Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (41)

От „Християнския свят“ към „Цивилизования свят“

Много чудно би било, ако такова грандиозно явление като смяната на стереотипа на поведение в мащабите на суперетноса, досега не е било забелязано и не е описано. Всъщност и едното, и другото е сторено, макар и от съвсем други позиции, различни от нашите, и в рамките на друга система от понятия и термини. Но няма страшно! Термините от едната система на отчитане винаги могат да бъдат преведени на другата и от това преките наблюдения изобщо няма да се обезценят.

Вернер Зомбарт е написал „Етюди по историята на духовното развитие на съвременния икономически човек“^[3], където поставя въпроса по какъв начин „докапиталистическият човек“, т.е. „естественият човек“ се е превърнал във филистер, еснаф, простак, който виждаме, накъдето и да си обърнем очите? До появата на капитализма според Зомбарт (до XII–XIV в.) „основната цел на стопанската дейност била потребността от блага; колкото изразходвал човек, толкова бил длъжен да придобие“. [104, с. 7-9] А повече натрупвал само глупакът.

Обаче имало две класи — богаташите-сеньори и народните маси. Но разликата между тях не била чак толкова голяма. Като рискувал постоянно живота си, сеньорът получавал много блага и тутакси ги прахосвал за пищни ловни приключения, пирове и прекрасни дами. Нямало никакъв смисъл да трупа парите, защото и без това щели да го убият по време на задаващата се война, а ако оцелеел в тази, щял да загине в следващата. Затова дните, в които сеньорът все още бил жив и здрав, той прекарвал в удоволствия.

Селянинът имал толкова земя, колкото му била нужна да изхранва себе си и семейството си. Занаятчията „притежавал достатъчно здрав разум да не работи повече, отколкото е необходимо, за да си осигури весел и щастлив живот“. Ако можели отнякъде да видят Рокфелер, тези хора биха го сметнали за луд.

Но в средните векове европейците не смятали за безумци притежателите на копринени платове и златни накити. Те ценели съкровищата и заради тях не жалели нито своя, нито чуждия живот. Но все пак ценели красивото златно бижу, а не парите, по които започнали да се пристрастяват едва в XII в. Тогава възникнала „страстта към печалбата“, присъща преди това само на евреите. [104, с. 23] В началото алчността завладяла само католическото духовенство, после дошъл редът на гражданите и накрая цели страни се заразили от нея, но не в еднаква степен и в различни варианти. Понякога тя се осъществявала по пътя на ограбването на страните отвъд океана, понякога — по пътя на търговията, което също било свързано с големи рискове, в някои случаи пътят към богатството минавал през „презряното лихварство“, а много често — чрез получаването на изгодни длъжности и т.н. Но винаги ръководният стимул в дейността бил несъзнателният стремеж да се трупа богатство, който в предишните времена бил почти непознат.

Би могло да се предположи, че алчността възниква с появата на възможността тя да бъде удовлетворена. Зомбарт отхвърля тезата, че „капиталистическият дух се създава от самия капитализъм“. [104, с. 149-150] Той не е съгласен и с Макс Вебер, че има връзка между протестантството и капитализма. Вместо всичко това Зомбарт вижда причината за развитието на „капиталистическия дух… в душевните предразположения, наследени от предците“ [104, с. 155-156], т.е. ако преведем тези наклонности на научния език, с който сме свикнали, става дума за наследствен признак. Значи съществуват особен вид „буржоазни натури“, които Зомбарт разделя на два вида — „предприемачи“ и „еснафи“ [104, с. 157-163]. „Предприемачите“ са смели авантюристи, основатели на капитализма, а „еснафите“ са унили, скромни и старателни чиновници, запълващи със своята маса празнотата, образувала се след гибелта на техните предшественици.

Според Зомбарт „предразположението“ към капитализма може да се различи не само на равнището на индивида или организма, но и на равнището на етноса. Това го води до убеждението, че въпросното явление е от биологично естество. [104, с. 165] Към етносите със „слабо предразположение към капитализма“ той отнася келтите и готите, след които се нареждат само испанските ибери, „неподвластни на очарованието, което златото предизвиква у всички народи“. [104, с. 167]

