Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (34)

Етноценозата

Докато етнографите градяха своите класификации по видимите индикатори — езика, соматичните признаци (расите), вида на стопанството, религиите, равнището и характера на техниката — изглеждаше, че между суперетносите и етносите зее непреодолима пропаст. Но тя изчезва в мига, в който насочим вниманието си към системните връзки. И тогава мястото на описателната етнография се заема от етническата история, която фиксира както устойчивите взаимоотношения между разнообразните елементи на суперетническата система, така и взаимодействието със съседните системи. И тогава се оказва, че това, което се е смятало за абстракция, съществува и то е твърде действено. Значи такива термини, като „елинистична култура“ (включваща Македония и Рим), „Мюсюлмански свят“, „европейска цивилизация“ (разпространила се и по други континенти), „Средна империя“ (Китай етнически е твърде пъстра страна) или „номадска евразийска култура“ (тюрки и монголи), не са просто думи, а знаци за технически материализирани и социално оформени съвкупности от етнически цялости, които стоят една степен по-високо в йерархията от тези, които са достъпни за етнографите-наблюдатели.

Очевидно в епохата, предшестваща възникването на писмеността, етнически цялости от този ранг са възниквали също толкова често и са преминавали през същите фази на развитие, като са оставяли след себе си артефакти — кремъчни люспи, пластове боклук и чирепи от керамични съдове, а понякога се запазвали като „племена“ в трудно достъпните джунгли или на самотни острови. Но, ако е така, то много изолати, за които се смяташе, че се намират в „ранните“ стадии на цивилизацията с твърде ниско равнище на техниката, всъщност са в крайните, а не в началните стадии на етногенезиса. Такива например са пигмеите в тропическите гори на Африка, аборигените в Австралия, палеоазиатските етноси в Сибир, жителите на Огнена Земя и планинците в Памир. [180, с. 507-526] Степента на адаптация към природните условия при тях е толкова висока, че им позволява да поддържат своето съществуване в състава на биоценозата, без да прибягват до усъвършенстване на оръдията на труда и оръжията. Обаче тази система на взаимоотношения с природата и етническото обкръжение налага ограничения в прираста на населението. Това е особено видно в Нова Гвинея, където доскоро папуаският юноша не получавал правото да има дете преди да донесе главата на човек от съседното племе, на когото е научил името, защото броят на имената бил строго ограничен. По този начин папуасите поддържали своето равновесие с природните ресурси на района, който населявали. Тази степен на пасионарност е близка до нулата. В друго отношение папуасите не отстъпвали на динамичните народи.

Обикновено персистентните етноси са съставна част от устойчиви системи, които включват освен човешката популация известен брой елементи от живата природа и технически организирано невъзприемчиво вещество. Това означава, че в етноценозата (така наричаме споменатия сложен комплекс) наред с хората влизат и едни или други домашни животни, културни растения и вещи — като предметите от бита. Ескимосите са немислими без кучетата, кожените иглу и каяците, дори ако са им поставили извънбордови двигатели. Тунгусите са свързани с елените и кучетата лайка, арабите — с камилите, индианците пуебло — с царевицата и т.н. Подронването на етноценозата, ако не е голямо, води до деформиране на етноса, но, ако е значително — го срива.

Понякога, в редки случаи, разрушаването на етноценозата води до измиране на етноса и на свързаните с него животни и растения. По-често обаче се разбива само системата, а нейните компоненти влизат в състава на други етноси и етноценози. А понякога се случва етносът да умре, етноценозата да се разруши, но да продължава да се наблюдава повтаряне на етногенезисите с известни отклонения от първоначалния тип. Това се нарича приемственост на културата. Така ритмите на римската култура продължавали да се усещат в цяла Европа много векове след като изчезнал римският етнос и след като загинала Римската империя. Но ако е така, се натъкваме на понятието етническа инерция, а нали инерцията е физическо явление. Пък и как можем да говорим за инерция на тяло, което е престанало да съществува? Очевидно нещо не достига на нашия анализ. Значи трябва да въведем ново понятие и, изпреварвайки нещата, ще кажем направо — в природата съществува етническо поле, подобно на добре известните ни електромагнитни, гравитационни и други полета, но същевременно отличаващо се от тях. Фактът, че то съществува, не бива да търсим в индивидуалните реакции на отделните хора, а в колективната психология, въздействаща на личността.

Етническото поле

Принципът на полето се изявява универсално в живота на индивида и на вида, във всички негови проявления и на всички етапи. Лесно може да се види, че тези проявления се разделят на две категории. Едните обхващат процеса на развитие на вида, т.е. прехода от неговата латентна (потенциална) форма в разгърнатата (актуална) форма на съществуване. Другите се изразяват в поведението на елементите на органичното цяло (индивидите, колониите, вида), които осигуряват неговото съществуване, неговата цялост (жизненото единство) като такава и запазването на неговите форми. И в двата случая става дума за координирано действие на многобройни елементи на цялото, т.е. проявява се принципът на полето. Но в процеса на развитие неговият обект (индивидът) се формира, т.е. непрекъснато се променя както морфологично, така и физиологично. В съответствие с това и полетата на развитие (ембрионалните или морфогенетичните полета) се отличават с динамичност. Във всеки определен момент всяко поле на развиващия се орган или на младия развиващ се индивид се отличава от това, което е било в предшестващия момент. Обратно, полетата регулират поведението на елементите на органичното образувание, което осигурява запазването на неговата цялост; това поведение е относително статично и се обуславя от типа на дадената група. Но е ясно, че присъщото на висшите таксономични групи единство не може да не се разпростира върху другите страни на тяхното битие. Пред нас това единство се демонстрира не само чрез формата, но и чрез поведението на тези групи в еволюционния процес, в който всяка от тях участва като нещо цяло и единно. Достатъчно ярко доказателство за това е, че не само има закономерности в еволюционния процес, които са общи за всички или за повечето организми, но и такива, които са характерни за отделни групи.

