Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Этногенез и биосфера Земли, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2010)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010)
Допълнителна корекция
NomaD (2018)

Можете да закупите хартиеното издание на книгата от книжарница „Сталкер“.

 

 

Издание:

Лев Гумильов. Етногенезисът и биосферата на Земята

Руска. Първо издание

 

Превод от руски, предговор, бележки и показалци: Милан Асадуров, 2007

Корица и оформление: Сталкер ООД, 2007

Коректор: Маргарита Асадурова

 

Дадена за печат: април 2007

Излязла от печат: май 2007

Печатни коли: 42. Формат: 60×90/16

Печат: Вулкан-4

ИК „Сталкер“, Варна, 2007

ISBN 978-954-8196-20-1

 

Л. Н. Гумилев. Этногенез и биосфера Земли (1976, 1989)

Под ред. д.г.н. проф. В. С. Жекулина. 2 изд. испр. и доп. Л.: Изд-во ЛГУ. 1989.

 

Russian text of Lev Gumilevs Work Copyright 2005 by Margarita Novgorodova

The rights for the Bulgarian edition are acquired via FTM Agency. Ltd. Russia, 2007.

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

15. Ролята на съчетанията на ландшафтите

Монотонните и разнородните ландшафти

Далеч не всяка територия може да се окаже „място на развитие“. Така в цялото евразийско пространство, осеяно с гъсти гори — тайгата от Онежкото езеро до Охотско море — не е възникнал нито един народ и нито една култура. Всички, които са се подвизавали и сега се подвизават там, са дошли или от юг, или от север. Същинската степ също не дава възможности за развитие. Дещ-и-Кипчак, т.е. половецките степи от Алтай до Карпатите са място без Genius loci[1]. В тези степи се заселвали народи, които възниквали в други райони, например в Монголия — страна с пресечен релеф и разнообразни ландшафти. Склоновете на Хентей и Хангай са обрасли с гъсти гори. Зелената степ по долните течения на реките Тола Керулен на юг преминава в каменната пустиня Гоби, където снегът се стопява през март и дава възможност на добитъка да пасе до началото на летните жеги. Съответно разнообразна е и фауната, а археологическите култури отразяват смяната на народите, известни не само на историците: хунну, тюрки, уйгури, монголи и ойрати.

И обратно, западната част на Великата степ от горното течение на Иртиш до долното течение на Дон и от покрайнините на сибирската тайга до езерото Балхаш и Аралско море е еднообразна, а народите, които са я населявали, са малко известни. Днес казахите заемат огромна площ с монотонен степен ландшафт. В XIII в. степта обезлюдяла след жестоката война между монголите и куманите и била поделена между три орди: Златната или Голямата орда се настанила на Волга, Синята орда — между Аралско море и Тюмен, а Бялата (т.е. която се падала на най-възрастния син) — в планината Тарбагатай и по горното течение на Иртиш. [57, т. 2, с. 502] От конгломерата от народи край река Волга възникнал етносът на татарите. Синята орда се оказала нежизнеспособна и в XIV в. се сляла с волжката. Затова пък Бялата орда, която заела покрайнините на сибирската тайга до река Об, склоновете и предпланините на Алтай и степите на река Сърдаря, които по онова време били изпъстрени с борови гори [56], се развила в самостоятелен етнос, който по-късно овладял свръхаридните степи около Аралско море, на полуостров Мангъшлак и в Нарин пески (пясъчната степ в междуречието на Волга и Урал).

Истинските „места на развитие“ са териториите, в които се съчетават два и повече ландшафта. Това се отнася не само за Евразия, но и за цялата планета. Основните процеси на етногенезис в Евразия са възникнали: а) в източната част, където се съчетават планини и степи; б) в западната част, където се редуват гори и ливади — поляните в междуречието на Волга и Ока; в) в южната част, която е комбинация от степи и оазиси — Крим, Средна Азия; г) в северната част, където смесената област от гора и тундра постепенно преминава в чиста тундра. Но северните територии би трябвало да отнесем към специалния раздел на културите отвъд Полярния кръг, тъй като „безбрежната тайга“ ги отделя от евразийското „място на развитие“ и те никога не са му влияли.

