Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Этногенез и биосфера Земли, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Милан Асадуров, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Научен текст
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,9 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (2010)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2010)
- Допълнителна корекция
- NomaD (2018)
Можете да закупите хартиеното издание на книгата от книжарница „Сталкер“.
Издание:
Лев Гумильов. Етногенезисът и биосферата на Земята
Руска. Първо издание
Превод от руски, предговор, бележки и показалци: Милан Асадуров, 2007
Корица и оформление: Сталкер ООД, 2007
Коректор: Маргарита Асадурова
Дадена за печат: април 2007
Излязла от печат: май 2007
Печатни коли: 42. Формат: 60×90/16
Печат: Вулкан-4
ИК „Сталкер“, Варна, 2007
ISBN 978-954-8196-20-1
Л. Н. Гумилев. Этногенез и биосфера Земли (1976, 1989)
Под ред. д.г.н. проф. В. С. Жекулина. 2 изд. испр. и доп. Л.: Изд-во ЛГУ. 1989.
Russian text of Lev Gumilevs Work Copyright 2005 by Margarita Novgorodova
The rights for the Bulgarian edition are acquired via FTM Agency. Ltd. Russia, 2007.
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция
20. Когато безсмъртието е по-ужасно от смъртта
Филогенезисът се преобразува в етногенезис
Спорът за това дали човекът е звяр или Бог, който вълнувал умовете на романтиците и нихилистите, днес, за щастие, е загубил значението си. Стана ясно, че човекът не само че е животно, но и в това число е животно и този факт по никакъв начин не унижава неговото достойнство. И затова той живее в колективи или в специфични общности, наричани етноси. А за нас е важно да установим мястото на етноса като специфично явление в границите на вида Homo sapiens, да изясним по какъв начин се поддържа относителната устойчивост на етноса, да вникнем в причините за неговото изчезване (което е по просто) и да схванем причините за неговото възникване (което е въпросът на въпросите).
При това трябва да отбележим, че именно етническите колективи се приспособяват към тези или онези локални условия, а стадиите на развитие — обществените формации — са глобални и тяхната връзка с географската среда е пъстрата антропосфера, т.е. етносферата, която е достъпна за наблюдение от естественика. Големият брой събития, с които си имаме работа, можем да групираме според принципа на приликата и причинната последователност, т.е. да приложим методиката на естествените науки при анализа на историческия материал. И тогава стигаме до твърдото заключение, че етносите възникват и изчезват независимо от това какви представи за тях имат съвременниците им. Значи етносите не са продукт на социалното самосъзнание на отделните хора, макар те да са свързани изключително с формите на колективна дейност на хората… Социалното развитие слага своя отпечатък върху всички форми на движение на материята, тъй като те са свързани с хората. Обаче никой никога не се е опитвал да изтълкува в социален аспект гравитацията или електропроводимостта, епидемиите, смъртта или наследствеността, защото те са от сферата на естествознанието. Ние имаме пълното право да разглеждаме описаните в предишните глави „тласъци“, а също и някои подобни явления, като антропогенни сукцесии. А възникващите по този повод недоумения и съмнения ще анализираме малко по-късно, когато изясним причината за тях, т.е. когато открием тайнствения „фактор хикс“. А засега да продължим описанието на феномена.
През последните пет хиляди години многократно са възниквали антропогенни изменения на ландшафта, но с различна интензивност и винаги в границите на определени региони. Щом ги съпоставим с историческите факти, установяваме ясна връзка между антропогенните промени в природата и епохите на възникване на нови етноси. Както възникването на нов етнос и преустройството на ландшафта съобразно неговите нови въжделения, така и миграцията на голям брой хора с техните оръжия и оръдия на труда са работа във физическия смисъл на думата и следователно изискват да се изразходва енергия. Нещо повече, поддържането на етноса като система също не може да мине без изразходването на енергия за преодоляване на постоянната съпротива на обкръжението. И даже упадъкът на етноса, т.е. забавянето на неговото развитие, е свързан с прилагането на сила — причината за положителното или отрицателното ускорение.