Заради целостта на групите и тяхното единство, което се изразява в единството на строежа и поведението им в еволюционния процес, можем да направим извода, че съществуват полета, които регулират и контролират този процес. Бихме могли да наречем тези полета филогенетични. Доколкото свойствата на този или онзи тип група са нейната най-обхватна характеристика, можем да видим същността на еволюционния процес в еволюцията на отделните типове групи. При това понятието поле придобива динамично значение, докато досега на него се е гледало като на статично.^[1]

И така, заниманията ни с история, етнография и дори с психология ни позволиха да се върнем към природознанието в пълния смисъл на думата. Доколкото хората са част от биосферата на Земята, те не могат да избегнат въздействието на биохимичните процеси, които влияят на тяхното подсъзнание и на сферата на емоциите им. А емоциите в не по-малка степен от съзнанието тласкат хората към постъпки, които се интегрират в етногенезисните и ландшафтогенезисните процеси. В резултат от това възниква пасионарно поколение, което започва да губи инерцията на пасионарността си заради съпротивата на средата и постепенно преминава в реликтово състояние на етноландшафтно равновесие, нарушавано от нови пасионарни тласъци, т.е. от микромутации.

Най-отчетливо надиндивидуалното поведение се проявява в колективните действия на обществените животни. В човешкото общество действията на колектива се определят от цел, която съзнателно се поставя от колектива или от неговия вожд. Като се ръководят от тази цел и имат определен план за нейното постигане, хората строят градове, развиват разни стопански отрасли, разпределят добиваните средства за съществуване и т.н. Обществените насекоми също строят общи за своята колония жилища, съвместно добиват и разпределят храната, възпитават потомството и т.н.

Същността на надиндивидуалното поведение на животните не е намерила достатъчно добро обяснение в науката. Най-често я определят като инстинктивна. Но какво ни дава този епитет? Теорията на естествения отбор отговаря на въпроса за произхода както на инстинктите, така и изобщо на всички свойства на организма. Но първо, обяснението от гледна точка на тази теория на дадените явления не е убедително, както и обяснението с нейна помощ на целия процес на еволюцията. И второ, знанията за произхода на дадено явление сами по себе си не са достатъчни да схванем неговата същност. Пък и ние засега няма да се опитваме точно да определим естеството на надиндивидуалното поведение и да решаваме въпроса за произхода на инстинктите. Възможно е в момента не само да не разполагаме с необходимите фактически данни, но дори и да не сме изработили самите понятия, с които би трябвало да оперираме в тази област. Но това не ни пречи да събираме фактите, отнасящи се до този въпрос, да ги класифицираме, да отбелязваме наблюдаваните закономерности и да се опитваме да ги тълкуваме, като се основаваме на приетите от нас общи положения.

Като прилагаме принципа на полето към всички проявления на живота на индивида и на вида, ние конкретно си представяме обектите на действие на това поле. Реалността на индивида е очевидна непосредствено. Несъзнателно обаче нея я признават не само биолозите, защото понятията, означаващи различните видове, като например „куче“, „врана“, „пепелянка“, „платика“, са разпространени дори в бита.

Видът като реалност ни се представя благодарение на своето единство. Но за всекиго, който използва методите на систематиката, е видно, че реалности са не само видовете, но също и етносите, защото те съществуват в историческо единство и на тях им е присъща общността на историческата съдба.

Ритмите на етническите полета

Концепцията за ролята на етническото поле е изложена тук толкова подробно, защото пренесена в етнологията, тя решава най-сложните проблеми.

Трябва да се договорим за значението на използваните от нас термини. Дори ако тези термини не съвпадат в детайлите с приетите в граничните науки, те ще изяснят на читателя мисълта на автора, доколкото това е нужно за по-нататъшния разбор на нашата тема. Да речем така: полето на организма е продължението на организма отвъд неговите предели, следователно тялото е тази част от полето, където честотата на силовите линии е такава, че те се възприемат от нашите органи на чувствата.

Днес е установено, че полето се намира в постоянно колебателно движение с една или друга честота на колебанията. [3, с. 97] Тези колебания, т.е. „вибрационните раздразнители притежават тази особеност, че безпрепятствено се предават от една среда в друга и имат еднакъв характер на разпространение в твърдата, течната и газообразната среда. Вибрациите на въздушната среда в диапазона от 16 до 20 000 херца се възприемат от човека като звукови дразнители. За възприемането на собствените вибрации в организма няма специален рецепторен орган“, пише Галина Акиншчикова и по-нататък представя данни за режима на нормалните вибрации на вътрешните органи и за неврологичните и физиологичните нарушения, които възникват при продължителното въздействие на вибрациите върху организма.

