на логиката то не е в полза на монизма.

Но защо все пак монистичните и дуалистичните учения не успели да изтикат християнството особено в средните векове, когато папите воювали с императорите, а схоластиците хвърляли на вятъра силите си в безполезни спорове един с друг? Изглежда, защото на монизма и на манихейството противостояло неосъзнатото светоусещане, чиято същност можела да се формулира по следния начин: Бог сътворил Земята, но дяволът е господар на този свят; на Земята дяволът е по-силен от Бога, но тъкмо поради това благородният рицар и монахът-подвижник^[21] трябва да защищават слабите и да се борят със силните врагове до последния си дъх. Та нали не в силата е Бог, а в истината; и неговото творение — Земята — е прекрасна; а Злото идва отвън, от вратите на Ада, и най-простото и достойно дело е да бъде натикано обратно. А че не Бог е сътворил дявола е ясно и без доказателства; да се предполага това просто е кощунство.

Тази концепция не била противоречива, а проста за възприемане и съответствала не толкова на нравите на онова време, колкото на неговите идеали. А доколкото идеалът е далечна прогноза, възприемана интуитивно, то тя се оправдала. Биосферата продължава да съществува.

Изходът от безизходицата

Ние, хората от XX в., знаем, че дяволът не съществува. И въпреки това, когато човек обхване с поглед цялостната история на антисистемата, му настръхват косите. Има концепции-вампири, които притежават свойствата на таласъми и наистина дяволска целеустременост. Нито могъщият интелект, нито желязната воля, нито чистата съвест на хората могат да се противопоставят на този призрак. Антисистемата се появява там, където се създава етническа химера, т.е. където се наслагват етнически полета с различен ритъм. И тъй като, откакто човекът съществува на Земята, всички етноси отдавна са влезли в контакт един с друг, то би трябвало антисистемата отдавна да е изместила етносите, да е заела тяхното място, да е унищожила всичко живо в своите ареали и да е превърнала своите реални импулси във виртуални, за да могат те взаимно да се анихилират. Но кой знае защо нищо такова не се е случило.

Значи в света има някакъв могъщ импулс, който противодейства на разпространението на антисистемите и може би дори ги чисти от лицето на Земята. Обаче, както видяхме, антисистемите се появяват отново и отново, така че, ако не е постоянен, този импулс се появява доста често. Той не трябва да е в сферата на съзнанието на хората, защото тя е открита за лъжи или за непълно възприемане на същността на предмета, т.е. за заблуди. Той не ни е даден и свише, защото антисистемите са теистични, а идеалите на етническите култури са атеистични. И той не възниква в процеса на еволюцията, защото за времето, което е потребно да се формира, той би загинал. Известен ли ни е импулс с такива свойства? Да, ние познаваме този импулс. Това е пасионарният тласък.

Не, не героизмът на отделните пасионарни индивиди, на личностите, които жертват себе си, а именно тласъкът, мутацията, която поражда признака на пасионарността и придава на отново възникващия етнос оригиналния ритъм на биополето — ето кое унищожава химерите и гнездящите в тях антисистеми. Именно пасионарният импулс създава онази среда с твърде висока температура, в която химерите се „разтопяват“ (простете на автора за метафората) и се превръщат в етноси, които хармонично се съчетават с ландшафтите, като звена от геобиоценозата. При толкова високи температури антисистемите не могат да съществуват. Но по-нататък протича вече описаният процес на етногенезис, при който понякога, в резултат от създалите се условия, се появяват импулси с отрицателни значения.

И така, пасионарните тласъци не са само препятствия в еволюцията на човечеството, но и очистителна сила, без която еволюцията изобщо не би могла да продължи. Тази сила на природата поддържа баланса на биосферата, включително и телата на същите тези хора, които предполагат, че техните мисли, колкото и да са фантастични, представляват най-голямата ценност за планетата Земя. Сега вече знаем, че всички философски учения и словата на пророците са само биосферни импулси, отразени от някоя плоскост на великия вакуум, който дебне Живота на всяка крачка. И затова от Бездната към Света са пробити черни дупки, всяка от които се нарича „лично съзнание“. И добре би било да поставим на тях клапани, наричани „съвест“.

А произходът на самия пасионарен тласък, описан от нас като емпирично обобщение, което обяснява колебанията на етносферата, явно не е земен. Дори само това, че осите на зоните, където възникват тласъците, са разположени по повърхността на Земята като линии, чиито краища са ограничени от кривината на планетата, а перпендикулярите към тях сочат към центъра на Земята, показва, че осите на тласъците са зависими от магнитното поле на планетата. Предположението, че тези енергетични удари по Земята не идват от Слънцето, а от разсеяната енергия на Галактиката, намери допълнителна подкрепа.

Американският астроном Джон Еди^[22] открил, че дейността на Слънцето се колебае толкова много, та дори 11-годишният цикъл на активността на слънчевите петна не може да се проследи. Въз основа на тези изводи Джон Еди съставил график на слънчевата активност за пет хиляди години. [217] И се оказало, че всички датирани пасионарни тласъци хронологично съвпадат с минимумите на слънчева активност или с периодите на нейното спадане.

Това вече е закономерност, която позволява явлението да се тълкува. При спаднала слънчева активност защитните свойства на йоносферата намаляват и отделни кванти или снопове лъчи могат да достигнат до земната повърхност. А силното излъчване, както е известно, предизвиква мутации.

Ние не сме сами в света! Близкият космос взема участие в опазването на природата, а нашата работа е да не й вредим. Тя не е само наш дом, природата сме ние самите.

Заради тази теза беше написан нашият трактат, който сега е завършен. Посвещавам го на великото дело да опазим природната среда от антисистемата.