Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Этногенез и биосфера Земли, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2010)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010)
Допълнителна корекция
NomaD (2018)

Можете да закупите хартиеното издание на книгата от книжарница „Сталкер“.

 

 

Издание:

Лев Гумильов. Етногенезисът и биосферата на Земята

Руска. Първо издание

 

Превод от руски, предговор, бележки и показалци: Милан Асадуров, 2007

Корица и оформление: Сталкер ООД, 2007

Коректор: Маргарита Асадурова

 

Дадена за печат: април 2007

Излязла от печат: май 2007

Печатни коли: 42. Формат: 60×90/16

Печат: Вулкан-4

ИК „Сталкер“, Варна, 2007

ISBN 978-954-8196-20-1

 

Л. Н. Гумилев. Этногенез и биосфера Земли (1976, 1989)

Под ред. д.г.н. проф. В. С. Жекулина. 2 изд. испр. и доп. Л.: Изд-во ЛГУ. 1989.

 

Russian text of Lev Gumilevs Work Copyright 2005 by Margarita Novgorodova

The rights for the Bulgarian edition are acquired via FTM Agency. Ltd. Russia, 2007.

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

33. Фазата на упадък

Пасионарният упадък

Вече видяхме как във Византия например излишъкът от пасионарно напрежение в етническата система далеч не винаги е полезен, но изчезването на пасионарността е още по-гибелно. В VII в. станало ясно, че опитът да се възстанови Римската империя не успял. Юстиниан надценил силите на своя народ и подценил силите на източния противник. Трудно е да го виним за това — той предполагал, че единственият сериозен враг на Византия е Персия. А тази държава била отслабена от реформите на везира Маздак (488–529 г.) и от ликвидирането на последствията от тях, а също от въстанието на Бахрам Чубин (590–591 г.), който погубил най-добрата част от редовната армия. Все пак войната в 604–628 г. била спечелена от Византия, която се наложило да се напрегне докрай, но решаваща се оказала помощта на тюркютите, опиращи се на Хазария.

В тази война изчерпали силите си и Византия, и Персия, затова появата на новия арабско-мюсюлмански етнос, който се образувал от реликтовите племена на Арабския полуостров, се оказала трагична и за персите, и за византийците. Ирак бил завладян напълно и ограбен до шушка. Византия загубила Сирия, Египет, Картаген, равнинната част от Киликия и чак в 718 г. арабите били разбити край стените на Константинопол, след което войната на територията на Мала Азия се превърнала в серия от грабителски набези и контранабези.

Византия претърпяла загуби и на Балканския полуостров. В 679 г. българите, преследвани от хазарите, преминали Дунав и се настанили на територията между реката и Балкана. Източната Римска империя се превърнала в гръцко царство и то вече нямало нищо общо с подивялата Западна Европа, която от център на световната мощ се превърнала в обект на грабителски набези на арабите от юг, на аварите от изток и на скандинавските викинги от север. Без достатъчно пасионарност било много трудно да се отблъснат всичките тези врагове.

Обаче силите на Византия били толкова големи, че след загубата на земите, чието население пожелало да се откъсне от империята, константинополското правителство подчинило славянските племена на Балканския полуостров (689 г.)[1] и отблъснало арабите от стените на столицата (718 г.). Инициативата за войната с мюсюлманите поели войнствените исаври, но те също твърде много се отличавали от гърците. Етнокултурните различия, които твърде малко се усещат при ниско равнище на пасионарност, се изострили в VIII в., когато византийският етнос навлязъл в жестока фаза на упадък, изразил се в иконоборството на императорите от Исаврийската (Сирийската) династия.

Може би това време било още по-неестествено от предшестващата го акматична фаза, когато нарасналата пасионарност на целия регион разкъсала златния обръч на границите на империята и захвърлила Сирия, Египет, Африка и Армения в ръцете на омаядските халифи, а Италия — в нозете на лангобардските крале. Тогава делението възникнало някак си естествено — арианите, монофизитите и несторианите твърдели: „Ние не сме такива невежи като вас, защото по-добре разбираме Свещеното писание.“ Халкедонитите[2] им отговаряли със същото, след което настъпвало етническо раздалечаване (дивергенция) с етнопсихологически мотиви в конфесионалните декларации. Обаче, след като се скарали, всеки можел да си хване пътя, което било естествено, а при иконоборството всичко било противоестествено и затова — по-ужасно.

И наистина православният владетел[3], победителят на нечестивите мюсюлмани и на езичниците-българи, изведнъж забранил религиозното изкуство под предлог, че трябва да се скъса с умозрителната философия и с емоционалната стихия на изкуството. И отгоре на това, като злоупотребил със служебното си положение, започнал да поучава монасите, които си разбирали от работата. И вижте само кой го поддържал? На негова страна били просташка сбирщина от войници и най-долни блюдолизци със светски и духовни звания. Не приличало много на ерес, но било отвратително.

Съзнателно подминаваме историческия анализ на иконоборството от политическа, икономическа и идеологическа гледна точка. За това е писано много, но винаги се пропуска онова, което е важно за етнолога. И най-дълбокомислените разсъждения на императора и патриарсите не можели да обяснят защо исаврийският войник посичал с меча си образа на Света Богородица, а гъркините с риск за живота си налагали този войник с камъни и сопи. Та нали и едните, и другите си нямали хабер от теологията и бъкел не разбирали от политиката, пък и в този момент дори и през ум не им минавали такива сложни и възвишени мисли.

Има просто и вярно обяснение на характера на събитията от тази епоха: иконоборството е малоазийско явление, а почитането на иконите — елинистично. За азиатеца иконите били украшение на храма, където човек трябвало да възвисява своя дух към Свещената Истина като абстракция, която няма видим образ. За гърците иконите били прозорец към отвъдното; на тях бил изобразен лик, а не маска и дори не лице; затова духовното усъвършенстване било свързано с естетическите възприятия, чрез които се разкривала истината.

Равнището на пасионарно напрежение във Византия през VIII в. спаднало до фазата на упадък. В резултат от това дори несъгласията, които не били принципни, прераствали в поводи за кръвопролития, което изобщо не било от полза за никого. От Византия се откъснала Италия, където в 751 г. лангобардите превзели Равена, а в 756 г. създали светската държава на папите. А вместо да въдвори ред в откъсналата се област, император Константин V Копроним се разправил с беззащитните любители на изобразителното изкуство в метрополията.

