Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (40)

Върволицата от разцвети

Като разглеждаме по-нататъшната история на западноевропейския или романо-германския суперетнос, не е трудно да забележим, че в отделните периоди водещата роля се поема от различни етноси, които си отстъпват мястото един на друг. Това водачество се изразява по разни начини, но ако го разглеждаме като функция на пасионарното напрежение на етносите, влизащи в състава на суперетноса, разнообразните форми престават да объркват изследователя.

След като империята на Каролингите се разпаднала, напред излезли германците. Техните крале Хайнрих Птицелов и Отон Велики възпрели набезите на маджарите и така осигурили икономическия напредък на германските държави от двете страни на Рейн. Границите на поземлените им владения (домените) били реките Елба и Рона, а в Италия те наследили желязната корона на лангобардите. Отон II се опитал да отнеме Южна Италия от Византия, но не успял, а сетне неговата инициатива подхванали френските нормани. Но и те станали жертва на германците в 1194 г.^[5]

По това време в Свещената Римско-германска империя се сменили три династии — Саксонската, Франконската (Салската) и Швабската (Хохенщауфен)^[6] — и в XIII в. германците започнали да губят своите позиции. Французите отнели от Свещената Римска империя Лангедок и част от Лотарингия, а италианците успели изобщо да се отърват от тази „свирепа раса“. От политическа гледна точка това били войни на императорите с папите, от социална гледна точка феодалите воювали с градовете, в историко-културен аспект си съперничели юристи и прелати, а в етнически аспект водещото племе на германците — швабите — загубило своя запас от пасионарност и затова покрайнините на империята взели да се откъсват от нея.

През XIV и XV в. водещият етнос в католическа Европа били италианците. Те забогатели от кръстоносните походи, от ограбването на Византия, от търговията с Изтока и от лихварство, като в същото време предоставяли на всички крале в Европа юристи, дипломати, богослови, поети, художници, строители и мореплаватели. Данте писал: „Ликуй, Флоренцио, понеже слава така голяма си добила ти, че твойто име шумно огласява дори и адските тез тъмноти!“^[7] С флорентинците успешно си съперничели не по-малко ловките и безсъвестни венецианци, продажните римляни, лукавите люде от Болоня, лицемерите от Сиена, главорезите от Калабрия, но по право първото място по пътя към Ада, пак според Данте, принадлежало на генуезците, които заради своите търговски дела се промъкнали не само в Златната орда, но дори и в Русия, ала наистина там претърпели несполука.

По време на разцвета на градските републики в Италия останалите страни в Европа преживявали тежки времена. Англия и Франция се хванали гуша за гуша, като при това англичаните били подкрепяни от гасконците, а французите — от шотландците. Тази война продължила повече от сто години, ангажирала силите и на двете страни и ги изтощила докрай. И дори след като англичаните напуснали „Прекрасната Франция“ (с изключение на Кале), те насочили острието на своите неудържими страсти един срещу друг и започнали войната между Червената и Бялата роза. Тези феодали така свикнали да воюват и така не умеели да правят нищо друго, че „Старата Англия“ не можела да види ни мир, ни покой.

И тогава се надигнали малките дотогаз страни — чешките хусити и швейцарските планинци залели с кръв Германия, Австрия и Бургундия. С две думи, почти всички сили в Западна Европа били затворени в себе си и взаимно се унищожавали. Пасионарният упадък обезсилил „Християнския свят“, което повлияло твърде благотворно за засилването на Османската империя и Русия, т.е. на тези страни, чиито възход започнал през XIV в. и следователно били по-млади от Западна Европа.

Аналогична смяна на пасионарните разцвети може да се проследи и в източната половина на европейския суперетнос, където в контакт с германците били славяните. В XIV в. чешките хусити провели първия етап на Реформацията, който изтощил и Чехия, и съседните й германски области. В XVI в. начело излязла Полша, която погълнала Литва и станала опора на Контрареформацията. И това я погубило, тъй като я лишило от възможността да влезе в контакт с православните страни.