Нека сега да видим кои етноси къде са се формирали. Хунну са възникнали по гористите склонове на Иншан и после само са се преместили в монголските степи; уйгурите са възникнали по склоновете на Наншан; тюркютите — по склоновете на Алтай; монголите — по склоновете на Хинган и Хентей; киданите — в степния „език“, който се забива в гористата Манджурия; енисейските киргизи — на „острова“, образуван от Минусинската степ, и по склоновете на Саян; казанските татари (потомците на древните българи) — край река Кама, където гората граничи със степта; кримските татари (левантийци с различен произход, които са се слели в единен тюркски етнос) — в граничната област между степния Крим и южния бряг (типичен оазис); хазарите — в предпланинските райони на Дагестан, като първата им столица Семендер била разположена по средното течение на река Терек.

Ако доразвием изложения принцип, можем да предположим, че там, където границите между ландшафтните региони са размити и се наблюдават плавни преходи от едни географски условия към други, процесите на етногенезис ще бъдат по-малко интензивни. Например групата на богатите оазиси в средноазиатското междуречие е обкръжена от полупустинни и сухи степи, които отделят един оазис от друг. И наистина етногенезисът в Средна Азия протичал толкова бавно, че бил почти неуловим. Ивиците от пустини на север и на югозапад били лесно проходими за въоръжените грабители, но били твърде малко подходящи за живот. Затова в предпланините на Копетдаг, Тиеншан и Хисарския хребет възникнали етносите на туркмените-селджуци в XI в., на киргизите — в XV в., на таджиките — в VIII–IX в. и на узбеките — в XIV в., които ограничили ареала на потомците на древните согдийци до планинските райони на Памир и Хисарския хребет, където те се запазили като изолати. [180]

Въпреки обособените пояси на различните височини, системите на планинските хребети трябва да се разглеждат като еднообразни региони, тъй като поясите представляват единен географски стопански комплекс по отношение на човека. Затова Западен Памир, Дардистан, Хиндукуш, Хималаите, а също Кавказ и Пиренеите са удобни за съхраняване на реликтовите етноси-персистенти. И работата съвсем не е в това, че планинският ландшафт е трудно проходим. Военните отряди лесно форсирали планинските клисури и проходи още по времето на Кир и Александър Македонски. Обаче новите народи възниквали не във вътрешността на планинските райони, а в техните покрайнини.

Вече отбелязахме, че народите, населяващи същинските степи, даже и най-богатите, откривали твърде малко възможности за развитие. Например саките, печенегите, кипчаките, туркмените (с изключение на онази част от тях, която под името селджуци се преселва в Мала Азия и Азербайджан в XI в.) и в етническо, и в социално отношение са стабилни.

Левантът или Близкият Изток е съчетание на море, планини, пустини и речни долини. Там новите етнически комбинации възниквали често, с изключение на високопланинското плато на Малкия Кавказ и Арменската планинска земя, където природните условия са подходящи за изолати. Такива например са кюрдите, които са отстояли своята етническа самобитност и от персите, и от гърците, и от римляните, и от арабите, и дори от османските турци. И това е едно изключение, което само потвърждава правилото.

Китай е страна, която някога е била отвоювана от водата — в древността тя представлявала едно голямо блато, осеяно с малки езера и реки, които всяка година си сменяли коритата. Китайският народ възникнал край бреговете на Хуанхъ, където се съчетават речният, планинският, гористият и степният ландшафт, а джунглите южно от Яндзъ китайците овладели едва в I хил.сл.Хр. Обаче щом се преселили на юг и се смесили с местното население, древните китайци се превърнали в съвременния южнокитайски етнос, различен и от своите предци, и от северните китайци, които се смесили в долината на Хуанхъ с хунну и сиенбийците.

Индия, заобиколена от морета и планини, може да се разглежда като полуконтинент, но за разлика от Европа тя е доста по-бедна в ландшафтно отношение. Ландшафтите по обширното плато Декан типологично са близки помежду си и процесите на етногенезис, т.е. появата на нови етноси в историческото време, там са слабо изразени. Затова пък в северозападна Индия се образували два големи народа: раджпутите [191, с. 113-114] — около VIII в., и сикхите — в XVI–XVII в. Изглежда, че пустините на Раджастан (Раджастхан) и Синд са много по-неблагоприятни за човека, отколкото богатата, осеяна с гори долина на Ганг. Обаче в долината на Инд ясно е изразено съчетанието на пустинята и тропическата растителност, и макар културата да процъфтяла във вътрешността на Индия, новите народи се формирали в пограничните области.