Седмият Никейски събор в 787 г. внесъл временно успокоение, но в периода на смутове българите успели да се закрепят на юг от Дунава. Само в Азия били постигнати несъмнени успехи и то, защото в халифата, обединяващ арабско-мюсюлманския суперетнос, нещата били още по-зле. При династията на Абасидите халифатът се разпаднал на части и също както във Византия решаващият принцип бил етническият, облечен в конфесионални форми. В процеса на своето разлагане халифатът изпреварил Византия, която в следващата инерционна фаза на етногенезиса успяла да укрепне политически и икономически, благодарение на което надживяла халифата. Време е вече да извлечем съответните изводи.

В периода на първите две фази на етногенезиса етническата система преодолява външните въздействия, а растящото пасионарно напрежение я прави резистентна. Но дори и в тези начални фази в етноса винаги присъстват и числено преобладават хармоничните особи, при които пасионарността и инстинктът са уравновесени. Това са сериозни хора. Когато субпасионариите започнат да вършат безобразия край тях, те изграждат душегубки (където вземат душите на хората), изселват ненужните им хора в колонии и т.н. По този начин те консервират етническия стереотип на поведение и традицията, които са в основата на сигналната наследственост на хората.

С пасионариите нещата са по-сложни. Те са нужни и могат да се защищават. Затова им се предоставя правото да се убиват един друг и те се възползват с желание от него. Но самото наличие на пасионарии в системата я прави пластична и способна да се съпротивлява на външните въздействия, защото пасионариите умеят да намират изход и от най-сложните положения. И когато между членовете на обществото от тези два различни типа се установи някакво оптимално съотношение, системата става почти непреодолима. Но веднага щом това съотношение се наруши при смяната на фазите, системата става възприемчива към външните удари. Тогава етносът лесно може да бъде погубен в резултат от изместването.

Такова изместване се оказало трагично за арабския етнос, защото включените в халифата области, които получили от арабските завоеватели пасионарен заряд, започнали да се отърсват от властта на Багдад. Понякога въстанията били потушавани с цената на огромни загуби на жива сила, такъв бил например разгромът на ал Мукана (Хашим ибн Хаким) в Средна Азия в 762 г., но по-често бунтовете имали успех. В 789 г. се отделило Мароко, в 820 г. — Хорасан, в 867 г. — Сейстан (в Източна Персия). След две години избухнало зловещото въстание на робите зинджи, начело на които стоял арабин.[4] В 872 г. Ахмед ибн Тулун сам се провъзгласил за независим владетел на Египет, в 877 г. преминали в настъпление карматите в Бахрейн, а в 903–909 г. — Фатимидите в Тунис. Пасионарното напрежение разкъсвало оковите на всяка политическа система и за половин век превърнало благоустроената и ръководещата се от законите държава с процъфтяваща икономика и възходящо развиваща се култура в истински калейдоскоп от борещи се помежду си етноси или консорции, стремящи се да станат етноси.

Кръвта се леела толкова обилно, че арабите загубили хегемонията в собствената си страна. В Африка инициативата преминала в ръцете на берберите и туарегите, в Иран водещата роля поели дейламите, планинско племе, което дотогава стояло далеч от политиката, а в Средна Азия след дълга борба таджиките отстъпили първенството на тюрките и туркмените. Огромните сили на мюсюлманския суперетнос се затривали вътре в собствената им система. Процесът на етногенезис, започнал по инициатива на арабите, унищожил породилия го етнос, но оставил недокосната уникалната култура и свързаната с нея традиция, по която дълго време се увличали съседните етноси.

Малко по-различно протекъл този процес в романо-германския свят. Там той не бил толкова интензивен, от което европейците имали само полза, макар чертите на акматичната фаза в Западна Европа да били изразени абсолютно отчетливо.

Върволицата от разцвети

Като разглеждаме по-нататъшната история на западноевропейския или романо-германския суперетнос, не е трудно да забележим, че в отделните периоди водещата роля се поема от различни етноси, които си отстъпват мястото един на друг. Това водачество се изразява по разни начини, но ако го разглеждаме като функция на пасионарното напрежение на етносите, влизащи в състава на суперетноса, разнообразните форми престават да объркват изследователя.

След като империята на Каролингите се разпаднала, напред излезли германците. Техните крале Хайнрих Птицелов и Отон Велики възпрели набезите на маджарите и така осигурили икономическия напредък на германските държави от двете страни на Рейн. Границите на поземлените им владения (домените) били реките Елба и Рона, а в Италия те наследили желязната корона на лангобардите. Отон II се опитал да отнеме Южна Италия от Византия, но не успял, а сетне неговата инициатива подхванали френските нормани. Но и те станали жертва на германците в 1194 г.[5]

По това време в Свещената Римско-германска империя се сменили три династии — Саксонската, Франконската (Салската) и Швабската (Хохенщауфен)[6] — и в XIII в. германците започнали да губят своите позиции. Французите отнели от Свещената Римска империя Лангедок и част от Лотарингия, а италианците успели изобщо да се отърват от тази „свирепа раса“. От политическа гледна точка това били войни на императорите с папите, от социална гледна точка феодалите воювали с градовете, в историко-културен аспект си съперничели юристи и прелати, а в етнически аспект водещото племе на германците — швабите — загубило своя запас от пасионарност и затова покрайнините на империята взели да се откъсват от нея.

През XIV и XV в. водещият етнос в католическа Европа били италианците. Те забогатели от кръстоносните походи, от ограбването на Византия, от търговията с Изтока и от лихварство, като в същото време предоставяли на всички крале в Европа юристи, дипломати, богослови, поети, художници, строители и мореплаватели. Данте писал: „Ликуй, Флоренцио, понеже слава така голяма си добила ти, че твойто име шумно огласява дори и адските тез тъмноти!“[7] С флорентинците успешно си съперничели не по-малко ловките и безсъвестни венецианци, продажните римляни, лукавите люде от Болоня, лицемерите от Сиена, главорезите от Калабрия, но по право първото място по пътя към Ада, пак според Данте, принадлежало на генуезците, които заради своите търговски дела се промъкнали не само в Златната орда, но дори и в Русия, ала наистина там претърпели несполука.