В средата на XVII в. украинските казаци нанесли няколко съкрушителни поражения на полските войски, после шведите прекосили Полша на шир и длъж и я ограбили до шушка, а накрая Османската империя завзела Подолското воеводство. Героичната победа в 1683 г.^[8] спасила Австрия, но окончателно съсипала Полша. И нейният упадък през XVIII в. е добре известен.^[9]

Най-големи успехи през XVII в. постигнала Швеция, но тази страна с малобройно население изплискала своите пасионарии с Густав Адолф в Германия, с Карл X — в Полша, с Карл XII — в Русия и не успяла да навакса загубите в следващите поколения. Деца се раждали достатъчно, но не такива, каквито били в XVI–XVII в. При това трябва да отбележим, че в скандинавските и в славянските страни не се наблюдавал нито икономически, нито културен спад. Така било и в западните херцогства на Германия, в Австрия и в Холандия. През XVIII в. почти всички европейски държави преодолели пасионарното „прегряване“ в акматичната фаза и развивали стопанството си, строели красиви градове, търгували с целия свят, като получавали огромни печалби, и покровителствали писателите, художниците и учените, т.е. хората, които били надарени, но не били прекалено пасионарни. Това била така наречената епоха на Просвещението. Оптималното равнище на пасионарното напрежение в Европа се постигало, като „излишните“ пасионарии хващали пътя за колониите и беснеели там, забравили напълно за Волтер, Русо, Кант и Гьоте.

И все пак имало една страна в Европа през XVIII в. където пасионарното напрежение растяло. Не противоречи ли това на изложената концепция? Нека да видим.

Германия повече от останалите страни пострадала от ужасите на Реформацията, Контрареформацията и Тридесетгодишната война. Това е обяснимо — вече стана дума, че пасионарното напрежение там започнало да спада още през XIII в., така че тази богата и цивилизована страна станала жертва на етноси с високо равнище на пасионарност. Хървати, испанци, валонци, датчани, шведи и французи кръстосвали Германия на шир и на длъж, а немците — както лютераните, така и католиците — или търпели безчинствата на ландскнехтите, или самите те се присъединявали към бандите им. И в случая вярата не играела никаква роля, защото отивали при тези полковници, които плащали по-добре.

Тъй като в 1618 г. католиците удържали победата в битката при Бялата планина^[10], протестантите били принудени да напуснат Чехия и да търсят спасение в емиграция; мнозина от тях намерили убежище в съседното маркграфство Бранденбург. Там с голямо желание се преселвали и френските хугеноти, а също и полските „ариани“. Берлин дал подслон на протестантите, гонените по идейни съображения, а те пренесли със себе си и своята пасионарност.

Бранденбургската марка била основана в земите на славянското племе лютичи и в XVIII в. нейното население било смесено — славяно-германско. Внесената отвън пасионарност довела до сливането на тези етноси по същия начин, както това станало в Англия през XI–XIII в. По този начин Бранденбург, който се превърнал в бранденбурго-пруската държава, изоставал с една фаза в своя етногенезис от германските държави на Запад и от Австрия, така че, докато всички наоколо се „просвещавали“, прусаците още искали да воюват. Затова те спечелили войната за австрийското наследство (1740–1748), Седемгодишната война (1756–1763), войната с Наполеон I (1814–1815) и накрая с Наполеон III (1870–1871), след което Прусия застанала начело на обединена Германия, като изключила от нея Австрия и Люксембург.

В края на XV в. Кастилия и Арагон се обединили, испанците завладели Гранада, открили Америка (1492 г.) и Индия (1498 г.). Силите на испанските и португалските пасионарии намерили приложение и пасионарното напрежение на Пиренейския полуостров спаднало до оптималното си равнище. Това донесло огромно преимущество на Хабсбургите, които наследили испанската корона. През целия XVI в. испанската пехота крачела от победа към победа, испанското злато решавало сложните проблеми на дипломацията, а испанският флот бил господар на моретата. Блясъкът на победата над флотата на Османската империя при Лепанто (1571 г.) направила по-поносима мъката от проиграната война, още повече, че Венеция се разплатила за загубата. Но отделянето на Холандия (1579–1581) и гибелта на „Непобедимата Армада“ (1588 г.) показали, че силите на Испания не растели, а я напускали.

