Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (23)

Индианците, сибирските народи и техните ландшафти

До появата на европейците повечето северноамерикански индианци в Канада и в прерията живеели в състава на биоценозата на Северна Америка. Броят на хората в племената се определял от броя на елените и доколкото при тези условия се налагало да се ограничава естественият прираст, то обичайна норма в съвместния живот били унищожителните войни между племената. Целта на тези войни не била да се завладее територия, да се покорят съседите, да се заграби имуществото им или да се установи политическо господство… Не! Корените на този ред на нещата се губят в дълбоката древност и биологичното му название е ясно. Доколкото количеството на ловните трофеи не е безгранично, важно е да осигуриш на себе си и на своето потомство реалната възможност да убивате животни, а това означава да отстраниш съперника. Това не били войни в нашия смисъл на думата, а борба за поддържането на определена биоценоза. При този подход към природата, естествено, и дума не можело да става тя да се изменя по какъвто и да било начин, защото според индианците природата достигнала зенита на своето съвършенство и всяка промяна можела само да й навреди.

Абсолютно по същия начин се държали и земеделските племена — така наречените индианци пуебло, само с тази разлика, че ролята на месото от дивите животни при тях играела царевицата. Те не разширявали своите ниви, не се опитвали да използват речната вода за напояване, не усъвършенствали своята техника. Те предпочитали да ограничат прираста на своето население, като оставяли болестите да им отнемат слабите деца и грижливо възпитавали силните, които после загивали в битките с навахите и апачите. В този случай стопанството е съвсем различно, но отношението към природата е същото. Не е ясно само защо навахите не възприели от индианците пуебло земеделските навици, а пък пуебло не заимствали от съседите си тактиката на унищожителните набези?

Същевременно ацтеките, принадлежащи към групата науа, в периода XI–XIV в. се преселили във високопланинското плато на Мексико и доста интензивно изменили неговия ландшафт и релеф. Те построили теокали^[1] (разновидност на релефа), изградили акведукти и изкуствени езера (техногенна хидрология), сеели царевица, тютюн, домати, картофи и много други полезни растения (разновидност на флората) и развъждали кохенил^[2] — насекомо, от което се добивал едноименния прекрасен карминов оцветител (разновидност на фауната). С две думи, ацтеките променяли природата, докато апачите и навахите я охранявали.

Бихме могли да предположим, че решаваща роля в случая изиграл горещият климат на Южно Мексико, макар той да не се отличава чак толкова от климата по бреговете на Рио Гранде. Обаче в самия център на Северна Америка — в долината на река Охайо, са открити грандиозни земни съоръжения — валове, чието предназначение не било известно дори на самите индианци. [148, с. 146-163] Явно там някога е живял народ, който изменил природата и климатичните условия не му пречели — така, както те не са попречили и на американците от англосаксонски произход.

Наред с това ще отбележим, че едно от индианските племена — тлинкитите, а също и алеутите практикували робовладелството и търговията с роби в широки мащаби. Робите съставлявали до една трета от населението в северозападната част на Америка и някои тлинкитски богаташи имали по 30–40 роби.

Робите системно били продавани и купувани, използвали ги за най-мръсната работа и в жертвоприношенията по време на погребенията и обреда на инициацията, а робините служели за държанки на господарите си. [159, с. 238-239] И въпреки това тлинкитите били типично племе на ловци с примитивен тип на присвояващо, а не произвеждащо стопанство.

Аналогично било положението в Северен Сибир. Според характера на бита и стопанството си народите от угърската, тунгуската и палеоазиатската група сякаш били фрагмент от ландшафта, крайна, завършваща съставна част от биоценозата. По-точно е да се каже, че те се „вписвали“ в ландшафта. Изключение донякъде правели якутите, които при своето придвижване на север пренесли със себе си скотовъдните навици, докарали коне и крави, организирали сенокос и по този начин внесли изменения в ландшафта и в биоценозата в долината на река Лена. Обаче тази антропогенна сукцесия довела само до образуването на нова биоценоза, която след това останала в стабилно състояние чак до пристигането на руските първооткриватели на нови земи.