По време на разцвета на градските републики в Италия останалите страни в Европа преживявали тежки времена. Англия и Франция се хванали гуша за гуша, като при това англичаните били подкрепяни от гасконците, а французите — от шотландците. Тази война продължила повече от сто години, ангажирала силите и на двете страни и ги изтощила докрай. И дори след като англичаните напуснали „Прекрасната Франция“ (с изключение на Кале), те насочили острието на своите неудържими страсти един срещу друг и започнали войната между Червената и Бялата роза. Тези феодали така свикнали да воюват и така не умеели да правят нищо друго, че „Старата Англия“ не можела да види ни мир, ни покой.

И тогава се надигнали малките дотогаз страни — чешките хусити и швейцарските планинци залели с кръв Германия, Австрия и Бургундия. С две думи, почти всички сили в Западна Европа били затворени в себе си и взаимно се унищожавали. Пасионарният упадък обезсилил „Християнския свят“, което повлияло твърде благотворно за засилването на Османската империя и Русия, т.е. на тези страни, чиито възход започнал през XIV в. и следователно били по-млади от Западна Европа.

Аналогична смяна на пасионарните разцвети може да се проследи и в източната половина на европейския суперетнос, където в контакт с германците били славяните. В XIV в. чешките хусити провели първия етап на Реформацията, който изтощил и Чехия, и съседните й германски области. В XVI в. начело излязла Полша, която погълнала Литва и станала опора на Контрареформацията. И това я погубило, тъй като я лишило от възможността да влезе в контакт с православните страни.

В средата на XVII в. украинските казаци нанесли няколко съкрушителни поражения на полските войски, после шведите прекосили Полша на шир и длъж и я ограбили до шушка, а накрая Османската империя завзела Подолското воеводство. Героичната победа в 1683 г.[8] спасила Австрия, но окончателно съсипала Полша. И нейният упадък през XVIII в. е добре известен.[9]

Най-големи успехи през XVII в. постигнала Швеция, но тази страна с малобройно население изплискала своите пасионарии с Густав Адолф в Германия, с Карл X — в Полша, с Карл XII — в Русия и не успяла да навакса загубите в следващите поколения. Деца се раждали достатъчно, но не такива, каквито били в XVI–XVII в. При това трябва да отбележим, че в скандинавските и в славянските страни не се наблюдавал нито икономически, нито културен спад. Така било и в западните херцогства на Германия, в Австрия и в Холандия. През XVIII в. почти всички европейски държави преодолели пасионарното „прегряване“ в акматичната фаза и развивали стопанството си, строели красиви градове, търгували с целия свят, като получавали огромни печалби, и покровителствали писателите, художниците и учените, т.е. хората, които били надарени, но не били прекалено пасионарни. Това била така наречената епоха на Просвещението. Оптималното равнище на пасионарното напрежение в Европа се постигало, като „излишните“ пасионарии хващали пътя за колониите и беснеели там, забравили напълно за Волтер, Русо, Кант и Гьоте.

И все пак имало една страна в Европа през XVIII в. където пасионарното напрежение растяло. Не противоречи ли това на изложената концепция? Нека да видим.

Германия повече от останалите страни пострадала от ужасите на Реформацията, Контрареформацията и Тридесетгодишната война. Това е обяснимо — вече стана дума, че пасионарното напрежение там започнало да спада още през XIII в., така че тази богата и цивилизована страна станала жертва на етноси с високо равнище на пасионарност. Хървати, испанци, валонци, датчани, шведи и французи кръстосвали Германия на шир и на длъж, а немците — както лютераните, така и католиците — или търпели безчинствата на ландскнехтите, или самите те се присъединявали към бандите им. И в случая вярата не играела никаква роля, защото отивали при тези полковници, които плащали по-добре.

Тъй като в 1618 г. католиците удържали победата в битката при Бялата планина[10], протестантите били принудени да напуснат Чехия и да търсят спасение в емиграция; мнозина от тях намерили убежище в съседното маркграфство Бранденбург. Там с голямо желание се преселвали и френските хугеноти, а също и полските „ариани“. Берлин дал подслон на протестантите, гонените по идейни съображения, а те пренесли със себе си и своята пасионарност.

Бранденбургската марка била основана в земите на славянското племе лютичи и в XVIII в. нейното население било смесено — славяно-германско. Внесената отвън пасионарност довела до сливането на тези етноси по същия начин, както това станало в Англия през XI–XIII в. По този начин Бранденбург, който се превърнал в бранденбурго-пруската държава, изоставал с една фаза в своя етногенезис от германските държави на Запад и от Австрия, така че, докато всички наоколо се „просвещавали“, прусаците още искали да воюват. Затова те спечелили войната за австрийското наследство (1740–1748), Седемгодишната война (1756–1763), войната с Наполеон I (1814–1815) и накрая с Наполеон III (1870–1871), след което Прусия застанала начело на обединена Германия, като изключила от нея Австрия и Люксембург.

В края на XV в. Кастилия и Арагон се обединили, испанците завладели Гранада, открили Америка (1492 г.) и Индия (1498 г.). Силите на испанските и португалските пасионарии намерили приложение и пасионарното напрежение на Пиренейския полуостров спаднало до оптималното си равнище. Това донесло огромно преимущество на Хабсбургите, които наследили испанската корона. През целия XVI в. испанската пехота крачела от победа към победа, испанското злато решавало сложните проблеми на дипломацията, а испанският флот бил господар на моретата. Блясъкът на победата над флотата на Османската империя при Лепанто (1571 г.) направила по-поносима мъката от проиграната война, още повече, че Венеция се разплатила за загубата. Но отделянето на Холандия (1579–1581) и гибелта на „Непобедимата Армада“ (1588 г.) показали, че силите на Испания не растели, а я напускали.

През XVII в. Испания започнала да търпи поражение след поражение. На нея не й стигали хора нито да попълва армията и флотата, нито за нуждите на стопанството, нито за защита на американските владения от английските и френските корсари. И това било така не защото в Испания намалявала популацията, а просто испанците започнали по-лошо да се сражават и по-малко да работят.

След Вестфалския мир[11] в 1648 г. те вече се примирили, че са загубили хегемонията си в Европа. Сега тя принадлежала на Франция, а по море — на Холандия. Но господството на холандците не продължило дълго, защото на преден план излязла Англия. И тогава започнала нова стогодишна война с Франция, завършила с битката при Ватерло (1815 г.), след която палмата на първенството в Западна Европа преминала в ръцете на Англия.