През XVII в. Испания започнала да търпи поражение след поражение. На нея не й стигали хора нито да попълва армията и флотата, нито за нуждите на стопанството, нито за защита на американските владения от английските и френските корсари. И това било така не защото в Испания намалявала популацията, а просто испанците започнали по-лошо да се сражават и по-малко да работят.

След Вестфалския мир^[11] в 1648 г. те вече се примирили, че са загубили хегемонията си в Европа. Сега тя принадлежала на Франция, а по море — на Холандия. Но господството на холандците не продължило дълго, защото на преден план излязла Англия. И тогава започнала нова стогодишна война с Франция, завършила с битката при Ватерло (1815 г.), след която палмата на първенството в Западна Европа преминала в ръцете на Англия.

През тази фаза в своето етническо развитие преминали всички етноси, известни на науката, с изключение на загиналите в предишните фази. В Европа тази фаза съвпада с епохата на Реформацията, на Великите географски открития, на Възраждането и на Контрареформацията. В Рим това било времето на завоеванията на Гай Марий, Корнелий Сула, Гней Помпей и Юлий Цезар, а също и на гражданските войни. Във Византия аналогичен творчески и тежък период са победата на Исаврийската династия и иконоборството. В Арабския халифат тази възраст се оказала съдбоносна — халифатът се разпаднал, отделили се Испания и Магреб^[12], Мавранахар^[13] и Хорасан, появили се псевдомюсюлмани — кармати, суфити и вторични шиити (Буидите); откъснал се Египет, край Багдад се сражавали за реалната власт негри-зинджи, скулести тюрки и безразсъдно смели дейламити. На арабите останала само сферата на културата, но затова пък те там доста преуспели.

А какво ставало в Китай…

В Древния Китай това била епохата на седемте „Воюващи царства“ (481–221 г. пр.Хр.). За по-голяма нагледност ще си позволим да направим илюстрирана аналогия — ще съпоставим Китай от IV в.пр.Хр. с Европа през XVI в. Аналог на войнствената и пропита е мавритански дух Испания било царството Цин, включващо в себе си войнствените племена ди, които обитавали льосовите долини на Шънси и джунглите на Съчуан и се подчинявали на жестоката дисциплина на доктрината на легизма^[14], аналог на Йезуитския орден. На Франция съответствала богатата, културна и весела страна Чу, прикрита на север зад синята река Яндзъ, а на юг — от непроходими джунгли. Царството Чу било най-опасният съперник на Цин, който противопоставял на жестоката войнишка система очарованието на разкоша, изкуството и свободата. Сърцето на Китай — територията на бившето царство Дзин, наследник на империята Джоу — се разпаднало на три малки царства: Хан, Уей и Джао; на тях им съответствала територията на Германия, която също била раздробена и също била наследница — на Свещената Римска империя на германската нация. Източното царство Ци, разположено в Шандун, лесно можем да съпоставим с Англия, а захвърленото далеч в Ляодун царство Йен — с Швеция или с Дания. И ситуациите при това разположение на силите били аналогични. Като възглавила Контрареформацията, Испания искала цяла Европа да й се подчини, но за свое щастие, не успяла. Със своята доктрина на легизма царство Цин покорило в III в.пр.Хр. целия Китай… за голямо свое нещастие.

Но да си представим за миг, че Филип II Хабсбург бе успял по този начин да завоюва Европа. Какво би станало тогава? Инквизицията щеше да се разпростре по цяла Европа. В Париж, Женева, Лондон, Стокхолм, Венеция щеше да има испански гарнизони, за които нямаше да стигнат всички юноши на Испания. Щеше да се наложи да се правят огромни разходи за армията и полицията, защото освен всичко друго би трябвало да се поддържа и фронтът срещу Турция, а това означава да се наложат непосилни данъци, които да предизвикат всеобщо народно негодувание. И при първия удобен случай щеше да избухне всеобщо въстание на народите, които нямаше да пощадят завоевателите. Испания избегнала тази участ, но точно това се случило с царство Цин в 207 г. пр.Хр. И царство Цин вече никога не възкръснало, а разореният и изтощен Китай бил лесно обединен от първия способен на това претендент. Такъв се оказал селянинът Лиу Бан, който нарекъл новата империя, съградена върху руините на старата, Хан. В аналогични ситуации могат да се получат различни резултати.