Съвсем друго нещо била евразийската степ. На пръв поглед тук, където основа на живота било екстензивното номадско скотовъдство, би трябвало да не настъпват промени в природата. А в действителност степта била осеяна с могили, които изменили нейния релеф, със стада от домашни животни, които заели мястото на дивите копитни, и от най-дълбока древност в степите, макар и за кратко време, се появявали ниви, засети с просо. [66, с. 147] Примитивно земеделие практикували хунну, тюрките и уйгурите. Вижда се, че в степта постоянно възниквал стремеж природата грижливо да се преобразува. Разбира се, в количествено отношение в сравнение с Китай, Европа, Египет и Иран това въздействие е нищожно и дори принципно се отличава от въздействието върху природата на земеделските народи по това, че номадите се опитвали да подобрят съществуващия ландшафт, а не да го преобразуват из основи, но въпреки това сме длъжни да отнесем евразийските номади към втория раздел на нашата квалификация — там, където отнесохме ацтеките, но не и тлинкитите, въпреки че класовите отношения у тлинкитите били развити несравнимо повече. Колкото и парадоксални да изглеждат на пръв поглед тези изводи, за да получим научен резултат от нашите изследвания, трябва последователно и докрай да се придържаме към нашия принцип на класификация.

Изпълненото с вътрешни противоречия включване на номадите в геобиоценозата на аридната зона, което довело до упадък на номадската култура, първоначално осигурило нейното прогресивно развитие. Броят на населението при номадите се определял от количеството на храната, т.е. от броя на добитъка, който пък, на свой ред, бил ограничен от площта на пасищата. В разглеждания от нас период броят на населението в степите се колебаел малко — от 300–400 хил. по времето на хунну [224, с. 306] до 1300 хил. човека в епохата на разцвета на монголския улус [150], като по-късно този брой намалял, но точни демографски данни за XVI–XVII в. няма.^[3]

Въпреки широко разпространеното мнение, номадите са по-малко склонни да се преселват от земеделците. Наистина при добра реколта земеделецът получава запас от продоволствие за няколко години в твърде компактен вид. Достатъчно е той да изсипе брашното в торби, да ги натовари на каруцата или на лодката, да се запаси с оръжие и вече може да тръгне на дълъг път, сигурен, че нищо освен военна сила не може да го спре. Така се преселвали американските колонисти (скуотърите) и южноафриканските бури, испанските конкистадори и руските първооткриватели на нови земи, арабските воини от първите векове след хиджра (родените в Хиджаз, Йемен и Иран) и елините, които пребродили с лодките си Средиземно море.

На номадите им е много по-трудно. Техните провизии са в жив вид. Овцете и кравите се движат бавно и постоянно трябва да разполагат с привичната им храна. Даже простата смяна на пашата може да предизвика мор по добитъка. А без него номадът веднага започва да гладува. За сметка на разграбването на победената страна можеш да изхранваш бойците от победоносната армия, но не и техните семейства. Затова хунну, тюрките и монголите не вземали жените и децата си в далечните походи. Освен това хората свикват със заобикалящата ги природа и не се стремят да напуснат родината си и да се преселят в чужбина без достатъчно основания. А когато се налага да се преселят, те си избират ландшафт, приличащ на този, който са напуснали. Затова в 202 г. пр.Хр. хунну се отказали от териториалните придобивки в Китай, чиято армия победили. Мотивът бил формулиран така: „Защо да придобиват китайски земи, като и без това хунну няма да могат да живеят на тях.“ [66, с.66] Те не се преселват чак до II в.сл.Хр. не само в Китай, но дори и в Семиречието^[4], където също е степ, но сезонната влажност е различна. А във II–III в. хунну напускат родината си и заживяват по бреговете на Хуанхъ, Или, Емба, Яика и по долното течение на Волга. Защо?