Етносите, склонни към капитализъм, са разделени на два вида — „народи на герои“ и „народи на търговци“. [104, с. 167] Към „народите на героите“ Зомбарт отнася римляните, норманите, лангобардите, саксите и франките (и по този начин англичаните и французите), а към „народите на търговците“ — флорентинците, шотландците-лоуландъри и евреите. [104, с. 169], а също и фризите, „които в най-ранната епоха се смятали за умни, ловки и способни в търговията хора“. [104, с. 170] Този извод е нужен на Зомбарт, за да обясни търговските умения на холандците и шотландските лоуландъри, защото има предположение, че Долна Шотландия по някое време била заселена и от фризи. Той не казва нищо за славяните и гърците, като за разлика от евреите очевидно не ги смята за европейски народи. Това показва, че обект на неговия анализ не е географският регион, а суперетносът. И тъкмо това прави този анализ интересен за нас, защото фактически Зомбарт описва фазата на упадък като преход от акматичната към инерционната фаза, но тъй като приема народите (етносите) за стабилни системи и подразделения на расите, е принуден да обяснява тържеството на „еснафския дух“ в Тоскана с примеса на етруска „кръв“, макар етруските да са изчезнали в IV в.пр.Хр., а Флоренция да е станала еснафска в XV в. Тази пропаст от две хиляди години ни кара да застанем нащрек и да преминем към критика на концепцията.

Предполагаме, че наблюденията на Зомбарт са верни, но той ги тълкува в някаква степен погрешно. Иберите, които принадлежат към най-стария пласт на европейците, се намирали в хомеостазис още в римско време. Когато пред очите ни е само последната фаза от етногенезиса, не бива по нея да съдим за предшестващите. Потомци на умелите търговци — етруските, са корсиканците. Те отдавна са загубили уменията на своите предци и още в XIX в. предпочитали вендетата пред търговията. За келтите вече стана дума. Интересно, че всички изброени от Зомбарт народи с търговски умения притежават един общ признак — образувани са от множество съставки. Тоскана се намира на север от Рим. Само след X в. през нея са минали швабите-гибелини, анжуйците-гуелфи, испанците, французите, австрийците. И всички те разсейвали своя генофонд в тосканската популация. Долна Шотландия (Лоуланд) била зона на контакти между скотите, англите, норманите (викингите) и френските барони, които били изпращани там от английските и шотландските крале, защото това бил неспокоен граничен район. Долното течение на Рейн — областта на фризите — също било място на етнически контакти между германското, романското и келтското население. Само този признак е общ за всички „народи на търговци“, но това е достатъчно. Към тях можем да добавим Южна Италия и Андалусия, които Зомбарт явно просто е изпуснал. От това картината няма да се промени.

Разликата между „сеньорите“ и „предприемачите“ не е чак толкова голяма. И едните, и другите са пасионарни, но в различни състояния. „Сеньорите“ са славолюбиви, а „предприемачите“ са алчни, но тези различия не са съществени. По-важното е, че и едните, и другите рязко се отличават от еснафите, от чиновниците, от истинските носители на „капиталистическия дух“, който според нас е обеднелият първоначален творчески заряд, който винаги възниква при пасионарен подем. „Еснафите“ осъждат „сеньорите“ само защото биха искали, но не могат да бъдат такива. [104, с. 273] Те са „изтърсаци“ на творческия бум, от който у тях останала само „страстта към трупането на богатство“, т.е. те са хармонични и дори субпасионарни индивиди. [104, с. 278] Но от това следва, че в случая си имаме работа с най-обикновен ентропиен процес, който прилича на изстиването на горещия газ, превръщането му във вода, а след това и в лед (под който можем да разбираме състоянието на хомеостазис, крайната фаза на процеса на всеки етногенезис).

А сега да пренесем наблюденията на Зомбарт в нашата схема на етногенезиса. В IX–XI в., когато в Европа още нямало и помен от „капиталистическия дух“, не се наблюдавало и активно етническо смесване. Хората живеели на малки етнически групи, които били оформени наскоро и запазвали своята самобитност. Това, че тези новородени етноси се формирали от различни расови съставки, нямало никакво значение. Техните стереотипи на поведение били оригинални. Задачите, които стояли пред който и да е от етносите, били общи за всекиго от неговите членове. Пасионарността се проявявала еднакво във всички слоеве на населението, в резултат от което социалните състояния били променливи — страхливите феодали загивали, а доблестните вилани^[4] ставали или рицари, или свободни граждани.

В XIII–XIV в. европейските етноси тръгнали по различни пътища. В монолитните етноси социалните системи започнали да се усложняват, кралствата взели да се уголемяват, а излишните пасионарии да се изхвърлят в кръстоносните походи или в съседните държави (Стогодишната война). А в зоните на етническите контакти се появили и взели да забогатяват „търговците“. В акматичната фаза, а още повече във фазата на упадък те живеели за сметка на раздорите, покровителствани от управниците. Но постепенно „търговците“ набрали сила и направили следващия преход — към инерционната фаза, която била най-удобна за тях. Тази фаза толкова им харесвала, че те й измислили почетно име — „цивилизация“ — състояние, което според тях щяло да трае вечно.