По същия начин доста интензивно протичали процесите на образуване на народи в басейна на река Нарбада, където джунглите на Северна Индия се съединяват с Махаращра — тревистите равнини на платото Декан. В VI в. тук се активизирало едно племе от войнствени кшатрии[2], вероятно преселило се от Раджпутан, което дало началото на династията Чалукия [191, с. 106-107], а в XVII в. маратхите, които се отказали от редица ограничения на кастовата система, образували народ, който оспорил господството на Великите Моголи над Индия. Това, че маратхите се отличават от общата маса на индусите се отбелязва от всички историци на Индия.

Страната на маратхите е съчетание на три физикогеографски района — крайбрежната ивица между планинската верига на Западните Гхати и морето, планинската страна източно от Гхатите и черноземната долина, ограничена от дълга верига хълмове. [191, с. 256] Така имаме всички основания да причислим тази област към категорията, която нарекохме „място на развитие“, макар културата на Бенгалия да стояла на несравнимо по-високо стъпало.

Безкрайните гори и прериите в Северна Америка не създават благоприятни условия за етногенезис. Обаче и там има райони, където индианските племена се оформят в народи пред очите на историците. По силно разчленената брегова ивица на Големите езера в XV в. възниква ирокезкият съюз от пет племена. Това е ново етническо образувание, което не съвпада с предишните, защото не включва хуроните, родствени на ирокезите по кръв и език.

По бреговете на Тихия океан южно от Аляска, там, където скалистите острови служат за леговища на моржове и тюлени и морето изхранва крайбрежните жители, тлинкитите създали робовладелческо общество, което рязко се отличава по език и обичаи от съседните племена, занимаващи се лов и риболов.

Кордилерите в по-голямата си част рязко прекъсват в прерията и планинският ландшафт съседства, но не се съчетава със степния. Обаче на юг, в щата Ню Мексико, където има плавен преход между тези два ландшафта, в древността е възникнала културата пуебло, а около XII в. тук се е формирала групата науа (нахуа), към която принадлежи прославеното племе на ацтеките. Голяма част от континента, също населена с индианци, била своеобразен хинтерланд — територия, където отстъпвали или където се разпространявали народите, формирали се в „мястото на развитие“. Такива например били чернокраките — народ от алгонкинската група — и много други племена.

Още по-отчетливо тази закономерност изпъква в Южна Америка. Високопланинското плато на Андите — съчетание на планински и степен ландшафт — съхранява паметници на културата, създадени от много народи в различни векове, а в горите на Бразилия и равнините на Аржентина, въпреки надеждите на капитан Фосет, никакви култури не са възникнали. И както видяхме от многобройните примери, не биха могли да възникнат, тъй като природата на тези страни е еднообразна, което впрочем не пречи и никога не е пречило техните богатства да се използват от народите, възникнали на други места. В Патагония проникнали арауканите, дошли от планините, инките се опитали в XVI в. да овладеят бразилските гори, а в XIX в. там приказно забогатели португалските колонизатори.

Същата закономерност откриваме в Африка и в Австралия, но по-целесъобразно е да съсредоточим вниманието си върху етносите, свързани с морето, за да отбележим техните локални особености.

На морските брегове и по покрайнините на ледниците

В зависимост от характера на бреговата линия и равнището на цивилизациите на крайбрежните жители ролята на морето може да бъде двояка. Морето е ограничаващ елемент в ландшафта, когато то не е овладяно и практически не може да се пресече. Такъв е бил Атлантическият океан за американските индианци, Индийският океан — за негрите и за аборигените в Австралия, и дори Каспийско море — за печенегите. Затова пък, когато от морето започне да се добива храна и да се овладява навигацията, то се превръща в съставен елемент от „мястото на развитие“. Така елините са използвали Егейско море, викингите — Северно море, арабите — Червено море, а руските помори — Бяло море. Към XIX в. почти всички морета и океани влезли в състава на Ойкумена, но трябва да имаме предвид, че това не е характерно за всички епохи. През целия исторически период има два етнокултурни ареала, където морето е съставна част от „мястото на развитие“: културите отвъд Полярния кръг по бреговете на Северния Ледовит океан и в Полинезия, за която е писано толкова много, че няма нужда да го повтаряме. Достатъчно е да припомним, че до появата на европейците полинезийската култура е побирала в себе си разнообразни образувания, които даже на такъв изолиран участък от сушата, като остров Пасха, се борили помежду си, като създавали свои култури, макар и доста близки по характер.