Множество несвързани помежду си данни от най-различни източници ни дават основание да стигнем до извода, че III в. бил твърде сушав за цялата степна зона на Евразия. В Северен Китай преходът от субтропическите джунгли на хребета Цинлин до пустините Ордос и Гоби е плавен. Храсталаците се сменят от ливади, ливадите — от степ, степта — от полупустиня, и накрая се възцаряват пясъчните хълмове (барханите) и канарите на хребета Бейшан. Когато влажността се повиши, тази система се премества на север, а когато се понижи, „тръгва“ на юг, като заедно с нея се придвижват и тревопасните животни и техните пастири. [88, с. 10-11]

Именно това придвижване на ландшафта не е забелязал най-ерудираният историк на Изтока Рене Грусе. Като справедливо оспорва опитите големите войни на номадите срещу Китай да се свързват с периодите на засушаване в степта, той пише, че китайските автори всеки път давали на тези стълкновения разумно обяснение, основано на политическото положение вътре в Китай. Според него нахлуванията на номадите могат много по-лесно да се обяснят с лошо организираната отбрана на Великата китайска стена, отколкото с климатичните колебания във Великата степ. [221, с. 283-285]

Отчасти Рене Грусе е прав. Големите военни операции винаги са епизодични, а успехът им зависи от много причини и невинаги може сред тях да се открои ролята на икономиката на натуралното стопанство. Постоянните набези на номадите срещу осевите^[5] земеделци също не са показателни, защото те са завоалирана форма на междуетническа размяна — по време на набезите номадите си връщат това, което губят на пазара заради своето простодушие и наивност. И едното, и другото нямат никакво отношение към миграцията.

При по-внимателно изучаване на събитията лесно можем да различим как мирното население постепенното се премества, като избягва конфликтите с уседналите си съседи, но се стреми да напои своя добитък от все още непресъхналите ручеи. Подобно положение възникна пред очите ни в Сахел (сухата степ южно от Сахара) и доведе до трагична дезинтеграция на етноса на туарегите, но не до война. [134] Наистина в Сахел нещата се усложниха от това, че западноевропейският капитал беше превърнал натуралното стопанство на туарегите в стоково, което ускори отъпкването на пасищата, но като отчитаме този факт, нека видим как стоят нещата в по-древните периоди.

Ако вникнем в събитията по северната граница на Китай, т.е. в района на Великата китайска стена, ще забележим, че в началото има тенденция хунну да се отдръпват на север (II в.пр.Хр. — I в.сл.Хр.), а после те започват да се придвижват на юг, като това движение особено се засилва в IV в.сл.Хр. Тогава хунну и сиенбийците (древните монголи) се заселват по северните покрайнини на Шънси и Шанси дори южно от Неликата китайска стена. Обаче те не проникват във влажните райони на Хънан.

Твърде важно е да отбележим, че първоначалното проникване на номадите на юг не е свързано с грандиозни войни. В Китай не пристигат завоеватели, а бедняци, които молят за разрешение да се заселят край бреговете на реките, за да могат да поят там добитъка си. По-късно Северен Китай наистина бил завоюван, но най-вече заради обстоятелството, че китайските земеделци също постепенно и незабележимо напускали своите ниви на север и отстъпвали на юг, където валели достатъчно дъждове. Така номадите заемали опустелите поля и ги превръщали в пасища.

Но още в средата на IV в. се наблюдава обратният процес. Голямата племенна трупа теле (телеутите), в която наред с другите племена се включвали и уйгурите, се преместила от оазисите на Гансу в Джунгария и Халха; пак там по същия път дошли древните тюрки и в VI в. създали Великия каганат, ограничен в пределите на степната зона.

Какво означава това? Само едно: Великата степ отново станала годна за номадско скотовъдство. С други думи, там, на мястото на пустинята, се възстановила тревистата степ, т.е. климатичните зони се придвижили на север. Но ако е така, то и в Северен Китай трябва да се е възстановил влажният климат, удобен за китайците и пагубен за номадите. И в такъв случай южняците трябва да са имали превъзходство във войната. Точно така е било. В началото на VI в. номадската империя Тоба, която заемала целия басейн на Хуанхъ, се превърнала в китайската империя Уей, където сиенбийските дрехи, обноски и дори езикът били забранени под заплаха от смъртно наказание. А след това натуралните китайци изтребили членовете на управляващите династии и създали своя империя — Суй, враждебна към всичко чуждо и твърде агресивна.

Подобни по характер миграции имало в същото време и по западните покрайнини на степта. Северните хунну, които претърпели съкрушително поражение от сиенбийците в 155 г. потеглили на запад. Част от тях се установили в планинските области на Тарбагатай и по-късно (когато степта станала по-влажна) завладели Семиречието. Друга група започнали да чергаруват по долното течение на Волга, където се сблъскали с могъщите алани. Както споменава Йордан, хунну „завоювали аланите, като ги изтощили с непрекъсната борба“ и в 370 г. пресекли река Дон. По това време хуните били страшна сила, ала още в средата на V в. те били разбити на запад от гепидите, а на изток — от българите и изчезнали. Аборигените възтържествували над пришълците.