През тази фаза в своето етническо развитие преминали всички етноси, известни на науката, с изключение на загиналите в предишните фази. В Европа тази фаза съвпада с епохата на Реформацията, на Великите географски открития, на Възраждането и на Контрареформацията. В Рим това било времето на завоеванията на Гай Марий, Корнелий Сула, Гней Помпей и Юлий Цезар, а също и на гражданските войни. Във Византия аналогичен творчески и тежък период са победата на Исаврийската династия и иконоборството. В Арабския халифат тази възраст се оказала съдбоносна — халифатът се разпаднал, отделили се Испания и Магреб[12], Мавранахар[13] и Хорасан, появили се псевдомюсюлмани — кармати, суфити и вторични шиити (Буидите); откъснал се Египет, край Багдад се сражавали за реалната власт негри-зинджи, скулести тюрки и безразсъдно смели дейламити. На арабите останала само сферата на културата, но затова пък те там доста преуспели.

А какво ставало в Китай…

В Древния Китай това била епохата на седемте „Воюващи царства“ (481–221 г. пр.Хр.). За по-голяма нагледност ще си позволим да направим илюстрирана аналогия — ще съпоставим Китай от IV в.пр.Хр. с Европа през XVI в. Аналог на войнствената и пропита е мавритански дух Испания било царството Цин, включващо в себе си войнствените племена ди, които обитавали льосовите долини на Шънси и джунглите на Съчуан и се подчинявали на жестоката дисциплина на доктрината на легизма[14], аналог на Йезуитския орден. На Франция съответствала богатата, културна и весела страна Чу, прикрита на север зад синята река Яндзъ, а на юг — от непроходими джунгли. Царството Чу било най-опасният съперник на Цин, който противопоставял на жестоката войнишка система очарованието на разкоша, изкуството и свободата. Сърцето на Китай — територията на бившето царство Дзин, наследник на империята Джоу — се разпаднало на три малки царства: Хан, Уей и Джао; на тях им съответствала територията на Германия, която също била раздробена и също била наследница — на Свещената Римска империя на германската нация. Източното царство Ци, разположено в Шандун, лесно можем да съпоставим с Англия, а захвърленото далеч в Ляодун царство Йен — с Швеция или с Дания. И ситуациите при това разположение на силите били аналогични. Като възглавила Контрареформацията, Испания искала цяла Европа да й се подчини, но за свое щастие, не успяла. Със своята доктрина на легизма царство Цин покорило в III в.пр.Хр. целия Китай… за голямо свое нещастие.

Но да си представим за миг, че Филип II Хабсбург бе успял по този начин да завоюва Европа. Какво би станало тогава? Инквизицията щеше да се разпростре по цяла Европа. В Париж, Женева, Лондон, Стокхолм, Венеция щеше да има испански гарнизони, за които нямаше да стигнат всички юноши на Испания. Щеше да се наложи да се правят огромни разходи за армията и полицията, защото освен всичко друго би трябвало да се поддържа и фронтът срещу Турция, а това означава да се наложат непосилни данъци, които да предизвикат всеобщо народно негодувание. И при първия удобен случай щеше да избухне всеобщо въстание на народите, които нямаше да пощадят завоевателите. Испания избегнала тази участ, но точно това се случило с царство Цин в 207 г. пр.Хр. И царство Цин вече никога не възкръснало, а разореният и изтощен Китай бил лесно обединен от първия способен на това претендент. Такъв се оказал селянинът Лиу Бан, който нарекъл новата империя, съградена върху руините на старата, Хан. В аналогични ситуации могат да се получат различни резултати.

Средновековният Китай, който възникнал върху развалините на древното царство Цин, както „Християнският свят“ в Западна Европа се появил върху руините на Древния Рим, се формирал като етническа цялост в VI в. [76; 88, с. 235] и достигнал аналогичната фаза в XII–XIII в. Него го постигнала друга участ. Блестящата култура от епохата Сун, съществуваща редом с отвратителната администрация и деморализираното правителство, станала жертва на чуждестранни завоеватели — тангути, джурджени и монголи. За разлика от Арабския халифат и от арабскоезичния мюсюлмански етнос, Китай възкръснал при династията Мин, но това вече била друга фаза на етногенезиса.

Както се вижда от разгледаните примери, а всички останали не им противоречат, фазата на упадък трудно може да се смята за „разцвет“. Във всички известни случаи смисълът на явлението се заключава в раздробяване на богатствата и славата, натрупани от предците. И въпреки това във всички учебници, във всички обзорни трудове, във всички многотомни „истории“ на изкуството и литературата и във всички исторически романи потомците прославят именно тази фаза, макар прекрасно да знаят, че редом с Леонардо до Винчи безчинствал Савонарола, а Бенвенуто Челини собственоръчно застрелял изменника и вандала — конетабъла дьо Бурбон.[15]

Очевидно впечатленията от толкова широкия диапазон на постъпките — от подвизите до престъпленията — силно въздействат на изследователя или романиста, а на всеки човек е присъщо да помни светлите оттенъци и да забравя тъмните петна. Затова и наричат тези зловещи епохи „разцвет“.

Жертвите на разцвета

В началото на XVI в. и през XVII в. процентът на пасионариите в Европа намалял, а процентът на субпасионариите нараснал за сметка на изтребването на консервативната част от населението — хармоничните личности, най-трудолюбивите и спазващите законите. Системата на суперетноса загубила своята стабилност, защото отделните пасионарии лесно можели да завербуват на служба странстващите войници от средите на субпасионариите. Те това и правели — ту като проповедници (Мартин Лутер, Жан Калвин, Джироламо Савонарола, Йоан (Ян) ван Лайден), ту като кондотиери (Морис дьо Сакс, Петер Ернст фон Мансфелд, Албрехт Венцел фон Валенщайн), ту като крале, нарушаващи законите на кралството (Хенри VIII Тюдор). Ако по-рано подобни опити се натъквали на незабавната съпротива на другите пасионарии, то, когато те станали малко, всеки вече имал обширен ареал, а следователно и възможност да набира инерция. Затова сблъсъците в епохата на Реформацията и Контрареформацията придобили голям размах и довели до по-многобройни жертви. Единната система се разпаднала и хората започнали да търсят приятели, за да не попаднат в лапите на врага. И тъй като било безсмислено да се обръщат за помощ към управниците, влязъл в сила принципът на комплиментарността — търсели искрени приятели и им заплащали с искреност, защото това била най-надеждната застраховка.