По-малко известна е историята на народите отвъд Полярния кръг. Някога цяла верига от близки култури опасвала Северния Ледовит океан, който ги изхранвал. Повечето от тях ловели морски животни и риба. Вече в историческото време тяхната територия била разрязана на две от угро-самоедите (селкупите), които по-късно изтребили населението в западната част. След това тунгусите унищожили населението в източната част, с изключение на палеоазиатите и омоките по поречието на Яна и Индигирка, които били пометени при нахлуването на якутите. Движението на якутите от юг на север било еднопосочно и необратимо, защото те плавали на салове по реките и не можели да се върнат срещу течението. [160, т. 1]

Млад народ отвъд Полярния кръг били ескимосите, които се разпространили около I в.сл.Хр. от Океания. В X в. те прогонили индианците чак до южната граница на Канада, а в XIII в. изтласкали в морето потомците на викингите в Гренландия [176, с. I 13], където пак си имаме работа със смесен ландшафт — море, което изхранва населението, съчетано с гора и тундра или ледник.

Но не само морето, богато на храна, но дори и областите, покрити с лед и поради това абсолютно безплодни, могат да способстват за възникването на етносите, което станало в Прибалтика и в Скандинавия около X хил.пр.Хр. Механизмът на това явление е прост.

За да нараства, ледникът трябва да получава от океана достатъчно количество атмосферна влага — леденостуден дъжд и мокър сняг. Но тъй като над ледника постоянно се задържа антициклон, влажният въздух се разбива в неговата периферия и дъждът се изсипва там. За Евразийския континент тази периферия е в западните покрайнини, откъдето идват атлантическите циклони, чак до Таймир. Следователно ледникът нараства на запад, а източната му част се топи под лъчите на слънцето, защото там няма облачна покривка и слънцето постоянно и безпрепятствено огрява ледника.

Получава се географски парадокс — там, където абсолютната температура е по-висока, е влажно, ветровито и облачно и затова хората и животните страдат от студа, а там, където температурата е по-ниска, е тихо, ясно и сухо и хората се сгряват под преките лъчи на слънцето, като не обръщат внимание на студения въздух. Ледниковият антициклон винаги е по-голям от самия ледник и покрива и околните райони, като ги превръща в суха тундра. Реките, изтичащи от ледника, образуват сладководни езера и ручеи, където се въдят риби и водоплаващи птици. Около тях израстват горички, които приютяват животни с ценна кожа, а в сухата тундра, къде снежната покривка е тънка, пасат стада тревопасни животни. Това е рай за първобитния ловец и риболовец.

Именно такива условия се създали в Източна Европа в края на Поморския (Померанския) стадий на последната ледникова епоха. В тундрата, граничеща с отиващия си ледник, започнали да се появяват редки гори, обграждащи реките и езерата. Тогава край бреговете на Неман и Двина се формирали древните етноси от балтийската група, доживели до наше време в ландшафт, който след затоплянето станал монотонен. Балтийските топоними и хидроними обаче съхраняват печата на дълбоката древност [185;] като спомен за времето, когато природната среда около предците на днешното население била друга. Не само етносите, но и ландшафтите имат история.

Влиянието на характера на ландшафта върху етногенезиса

Вече можем да формулираме извода от направения анализ: монотонният ландшафтен ареал стабилизира обитаващите го етноси, а разнородният стимулира измененията, водещи до появата на нови етнически образувания.

Но тук възниква въпросът дали съчетанието на различни ландшафти е причина за етногенезиса или то е само благоприятно условие? Ако причината за възникването на нови народи беше в географските условия, те като постоянно действащи, непрекъснато щяха да предизвикват образуването на нови народи, а това не е така. Следователно, макар и да се обуславя от географските условия, етногенезисът възниква по други причини и трябва да се обърнем към други науки, за да ги разкрием. Тези проблеми обстойно ще бъдат разгледани в специални раздели, където в края на краищата ще стигнем до отговора на основния въпрос: как и защо етносите не си приличат и какво отношение има етногенезисът към останалите природни явления?