Сред вибрациите, които влияят на човека, са дневните, месечните, годишните и многогодишните колебания в активността на органите, произтичащи от въздействието на Слънцето, Луната, измененията в геомагнитното поле и други елементи на външната среда. [3, с. 99] Само това наблюдение е достатъчно да интерпретираме целия събран етнологически материал. Достатъчно е да приемем за еталон на изследването етническата система, т.е. да преминем от равнището на организма към равнището на популацията.

От тези данни се вижда, че определената честота на колебанията, към която системата (в нашия случай — етническата) е успяла да се приспособи, от една страна е оптимална, а от друга — безперспективна за нея, тъй като тя няма накъде и за какво да се развива. Обаче тези ритми от време на време се нарушават от тласъци (в нашия случай — пасионарни) и системата, която се преустройва наново, пак се устремява към блаженото равновесие, като отстранява елементите, които пречат на този процес. По този начин на равнището на етноса се наблюдават причудливи съчетания на ритми и ексцеси, на блаженство и творчество, като това творчество винаги е мъчително.

И още нещо. Когато говорехме за взрив на етногенезиси в различните региони, ние отхвърлихме ритмичността на тези явления не от общо философски съображения, а защото хипотезата за ритмичността противоречеше на наблюденията. Но колебанията на етническото (така ще го наричаме за удобство на изложението) поле с една или друга честота можем да приравним към ритъма, чиято интензивност се променя, докато тече процесът на етногенезиса. Нека се опитаме да обясним за какво става дума.

Струната (или камертонът) започва да звучи, когато я подръпнем, но нейните колебания постепенно отслабват и звукът утихва; а ако я подръпнем отново, с друга сила, тя отново зазвучава, но по-силно или по-слабо. А тъй като буквални съвпадения няма и в природата не звучи само една струна, а грамаден оркестър, който използва акустиката на цялата зала, то всички етнически полета не си приличат едно на друго, макар и да се подчиняват на една закономерност — затихването на първоначалния импулс, възникнал в резултат от ексцеса (микромутацията). Дори да смятаме, че не е доказана (индуктивно), тази теза се потвърждава от факта, че обяснява всички известни факти, а това в естествените науки се признава за необходимо и достатъчно.

Ние възприемаме описанието на етническото поле (или на феномена, който му е равностоен) като етническа близост или, обратно, като нещо, което ни е чуждо. Принципът, характерен за всички етноси — противопоставянето на всички останали („ние“ и „не-ние“), разглеждан като непосредствено усещане, от тази гледна точка може да бъде изтълкуван много просто.

Когато носителят на един ритъм се сблъсква с носител на друг, той възприема новия ритъм като нещо чуждо, влизащо до известна степен в дисхармония с ритъма, който му е присъщ органично. Понякога новият ритъм може да се хареса, но различието се установява от съзнанието като факт, който няма обяснение, но и не предизвиква съмнение. А както вече стана дума, ритмите на етническото поле се проявяват по неповторим начин в стереотипа на поведение.

Очевидно именно наличието на етническо поле е причината да не се разпадат на части етносите, разкъсвани от историческата съдба и подлагани на въздействието на различни култури. Те дори могат да регенерират, ако се отстранят причините, нарушили първоначално зададения ритъм на етническото поле. Оттук, между другото, произтича обяснението и на явлението носталгия. Човек, захвърлен от съдбата сред чужди хора, дори и да са симпатични, усеща странно неудобство и го гложди тъга. Но тези чувства отслабват, когато се намира сред сънародници, и изчезват при завръщането у дома. При това нямат значение нито климатичните условия, нито наличието на комфорт.

Предложеното тълкувание премахва съмнението относно възприемането на етноса като нещо първично. Доколкото етническата общност по своята същност е биофизично явление, глупаво е да я смятаме за производна на социалните, екологичните, лингвистичните, идеологическите и други подобни фактори.

И сега можем да отговорим на въпроса защо новородените деца са „без националност“, т.е. извън етноса? Етническото поле, т.е. феноменът етнос като такъв, не се съсредоточава в телата на детето и на майката, а се проявява между тях. Като установява връзката с майка си чрез първото проплакване и първата глътка мляко, новороденото бебе влиза в нейното етническо поле. Пребиваването в нейното поле формира неговото собствено етническо поле, което по-късно само се модифицира в резултат от общуването с бащата, роднините, другите деца и целия народ. Но в началото на живота полето е слабо и, ако детето се премести в друга етническа среда, се преустройва именно полето, а не темпераментът, способностите и възможностите. Това ще бъде възприето като смяна на етническата принадлежност, която в детството става относително безболезнено.

Личността на човека се формира през първите три-пет години от живота. Според твърденията на Антон Макаренко дете, което не е възпитавано правилно до петгодишна възраст, трябва да се превъзпитава. Леон Орбели е създал „експериментално обоснована теория за досъзряване на безусловните рефлекси след раждането на детето под влияние на външната среда“. [190, с. 31-32] От друга страна е много опасно дете под тригодишна възраст да се отчужди от майката или по-точно от жената, която не само го кърми, но е ласкава, внимателна и добра с него. Такава раздяла често води до отслабване на интелекта, аномалии в социалното поведение, повишена уязвимост и агресивност. [190, с. 31-32]

Очевидно в случая действа не генетичният апарат, а биополетата на детето и на възрастния, които си взаимодействат при общуването. И това се отнася не само до личностите, но и за системите от по-висш ранг — етносите.