Тази теза беше формулирана от мен [82] и беше подкрепена от Юрий Ефремов [98, с. 79], а по-късно и от Юлиан Бромлей, който приписа авторството на Юрий Ефремов [37, с. 163], за което по искреното му признание Юрий Ефремов изобщо не е виновен. Но още по-странно е, че като призна „ролята на биоенергетичния източник“ в етническите процеси Юлиан Бромлей предположи, че тази енергия „зависи от конкретните исторически условия, в които те (етническите общности) съществуват“. Струва ми се, че законът за запазване на енергията не се нуждае от защита и е глупаво да влизаме в спор по този въпрос. Но фактът, че се признава необходимостта от определен вид енергия, за да се свърши работата, нужна за етногенезиса като процес, вече е добър знак. Характеристиката на тази специфична форма на енергия се съдържа в прекрасната книга на Владимир Вернадски „Химическият строеж на биосферата на Земята и нейното обкръжение“: „Всичко живо представлява от само себе си непрекъснато изменяща се и състояща се от най-разнообразни и тясно свързани помежду си живи вещества съвкупност от организми, подложени на еволюционен процес през геологичното време. Това своеобразно динамично равновесие се стреми с течение на времето да премине в статично равновесие. Колкото по-продължително съществува то, ако няма други равностойни явления, които действат в противоположната посока, толкова по-близо до нулата ще бъде свободната енергия“, т.е. „енергията на живото вещество, която се проявява в посока, противоположна на ентропията. Защото с действията си живото вещество създава условия за развитие на свободна енергия, способна да извършва работа.“ [48, с. 284-285] Следователно структурата и стереотипът на поведение на етноса са динамични величини и това се определя от наличието на вътрешноетническа еволюция, която не прилича както на социалната, така и на биологичната.
Ако преведем този извод на езика на етнологията, ще установим, че постепенният преход към етноландшафтно равновесие е съдба на всички етноси. Това равновесие се постига, когато етническият колектив (например племето) влиза в биоценозата на даден регион и прирастът на населението, ограничен от възможностите на биохора, се прекратява. От тази гледна точка етносите намират по два начина своето място в геобиохимията. Стабилно състояние на етноса е случаят, когато цялата енергия, получавана от природната среда, изцяло се изразходва за поддържане на процесите вътре в системата и частта, която излиза извън нея, е близка до нула. Динамично състояние на етноса е внезапно възникналата способност да се почерпи голямо количество енергия и тя да се отдаде извън границите на етническата система във вид на работа. Динамичното състояние предопределя постепенната загуба на етногенезисния признак, т.е. на способността да се абсорбира голямо количество енергия и тя целенасочено да се отдава във вид на работа, което се съпровожда с опростяване на етноса.
Но нали всеки реликтов (персистентен) етнос съществува само заради това, че някога се формирал и значи е преживял динамичната фаза на развитие. Следователно от една страна, той е изкристализирала форма на протеклия процес, а, от друга — субстрат за възникване на нови етноси. По време на динамичното си състояние всеки етнос постоянно подлага на мъчително разрушаване не само природата на завладения регион, но и собствената си физиология и етология (поведение), което се изразява в приспособяването на своя организъм към новите условия. Обаче разрушенията, свързани с прехода към динамично състояние, невинаги са възможни. Както видяхме, те се случват в някои относително редки епохи на стихийно преселение на народите, а след това за дълго време се установява традиционната система, фиксирана на етнографските карти. И така, биологичната еволюция се съхранява вътре във вида Homo sapiens, но придобива черти, които не са присъщи на останалите видове животни.
Филогенезисът се превръща в етногенезис.