Един от моите опоненти оспорва тезата ми, че новите етноси възникват в регионите, където се срещнат и смесват два или повече ландшафта и че етносите се развиват безпрепятствено в монотонните ландшафти. [128, с. 9-10] Но още в същия абзац той пише: „Етногенезисът не се локализира в някакви (подчертано от мен — Л.Г.) малко на брой особени ландшафти, а фактически протича във всички области на Ойкумена, макар в редица случаи природните условия донякъде (пак подчертано от мен — Л.Г.) да ускоряват или задържат хода на етническите процеси.“ Опонентът ми кой знае защо не забелязва допуснатото от него противоречие, което опровергава възражението му. Та нали появата на нов етнос, т.е. на нова системна цялост, винаги е свързано с разбиването на старите етноси, които се явяват субстрати по отношение на новия етнос. За да се случи това, е необходим импулс, който или ще даде начало на новия етнически процес, или ще затихне в резултат от съпротивата на средата, и тук споменатото „донякъде“ придобива решаващо значение, както вече отбелязахме, а в следващите глави ще обясним.

Досега говорехме за ландшафтите като феномени на девствената природа, макар добре да знаем, че на Земята няма ландшафт, който да не е изпитал някога въздействието на човека. Въведохме това опростяване съзнателно, за да изясним проблема, но изкуствените, т.е. урбанизираните ландшафти са известни от дълбока древност. Вавилон имал около един милион жители, Рим — над милион и половина, а Константинопол — повече от милион. Тези грамадни градове можем да ги разглеждаме като самостоятелни ландшафтни региони. И те се проявяват като такива, защото на границата между града и околните села винаги възникват субетноси, често ефимерни, понякога устойчиви, но винаги с оригинални, неповторими стереотипи на поведение, задължителни за техните членове.

Има и още един „болен“ въпрос: дали пък нашето време — ерата на техническата цивилизация — не се явява особена епоха, към която не могат да бъдат приложени закономерностите, открити при изучаването на историята, а не на съвременността? Този въпрос вече беше повдигнат твърде остро и ясно: „Остава ли степта степ и пустинята пустиня в разбиранията ни за тези термини като ландшафти? Най-много от всичко е променена растителността (в степта заради земеделието, а в пустинята заради пасищата и поливното земеделие), в резултат от което се променят оттокът, повърхностният почвен слой, процесът на ерозия и всички останали съставки по «веригата» в природните комплекси.“ [183, с. 79–82. Сравни: 117, с. 209-211]

Наистина през последните три хиляди години антропогенният фактор е придобил и продължавала придобива важно място в облика на земната повърхност. Селското стопанство променя флората и фауната; архитектурата става важен елемент в релефа; изгарянето на въглищата и нефта влияе на състава на атмосферата. От тази гледна точка Париж трябва да се разглежда като антропогенен геохор[3] в горската ландшафтна зона с ускорен ритъм на развитие, защото съвременният облик на този микрорайон се отличава както от средновековния замък на парижкия граф, така и от римската Лютеция[4]. Но нали и безотточното езеро, като става все по-плитко, бързо се превръща в блато, докато заобикалящата го гора през това време не се променя. Колкото и да са големи различията между антропогенните и хидрогенните образувания, от гледна точка на естествознанието принципна разлика между тях няма. Но установяването на приликите и разликите не дава отговор на поставения от нас въпрос: защо и как човекът е преобразувал лика на Земята? Затова да продължим „да търсим истината“, както древните гърци са наричали историческите изследвания.

Бележки

[1] Genius loci (лат.) — дух-закрилник на мястото. Б.пр.

[2] Кшатрия — съсловие на воините в Древна Индия, второ в йерархията. Б.пр.

[3] Геохор — еднороден по своите екологични особености участък от земната повърхност, който се отличава по тези особености от съседните участъци. Б.пр.

[4] Лютеция — в римската епоха главен град на племето паризи (Lutecia Parisiorum — днес Париж). Б.пр.