Етническото поле и етногенезисът

Досега имахме възможност да обясним само два от начините за възникване на етносите — по пътя на дивергенцията и по пътя на сливането. А сега ще стане дума за най-важния момент — за творческото формиране, а не за разместването на събираемите. Вече отбелязахме, че началният момент на етногенезиса винаги съвпада с рязкото покачване на равнището на пасионарно напрежение. Ако прибегнем към метафората, можем да кажем, че синтезът настъпва само при силно енергийно нагорещяване, когато първичните компоненти, т.е. етническите субстрати губят за миг своята структура и отново изкристализират в небивали дотогава съчетания.

Такива периоди на нагорещяване установихме във II в.сл.Хр. — когато се създава византийската цялост; в VIII в. — когато едновременно се образуват мюсюлманският суперетнос, тибетският етнос и севернокитайският етнос; в IX в. — когато се формират европейските средновековни нации; в XII в. — когато се раждат монголският и джурдженският етнос; в XIV в. — когато се появяват великорусите. Възникването на всеки етнос явно се предшества от инкубационен период, но той не може да бъде разкрит и описан по пътя на изучаването на видимата история. Обаче, след като установихме закономерността, имаме право да направим логическото заключение, че не само познатите ни етнически етноси са възникнали по този начин, но също и древните етноси, които или са се съхранили като реликти, или само са споменати в античните източници.

Не бива да забравяме, че историята на човечеството не е равномерно отразена в източниците. И ако днес не знаем нищо за динамичните процеси на етногенезиса на палеоазиатските етноси, на индианците теуелче (патагонците), на меланезийците или на койсанците (хотентотите и бушмените), това изобщо не означава, че те не са имали своята акматична фаза. Напротив, въз основа на разкритата от нас закономерност, следва да предположим, че всички етноси са минали през своя героичен век и през своя разцвет. Но жестокото време е изтрило паметта за тези епохи, защото там, където традицията е била прекъсната и няма разчетена писменост, традиционната историческа методика е безсилна. Затова ще се ограничим да сторим онова, което е възможно, необходимо и достатъчно за нашите цели. Тези и много аналогични явления не могат да се обяснят въз основа на предпоставката за целесъобразността на поведението и следователно за наличието на съзнателен избор на своята съдба. Тук се сблъскваме с подсъзнателни, стихийни процеси, които определят, разбира се, статистически поведението на етническите маси. Ритмите на „полето“ на китайския и на номадския суперетнос толкова се различавали, че приятелските контакти между тях, даже когато били продиктувани от политически съображения, никога не били тесни и продължителни. И това не е случайно.

При съчетаването на един ритъм с друг теоретично може да възникне или хармония, или дисхармония. В първия случай ще настъпи етническо сливане, във втория ще се нарушат ритмите и на едното и на другото поле, което ще накърни техните връзки и ще доведе до взаимно унищожение (анихилация). Но когато възникне пасионарен тласък или взрив, полетата с нарушени връзки ще загубят присъщите им ритми и ще придобият нов, който дотогава не са имали. Характерът на новото поле зависи от силата на тласъка (мутацията) и от ландшафтните условия в региона, и от генетичния код на включените в него популации, и от равнището на социалното развитие, и от здравината на културните традиции, и от инертността или рязката враждебност на етническото обкръжение. Можем да изброим още много определящи фактори, но тук няма смисъл бегло и мимоходом да описваме пасионарните тласъци и последствията от тях, защото е по-целесъобразно да направим това на отделно място. Етногенезисът първоначално представлява усилващо се, обикновено за кратко време, а след това постепенно затихващо колебателно движение, а етническите контакти са интерференция на вибрациите на етническите полета. А нали цялата етническа история се състои от възходи и падения.

И така, етногенезисът е природен процес в биосферата, който възниква от време на време и се явява един от компонентите на етническата история наред с трите постоянно действащи фактора: 1) социално-политическия, защото хората винаги установяват определен ред на взаимоотношенията в своя колектив; 2) техническия, защото няма и не е имало човек без оръдия на труда; 3) географския, защото средствата за съществуване се черпят от околната среда, а доколкото ландшафтите на Земята са разнообразни, то и екосистемите, включващи хората, са разнообразни. Тези три параметъра са достатъчни да характеризират всеки хомеостатичен етнос, но динамиката на етногенезиса е за сметка на четвъртия фактор — пасионарния тласък, възникващ понякога на определени участъци от земната повърхност и пораждащ не един етнос, а група етноси, наричани суперетнос, т.е. система, в която отделните етноси са блокове, звена и подсистеми.

Естеството на суперетноса

И все пак от какво се определя близостта между членовете на суперетническата система? Защо те са способни да влизат в творчески връзки помежду си и не могат да ги разширяват отвъд определени граници, които разделят един суперетнос от друг? Както вече видяхме, различията между суперетносите са толкова големи, че принудителното съчетаване на два суперетноса води до демографска анихилация. С други думи, колкото и да се възхищавали френските рицари на нравите на арабите, на образоваността на ромеите, на мъжеството на келтите и литовците и на неукротимата енергия на куманите, в регионите на техните контакти се появявали само етнически руини. Образно казано, ако при съприкосновението си две масивни твърди тела се трият, то наоколо се сипят изкъртени частици от тях, които вече не е възможно да се върнат в предишното си физическо състояние. Разрушителните процеси при контактите на суперетническо равнище са необратими.