Еволюцията и етногенезисът
Разбира се, не бива да приравняваме етногенезиса към филогенезиса, тъй като новите етноси остават в границите на вида. Отбелязаната от нас аналогия е принципно непълна и благодарение на това обяснява разликата между макро- и микроеволюционните процеси. Но като признава, че съвременният човек продължава биологично да еволюира, етнологът не може да се съгласи с прогнозите на някои съвременни западни учени за целенасоченото развитие на главния мозък, което трябва да промени целия облик на човека. Джон Холдейн нарисува портрет на нов вид хоминид — Homo sapientisimus[1] [41, с. 292], като очевидно плати данък на вкусовете на своята аудитория, желаеща да види в бъдещето прогрес и само прогрес. Но ако нещата стояха така, то хората, живели две-пет хиляди години преди нас би трябвало да имат видими соматически (телесни) различия от нас. Да си спомним за грацилизацията, открита от Георг Дебец, но дори този привърженик на изменчивостта на расите заяви: „Отделни «примитивни» и «прогресивни» признаци се срещат у всички раси, но нито една раса не се отличава с «примитивни» или «прогресивни» комплекси от признаци, ако предварително не ги смятаме за такива. Ако приемем като критерий за примитивност черепа на човекоподобната маймуна или поне на неандерталеца, то по сбора от признаците си протоевропейският тип от епохата на енеолита в Руската равнина не е по-примитивен, отколкото типа на древните славяни или съвременните украинци.“ [92, с. 19-20]
Наистина развитието на човечеството тръгнало по пътя на разширяването на ареала и увеличаването на броя на вътрешновидовите вариации — етносите. Част от тези етноси загиват, като оставят на потомците веществени или литературни паметници, част от тях се съхраняват във вид на реликти, а друга част изчезват безследно, но не е имало случай подсъзнателните действия на популацията с единен стереотип на поведение да са довели до целенасочено изменение на собствената природа, каквито и условия за това да са се създавали от колектива. Оказва се, че понякога хората предпочитат доблестната смърт пред доброволното самоизродяване заради запазването на живота, който в този случай губи за тях цялата си привлекателност. Тази особеност на вътрешновидовия психологически стереотип ограничава възможностите на етногенезиса като локален процес и поставя под съмнение аналогията на етногенезиса с еволюцията.
Колкото и да е странен този извод, той е последователен и верен, защото, като придобива социални форми, етносът създава политически институции, които не са природни феномени. Римляните създали сената, институциите на консулите, трибуните и системата от права на гражданите; франките — феодализма; тюрките — техния ел от VI в. като съчетание на племенните съюзи и военните обединения (ордите); инките — сложната конструкция за поробване на индианските племена и собствената си йерархия и т.н. Но всичките тези институции били дело на човешките ръце и в този смисъл били подобни на храмовете с колонадите, дворците, бойните брадви и дрехите, за които вече стана дума, че нямат възможност да се саморазвиват, а могат само да се разрушават под въздействието на времето.
Формите, създадени от гения и труда на хората, се противопоставят на постепенното изчезване на вещите, но всяко достатъчно силно странично въздействие може да разруши формата и да обрече нейното съдържание на разпадане. А след като такава трагедия се е случила и не е последвала незабавна регенерация, етносът се превръща в аморфна популация, която е съставна част на геобиоценозата. И само нов взрив на етногенезис може да я изведе от глухата улица, да я застави да се смеси със съседите и да се възцари нова етническа доминанта. Но тогава това ще бъде нов етнос.
Творчество или живот?
На пръв поглед този жесток извод поражда песимизъм, но това е само на пръв поглед. Всъщност за какво е нужно на хората вечното безсмислено живуркане — „без богове, без вдъхновение, без сълзи, без живот, без любов“?
Нима най-хубавото, което притежават хората, не е способността да творят? Но нали творчеството води до невъзвратима загуба на жизнена енергия на човешкия организъм. А когато става дума за система от по-високо равнище като етноса, то и при нея се наблюдава същата закономерност. Победата над силен враг във всяка освободителна или завоевателна война отпраща в небитието много герои и заложените в тях гени, обаче заслужава ли си да предпочетем срамното робство пред такава жертва? Преобразуването на ландшафта, откриването на нови страни, а в наше време — на нови планети, усилената работа в лабораториите или библиотеките не по задължение, а по съвест, откъсват човека от семейството или изобщо му пречат да го създаде. Но ние тачим имената на Христофор Колумб и Фернандо Магелан, на Николай Пржевалски и Дейвид Ливингстън, на Еварист Галоа и Жул-Анри Поанкаре, на Оюстен Тиери и Дмитрий Иванович Менделеев, които изгорели в работата си. Ами художниците? Рембранд и Винсент Ван Гог, Андрей Рубльов и Михаил Врубел! И поетите, и композиторите, а пък героите, които се сражавали за родината си, няма защо да изброяваме, защото тези примери са познати на всички. Мнозина от тях не са оставили следа в генофонда, но с тази жертва са съградили сградата на културата, от която днес се възхищават потомците.[2] Но нали някои от хората от този род са имали семейство, а техните деца не са проявили таланта на родителите си. Не противоречи ли това на нашия извод? Нека да видим.