Както вече знаем всяко изменение на агрегатното състояние на средата изисква голям разход на енергия, в нашия случай — на пасионарност. Като всяка енергия и пасионарността действа, когато има разлика в потенциалите. Тази разлика може да възникне или за сметка на пасионарен тласък (природно явление), или за сметка на тесен етнически контакт, когато пасионарността на единния етнос е по-голяма от пасионарността на другия. И резултатите ще бъдат различни — само във втория случай се наблюдава разрушаване на природните ландшафти, за което вече дадохме редица примери.

Наред с това трябва да отбележим, че разрушаването на антропогенните ландшафти съвсем не е правило, а трагично изключение, което за щастие се случва твърде рядко. Ако беше иначе, за 50 хиляди години съществуване на неоантропа всички геобиоценози биха били унищожени и самият човек би загинал от глад на Земята, престанала да ражда всякакви плодове. Следователно трябва да признаем, че човек въздейства на биосферата в две противоположни посоки — едната утвърждава живота, а другата го отрича. В XVI–XVII в. романо-германският суперетнос бързо „изстива“. Пасионариите отиват в колониите, където или загиват, или се връщат от там болни. Хармоничните индивиди упорито работят у дома, на своите ниви, в работилниците; в канцелариите, в университетските аудитории. Те нямат време да се борят за привилегии, които практически им идват в тежест. И тогава мястото, освободено от пасионариите, се заема от „търговците“ — флорентинските сарафи, услужливите дипломати, интригантите, авантюристите. Те са чужди на местния етнос, но тъкмо поради това са изключително удобни за венценосци — короновани особи и светци — особено когато изобщо нямат родина.

И изведнъж за тяхното благо Джеймс Уат построява парната машина, а след нея следват най-различни технически нововъведения. Градовете се разрастват и стават многоетнически. Човекът започва да живее без връзка със своя етнос, като само понякога поддържа с него далечен контакт. И тогава се проявява „капиталистическият дух“ на европееца, така добре описан и оплют от Зомбарт. Но защо всичко това се случило толкова лесно? Само защото, образно казано, „водата изстинала и започнала да замръзва“. И когато тя замръзне напълно, т.е. когато настъпи фазата на обскурация, „търговците“ — бактериите, които гризат вътрешностите на етноса — ще загинат, а етносът може да се превърне в реликт.

Цивилизацията и природата

Предложеното от нас разбиране за етногенезиса би било субективно, ако нямахме скала за сравнение. Но ние имаме — това е историята на антропогенните ландшафти, т.е. историята на взаимодействието на техниката и природата чрез механизма, наречен „етнос“. В инерционната фаза взаимоотношението на хората със заобикалящата ги природна среда рязко се променя пак за сметка на намаляването на пасионарното напрежение на етническите системи.

Колкото и пасионариите да безчинстват по отношение на природата, която ни изхранва, тържествуващият еснаф е много по-пагубно явление. В тази фаза никой не желае да рискува, защото необходимите победи са спечелени и започва разправа с беззащитните. А има ли нещо по-беззащитно от благодатната биосфера? Човекът бил обявен за „цар на природата“ и започнал да граби с пълни шепи от нея спокойно и методично. Памуковите плантации осеяли някога зелените хълмове на Диксиленд (южните щати на САЩ) и след известно (доста кратко) време те се превърнали в пясъчни дюни. Прериите били разорани и дали грамадна реколта; само дето от време на време връхлитали пясъчни бури, които съсипвали градините и посевите в източните щати чак до Атлантика. Промишлеността се развивала и носела огромни печалби, а Рейн, Сена и Висла се превърнали в канавки за нечистотии.

Така е сега, но и по-рано било същото. Та нали 15 хиляди години преди Христа на Земята нямало пустини, а сега те се срещат на всяка крачка. Вече стана дума, че не набезите на смелите тюркски и монголски воини превърнали в пясъчни хълмове (бархани) бреговете на Едзингол, Хотан и езерото Лобнор. Това сторили планомерните работи на земеделците, които мислели за тазгодишната реколта, но не и какво ще стане утре. Такива „трудещи се селяни“ разровили почвата в Сахара и позволили на сухия горещ вятър (самума) да я отвее. Пак те днес замърсяват околностите на техните селища с промишлени отпадъци и бутилки, а отровните химикали изливат в реките. На нито един пасионарий не би му минало и през ум да прави такова нещо, а на хармоничните хора нищо не можеш да им налееш в главата. Пък и има ли смисъл? Та нали това не е последната фаза на етногенезиса.