Така е. Но нали и вътре в суперетноса има различни: 1) социално-икономически структури; 2) основни раси и техните разновидности; 3) езици; 4) обичаи и битови обреди; 5) религии. Нека да разгледаме последователно всеки един от тези частни признаци, защото постоянно възниква стремеж един или друг външен признак да се приема за дълбоката същност на явлението.

В края на XII в. в „Християнския свят“ били в употреба много езици: френски, провансалски, кастилски, галисийски (португалски), баскски, бретонски, тоскански, неаполитански (общоиталиански тогава нямало), саксонски в Южна Англия и норвежки в Северна Англия, разни диалекти на немския, датски, шведски, полски, чешки, унгарски и латински. Даже във всяко голямо херцогство или малко кралство живеели хора, които имали различни родни езици, но това не им пречело да общуват един е друг. Те научавали езика на съседите си или ползвали латинския като универсален език на културата и религията.

Така било и в „Мюсюлманския свят“, където се употребявали арабски, персийски, тюркски диалекти, сирийски, кюрдски език. Във Византия пък, само в Константинопол се говорело на гръцки, арменски, славянски^[2] и исаврийски език, а се стараели да пишат на старогръцки.^[3]

Изводът е еднозначен. Както вече стана дума, езикът не е етнически признак и различието на езиците не може да бъде пречка за взаимното общуване.

Да говорим за единна икономическа структура на някой суперетнос в XII в. е глупаво, защото по-голямата част от населението живеело в условията на натурално стопанство и следователно нямало нужда от контакти със съседите. Най-оживени били икономическите връзки по периферията на суперетносите — именно там, където ставало взаимното унищожаване. Сравнително интензивен бил икономическият живот в градовете, но там се наблюдавал отрицателен прираст на населението. Заради лошите хигиенни условия, в които живеели скупчените на едно място хора, всякакви инфекции отнемали живота на мнозина, но градовете отново се пълнели с изселници от селата.

Расите, от които се формирали суперетносите, били твърде различни, а съчетанията им случайни. В кръстоносните походи редом един до друг крачели русокоси нормани и саксонци, зеленооки и кестеняви бургундци, чернокоси мършави провансалци, италианци с големи носове (потомци на сирийците, заселили се в Ломбардия по време на Римската империя) и испанци, които невинаги можели да бъдат отличени от арабите.

В редовете на мюсюлманските войнства рамо до рамо се сражавали туркмени и судански негри, хамити от планинските клисури на Атлас и кюрди от склоновете на Арарат. А майките или бабите на самите араби с пищните бедуински генеалогии били грузинки, гъркини, италианки, согдийки, индуски, черкезки и абисинки. Не, расовият състав показвал само размаха на завоеванията, но съвсем не и антропологичната монолитност на суперетноса.

Прилика между културите или „информационните комуникации“ (по терминологията на Сергей Арутюнов и Николай Чебоксаров [16, с. 58-63]) също нямало. На това пречели до известна степен социалните условия и характерът на дейността, а също и териториалната разпокъсаност. Хлапето, което се готвело да стане рицар или брониран войник, трябвало от шестгодишна възраст да се упражнява във фехтовка и езда, иначе щяло да загине в първата битка; желаещото да стане свещеник зубрело латински език; калфата превивал гръб над платовете или рендосвал дъги за бъчви, селянинът пасял кравите и подрязвал лозята. Всички били толкова заети със своите дела, че никога нямали време да бъбрят помежду си. Пък и професионалните им интереси били толкова различни, че потребността от „информационни комуникации“ била нищожна. И ако англичанинът от Нортъмбърланд проявявал интерес към набезите на шотландците, то на обитателите на Кент или още повече на Бордо и през ум не им минавало да се интересуват от тях, макар и едните, и другите да имали един и същ крал. А халифатът се разпаднал на териториални емирати с такава лекота, която учудила и самите араби, макар връзката между учените в тези суверенни държави да не била прекъсната. Но нима теологията и философията определят общността на етноса?

Освен това хората беседват, когато се срещат различни мнения. Но тогава възникват препирни и раздори. Такъв бил спорът на Бернар от Клерво и монасите от Клюни с Пиер Абелар и парижките студенти. Но той не накърнил целостта на „Християнския свят“.

Бернар успял да постигне своето — католическата църква се очистила от неграмотните свещеници и разпътните епископи и двама крале се вдигнали на кръстоносен поход — френският крал Луи VII и немският крал Конрад III.

Абелар подарил на католическата църква философската система на концептуализма^[4], един папа (Селестин II), един ересиарх (Арналдо от Бреша), 19 кардинали и 50 епископи. Когато го отлъчили от църквата, Абелар се оттеглил в манастира на своите противници — Клюни, където и починал в 1142 г., примирен с гонителите си. Та кое трябва да смятаме за „наситена комуникация“? Спорът, който стига чак до кладата, или мълчаливото примирение пред лицето на силата? Или, по-простичко казано, дали прословутите информационни връзки не са никакъв фактор за етногенезиса, а индикатор за принадлежността към една от противостоящите страни?