Средновековният Китай, който възникнал върху развалините на древното царство Цин, както „Християнският свят“ в Западна Европа се появил върху руините на Древния Рим, се формирал като етническа цялост в VI в. [76; 88, с. 235] и достигнал аналогичната фаза в XII–XIII в. Него го постигнала друга участ. Блестящата култура от епохата Сун, съществуваща редом с отвратителната администрация и деморализираното правителство, станала жертва на чуждестранни завоеватели — тангути, джурджени и монголи. За разлика от Арабския халифат и от арабскоезичния мюсюлмански етнос, Китай възкръснал при династията Мин, но това вече била друга фаза на етногенезиса.

Както се вижда от разгледаните примери, а всички останали не им противоречат, фазата на упадък трудно може да се смята за „разцвет“. Във всички известни случаи смисълът на явлението се заключава в раздробяване на богатствата и славата, натрупани от предците. И въпреки това във всички учебници, във всички обзорни трудове, във всички многотомни „истории“ на изкуството и литературата и във всички исторически романи потомците прославят именно тази фаза, макар прекрасно да знаят, че редом с Леонардо до Винчи безчинствал Савонарола, а Бенвенуто Челини собственоръчно застрелял изменника и вандала — конетабъла дьо Бурбон.^[15]

Очевидно впечатленията от толкова широкия диапазон на постъпките — от подвизите до престъпленията — силно въздействат на изследователя или романиста, а на всеки човек е присъщо да помни светлите оттенъци и да забравя тъмните петна. Затова и наричат тези зловещи епохи „разцвет“.

Жертвите на разцвета

В началото на XVI в. и през XVII в. процентът на пасионариите в Европа намалял, а процентът на субпасионариите нараснал за сметка на изтребването на консервативната част от населението — хармоничните личности, най-трудолюбивите и спазващите законите. Системата на суперетноса загубила своята стабилност, защото отделните пасионарии лесно можели да завербуват на служба странстващите войници от средите на субпасионариите. Те това и правели — ту като проповедници (Мартин Лутер, Жан Калвин, Джироламо Савонарола, Йоан (Ян) ван Лайден), ту като кондотиери (Морис дьо Сакс, Петер Ернст фон Мансфелд, Албрехт Венцел фон Валенщайн), ту като крале, нарушаващи законите на кралството (Хенри VIII Тюдор). Ако по-рано подобни опити се натъквали на незабавната съпротива на другите пасионарии, то, когато те станали малко, всеки вече имал обширен ареал, а следователно и възможност да набира инерция. Затова сблъсъците в епохата на Реформацията и Контрареформацията придобили голям размах и довели до по-многобройни жертви. Единната система се разпаднала и хората започнали да търсят приятели, за да не попаднат в лапите на врага. И тъй като било безсмислено да се обръщат за помощ към управниците, влязъл в сила принципът на комплиментарността — търсели искрени приятели и им заплащали с искреност, защото това била най-надеждната застраховка.

Пък и как тези нещастни хора можели да не се обединяват за самозащита, след като херцог дьо Гиз изгорил плевнята, докато хугенотите пеели в нея псалми, Жана Наварска хвърлила в подземията на тъмницата католиците, които ходели на литургия, а английският крал Хенри VIII заповядал да обесят на една и съща бесилка католик, затова че почитал папата, и калвинист — затова че отричал светостта на месата! Циничните властелини били по-страшни от друговерците, защото се ползвали от услугите на палачи и доносници, лишени от вяра, чест и съвест (субпасионарии). Но и управниците не можели да минат без искрено верни слуги. Значи те трябвало да се присъединят към една от двете обединяващи идеологии — протестантството или реформирания католицизъм, защото традиционното католичество вече било само спомен. Така на бял свят се появили Католическата лига, Протестантската уния и Тридесетгодишната война, която коствала на Германия три четвърти от населението. Другите страни пострадали по-малко, но също чувствително. Но за съжаление в тази фаза на етногенезиса загивали не само идейните и политическите противници на светските и духовните управници.