И точно така се държат етносите, които имат зад гърба си огромен пласт култура, натрупан от предците. Които и да било технически постижения сами по себе си не водят до прогресивно развитие без участието на хората, макар че могат да бъдат разрушени от постоянното въздействие на пагубното време. Египет от епохата на Древното царство и Шумер имали по-висока култура на земеделието от Египет от епохата на Новото царство и от Асирия, която покорила Месопотамия. Очевидно работата не е във вещите, а в хората или по-точно в запаса на тяхната творческа енергия — пасионарността. Затова техниката и изкуството могат да се разглеждат като индикатори на етническите процеси, като своеобразна кристализация на пасионарността на предишните поколения.

Но може би вече злоупотребихме с политическата история в нашия географски трактат? Нали е прието да се смята, че историята и природознанието са толкова далечни една от друга науки, та всякакво съпоставяне между тях не може да бъде оправдано. В своята книга „Всепобеждаващото дърво“^[5] Джон Стюарт Колинс пише: „Свети Павел бил прав, когато призовал гневът Божий да се стовари върху главите на жителите на Антиохия. Прави били и другите пророци, които проклинали града. Но, като постъпвали правилно, те се ръководели от лъжливи мотиви. Същината на греха не се криела в неговата морална страна, въпросът не бил теологичен, а екологичен. Прекомерната гордост и разкошът не биха навлекли наказание на хората; зелените поля пак щяха да бъдат плодоносни, а прозрачните води все така щяха да носят прохлада; каквато и степен да бяха достигнали безнравствеността и беззаконието, високите кули нямаше да се разклатят, а крепостните стени нямаше да се срутят. Но хората предали Земята, дадена им от Бога да живеят на нея; те съгрешили спрямо земните закони, разорали горите, отприщили на воля водната стихия — ето защо нямало прошка за тях и всичките им творения били погълнати от пясъка.“ [Цит. по 96, с. 161]

Блестящо казано, но невярно! Безнравствеността и беззаконието в градовете е прелюдия към разправата с горите и полята, защото причината и за едното, и за другото е спадането на равнището на пасионарност на етносоциалната система. По време на предшестващото го повишаване на пасионарността характерната особеност е била строгостта и към себе си и към съседите. За спадналата пасионарност било характерно „човеколюбието“, прощаването на слабостите, след това пренебрежението към дълга, а подир това и престъплението. А навикът да се вършат престъпления води до пренасянето от хората върху ландшафта на „правото да се вършат безобразия“. Равнището на нравственост на етноса е точно такова явление в природния процес на етногенезиса, както и грабителското унищожаване на живата природа. Благодарение на това, че схванахме тази връзка, ние успяхме да напишем историята на антропогенния, т.е. на деформирания от човека ландшафт, защото оскъдицата от преки сведения как е използвана природата у древните автори може да бъде запълнена с описания на нравственото равнище и политическите сблъсъци в изучаваната епоха. Именно динамиката на описаната взаимовръзка е предмет на етнологията, науката за мястото на човека в биосферата.

Всъщност ние описахме проявите на микромутации, които могат да се характеризират като възстановяване на равновесието, нарушено от пасионарния тласък. Този тласък се отразява на природата в региона не по-малко, отколкото на хората, които го населяват. Излишъкът от енергия води до появата на нови потребности, а следователно до преустройство на приютилия хората ландшафт. Ние вече посочихме много примери за това; сега трябва да ги обобщим и да определим накъде водят те. Обикновено за първата фаза е характерен стремежът към благоустрояване. Хората, които живеят в началните фази на етногенезиса, не могат да си представят, че един ден ще настъпи краят на тяхната система; а ако такава идея внезапно щукне в главата на някого, то никой няма да иска да го слуша. Затова винаги съществува стремежът да се строи за вечни времена, без да се жалят силите. Богатствата на природата още изглеждат неограничени и задачата се свежда до това да се намери начин те безпрепятствено да се получават. Понякога това води до грабителско отношение, но строгият ред, който е установен и стриктно се поддържа, ограничава инициативата на частните лица. Та нали ако английските крале и техните шерифи не бяха въвели жестоки закони срещу бракониерството, което в средновековието било олицетворявано от Робин Худ, то днес в Англия нямаше да е останал не само нито един елен, но навярно и нито едно неотсечено дърво, и нито една нестъпкана поляна. Излиза, че подобава да се възхищаваме не на героите на английските народни балади, а на техните врагове, макар и едните, и другите да са носители на растящата пасионарност, от която за жалост били лишени убиваните зверове. За тях голяма благодат била Стогодишната война, която отнела много човешки животи, но отдалечила гибелта на природата на Старата Англия и Прекрасната Франция.

Подобни сблъсъци възниквали неведнъж, но те не били катастрофални, защото природата понякога се променя по-бързо от историята.