Още по-страшна била дискусията, подхваната в Северна Африка през същия този XII в. от берберския теолог Абу Абдула Мохамед Ибн Тумарт срещу туарегските марабути (отшелници), за „единството Божие“. Простодушните невежи хора приемали, че Бог е подобен на човека буквално, в смисъл че Бог има ръце, лице и т.н. Ибн Тумарт заявил, че „ръката на Аллах е едно от неговите свойства, в дадения случай — действието, и ликът му е едно от неговите свойства, например слуха, зрението“, а какво представляват ръцете му наистина е отвъд пределите на човешките разбирания. [153, с. 228] Работата изглеждала, че може да се стигне до размяна на „комуникативна информация“, но вместо това поборниците за „единството“ (Алмохадите) изклали защитниците на „многобожието“ (Алморавидите). Едва ли можем да смятаме, че причина за кръвопролитието били теологичните различия, които малцина разбирали. Просто берберите се борели с туарегите за надмощие, както впрочем е прието да се тълкуват тези събития.

Спорът за божествените атрибути не затихнал в мюсюлманската теология продължение на цяло хилядолетие, но той невинаги водел до кървави последици. И обратно, упоритите и унищожителни войни избухвали и се водели под други лозунги — например за защита на правата на потомците на Али и Фатима над престола на халифа. Следователно разковничето съвсем не е в научните формулировки, а някъде другаде и нашата работа е да го открием.

Но след като отхвърлихме всички видими причини за мономорфизма (устойчивостта) на етносите, то как можем да обясним еднообразните процеси на етногенезис при различните системи, които по нищо не си приличат? Очевидно трябва да има инвариантен фактор.

Да, има такъв неизменен фактор. Ще го наречем: констелация на пространствено-времевите енергийни съотношения, която деформира етническите субстрати в региона. А сега ще обясним какво означава това.

Да си представим широк поднос с грапаво дъно, в единия край на който са струпани редица топки с различен размер и тегло. Нека да тласнем с не много широка лопатка тази редица. Засегнатите топки ще се търкулнат с различна скорост, а другите ще останат на мястото си. Търкулнатите топки постепенно ще спрат и ще образуват нова причудлива фигура. Ако отново нанесем удар по друг край на редицата, фигурата ще бъде друга заради разликите в обема на топките, тяхната инерция и неравностите по повърхността, по която се търкалят. Но и новата фигура ще бъде следствие от тласъка. Това е образно или схематично казано, а сега да се обърнем към действителността.

Пасионарният тласък (микромутацията) обхваща определен регион и придава движение на намиращия се там етнос, което затихва в резултат от загубата на пасионарността, чийто признак се отстранява чрез отбора. В началото на движението възникват нови системи, по отношение на които старите етноси играят ролята на субстрати. Всички засегнати от тласъка етноси в дадения регион преустройват своето отношение към изхранващия ландшафт и към етническото обкръжение (съседите), което създава видимо разнообразие. Но тъй като получават един и същ импулс, те откриват близки черти помежду си (търкалят се в една посока). И това ги обединява в суперетнос.

Но можем ли да съпоставяме суперетноса с „културния кръг“ или с идеологическата концепция, възникнали едновременно с пасионарния тласък. Тази мисъл веднага ни идва на ум, но това е чиста съблазън, изкусителна илюзия. Концепциите, философските умозаключения, естетическите канони, етичните норми и т.н. не са природни явления, а дело на човешките умове. Подобно на вещите, сътворявани от човешките ръце, тези ценности, наричани „духовни“, или се запазват, или се унищожават от безпощадното време. И макар по пътя на проповедите те да се разпространяват по-бързо, отколкото мигрират създалите ги етноси, тяхната деформация на новата почва е неизбежна. Достатъчни са два примера.

Към V в. по пътя на проповедите християнската религия се разпространила от Индия до Ирландия и от Кавказ до Етиопия включително. И навсякъде възтържествувала, но… близостта, постигната по пътя на героичните деяния и жертвоготовните проповеди, се ограничила в сферата на догматиката, детайлите на богослужението и бродещите на шир и длъж литературни сюжети (например легендата за Свещения Граал). И тази близост била само момент от пасионарния пик, а след това всичко се разпокъсало. Египет, който се стремял към духовна самостоятелност, приел монофизитизма, несторианите преминали под крилото на иракския шах в Месопотамия, Рим се отделил от само себе си, като възглавил нов суперетнос, а в Арабия ислямът обединил в себе си всички ереси, преследвани във Византия, и сполучливо ги синтезирал във вероизповедание, което станало символ на самоутвърждаването на арабите. Културната приемственост я имало, но природният процес профучал покрай нея, като отнесъл всички бентове, издигнати от хората.

Аналогична била съдбата на будистката проповед. Това учение изчезнало в своята родина — Бенгалия, а на остров Цейлон, в Япония, Китай, Тибет, Сиам и Монголия приело толкова различни форми, че била загубена дори догматичната основа; запазили се само терминологията и името на Буда — Шакямуни (Мъдрецът от Шакя). Между другото този човек се почита и от християните като Св. Йосафат^[5], син на индийския цар. И отново, както в примера с Граала, културното влияние не означава етническа близост.

И така, инвариантът на суперетноса е в сферата на географията и се определя от съчетаването на импулса на пасионарния тласък и ландшафтните особености на региона. Ако от тласъка са засегнати два, три, четири региона, разделени от географски бариери, тогава се появява и съответният брой суперетноси, които не са свързани един с друг. Обаче, тъй като са на една възраст, тези суперетноси се развиват синхронно за разлика от другите, появили се по-рано или по-късно. Тогава възникват сблъсъците, които вече описахме и други, подобни на тях.