Пък и как тези нещастни хора можели да не се обединяват за самозащита, след като херцог дьо Гиз изгорил плевнята, докато хугенотите пеели в нея псалми, Жана Наварска хвърлила в подземията на тъмницата католиците, които ходели на литургия, а английският крал Хенри VIII заповядал да обесят на една и съща бесилка католик, затова че почитал папата, и калвинист — затова че отричал светостта на месата! Циничните властелини били по-страшни от друговерците, защото се ползвали от услугите на палачи и доносници, лишени от вяра, чест и съвест (субпасионарии). Но и управниците не можели да минат без искрено верни слуги. Значи те трябвало да се присъединят към една от двете обединяващи идеологии — протестантството или реформирания католицизъм, защото традиционното католичество вече било само спомен. Така на бял свят се появили Католическата лига, Протестантската уния и Тридесетгодишната война, която коствала на Германия три четвърти от населението. Другите страни пострадали по-малко, но също чувствително. Но за съжаление в тази фаза на етногенезиса загивали не само идейните и политическите противници на светските и духовните управници.

В епохата на Възраждането убийството на хора било всекидневно занимание за обитателите на Западна Европа, като при това често приемало масови мащаби. Обект на гоненията били не само мислителите, поетите и философите, макар и те доста да си изпатили (изгорени били Мигел Сервет в Женева и Джордано Бруно в Рим), но и простите, безобидни хора, надарени с въображение. Тях ги обявявали за магьосници и вещици и безжалостно ги изгаряли на кладата. А най-интересното е, че още в VIII–IX в. учението за магиите и урочасването се смятало за суеверие сред германците. [138, с. 8-9] Затова според законите на лангобардските крале да обвиниш жена, че е летяла, яхнала метла, се третирало като клевета, за която наказвали доносника, като го тикали в затвора.[16] При Карл Велики за такъв донос се полагало дори смъртно наказание[17]. [161, с. 183–1841 В IX в. на събора в Анквир[18] сабатът[19] бил обявен за илюзия (видение) на доносника[20], макар някои епископи — Исидор от Севиля, Рабан Мавъра и Хинкмар от Реймс — да приемали учението за вампирите. [138, с. 10]

Това хуманно законодателство не било наследено от цивилизования Рим, който се приближил до фазата на обскурация. Там магьосниците или ги пращали в изгнание, или ги екзекутирали. [161, с. 132-135] Не, това бил здравият смисъл на пасионарните хора през IX в., които полагали основите на живота за своите потомци. Глупаво би било, ако не се погрижели внуците им да не стават жертва на клевети и произвол.

Но защо в императорския Рим започнали гонения на вещици? По време на републиката, в полудивия Рим, не се интересували от магьосниците, но когато със завоюването на Изтока се надигнала като вълна цивилизацията на разкоша, заедно с нея се появила и омразата към интелекта. През I в. еврейските преподаватели по закон божи (Талмуда) учели, че вещиците трябва да бъдат изтребвани [161, с. 134], в средата на II в. Апулей подхранил масовата психоза на страх от тесалийските вещици[21].

И гоненията на врачките и гадателите набрали сила още в края на II в. едновременно с преследването на християните. В Рим тази епоха съвпаднала с инерционната фаза на етногенезиса в навечерието на прехода към обскурация.

Европа изпреварила Рим. Процесите срещу вещиците започнали в XV в. [161, с. 183], като никой не обвинявал нещастните жени в ерес или борба с църквата. Тях ги изгаряли за това, че не приличали на другите.

И така, в „тъмните години“ на средновековието беззащитните творци, мечтателите и естествоизпитателите можели да живеят спокойно. Естествено, те страдали по време на войните, но точно толкова, колкото и техните съграждани. Ала ето че настъпила епохата на хуманизма, епохата на религиозните и философските търсения, епохата на великите открития… И какво станало? Настъпил XVI в., появили се Зрялото (Високото) Възраждане, Реформацията и Втората инквизиция, която не се борела с катарите — враговете на църквата, а с беззащитните фантазьори и познавачите на народната медицина. Срещу тях дори католиците и протестантите направили единен фронт. И колкото и да е странно, повече клади за едно и също време лумнали не в Испания, а отвъд океана — в Нова Англия.

Това показва, че причината за екзекуциите не се криела в догмите на вярата, а в промяната на поведението, предизвикана от спада в равнището на пасионарното напрежение на суперетническата система. Ала, щом приключил преходът от едната фаза към другата, изгарянето на вещици започнало да изглежда анахронизъм в очите на филистерите.

И така било навсякъде, където етносът преживял този преход между фазите.

Разобличителният патос на филистера обикновено е безплоден, защото се натъква на съдопроизводството по установен ред, при което критичното отношение към доносите е задължително. Но самите инквизитори Якоб Шпренгер и Хайнрих Инститорис[22] съдейки по постъпките им, били филистери, натоварени с извънредни пълномощия[23]. Те прекрасно знаели, че ако обвинят някоя знатна личност в магьосничество, ще си навлекат доста неприятности. Затова залавяли, измъчвали и изгаряли беззащитни жени, за които доносничели техните съседи. Така на практика се провеждал своеобразен геноцид — загивали честните хора, които изпитвали погнуса към всякакви доноси, и талантливите, които предизвиквали завист, а се размножавали морално нечистоплътните тъпаци, породили поколението на европейския филистер, характерно за XIX в. Това бил статистически и поради това неизбежен процес.

Разпадането на етническото поле

В края на Тридесетгодишната война (1618–1648) настъпила умора. Но тя не довела след себе си до обединение. За век и половина и католиците, и протестантите си изработили различни стереотипи на поведение, които можели да съществуват съвместно само ако са основани на търпимост. Тази търпимост била провъзгласена като принцип, но се съблюдавала твърде непоследователно. Едва в XVIII в. старите сметки били забравени и Европа се превърнала в цялост, която не се наричала „Християнският свят“, а „Цивилизованият свят“. Но и това равновесие било постигнато с цената на намаляване на пасионарното напрежение на суперетноса, което се отразило сравнително безболезнено на Европа — пасионариите и субпасионариите (преди всичко скитащите наемни войници) се слели в единна маса в колониите отвъд океана.