Както вече стана дума, процесът на обскурация в Западна Европа бил прекъснат от пасионарния тласък през IX в., но раните, нанесени дотогава на биосферата, още не били заздравели. Благодарение на повишената влажност се възстановили горите и ливадите в Галия и Британия; в Италия и в Андалусия израснали лимонови и портокалови горички; но в сухата Северна Африка се възцарила пустинята. Ако през II в. римската конница доставяла своите коне от несметните табуни, които пасели по южните разклонения на Атласките планини, то в VIII в. арабите вече развъждали там камили. А в този район не е настъпила никаква промяна в климатичните условия, защото това е субтропическата зона на устойчив антициклон, където атмосферното налягане достига своя максимум. Ала в тези природни условия не било възможно тънкият хумусен слой да се възстанови за няколко века. От II в.пр.Хр. до IV в.сл.Хр. римляните методично изтласквали на юг нумидийците — предците на туарегите. Те се отдръпвали заедно със стадата си, които постепенно превърнали сухите степи в каменистата пустиня Сахара. А в източните покрайнини на Евразийския континент ролята на римляните изиграли китайците, които изтласкали на север хуните и превърнали гористите склонове на Иншан в покрайнина на каменистата пустиня Гоби, а степите на Ордос — в плетеница от пясъчни бархани. Наистина тук антропогенните процеси са примесени с вариациите на климата, свързани с хетерохронното (различното по време) повишаване на влажността в аридната и хумидната зона^[6] [70], но като се установи специфичното влияние на този феномен, лесно се убеждаваме, че изводът не се променя. [88, с. 12, 115-117]

Набива се на очи предположението, че природните процеси — сушите и наводненията — са точно толкова пагубни за природата на региона, колкото и дейността на човека, въоръжен е техниката на своето време. Но всъщност не е така! Природните процеси пораждат обратими изменения. Например многократната аридизация (засушаване) на Великата степ в Евразия предизвиквала преместването на сухите степи и полупустините на север и на юг от каменистата пустиня Гоби. Но последвалата хумидизация (овлажняване) предизвиквала обратния процес — пустинята обраствала със степни треви, а горите се приближавали до степта. А паралелно с това се възстановявала и антропоценозата — номадите заедно с овцете се премествали „подир тревата и водата“.

Етногенезисите обаче са природни процеси и следователно не би трябвало сами по себе си да предизвикват необратими промени в биосферата, а ако те ги създават, очевидно си имаме работа с още някакъв фактор. Кой е той? Ще се опитаме да го открием. През историческия период във Великата степ три пъти започвал етногенезис — в V–IV в.пр.Хр. той засегнал хуните [66]; в V–VI в.сл.Хр. — тюрките и уйгурите [73]; в XII в. — монголите [80] и техните съседи в сунгарийската тайга — манджурите [50, с. 58-73]. Всички тези обновени етноси били потомци на аборигените, техни предшественици. Излишната си пасионарност те изразходвали не да променят природата, защото обичали своята страна, а да създават оригинални политически системи — хунската родова държава, тюркския „Вечен Ел“, Монголския улус — и за походи срещу Китай или Иран. От тази гледна точка номадите приличали на византийците. И неслучайно и едните, и другите се котират като „второстепенни“ или „непълноценни“ от гледна точка на европоцентризма, макар че и европейците, и китайците би следвало да се поучат от тюрките и монголите как например да опазват околната среда.

Но най-лошото във фазата на цивилизацията е поощряването на противоестествените миграции, а по-точно на преселването на цели популации от естествените в антропогенните ландшафти, т.е. в градовете. Макар всеки град, независимо от големината му, да съществува за сметка на природните ресурси, той натрупва толкова голяма техническа база, че в него могат да живеят пришълци от съвсем неподходящи страни. В урбанистичния ландшафт те са способни да се изхранват, макар и благодарение на експлоатацията на аборигените, които са създали и поддържат този изкуствен ландшафт. И най-трагичното в тази колизия е, че имигрантите влизат в обратна връзка с аборигените. Те започват да ги поучават, въвеждат технически новости, годни за родните ландшафти на имигрантите, но не и за страните, където механично се пренасят.

Понякога такива приумици са поправими, а понякога процъфтяващи страни се превръщат даже не в пустини, а в лоши земи (badlands), където пагубното въздействие на техниката е необратимо.

Такава съдба сполетяла Двуречието (земите между Тигър и Ефрат) в резултат от превратностите на историята. Там шумерите превърнали блатото в Едем, а семитите-акадци построили град, който се наричал „Вратата на Бога“ (Баб-или) — Вавилон. Защо днес на неговото място има само развалини?

Кой разрушил Вавилон?