Субстрати за новия етнос са и съседните етноси, които не са засегнати от пасионарния тласък. Етническото обкръжение винаги влияе на характера на етногенезиса във всяка фаза, с изключение на хомеостазиса. Следователно всеки нов етнос е вторичен по отношение на предшестващите го етноси на неговата територия и на етносите, обитаващи околностите й. Същевременно появата на нов етнос неизбежно се отразява на съседните етноси и на тяхното развитие дори ако то не е прекъснато от активността на новопоявилия се етнос. Механизмът на етническото развитие е сложен, но неговият принцип трябва да бъде ясен.

Не, не само изгодите и материалните блага формират стереотипа на поведение на хората! Тяхната любов и омраза до голяма степен са свързани с подсъзнателната стихия на психиката, благодарение на която думите „наши“ и „чужди“ не са абстрактни понятия, а усещане за реално съществуващи етнически полета и ритми. Ето защо етносите и техните струпвания — суперетносите — съществуват хиляди години и не се разпадат като къщички от карти за игра при първото сътресение или от случайно възникнало течение. Но когато изчезне пасионарността, т.е. силата, която кара етническото поле да се колебае, симфонията заглъхва и етносът (или суперетносът) се разпада сам под собствената си тежест.

Химерите

Често се случва етносите да „проникват“ един в друг. Вътре в рамките на суперетносите това не води до трагични последици, но на суперетническо равнище тези метастази създават химерни^[6] конструкции, водещи към гибел. Ето как изглежда схематично механизмът на този процес.

Възникналата в резултат от пасионарния тласък суперетническа система е тясно свързана с природата на своя регион. Всяко от нейните звена и подсистеми — етносите и субетносите — си намира своята собствена екологична ниша. Това им дава възможност да сведат до минимум борбата за съществуване и да придобият способност за координация, което, на свой ред, облекчава образуването на обществени форми. И при това положение се лее кръв, но не много, и може да се живее. Но ако в тази система нахлуе нова, чужда етническа цялост, като не намери екологична ниша за себе си, тя ще бъде принудена да живее не за сметка на ландшафта, а за сметка на неговите обитатели. Това не е просто съседство и не е симбиоза, а химера, т.е. съчетание в една цялост на две различни, несъвместими системи.

В зоологията химерни конструкции се наричат например тези, които възникват в резултат от наличието на глисти в органите на животното. Животното може да съществува без паразита, но паразитът без домакина загива.

Но, като живее в тялото му, паразитът участва в неговия жизнен цикъл, налага потребността от повече храна и променя биохимията на организма със своите хормони, които насила вкарва в кръвта или жлъчката на домакина или носителя на паразита. Именно по това химерата се отличава от симбиозата.

При симбиозата ракът-отшелник например носи върху своята черупка актинията, която го защищава от враговете; актинията пък, като се придвижва с помощта на рака, намира повече храна.

При симбиозата на суперетническо равнище и двата компонента се хранят с даровете на природата и съществуват заедно, което не изключва епизодични конфликти. Но всички ужаси на суперетническите сблъсъци при симбиозата бледнеят пред отровата на химерата на равнището на суперетноса. Обаче смесването, т.е. появата на метиси на равнището на етноса или на субетноса може да породи или асимилация, или реликтов субетнос, което не води до летален изход.

Естествено, здравите, пасионарно напрегнати етнически системи не допускат в своята среда странични елементи. Така в XII в. в Западна Европа рядко се срещали химерни конструкции. Затова пък те се появили в началото на XIII в. Пример за това е държавата, създадена от ордена на мечоносците^[7] в Прибалтика, която провеждала военните си операции с участието на ливите^[8] и която се изхранвала за сметка на превръщането в крепостни селяни на латгалите (латите) и курите^[9]. Нито на ливите, нито на латгалите им била нужна кървавата война с псковчаните и литовците, но те се оказали в система, където чужденците ги тикали напред, а те нямало как да се дърпат. Така се наложило да се жертват за чужда кауза.

Друг пример за маргинална (погранична) химера е България. Около 660 г., притисната от хазарите, ордата на българите, предвождана от Аспарух, напуснала родните кавказки степи и завладяла долината на река Дунав, населявана от славяните. Българите били представители на степния евразийски суперетнос и тяхната симбиоза със славяните в продължение на почти двеста години била химерна система. Но българите не били много и част от тях били погълнати от славянската среда, а друга част се заселила в Добруджа и Бесарабия, т.е. в покрайнините на страната. [13, с. 12-13] В 864 г. пославянченият български цар Борис се покръстил, което ознаменувало включването на неговия народ в този суперетнос, който условно наричаме „византийски“. Но това само увеличило броя на елементите на тази и без това неограничена етническа система. Заедно с византийското православие от Мала Азия в България навлезли маркионитството и богомилството, благодарение на което идеологическите разногласия вътре в страната се засилили. Войните с Византия приемали все по-жестоки форми, докато не завършили с падането на Българското царство в 1018 г. Едва в 1185 г. вождовете на власите — Асеневците — освободили българите с помощта на евразийските номади — куманите, които се намирали в симбиоза с българите и власите.^[10]

Един от елементите на частичния етнически паразитизъм е институцията на търговията с роби. Необходима предпоставка за поробването на друг човек е убеждението, че той е различен от робовладелеца. За египетските и англосаксонските плантатори различен е негърът, за римляните — варваринът, за евреите — необрязаният, за мюсюлманите — кафирът (гяурът), т.е. „неверникът“ и т.н. Но те поробвали и своите съплеменници.