В епохата на Възраждането убийството на хора било всекидневно занимание за обитателите на Западна Европа, като при това често приемало масови мащаби. Обект на гоненията били не само мислителите, поетите и философите, макар и те доста да си изпатили (изгорени били Мигел Сервет в Женева и Джордано Бруно в Рим), но и простите, безобидни хора, надарени с въображение. Тях ги обявявали за магьосници и вещици и безжалостно ги изгаряли на кладата. А най-интересното е, че още в VIII–IX в. учението за магиите и урочасването се смятало за суеверие сред германците. [138, с. 8-9] Затова според законите на лангобардските крале да обвиниш жена, че е летяла, яхнала метла, се третирало като клевета, за която наказвали доносника, като го тикали в затвора.^[16] При Карл Велики за такъв донос се полагало дори смъртно наказание^[17]. [161, с. 183–1841 В IX в. на събора в Анквир^[18] сабатът^[19] бил обявен за илюзия (видение) на доносника^[20], макар някои епископи — Исидор от Севиля, Рабан Мавъра и Хинкмар от Реймс — да приемали учението за вампирите. [138, с. 10]

Това хуманно законодателство не било наследено от цивилизования Рим, който се приближил до фазата на обскурация. Там магьосниците или ги пращали в изгнание, или ги екзекутирали. [161, с. 132-135] Не, това бил здравият смисъл на пасионарните хора през IX в., които полагали основите на живота за своите потомци. Глупаво би било, ако не се погрижели внуците им да не стават жертва на клевети и произвол.

Но защо в императорския Рим започнали гонения на вещици? По време на републиката, в полудивия Рим, не се интересували от магьосниците, но когато със завоюването на Изтока се надигнала като вълна цивилизацията на разкоша, заедно с нея се появила и омразата към интелекта. През I в. еврейските преподаватели по закон божи (Талмуда) учели, че вещиците трябва да бъдат изтребвани [161, с. 134], в средата на II в. Апулей подхранил масовата психоза на страх от тесалийските вещици^[21].

И гоненията на врачките и гадателите набрали сила още в края на II в. едновременно с преследването на християните. В Рим тази епоха съвпаднала с инерционната фаза на етногенезиса в навечерието на прехода към обскурация.

Европа изпреварила Рим. Процесите срещу вещиците започнали в XV в. [161, с. 183], като никой не обвинявал нещастните жени в ерес или борба с църквата. Тях ги изгаряли за това, че не приличали на другите.

И така, в „тъмните години“ на средновековието беззащитните творци, мечтателите и естествоизпитателите можели да живеят спокойно. Естествено, те страдали по време на войните, но точно толкова, колкото и техните съграждани. Ала ето че настъпила епохата на хуманизма, епохата на религиозните и философските търсения, епохата на великите открития… И какво станало? Настъпил XVI в., появили се Зрялото (Високото) Възраждане, Реформацията и Втората инквизиция, която не се борела с катарите — враговете на църквата, а с беззащитните фантазьори и познавачите на народната медицина. Срещу тях дори католиците и протестантите направили единен фронт. И колкото и да е странно, повече клади за едно и също време лумнали не в Испания, а отвъд океана — в Нова Англия.

Това показва, че причината за екзекуциите не се криела в догмите на вярата, а в промяната на поведението, предизвикана от спада в равнището на пасионарното напрежение на суперетническата система. Ала, щом приключил преходът от едната фаза към другата, изгарянето на вещици започнало да изглежда анахронизъм в очите на филистерите.

И така било навсякъде, където етносът преживял този преход между фазите.

Разобличителният патос на филистера обикновено е безплоден, защото се натъква на съдопроизводството по установен ред, при което критичното отношение към доносите е задължително. Но самите инквизитори Якоб Шпренгер и Хайнрих Инститорис^[22] съдейки по постъпките им, били филистери, натоварени с извънредни пълномощия^[23]. Те прекрасно знаели, че ако обвинят някоя знатна личност в магьосничество, ще си навлекат доста неприятности. Затова залавяли, измъчвали и изгаряли беззащитни жени, за които доносничели техните съседи. Така на практика се провеждал своеобразен геноцид — загивали честните хора, които изпитвали погнуса към всякакви доноси, и талантливите, които предизвиквали завист, а се размножавали морално нечистоплътните тъпаци, породили поколението на европейския филистер, характерно за XIX в. Това бил статистически и поради това неизбежен процес.