Изглежда невероятно, че град, който бил в продължение на хиляда и петстотин години културна и икономическа столица на Близкия Изток, загинал без някакви основателни причини. Какви по-точно били те и в какво се състои механизмът на пагубното въздействие? В литературата няма отговор на този въпрос.

Този велик град бил основан от амореите в XIX в.пр.Хр. и бил завоюван от асирийците в VII в.пр.Хр. При покоряването му текли реки от кръв, а въстанията били потушавани жестоко. Във войната се намесили и съседите — еламитите и халдеите (едно от племената в Източна Арабия). Халдеите разгромили Асирия в 612 г. пр.Хр. и станали господари на Вавилон, чието население достигало един милион души, но включвало твърде малко потомци на древните вавилонци^[7]. Обаче културата и икономиката на града надживяла своите създатели и системата продължавала да функционира с нов етнически пълнеж. Въпреки множеството кръвнини, които дал, стабилният антропогенен ландшафт не бил разрушен до VI в.пр.Хр.

Стопанството на Вавилон се основавало на иригационната система в долината между Тигър и Ефрат, като излишната вода се изхвърляла в морето чрез река Тигър. Разумно решение, тъй като по време на пълноводието си Тигър и Ефрат пренасяли от Арменското плато много примеси, а не било рационално плодородната почва да се замърсява с камъчета и пясък. Но в 582 г. пр.Хр. Навуходоносор заздравил мира с Египет като се оженил за принцеса Нитокрис, която по-късно станала жена и на неговия приемник Набонид. Заедно с египетската принцеса във Вавилон пристигнала и нейната свита от образовани египтяни. Нитокрис предложила на своя съпруг (очевидно след като се консултирала със своите приближени) да построи нов канал и да увеличи напояваната земя. Царят-халдей приел проекта на царицата-египтянка и през 60-те години на VI в.пр.Хр. бил изграден каналът Палукат (Палакопас), който започвал над Вавилон и напоявал огромни масиви земя отвъд пределите на речната низина. [20, с. 96–97, 174] И какво станало в резултат от това?

Ефрат започнал да тече по-бавно и алувиалните наноси затлачили напоителните канали. Това увеличило разхода на труд за поддържането на напоителната система в предишното състояние. Водата от канала Палукат, който преминавал през сухите земи, предизвикала осоляване на почвата. Земеделието престанало да бъде рентабилно, но този процес продължил много дълго. В 324 г. пр.Хр. все още бил голям град и романтичният Александър Македонски пожелал да го направи своя столица. Но стъпилият по-здраво на земята Селевк Никатор, който овладял Вавилон в 312 г. пр.Хр., предпочел Селевкия на река Тигър и Антиохия на река Оронт. Вавилон взел да запустява и в 129 г. пр.Хр. бил оплячкосан от партите. В първите години след Христа от него останали само руини, в които се гушело малко еврейско селище. После изчезнало и то. [20, с. 298-299]

Но нима приумицата на една капризна царица би могла да погуби огромния град и процъфтяващата страна? Очевидно нейната роля не била решаваща. Та нали, ако във Вавилон царуваше местен жител, той или сам щеше да се досети какви гибелни последици ще донесе необмислената мелиорация, или щеше да се посъветва със съгражданите си, а сред тях непременно щяха да се намерят разумни хора. Но царят бил халдей, войската му била от араби, съветниците му били евреи и всичките те дори не се замисляли за географията на покорената страна, останала без сили след кръвопролитията. А египетските инженери пренесли механично своите способи за мелиорация от Нил на Ефрат. Та нали по време на пълноводието си Нил пренася плодородна тиня, а пясъкът на Либийската пустиня служи за дренаж на всякакво количество вода и няма никаква опасност почвата в Египет да се осоли. Най-опасното дори не е да допуснеш грешка, а изобщо да не разглеждаш въпроса, когато той стои на дневен ред. На жителите на Вавилон, които дошли на мястото на убитите и прогонените вавилонци, всичко им се струвало толкова ясно, че дори не желаели и да се замислят по въпроса. Но последиците от поредната „победа над природата“ погубили техните потомци, които също не изградили града, а просто се заселили в него. Тъкмо в това се състои разликата между „географията на населението“ и етнологията. Географията се занимава с голата статистика на населението, а етнологията — с проблема за взаимоотношенията на етноса с ландшафта в различните фази на етногенезиса.

Да преодолеят последиците от мелиорацията в Двуречието не успели дори потомците. През VII–IX в. арабите разполагали с огромни източници на евтина работна ръка. Те получавали негри-роби от Занзибар, които заради това били наричани „зинджи“. Те били заставени да събират в кошници кристалите сол около развалините на Вавилон и да ги отнасят надалеч. Идеята по този начин да се възстанови почвата практически била неосъществима, защото дребните кристали не можели да се видят с просто око. А работата била ужасна, направо убийствена — под палещото слънце, с разядените от солта длани, без надежда за почивка!