Любопитно е, че институцията на робството заради дългове винаги се е смятала за неморална и срещала съпротивата на законодателите: в Атина — на Солон, в Древния Израел — на автора на Второзаконието^[11] и т.н., докато поробването на чужденци се смятало за естествено дори при тлинкитите и алеутите — ловците на морски животни. При този поминък робският труд е неприложим, затова използвали робините като домашни прислужнички, а робите ги убивали при обреда на инициацията.

Да припомним, че месенските илоти се възмущавали не затова, че ги грабели и убивали, а поради факта, че тая работа я вършели спартанските аристократи, които също били потомци на Хераклидите (децата на Херакъл). Това шокирало елините, макар всички те да били заклети робовладелци и търговци на роби. В класическата страна на робовладелското общество — Древна Гърция — победителите във войните между отделните племена не лишавали победените от личната им свобода, а ги облагали с данък. Така предците на тесалийците, които слезли в равнината от хребетите на Пинд, наричали покорените от тях елини пенести (бедняци). Това несъмнено е социално явление, както и колонатът — феодалното заробване на земеделците в провинциите на разпадащата се Римска империя през V в.

Когато етносът навлизал в „зряла възраст“ нравите се ожесточавали. Щом превзели коринтската колония Епидамн в 435 г. пр.Хр., керкирците продали в робство тези пленници, които не били от Коринт, като самите тях^[12]. [44, с. 597] Същото станало в 413 г. пр.Хр., когато сиракузците хвърлили пленените атиняни на дъното на каменоломните и им давали мизерна дажба вода, а накрая онези, които не били атиняни и не умрели от жажда, били продадени в робство. В противниците си елините започнали да виждат врагове. [44, с. 657]

Римляните били по-последователни. Когато в 69 г. легионите на Веспасиан превзели Кремона, те убили всички жители, защото не можели да ги продадат в робство, тъй като били римски граждани. [45, с. 224] Тук също става дума за социално явление и разликата между него и арабската, португалската и англо-френската търговия с роби е очевидна.

Впрочем, ако променим отправната точка на отчитане, можем да смятаме населението на страната за съставна част на ландшафта, която етносът-паразит експлоатира наред с животните, растенията и ценните минерали. Но такава гледна точка едва ли може да бъде приета от когото и да било, освен от лицата, заинтересувани от тази експлоатация, пък и тя постоянно се опровергава от историята. Въпреки че институцията на робството се среща постоянно, отделните прояви на етнически паразитизъм рядко са устойчиви и не траят дълго, макар често да се възпроизвеждат отново.

По този начин фактът, че има изключителни етноси, които сякаш не са свързани с природата, не подкопава основите на тезата за връзката на етноса с ландшафта, още повече че пасивното възприемане например на климатичните условия, епидемиите или характерът на храната за етносите-паразити са същите, както и за етносите, които са в непосредствена връзка с природата в своя регион. Поради това, за да се създаде единен етнос на цялата планета, трябва да разрушим границите на климатичните зони и циклоналното движение на атмосферата, да премахнем разликата между гората и степта и, естествено, между планината и долината. Но за щастие това е невъзможно.

Не бива да отнасяме междуетническите сблъсъци нито към биологичните, нито само и единствено към социалните категории, тъй като предложеното от нас обяснение произтича от вече описаното явления на пасионарност като присъщо свойство на биохимичната енергия на живото вещество в биосферата. Възможни са четири варианта на етнически контакти на равнището на суперетноса и е ясно, че определящ фактор е степента на пасионарно напрежение на контактуващите етноси. Ако персистентен етнос, в който пасионарността е малка, е влязъл в досег е пасионарно напрегнат етнос, то най-вероятно ще последва асимилация или изтласкване на по-слабия етнос. Ако в един регион живеят заедно два или повече етноса със слаба пасионарност, то те ще намерят Modus vivendi^[13] и няма да се потискат един друг. Ако те са силно, но еднакво пасионарни, ще настъпи смесване и поява на метиси, като при това налагането на ритмите ще деформира стереотипа на поведение и ще го направи изгоден за индивида във вреда на колектива; обикновено такива колективи са подложени на анихилация, защото всеки се стреми да живее за сметка на другите. Но ако при смесването се зароди пасионарен тласък, то повишената неустойчивост на мутиращите популации ще позволи да възникне нов стереотип на поведение, нова структура и следователно нов вариант на обществено-политическите институции или, с други думи, нов етнос. Този процес може да се сравни, от една страна, с химическа реакция, която настъпва само при наличието на катализатор и при достатъчно висока температура, а от друга — с творческия процес в психологията, възникващ в сферата на емоциите (подсъзнанието).

Оттук следва, че етническото (не става дума за расовото!) смесване не може да бъде оценявано еднозначно. При едни обстоятелства на дадено място и в дадено време то погубва етническите субстрати, при други ги деформира, а при трети ги преобразува в нов етнос. Но то никога не остава без последствия. Ето защо пренебрежението към етнологията, било то в мащабите на държавата, на родовия съюз или на моногамното семейство, е лекомислено и престъпно по отношение на потомците.