Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (43)

Мемориалната фаза

Споменът за миналото надживява инерцията на пасионарните импулси, но отделните хора не са в състояние да го задържат. Усилията им не срещат подкрепата на техните съвременници, макар и да не са съвсем безрезултатни. Творбите на поетите се запазват като фолклор, шедьоврите на художниците стават мотиви в народното изкуство, историите за подвизите на защитниците на родината се превръщат в легенди и героични епоси, където точността на описанията е противопоказна за жанра.

Такава картина виждаме в Алтай. Този край се обитава от шест племена, от които трите северни са потюрчени угри, а трите южни — останки от древните тюрки. Телесите — потомци на тюркютите, теленгите и телеутите — са от племенната група теле, към която принадлежат и уйгурите, а алтай-кижите са клон на найманите, попаднали в Алтай през XII в. Всички те притежават богати сбирки от героични епоси, много от сюжетите на които произхождат от времето на тюркютския каганат през VI–VIII в., погубен в борба с империята Тан. [55; 73, с. 346-348; 100; 142; 203] Спасилите се от клането тюркюти се скрили в долините на Горен Алтай и чакали там да настъпи времето на тяхното възраждане, но не го дочакали. [62] Те преминали в състояние, близко до хомеостазиса, но запазили своята героична поезия като спомен за миналото.

Такива спомени за не чак толкова древни, но сравнително отколешни събития запазили киргизите в Тиеншан, джунгарските ойрати (за войната с китайците през XVII в.), индианците пуебло (тева) и много други, някога могъщи етноси, които са се превърнали в малобройни „племена“. Изкуството като изкристализирала пасионарност ги спасило от опасността да се разтворят сред съседите, от асимилацията и от свързаните с нея унижения. Етносите, които се намират в тази фаза на етногенезиса, винаги са предизвиквали чувството на дълбоко уважение у учените-етнографи и у „хармоничните“ (от гледна точка на пасионарността) колонисти, които намирали общ език с аборигените. Но у субпасионариите и настървените пасионарии пламвала дива и неудържима омраза, която изключвала всякаква възможност за мирен контакт. Особено ярко този процес може да се проследи в историята на Северна Америка.

Повечето индиански племена, които обитавали територията между брега на Атлантическия океан и прерията, преживели своя динамичен период още до появата на европейците. Изключение правели само ирокезите, които се преселили край басейна на езерото Онтарио от запад малко преди европейците да се появят там, и може би семинолите. И едните, и другите все още запазвали известна доза пасионарност и предизвиквали лютата омраза на белите колонисти. Затова пък древните обитатели на този край, алгонкините и културните натчези, безжалостно изтребени от французите в Луизиана, манданите и кри (крийките), станали образец на мъжество, честност, вярност и още много други добри качества в европейската литература. Така ги описвали Фенимор Купър и Шатобриан. Но щом европейците се натъкнали на пасионарните индианци (апачите, навахите, команчите…), образът на индианците помръкнал. А кротките и трудолюбиви индианци пуебло изобщо не си спечелили уважение. Европейските автори повече се интересували от традиционната им архитектура, отколкото от самите тях. И това не е случайно. Индианските земеделци били много древен народ, който пропилял доста от културата си. Алгонкините опазили много от нея, но не успели да съхранят пасионарното напрежение, без което било невъзможно да останат независими и се наложило да се сприятеляват с французите и англичаните. А ирокезите умеели да бранят своите интереси; тях ги погубило разделението, което възникнало по времето на въстанията в колониите. Една част от тях застанали на страната на Англия, друга част се били за американците… и накрая и едните, и другите били изклани.

Етноси-изолати, които помнят и ценят отколешната култура, се срещат доста често, но се оказва, че има субетноси, които превратностите на историческата съдба е отстранила от постъпателното движение, и те съзнателно предпочитат да консервират стереотипа на своя бит, само и само да съхранят спомена за „прекрасното минало“. Още в началото на XIX в. в Руската империя по този начин живеели староверските общини. При Екатерина II спрели да гонят староверците заради вярата им и те успели да запазят своите обреди, които смятали за „стари“.