Доведените до отчаяние негри вдигнали въстание. То продължило от 869 до 892 г. и завършило, както можело да се очаква, с гибелта на всички тези нещастни хора. Но не било само това. Като пожертвали живота си, на който вече не можели да се радват, зинджите погубили Багдадския халифат, защото от него се отцепили наместниците на Египет и Хорасан, разбойникът Якуб ибн Сафар стигнал до стените на столицата, а сектантите от Бахрейн — карматите — се сдобили с независимост. Всичко това се случило, защото и сетните сили на халифата били хвърлени срещу зинджите, а всички финансови средства били употребени за наемане на туркмените за попълване на оредяващата армия.

Като видели, че са единствената реална сила в Багдад, тези войнствени жители на степта започнали да сменят халифите, както намерят за добре, и със сила потушавали възмущението на своите работодатели — арабите. Туркмените били прогонени едва когато се намесили планинците — буидите-шиити — врагове на всичко арабско, които превърнали халифа в марионетка.

Ето каква била цената на втория опит за мелиорация, който бил неразумен и точно толкова лекомислен, колкото и първия.

Не, не бива да мислим, че всяка мелиорация на почвата е пагубна. Тя става такава само когато не е обмислена, местността не е проучена и не са взети предвид всички последици. А в древността бедите идвали, когато с тази работа се захващали чужди хора, пришълци. Те нямали време да изучават въпроса, трябвало да действат веднага… и резултатът бил налице! Друго било, когато действали хора, принадлежащи към етноса, който бил част от приютилия го ландшафт. Когато го преустройвали, тези хора не се противопоставяли на протичащите природни процеси. Те самите създавали стабилна биоценоза, където всички растения, животни и хора намирали своите екологични ниши. Обикновено създаването на такава етноландшафтна система е присъщо на началната фаза на етногенезиса, защото етногенезисите са природни явления, които се вписват в естественото формиране на ландшафтната обвивка на Земята.

Какво е „упадък на културата“?

Това, че обърнахме внимание на жестоки и мрачни епохи, бедни откъм предмети на изкуството, не е случайно. Ярките цветисти епохи, богати на шедьоври, са описвани безброй пъти и няма никакъв смисъл да ги обрисуваме повторно. Много по-целесъобразно ще бъде да изясним защо светлите периоди в историята на културата се редуват с тъмни.

Разумните хора през средните векове искрено смятали, че живеят в епоха на упадък, който се изразявал в непрекъснатата загуба на античното наследство от годините на Римската империя и християнските апостоли. Това усещане изчезнало чак в XV в., в резултат от което този век бил наречен Възраждането. Любопитно е, че същото това мнение споделяли китайците, които оплаквали културата от епохата Хан [132, с. 119-151], персите, които възпявали своята история [162], и бедуините в Арабия, които противопоставяли на ортодоксалния ислям древното учение на библейските пророци — Адам, Ной, Мойсей и причислените към тях царе Давид и Соломон. Всички те нямали представа от историята, а просто влагали своите мисли в устата на историческите персонажи, за да придадат убедителност на идеите си, които често приличали по-скоро на брътвежи, и затова били готови да пожертват авторството си. Толкова могъщ бил техният протест срещу заобикалящата ги действителност, която наистина била мрачна и угнетяваща.

Не си заслужава да спорим за правотата на тези разсъждения. Те се коренели в усещането, което имали хората от онези епохи, което само по себе си било факт, а щом било глобално, това усещане било исторически факт. А щом е така, би трябвало да можем да го разтълкуваме научно. Преди всичко трябва да си поставим въпроса: за упадък (а и разцвет) на какво става дума? В етническите процеси и в историята на културата има подеми и спадове, но те не съвпадат по фази. И това не е случайно. Пасионарният взрив, в резултат от който започва процесът на етногенезис, обикновено е гибелен за предшестващата култура. Древните християни разбивали шедьоврите на античната скулптура; готите, вандалите и франките изгаряли градовете е великолепни архитектурни паметници; арабите унищожили библиотеките в Александрия и Ктесифон^[8], замазали с мазилка фреските на катедралите в Картаген и Кордова. Изкуството понесло страшни, невъзвратими загуби, но не бива да наричаме това упадък, защото творческият импулс като такъв бил уважаван, а се променяла само културната доминанта.