Активна колониална политика водели три католически държави — Испания, Португалия и Франция, и две протестантски — Англия и Холандия. За да няма объркване, трябва да се договорим за термините. Ако от съответната страна пристигат селяни, които искат със собствените си ръце да обработват новата, завоювана от тях земя, тях ще ги наричаме колонисти. Ако пък идват войници, чиновници и търговци, които се стремят да получат доходи от покорената страна, тях ще ги наричаме колонизатори.

Кои били по-лоши за местното население е друг въпрос. Тук си казали думата последствията от разпадането на единното поле на европейския суперетнос в резултат от религиозната война между протестанти и католици. При колонизирането на Америка станало ясно, че испанците и французите сравнително лесно влизали в контакт с индианските племена, макар и не с всички, докато англосаксонците не умеели да градят взаимоотношения, освен чисто дипломатически (с ирокезите през XVII в. например), и организирали лов на скалпове, като изплащали премия за всеки убит индианец. Нека се опитаме да разгледаме теоретично това явление.

Испанците, французите и англичаните са етноси, които съставляват и до днес романо-германската цялост. Но вътре в тази цялост те никак не си приличат от гледна точка на етнопсихологическата доминанта. Колонизирането на Америка съвпаднало с Реформацията, т.е. с пълното преустройство на поведенческата структура във фазата на упадък на етноса. Структурата се опростила и енергията, която се освободила по време на този процес, се разплискала отвъд границите на западноевропейската геобиоценоза, докато вътре в нея отделните варианти на културата се обособили един от друг. След Тридентския събор не само протестантите, но и католиците вече не приличали на своите предци, защото Джироламо Савонарола, Еней Силвий де Пиколомини и Игнатий Лойола имали не по-малък принос за етнокултурната деформация, отколкото Мартин Лутер и Жан Калвин. И така, обособяването на нациите е естествен продукт на етногенезиса, но различията в стереотипите на поведение са неизбежно следствие от него. Именно тези отлики определяли различното отношение на европейските колонисти и колонизатори към индианците.

Испанците виждали в лицето на касиците на племената местните дворяни и при кръщаването им давали титлата „дон“. В резултат от това голяма част от индианците в Мексико и в Перу се оставили да бъдат асимилирани. Французите в Канада се пристрастили към индианския начин на живот и през XIX в. се превърнали в подобие на индианско племе. По време на въстанието на Луи Рил[24] метисите и индианците действали заедно. Англосаксонците натикали индианците в резервати с изключение на тези, които се съгласили да приемат американския начин на живот. Тези различия могат да бъдат обяснени с предложената от нас концепция за етническото поле (вж. гл. 27). Ако всеки суперетнос е поле с присъщата му честота на колебание, то тогава отделните полета на суперетносите ще са близки в различна степен едно към друго. Значи бихме могли да предположим, че ритмите на полетата на „католическите“ етноси са били в по-голямо „съзвучие“ с индианските, а при тези етноси, които избрали протестантството в Европа, нямало такова „съзвучие“. А нали в XVI в. почти всички нации в Европа се разделили на католици и протестанти, като всеки си избрал стереотипа на поведение, който му подхожда.

Нека да проверим тази теза. Великорусите се смесили с татарите и бурятите, които в значителна степен били възприели руската култура, самите великоруси лесно се разтваряли сред якутите, но угрите запазили своята самобитност въпреки дългото, тясно и дружелюбно общуване със славяните. Затова пък с индианците в Аляска и в Калифорния руснаците не се разбирали добре и затова не успели да се закрепят там, въпреки подкрепата на алеутите и ескимосите. И неслучайно по време на Тридесетгодишната война Русия поддържала Протестантската уния срещу Католическата лига, приемала на служба немци-протестанти и търгувала с Холандия. А нали догмите и обредите на католицизма били много по-близки до православието от лютеранството. Очевидно и тук етническият фактор преобладавал над идейния.

Протестантите, попаднали в Южна Африка — холандци, френски хугеноти и немци — се слели в единен етнос, наричан „бури“. Те проявявали най-малка търпимост към аборигените. Робството в Трансваал било отменено едва в 1901 г. А французите на остров Хаити приобщавали робите негри към френския език и католическата вяра. Нея пък кюретата негри тълкували посвоему. В 1792 г., когато английският флот блокирал революционна Франция, негрите се надигнали на въстание срещу французите, като мотивирали своето отношение към тях така: „Бог дойде с белите, а белите убиха Бога. Ще отмъстим за Бог, като убием белите.“ И избили всички французи, които се намирали на острова. И все пак това не било отчуждение, а форма на идеен контакт на суперетническо равнище. Тогава негрите на остров Хаити възстановили дахомейския култ Вуду[25] — почитането на змея, но към мистериите допускали само католици, в това число и европейци.

Въз основа на описаните наблюдения можем да направим извода, че Реформацията била не толкова бунт на идеите, колкото фаза на упадък, т.е. междинната фаза между акматичната и инерционната фаза.

Фазата на упадък и нейното значение

От всичко, казано дотук, следва, че фазите на етногенезиса се различават само по степента на разнообразие, определяно от равнището на пасионарно напрежение. Винаги има субпасионарии, характерни за хомеостазиса, но когато в продължение на няколко поколения се появяват пасионарии, субпасионариите губят своето изключително значение в новообразуваната система; тях просто не ги забелязват. Във фазата на подем нараства ролята на хармоничните личности, които прилежно изпълняват своите задължения. И те не изчезват в акматичната фаза, когато заради пасионарното „прегряване“ една след друга загиват най-пасионарните личности.

В периода на упадък нараства значението на субпасионариите, от средите на които са изпълнителските кадри по време на всяка гражданска война. След това, в инерционната фаза отново нараства значението на хармоничните личности, ала то рязко спада във фазата на обскурация, когато наред с кротките субпасионарии, които етносът наследява от своите субстрати, се появяват буйните скитащи наемни войници — отпадъчен продукт от инерционната фаза. Тези луди глави умело се разправят с хармоничните личности и опростяват системата чак дотам, че тя губи своята резистентност. Тогава загиват и самите те, а след гибелта на етноса отива в забвение неговата неповторима култура и настъпва хомеостазисът. Тази етносоциална закономерност се разкрива и при анализа на етногеографските материали. Характеристиките на всички фази съвпадат.