Способностите сами по себе си все още не са всичко. За великите дела е нужен пламък, тласкащ хората към саможертва в служба на идеала, бил той реален или мним. Именно този пламък можем да разглеждаме като явно рецесивен признак[3], защото той невинаги се предава. Ако въпросните личности имаха по сто деца, то вероятно бихме могли да пресметнем процента, а оттам и вероятността този признак да се предаде на следващото поколение. Но уви, способите на изследване, които вършат работа при граха и мухите, са неприложими по отношение на човека. Историята разполага с материали и обобщаващи характеристики за дейността на различните етноси в различните строго датирани епохи. Етническата история и анализът на различните етногенезиси ни дават възможност да установим следната взаимна зависимост: интензивността на етногенезиса е обратнопропорционална на продължителността на съществуването на етническата система, която при все това не може да съществува безкрайно.
Първо, еднообразието на унилото съществуване намалява жизнения тонус на хората дотолкова, че се появява склонност към наркотиците и половите извращения, които да запълнят зейналата душевна пустота. А това винаги отслабва етноса като система. Второ, като отстранява от живота екстремалните генотипове, етносът се опростява за сметка на намаляването на разнообразието, а това на свой ред снижава резистентността на етническия колектив като цяло. В спокойните времена това не се усеща, но при стълкновенията с биологичната среда и преди всичко със съседите липсата на активни специализирани и готови да се жертват елементи се чувства особено болезнено. Едва ли обаче можем да смятаме този процес за съзнателен, както прави Сергей Широкогоров, който смята, че етносът се стреми към „интелектуална нивелировка и свеждане на дръпналите напред до средното равнище на индивидите, като се ръководи от съзнанието (или инстинкта) за самосъхранение“ [214, т. 1, с. 130].
Нито един етнос не е вземал съзнателни решения за унищожаване на мислещите и доблестните хора, а те загивали по логиката на събитията, които не се контролирали от волята на участниците в тях. Така било в императорския Рим, когато по време на войнишките метежи тяхна жертва ставали най-дисциплинирапите центуриони, след което легионите лесно били разбивани от варварите; във Византия, където в 1204 и в 1453 г. населението отказало да застане на крепостните стени и да защищава домовете си, като оставило храбрите защитници на Константинопол да загинат, без да получат помощ; в Китай през XII–XIII в. където и населението, и правителството се предали на джурджените и на монголите, и т.н. Но нали така ставало само в епохите на упадък, когато логиката на историческите събития по своя вектор съвпадала с биологичното израждане и социалните кризи. И тъй като всеки етногенезис завършва с гибелта на системата, то и телеологичният[4] принцип изглежда абсурден. Може ли да се стремиш към собствения си ужасен край? Можеш само по мъжки да признаеш неговата неизбежност.
И така, нито дарвинистките, нито антидарвинистките, нито новите синтетични концепции за еволюцията не са подходящи да обяснят етногенезиса. Това е нормално, защото етнологията не е биологична, а географска наука и следователно има своя специфика, макар тя да е свързана с поведението на новите организми и със средата, която те обитават.
Мислите на Сергей Иванович Коржински
И все пак има една концепция, която може да ни свърши работа, разбира се, като нанесем съответните поправки и я очистим от преднамереността на някои схващания. През 1899 г. Сергей Коржински издава в Петербург книгата „Хетерогенезисът и революцията“. Според него борбата за съществуване и естественият отбор са факторите, които ограничават образуването на нови форми и пресичат натрупването на вариации, тъй като способстват да оцеляват средните типове, т.е. поддържат статуквото.