Това било искрена заблуда. Съхраняваните от тях обичаи не били от епохата на Андрей Рубльов и Нил Сорски, а се оформили в средата на XVII в., когато след Смутното време и полско-шведската интервенция хората започнали да гледат с много лоши очи на всичко чуждестранно. Като фиксирали трайно именно този момент от интелектуалния и естетическия живот на Русия, те не искали да се откажат от него. И те биха могли неограничено дълго да живеят по този начин, ако не ги размивало тяхното обкръжение — живата кипяща действителност на реално протичащия процес на етногенезиса.

Противниците на основателите на староверството — скоморохите^[1] — се оказали в същото положение. Изселени през XVII в. на Север за това, че със своите песни, танци, маскаради и сценки, вдъхновени от героичния епос (билините), карат хората да забравят постите и църковните обреди, тези нещастни артисти предавали своето изкуство на децата си, докато на тях не се натъкнали фолклористите, т.е. до средата на XIX в. И слава богу, все още не било късно. Много било записано и публикувано.

Така благодарение на съприкосновението с малката конвикция (даже не със субетнос), която се намирала в мемориалната фаза, ние знаем, че нашите предци не са били диви и неграмотни глупаци, които чакали да бъдат просветени от Европа. Защото неграмотността настъпила по-късно, когато старата традиция била изместена от полуобразованието, т.е. през XIX в.

Тези примери показват, че след края на динамичните фази на етногенезиса оцелелите хора съвсем не са по-лоши, т.е. по-слаби и по-глупави от тези, които дотогава представлявали преобладаващото мнозинство от етноса. Всъщност не хората се променят, а етническата системна цялост. По-рано наред с мнозинството имало и пасионарни „дрожди“ — размирни, пречкащи се люде, но вдъхващи на системата, т.е. на етноса, способността да се съпротивлява и стремежа към промени. Тогава идеалът или по-точно далечната прогноза била развитието, а сега — консервацията. Естествено, агресивността на етническата система изчезвала, резистентността й спадала, а законът за пасионарната ентропия продължавал да действа. В резултат от това, вместо придобивки, системата търпяла загуби. И те до голяма степен зависели от характера на етническото обкръжение.

Субетносът, загубил инерцията в своето развитие, разбира се, е обречен, но хората, които го формират, имат възможност да се смесят с другите субетноси вътре в своя етнос. Там те са свои и никой няма да тръгне да ги убива. Но когато беззащитният етнос е обкръжен от представители на други суперетноси, възниква положение, от което човек изтръпва от ужас. Англичаните не смятали тасманийците за хора и устройвали хайки за тях. Аржентинците отстрелвали като яребици индианците теуелче (патагонците), а на населението на Огнена Земя продавали одеяла, заразени с едра шарка. Негрите банту залавяли бушмените, за да ги използват за тежка физическа работа, а те самите били поробвани от бурите. За да отблъсне безмилостния враг, на етноса му се налагало да изразходва и последните остатъци от пасионарност; та нали се съпротивлявали най-смелите, т.е. най-енергичните. А субпасионариите се криели, където могат, и по този начин продължавали да живеят, но без всякаква надежда за победа. Такъв е механизмът на трагедията на онези етноси, които етнографите-еволюционисти са нарекли „примитивни“.

Но даже ако тези островчета на култура в морето на невежеството и яростта били в състояние да устоят и да не се потопят в хаоса, който унищожавал самия себе си, то те били безсилни срещу последната реликтова фаза, предшестваща хомеостазиса. В нея потомците на членовете на обхванатите от най-голяма апатия конвикции, които отдавна били загубили пасионарното си напрежение, се ръководели от императива: „Бъди доволен от себе си, троле!“, защото вече не били членове на етноса като система, а приличали на тролове, т.е. на свръхестествените същества, които обитавали гъсталаците и клисурите, според вярванията на древните норвежци.

Всъщност зад този императив се крие фраза от Хенрик Ибсен^[2], която много подхожда в случая. Тя означава: „Старай се да не пречиш на другите, не им досаждай, а самият ти не тъгувай и не съжалявай за нищо.“

Изтребването на такива мили, безобидни, честни, гостоприемни и доброжелателни хора е като убийството на деца. За такова престъпление не може да има никакво оправдание.