При възникването си етносът „натъкмява“ приютилия го ландшафт към своите потребности и същевременно сам се приспособява към условията на ландшафта; накратко казано, в случая действа принципът на обратната връзка, при който природата страда възможно най-малко. В акматичната фаза, когато етническата система набъбва от енергия, настъпва времето на завоеванията и миграциите, като при това завоеванията са ограничени от съпротивата на съседите, а миграциите допълнително са затруднени от природните условия. Природата страда двояко. У дома, в метрополията, на пасионариите им е скучно да копаят земята. Те предпочитат по-трудните, но по-увлекателни начини на съществуване и процъфтяване. Натискът на цивилизацията върху природата намалява, а тъй като в тези бурни периоди често прирастът на населението е отрицателен, то и стопанството запада, в резултат от което природните ландшафти — горите, степите и блатата, а също и общият брой на дивите животни — започват да се възстановяват. Но затова пък страните, покорени от пасионариите, страдат много. Жертви на завоеванията най-често стават тези етноси, в които равнището на пасионарно напрежение е ниско, което им пречи да организират ефективна отбрана. Затова те самите и богатствата на техните страни, включително и природните, стават плячка на победителите.

Достатъчно е да си спомним за „златните флотилии“ на испанците, които пренасяли златото на Мексико и Перу в метрополията; или за сребърните рудници в Потоси (Боливия), превърнали се в гробище за безброй индианци. А португалските плантации в Бразилия можели да се сравняват само с холандските колонии на Ява и на останалите Зондски острови. И в едните, и в другите загинали хиляди малайци и африкански роби, за да превърнат прекрасните горички по хълмовете на Португалия и ливадите на Холандия в разкошни имения на презокеанските търговци и местната аристокрация, които заради бляскавия живот не се страхували да рискуват и не жалели нито другите, нито себе си. Кожарските компании в Канада почти напълно изтребили бобрите, които днес са оцелели само в резерватите, а в Източна Африка ловците на слонове избили цели стада, за да проиграят на лондонската борса парите, спечелени от продажбата на техните бивни. И в древността работата била същата. В Китай били изтребени носорозите, а в Хотан били изчерпани находищата на нефрит на повърхността на земята. Но такива примери има много; нека по-добре да погледнем на проблема от друга гледна точка.

Колкото и свирепи да били пасионарните завоеватели, те нанасяли относително малки вреди на природата. Грабели това, което лежало на повърхността; онова, за което трябвало да се бият, но не и да се трудят. Затова след техните победоносни походи оставали способни да се възстановят биоценози и оределите, но не изтребени до крак племена на индианците, негрите, полинезийците и папуасите. А нали в същото време нашествениците всеки миг рискували живота си.

И така, в процеса на упадък равнището на пасионарност на етническите популации спадало до голяма степен изкуствено, като при това на никого не минавало през ума, че тези изяви намаляват мощта на държавата и резистентността на етноса.

Вече видяхме, че в много случаи това водело до гибелни последици, но на романо-германската цялост в Западна Европа и провървяло. Западна Европа е полуостров на Евразийския континент. Нея морето я защитава от три страни. Опасността идвала само от югоизток, където османските турци сломили съпротивата на Византия и в XVI–XVII в. предприели широко мащабно настъпление. Унгария била покорена. Идвал редът на Италия и Германия. И тогава се пожертвала героичната Полша, най-изостаналата[26] от страните в Западна Европа, която поради това все още запазвала сравнително голяма доза пасионарност. Хусарите на полския крал Ян Собиески спасили Виена в 1683 г. И като пролели своята кръв за Германия, поляците подготвили подялбата на своята родина между съседите й. Когато упадъкът в Германия завършил и настъпила инерционната фаза с последвалата я национална консолидация, Европа отново станала неуязвима и агресивна, но твърде малко приличала на себе си от предходния период. От „земя на рицарите“ тя се превърнала в „земя на дребните търговци“ и по този въпрос си заслужава да поговорим отделно.

А засега да се върнем към концепцията на Карл Ясперс, или по-точно, към възгледите на западноевропейските философи на историята. Всички те, като се започне от Августин Блажени, виждали в историята посока, цел и смисъл. А всички източни мислители съзирали в историята само възходи и падения, т.е. възприемали процесите като самоцелни, а смисъла виждали единствено в личното самоусъвършенстване, където историята е само фон. Очевидно тази отлика във възгледите не е случайна. И според нас тя се крие във факта, че западните мислители говорели за прогреса, създаден от човешките ръце, т.е. за техносферата, към която трябва да причислим и философията, защото тя също е продукт на човешката дейност, а източните мъдреци имали предвид живата природа, част от която са хората, а техниката е фон. Да преведем тази мисъл на научен език.

На Запад изучавали социално-културната история, а на Изток — етническата история или понякога просто генеалогията. И не бива да твърдим, че едното е по-важно от другото. И едното, и другото е нужно. Лошо е само когато методиката на социологията се прилага при изучаване на природните явления. Добре е, че не става обратното.

Тук бихме могли да приключим спора с Карл Ясперс и с другите телеологични системи на религията и прогреса. В етническите процеси участват два водещи фактора — загубата на инерцията на първоначалния тласък (стареенето) и насилственото въздействие на съседните етноси и другите природни сили[27] (изместването). Изместването винаги деформира предварително програмирания от самата природа етногенезис, но то е катастрофално само по време на преход от една фаза в друга.

Бележки

[1] Става дума за военните действия на Юстиниан II в нарушение на мирния договор, сключен с България в 681 г., когато византийците разгромили славяните в Тракия и депортирали много от тях в Анатолия. Б.пр.

[2] Халкедонити — привърженици на схващането, че Бог Отец и Бог Син са единосъщни; техните идеи надделели и станали основополагащи за православното християнство. Б.пр.

[3] Става дума за византийския император Лъв III Исавър (Сириеца) (717–741). Б.пр.

[4] Въстанието на робите зинджи (събирателно арабско название на негроидните племена в Източна и Южна Африка) в Южен Ирак и Хузистан (Югозападна Персия) било ръководено от Али ибн Мохамед от сектата на азракитите, траело цели 14 години (869–883 г.) и накрая било жестоко потушено. Б.пр.

[5] В 1194 г. императорът на Свещената Римска империя Хайнрих VI завладял Сицилия и сложил край на близо вековното норманско управление, като се коронясал за неин крал. Б.пр.