Разпадането на етническото поле

В края на Тридесетгодишната война (1618–1648) настъпила умора. Но тя не довела след себе си до обединение. За век и половина и католиците, и протестантите си изработили различни стереотипи на поведение, които можели да съществуват съвместно само ако са основани на търпимост. Тази търпимост била провъзгласена като принцип, но се съблюдавала твърде непоследователно. Едва в XVIII в. старите сметки били забравени и Европа се превърнала в цялост, която не се наричала „Християнският свят“, а „Цивилизованият свят“. Но и това равновесие било постигнато с цената на намаляване на пасионарното напрежение на суперетноса, което се отразило сравнително безболезнено на Европа — пасионариите и субпасионариите (преди всичко скитащите наемни войници) се слели в единна маса в колониите отвъд океана.

Активна колониална политика водели три католически държави — Испания, Португалия и Франция, и две протестантски — Англия и Холандия. За да няма объркване, трябва да се договорим за термините. Ако от съответната страна пристигат селяни, които искат със собствените си ръце да обработват новата, завоювана от тях земя, тях ще ги наричаме колонисти. Ако пък идват войници, чиновници и търговци, които се стремят да получат доходи от покорената страна, тях ще ги наричаме колонизатори.

Кои били по-лоши за местното население е друг въпрос. Тук си казали думата последствията от разпадането на единното поле на европейския суперетнос в резултат от религиозната война между протестанти и католици. При колонизирането на Америка станало ясно, че испанците и французите сравнително лесно влизали в контакт с индианските племена, макар и не с всички, докато англосаксонците не умеели да градят взаимоотношения, освен чисто дипломатически (с ирокезите през XVII в. например), и организирали лов на скалпове, като изплащали премия за всеки убит индианец. Нека се опитаме да разгледаме теоретично това явление.

Испанците, французите и англичаните са етноси, които съставляват и до днес романо-германската цялост. Но вътре в тази цялост те никак не си приличат от гледна точка на етнопсихологическата доминанта. Колонизирането на Америка съвпаднало с Реформацията, т.е. с пълното преустройство на поведенческата структура във фазата на упадък на етноса. Структурата се опростила и енергията, която се освободила по време на този процес, се разплискала отвъд границите на западноевропейската геобиоценоза, докато вътре в нея отделните варианти на културата се обособили един от друг. След Тридентския събор не само протестантите, но и католиците вече не приличали на своите предци, защото Джироламо Савонарола, Еней Силвий де Пиколомини и Игнатий Лойола имали не по-малък принос за етнокултурната деформация, отколкото Мартин Лутер и Жан Калвин. И така, обособяването на нациите е естествен продукт на етногенезиса, но различията в стереотипите на поведение са неизбежно следствие от него. Именно тези отлики определяли различното отношение на европейските колонисти и колонизатори към индианците.

Испанците виждали в лицето на касиците на племената местните дворяни и при кръщаването им давали титлата „дон“. В резултат от това голяма част от индианците в Мексико и в Перу се оставили да бъдат асимилирани. Французите в Канада се пристрастили към индианския начин на живот и през XIX в. се превърнали в подобие на индианско племе. По време на въстанието на Луи Рил^[24] метисите и индианците действали заедно. Англосаксонците натикали индианците в резервати с изключение на тези, които се съгласили да приемат американския начин на живот. Тези различия могат да бъдат обяснени с предложената от нас концепция за етническото поле (вж. гл. 27). Ако всеки суперетнос е поле с присъщата му честота на колебание, то тогава отделните полета на суперетносите ще са близки в различна степен едно към друго. Значи бихме могли да предположим, че ритмите на полетата на „католическите“ етноси са били в по-голямо „съзвучие“ с индианските, а при тези етноси, които избрали протестантството в Европа, нямало такова „съзвучие“. А нали в XVI в. почти всички нации в Европа се разделили на католици и протестанти, като всеки си избрал стереотипа на поведение, който му подхожда.