И обратно, класическата епоха на упадък — Римската империя през II–IV в. — се характеризира с увеличаване на производството на статуи и фрески, със строителството на храмове и театри, с изграждането на триумфални арки и митреуми. Обаче за това време са присъщи много по-ниските естетически норми или, както бихме казали в днешно време, качеството спаднало. Изображенията на императорите били шаблонни, а бюстовете на матроните — невзрачни, защото и едните, и другите плащали данък на изискванията за приличие, както тогава ги схващали.

Още по-лоша била работата с архитектурата. За да построят навреме Триумфалната арка на Константин, развалили арката на Траян.^[9] Това вече не било занаят, а чиста халтура. Многоетажните жилища в Рим се строели толкова през пръсти, че често се срутвали, като погребвали под развалините своите обитатели. Рим престанал творчески да живее още преди готските и вандалските погроми. И затова, когато те сполетели Вечния град, неговите жители не го защищавали.

Вярно ли е всичко това? Та нали дори в онези тежки времена живеели автори на безсмъртни творения, като Лукиан от Самосата, Амиан Марцелин, Сидоний Аполинарий, да не говорим за плеядата християнски философи и близките по дух до християните неоплатоници.

Да, така е, но нека си припомним, че колкото по-късно живеел авторът, толкова по-малко читатели имал. Сидоний Аполинарий тъжно се оплаквал от духовната си самота. Самотни и изоставени от всички живеели философите Прокъл и Хипатия, която дори не била защитена от учениците си, когато я оклеветили и убили в Александрия. Могат да се открият отделни фрагменти от късни статуи, които са изпълнени на високо професионално равнище, но броят им в сравнение със занаятчийските произведения е нищожен. Появата на лошия вкус и подмяната на стила с еклектични произведения — това е истинският упадък на изкуството. А дали той се придружава от катастрофални разрушения или не — това са подробности от историческите процеси и етническите миграции.

Така е навсякъде. През IV в. във Византия поетът Йоан Златоуст се изявил в обществото като съперник на всемогъщата императрица, а след смъртта му бил почитан като светец^[10] А в XI в. цялото влияние се съсредоточило в ръцете на синклита (висшите чиновници), който с интригите си погубвал всички герои — защитници на родината. По това време вече нямало никакви поети. В Арабския халифат уважавали учените и не разрушавали архитектурните паметници, но творческото тълкувание на корана — шуубия^[11] — отстъпило мястото си на догматичното повърхностно знание. По подобен начин се разправила с интелектуалното разнообразие династията Сун в Китай, където били забранени всички религии, а било разрешено само конфуцианството. Очевидно упадъкът на културата настъпвал навсякъде.

Сега можем да преминем към обобщението.

В инерционната фаза спада способността на етноса да разширява своя ареал и настъпва времето на въздействието върху ландшафта на собствената му страна. Техносферата, т.е. броят на нужните и ненужните сгради, изделия, паметници, прибори, нараства, разбира се, за сметка на природните ресурси. Част от тези изменения са сравнително безвредните насилия над природата — напоителните канали (аръците), монокултурното земеделие, огромните стада от рогат добитък. Когато хората забравяли за тях известно време, геобиоценозата се връщала към естественото си състояние. Но там, където природните дадености били заключвани в оковите на строгите форми, естественото развитие се прекъсвало и се заменяло с бавното, но неумолимо разрушение, което често било необратимо. Такива развалини са нужни само на археолозите. Те проучват следите не на растящите, а на угасващите етноси, които в продължение на векове оставяли след себе си чирепи от глинените си съдове, фрагменти от вавилонските клинописни таблички, пирамидите и Баалбекската платформа^[12], развалините на средновековните замъци и храмовете на древните маи в джунглите на Юкатан. Биосферата, способна да изхрани хората, не е в състояние да засити техния стремеж да покрият повърхността на планетата с отпадъци, извадени от цикъла на конверсия на биоценозите. В тази фаза етносът, като Антей, губи връзката със земята, т.е. с живота и настъпва неизбежен упадък. Обликът на този упадък може да ни заблуди. Той е надянал маската на благополучието и процъфтяването, които изглеждат вечни на съвременниците му, защото те се утешават с илюзията, че природните богатства са неизчерпаеми. Но това е успокоителна самоизмама, която се разсейва веднага щом настъпи последният и този път съдбоносен фазов преход.

Последната фаза на етногенезиса е разрушителна. Членовете на етноса, които по закона за необратимостта на еволюцията вече не са способни да се върнат към контакта с биосферата, започват да се държат като хищници, но това не ги спасява. Започналият демографски спад води до там, че остават само някои периферни субетноси, чиято връзка с главната линия на етногенезиса е минимална. Те или водят безцелен и безсмислен живот като реликти, или създават нови етноси с други доминанти на поведение. Тогава процесът се възобновява, естествено само в случай че се зароди поредният пасионарен тласък.