[6] Всъщност между Франконската и Швабската династия имало още един император — Лотар от рода Суплинбург (1125–1137). Б.пр.

[7] Данте Алигиери. Ад, песен 26, 1–3 (Прев. Константин Величков). Б.пр.

[8] Втората обсада на Виена през 1683 г. завършила катастрофално за Османската империя благодарение най-вече на полските войски, които се биели редом с императорската армия под общото командване на Ян III Собиески. Тогава под властта на Австрия преминали цяла Унгария и Трансилвания. Б.пр.

[9] През XVIII в. на три пъти — първо частично в 1772 г. (с участието на Австрия), после в 1793 г. и накрая след потушаването на въстанието за независимост в 1795 г. Полша окончателно била поделена между Русия и Прусия. Б.пр.

[10] Всъщност в 1618 г. избухнало въстанието на протестантите, предвождано от граф Хайнрих фон Турн, а битката при Бялата планина (край Прага) се състояла на 8 ноември 1620 г., когато католическата армия на фламандския фелдмаршал граф фон Тили разбила армията на краля на Бохемия Фридрих V; след тази битка били конфискувани земите на чешките благородници и много от тях емигрирали. Б.пр.

[11] Вестфалският мирен договор от 1648 г. сложил край на Тридесетгодишната война. Б.пр.

[12] Магреб — наименование на държавите в Северозападна Африка (Тунис, Алжир и Мароко), въведено от средновековните арабски учени. Б.пр.

[13] Мавранахар — историческа област в Средна Азия между реките Амударя и Сърдаря. Б.пр.

[14] Легизъм (по кит. „фа дзя“; букв. „пазители на закона“) — официалната идеология на царство Цин, възникнала в IV в.пр.Хр., която включвала държавно регулиране на икономиката; системно обновяване на държавния апарат чрез издигане на чиновниците; допускане до административните постове само на онези, които са доказали предаността си към императора; ясна йерархична подредба на управляващото съсловие; унификация на мисленето на чиновниците; лична отговорност на чиновника; строга цензура върху работата на чиновниците и т.н. Б.пр.

[15] Според автобиографията на Челини „Животът на Бенвенуто Челини, флорентинеца, написана от самия него във Флоренция“ (Vita di Benvenuto di Maestro Giovanni Cellini fiorentino, scritta, per lui medesimo, in Firenze. Българското издание от 2002 г. е озаглавено скромно „Моят живот“), по време на обсадата на Рим от армията на император Карл V през 1527 г. той и още двама негови другари застреляли с аркебузите си конетабъла на Франция Шарл III херцог дьо Бурбон; мнозина изследователи обаче се съмняват в истинността на това твърдение, защото Челини бил известен самохвалко. Б.пр.

[16] Едиктът на лангобардския крал Ротари от 643 г. забранявал да се вярва във вампири и таласъми и не допускал „убийството на жени, обвинени в магьосничество от безумци“. [138, с. 8–91 Б.а.

[17] Според Първия саксонски капитуларий от 787 г. [138] Б.а.

[18] За събора в Анквир през IX в. почти нищо не се знае и авторът на постановлението за сабата е останал анонимен. Б.пр.

[19] Сабат (от евр. „почивка“) — в случая нощно сборище на вещици; дяволски събор. Б.пр.

[20] Вж. Михаил Орлов. „История на сношенията на човека с дявола“. СПб., 1904. Тази книга, въпреки заглавието си (дан на модата от епохата на първото издание) е съвсем сериозно изследване на средновековния фолклор. Б.а. (На български книгата бе издадена в библиотека „Маргиналии“ на ИК „ЛИК“ през 1998 г. Б.пр.).

[21] В романа на Апулей „Метаморфози“ („Златното магаре“) една тесалийска вещица превръща главния герой в магаре; по-късно, по време на съдебния процес срещу него, Апулей, който по професия бил адвокат, произнесъл знаменитата си реч „Апология“, която било толкова красноречива, че суеверните римски граждани започнали да вярват, че самият той е голям магьосник и отблизо е познава най-прочутите магьосници в античния свят — вещиците от Тесалия, които всявали ужас с постоянните си опити да свалят луната от небето и с изкуството да употребяват смъртоносни треви, докато правят черни магии. Б.пр.

[22] Якоб Шпренгер и Хайнрих (Инститорис) Крамер са автори на знаменития теологичен наръчник „Чук срещу вещиците“ (Johann Sprenger, Heinrich (Institoris) Kraemer. Malleus maleficarum, 1486), обявен от мнозина изследователи за „най-гнусната и мракобесническа книга на всички времена“. Б.пр.

[23] Инквизиторите в Горна Германия Шпренгер и Инститорис получили тези извънредни пълномощия от папа Инокентий VIII с неговата „Була на магьосниците“ (Summis desiderantes affectibus, 1484). Б.пр.

[24] В Канада имало две въстания, ръководени от Луи Рил; първото (1869–1870) избухнало в долината на Ред Ривър с надеждата да защити земите на фермерите от посегателствата на федералните власти, но било жестоко потушено и Рил емигрирал в САЩ; по време на емиграцията си той три пъти бил избиран в канадския парламент, но не бил допуснат в страната; второто въстание (1885), в което метиси и индианци действали заедно, избухнало в долината на река Саскачеуан срещу железопътната компания и федералните власти, но бързо било смазано и Луи Рил бил обесен. Б.пр.

[25] Култът вуду (букв. „дух“, „душа“) е смесица от някои католически обреди на френските колонизатори и езическите вярвания на племето йоруба, населявало Бенин (Дахомей) и Нигерия; според него съществува могъщо върховно божество (Олорун), което управлява многобройните местни богове и духовете на предците (лоа), като хората общуват с тези божества чрез сънищата, заклинанията и религиозните химни; характерни за вуду са гадаенето по вътрешностите на заколен петел и превръщането на мъртъвците в зомби. Б.пр.

[26] Доколкото всички етноси са подложени на ентропийния процес на разсейване на енергията, т.е. на пасионарността, то в случая „изостаналост“ означава, че етносът все още притежава достатъчно от тази енергия, подобно на горещия предмет, който още не е успял да изстине. Б.а.

[27] Под природни сили тук разбираме грандиозните изменения на ландшафта — например трансгресията на някое море, изригването на вулкан на някой остров, суша, продължила цял век, или епидемия, предизвикана от нов или пренесен от чужбина вирус и т.н. Б.а.