Новите форми се появяват в резултат от редки „скокообразни вариации“ в едни или други географски региони. Еволюционният процес води до образуването на полова бариера (невъзможност за кръстосване) между новата раса и нейната създателка и до възникването на нови хетерогенни вариации. [101, с. 223-225].
Появата на нова географска раса се обрисува по следния начин: „Сред потомците, които произхождат от нормалните представители на някой вид или раса и се развиват при едни и същи условия, неочаквано се появяват отделни индивиди, които в една или друга степен се отклоняват от останалите и от родителите си. Тези отклонения понякога са доста значителни и се изразяват в редица признаци, обаче по-често се ограничават до малки или дори до една-единствена разлика. Интересно е, че тези признаци са много упорити и неизменно се предават по наследство от поколение на поколение. По този начин веднага възниква нова раса — толкова здрава и постоянна, като тези, които съществуват от незапомнени времена.“ [101, с. 12]
Изглежда, е прав Кирил Завадски, който отбелязва, че хипотезата на Сергей Коржински се отнася до образуването на раси и видове, но заобикаля проблема за целесъобразността и не поставя въпроса за връзката между образуването на вида и адаптациогенезиса[5].
Следователно тази хипотеза няма пряко отношение към еволюцията, под която разбираме образуването на целесъобразни признаци. [101, с. 225]
Не се наемам да съдя колко правилни са изводите на Сергей Иванович Коржински по отношение на образуването на видовете, но ако говорим за етногенезиса — процес, който се намира на няколко равнища по-долу — то там те са приемливи изцяло: процесите на образуване на етносите не са еволюционни процеси. По това етногенезисът се отличава от антропогенезиса.
Ексцесът и инерцията в етногенезиса
Концепцията за хетерогенезиса премахва повечето недоумения във връзка с характера на етногенетичните процеси. Естественият отбор стабилизира етническата система, което води неминуемо до нейното опростяване. А това обстоятелство на свой ред ни подтиква да признаем концепцията за ексцеса, т.е. за тласъците-микромутации, които възникват от време на време и нарушават естествения ход на изменение на енергийното равнище, свързано с възникването на етносите.
Та нали ако описаните процеси не се уравновесяваха от други, пак толкова мощни, но с обратен знак, то нови етноси просто нямаше да възникват. Тогава човечеството още в палеолита би се превърнало в аморфна маса от антропоиди, приличащи си един на друг и обитаващи един климатичен пояс. Тези двуноги хищници щяха да се размножават твърде бавно, защото както всички други животни и те щяха да бъдат ограничавани от количеството на храната. И разумът нямаше да им е нужен, тъй като достигнали веднъж до оптималната адаптация към обичайните условия, те не биха изпитвали потребност от промени. С две думи, всички те щяха да живеят като днешните персистентни изолати.
А в действителност от време на време избухват взривове на етногенезис, които водят до разширяване на ареала и размесване на много елементи в хиперсистемата, наричана „човечество“. И както вече стана дума, тези взривове не могат да се обяснят със социалното развитие, защото изобщо не са ориентирани само към прогрес и толкова рядко съвпадат със смяната на обществените формации, че трябва да приемем тези съвпадения за случайни.
Значи трябва да се върнем към концепцията за еволюцията на вида Homo sapiens. Прието е да се смята, че след формирането на истинско човешко общество в късния палеолит „естественият отбор като фактор за образуване на вида се оказал преодолян“ и „в сравнение с развитието на речта и мисленето другите особености на Homo sapiens нямали решаващо значение, макар, разбира се, да не били безлични“ [173, с. 314] Последната уговорка ни стига.
За да възникне ексцес, който не променя физиологията и анатомията на човека, а само деформира неговия стереотип на поведение, той не трябва да бъде силен. Даже напротив, само слабият ексцес оставя незасегнат географския, физиологическия и социалния фон, на който в този случай ясно изпъква контура на новата психологическа нагласа. И такъв ексцес или тласък може да бъде предизвикан само от „фактора хикс“, за който вече много пъти стана дума.