Нека да проверим тази теза. Великорусите се смесили с татарите и бурятите, които в значителна степен били възприели руската култура, самите великоруси лесно се разтваряли сред якутите, но угрите запазили своята самобитност въпреки дългото, тясно и дружелюбно общуване със славяните. Затова пък с индианците в Аляска и в Калифорния руснаците не се разбирали добре и затова не успели да се закрепят там, въпреки подкрепата на алеутите и ескимосите. И неслучайно по време на Тридесетгодишната война Русия поддържала Протестантската уния срещу Католическата лига, приемала на служба немци-протестанти и търгувала с Холандия. А нали догмите и обредите на католицизма били много по-близки до православието от лютеранството. Очевидно и тук етническият фактор преобладавал над идейния.

Протестантите, попаднали в Южна Африка — холандци, френски хугеноти и немци — се слели в единен етнос, наричан „бури“. Те проявявали най-малка търпимост към аборигените. Робството в Трансваал било отменено едва в 1901 г. А французите на остров Хаити приобщавали робите негри към френския език и католическата вяра. Нея пък кюретата негри тълкували посвоему. В 1792 г., когато английският флот блокирал революционна Франция, негрите се надигнали на въстание срещу французите, като мотивирали своето отношение към тях така: „Бог дойде с белите, а белите убиха Бога. Ще отмъстим за Бог, като убием белите.“ И избили всички французи, които се намирали на острова. И все пак това не било отчуждение, а форма на идеен контакт на суперетническо равнище. Тогава негрите на остров Хаити възстановили дахомейския култ Вуду^[25] — почитането на змея, но към мистериите допускали само католици, в това число и европейци.

Въз основа на описаните наблюдения можем да направим извода, че Реформацията била не толкова бунт на идеите, колкото фаза на упадък, т.е. междинната фаза между акматичната и инерционната фаза.

Фазата на упадък и нейното значение

От всичко, казано дотук, следва, че фазите на етногенезиса се различават само по степента на разнообразие, определяно от равнището на пасионарно напрежение. Винаги има субпасионарии, характерни за хомеостазиса, но когато в продължение на няколко поколения се появяват пасионарии, субпасионариите губят своето изключително значение в новообразуваната система; тях просто не ги забелязват. Във фазата на подем нараства ролята на хармоничните личности, които прилежно изпълняват своите задължения. И те не изчезват в акматичната фаза, когато заради пасионарното „прегряване“ една след друга загиват най-пасионарните личности.

В периода на упадък нараства значението на субпасионариите, от средите на които са изпълнителските кадри по време на всяка гражданска война. След това, в инерционната фаза отново нараства значението на хармоничните личности, ала то рязко спада във фазата на обскурация, когато наред с кротките субпасионарии, които етносът наследява от своите субстрати, се появяват буйните скитащи наемни войници — отпадъчен продукт от инерционната фаза. Тези луди глави умело се разправят с хармоничните личности и опростяват системата чак дотам, че тя губи своята резистентност. Тогава загиват и самите те, а след гибелта на етноса отива в забвение неговата неповторима култура и настъпва хомеостазисът. Тази етносоциална закономерност се разкрива и при анализа на етногеографските материали. Характеристиките на всички фази съвпадат.

При възникването си етносът „натъкмява“ приютилия го ландшафт към своите потребности и същевременно сам се приспособява към условията на ландшафта; накратко казано, в случая действа принципът на обратната връзка, при който природата страда възможно най-малко. В акматичната фаза, когато етническата система набъбва от енергия, настъпва времето на завоеванията и миграциите, като при това завоеванията са ограничени от съпротивата на съседите, а миграциите допълнително са затруднени от природните условия. Природата страда двояко. У дома, в метрополията, на пасионариите им е скучно да копаят земята. Те предпочитат по-трудните, но по-увлекателни начини на съществуване и процъфтяване. Натискът на цивилизацията върху природата намалява, а тъй като в тези бурни периоди често прирастът на населението е отрицателен, то и стопанството запада, в резултат от което природните ландшафти — горите, степите и блатата, а също и общият брой на дивите животни — започват да се възстановяват. Но затова пък страните, покорени от пасионариите, страдат много. Жертви на завоеванията най-често стават тези етноси, в които равнището на пасионарно напрежение е ниско, което им пречи да организират ефективна отбрана. Затова те самите и богатствата на техните страни, включително и природните, стават плячка на победителите.

Достатъчно е да си спомним за „златните флотилии“ на испанците, които пренасяли златото на Мексико и Перу в метрополията; или за сребърните рудници в Потоси (Боливия), превърнали се в гробище за безброй индианци. А португалските плантации в Бразилия можели да се сравняват само с холандските колонии на Ява и на останалите Зондски острови. И в едните, и в другите загинали хиляди малайци и африкански роби, за да превърнат прекрасните горички по хълмовете на Португалия и ливадите на Холандия в разкошни имения на презокеанските търговци и местната аристокрация, които заради бляскавия живот не се страхували да рискуват и не жалели нито другите, нито себе си. Кожарските компании в Канада почти напълно изтребили бобрите, които днес са оцелели само в резерватите, а в Източна Африка ловците на слонове избили цели стада, за да проиграят на лондонската борса парите, спечелени от продажбата на техните бивни. И в древността работата била същата. В Китай били изтребени носорозите, а в Хотан били изчерпани находищата на нефрит на повърхността на земята. Но такива примери има много; нека по-добре да погледнем на проблема от друга гледна точка.

Колкото и свирепи да били пасионарните завоеватели, те нанасяли относително малки вреди на природата. Грабели това, което лежало на повърхността; онова, за което трябвало да се бият, но не и да се трудят. Затова след техните победоносни походи оставали способни да се възстановят биоценози и оределите, но не изтребени до крак племена на индианците, негрите, полинезийците и папуасите. А нали в същото време нашествениците всеки миг рискували живота си.

И така, в процеса на упадък равнището на пасионарност на етническите популации спадало до голяма степен изкуствено, като при това на никого не минавало през ума, че тези изяви намаляват мощта на държавата и резистентността на етноса.

Вече видяхме, че в много случаи това водело до гибелни последици, но на романо-германската цялост в Западна Европа и провървяло. Западна Европа е полуостров на Евразийския континент. Нея морето я защитава от три страни. Опасността идвала само от югоизток, където османските турци сломили съпротивата на Византия и в XVI–XVII в. предприели широко мащабно настъпление. Унгария била покорена. Идвал редът на Италия и Германия. И тогава се пожертвала героичната Полша, най-изостаналата^[26] от страните в Западна Европа, която поради това все още запазвала сравнително голяма доза пасионарност. Хусарите на полския крал Ян Собиески спасили Виена в 1683 г. И като пролели своята кръв за Германия, поляците подготвили подялбата на своята родина между съседите й. Когато упадъкът в Германия завършил и настъпила инерционната фаза с последвалата я национална консолидация, Европа отново станала неуязвима и агресивна, но твърде малко приличала на себе си от предходния период. От „земя на рицарите“ тя се превърнала в „земя на дребните търговци“ и по този въпрос си заслужава да поговорим отделно.

А засега да се върнем към концепцията на Карл Ясперс, или по-точно, към възгледите на западноевропейските философи на историята. Всички те, като се започне от Августин Блажени, виждали в историята посока, цел и смисъл. А всички източни мислители съзирали в историята само възходи и падения, т.е. възприемали процесите като самоцелни, а смисъла виждали единствено в личното самоусъвършенстване, където историята е само фон. Очевидно тази отлика във възгледите не е случайна. И според нас тя се крие във факта, че западните мислители говорели за прогреса, създаден от човешките ръце, т.е. за техносферата, към която трябва да причислим и философията, защото тя също е продукт на човешката дейност, а източните мъдреци имали предвид живата природа, част от която са хората, а техниката е фон. Да преведем тази мисъл на научен език.

На Запад изучавали социално-културната история, а на Изток — етническата история или понякога просто генеалогията. И не бива да твърдим, че едното е по-важно от другото. И едното, и другото е нужно. Лошо е само когато методиката на социологията се прилага при изучаване на природните явления. Добре е, че не става обратното.

Тук бихме могли да приключим спора с Карл Ясперс и с другите телеологични системи на религията и прогреса. В етническите процеси участват два водещи фактора — загубата на инерцията на първоначалния тласък (стареенето) и насилственото въздействие на съседните етноси и другите природни сили^[27] (изместването). Изместването винаги деформира предварително програмирания от самата природа етногенезис, но то е катастрофално само по време на преход от една фаза в друга.