Следващата вълна на преселване на номадите настъпила в X в. [80] Тогава в степта по Северното Черноморие се появили печенегите, които се изселили от бреговете на Аралско море, тюрките^[6] надошли от днешния Казахстан, а кипчаките (половците) — от Барабинската степ. И отново това не били завоевания, а постепенно проникване на малки групи, като сблъсъците и набезите заменили сраженията и походите.

Подобно било положението по същото време и в Близкия Изток. Карлуките от Джунгария се преселили в оазисите Кашгар и Хотан, захранвани с ледникови и подпочвени води. Туркмените-селджуци напуснали своите чергарски станове в Къзълкум и се настанили в Хорасан. Там те постепенно се превърнали в могъща сила и в 1040 г. разбили редовната армия на Масуд Газнави. След това покорили Персия и като победили в 1071 г. византийския император Роман Диоген, завладели цялата Мала Азия и Сирия. И най-любопитно е, че избирали да се заселват в сухите степи и по високопланинските плата, които напомняли за ландшафта на напуснатата родина.

Нищо такова обаче не станало в XIII в., когато монголските коне отнесли своите ездачи до джунглите на Анам и Бирма, в долината на Йордан и на лазурния бряг на Адриатика. Тези походи и победи не довели до никакви преселвания. Монголите водели войните с малки, мобилни, лошо въоръжени, но прекрасно организирани отряди. Дори когато се налагало централното монголско правителство да даде на владетелите на западните улуси известно количество верни войски, то отделяло контингенти от покорените племена. Хулагу хан бил награден с няколко хиляди наймани, а Бату — с толкова мангути и джурджени (хини).

Нямаме никакви основания да свързваме походите на децата и на внуците на Чингис хан с климатичните колебания. По-скоро трябва да се съгласим, че по това време в степта условията за номадско скотовъдство били оптимални. Конете стигали за три армии, броят на добитъка след жестоката война между степните племена от 1200–1208 г. постепенно започнал да се възстановява, населението достигнало 1300 хил. души. И обратно, в относително мирното време на XVI в. Монголия загубила своята самостоятелност, а през XVII в. и своята независимост. Причината за това отслабване на най-силната държава в тогавашния свят ни разкрива един китайски географ от XVII в.: „Цялата Монголия се задвижи, а монголските родове и племена се разпиляха в търсене на вода и тучни пасища, така че тяхната войска вече не представляваше едно цяло.“ [60, с. 437-454] Ето това вече наистина е миграция, но колко незабелязано от световноисторическа гледна точка станало изселването на монголските номади от пресъхналата им родина в суровото високопланинско плато на Тибет, край бреговете на пълноводната Волга и в оазисите на Туркестан. [85, с. 44–52) Последната отломка от номадската култура — Ойратският съюз — просъществувал до 1758 г., защото неговото стопанство се основавало на планинските пасища на Алтай и Тарбагатай. Но и той станал жертва на манджурите и китайците.

И така за две хилядолетия — от III в.пр.Хр. до XVIII в.сл.Хр. — отбелязахме три периода на засушаване в степта, които всеки път били свързани с преселване на номадите в покрайнините на Великата степ и дори отвъд нейните предели. Тези преселения нямали характера на завоевания. Номадите се придвижвали на малки групи и не си поставяли други цели, освен да удовлетворят жаждата на своите домашни животни и собствения си глад. Обратно, щом влагата започвала да се завръща в степната зона и самите номади се завръщали в страната на своите предци, четирикракото им богатство започвало да се увеличава и свързаната с изобилието политика ставала по-войнствена, като завоеванията се вършели от държавнически съображения, а не за да се придобива „жизнено пространство“. Номадите вече не водели безцелен живот, те искали да преобладават над другите.

Анализът на поведението на племената и народите от тропическия пояс няма да ни даде нищо принципно ново в сравнение с материала, който вече разгледахме. Затова е по-целесъобразно да се обърнем към класическите примери за преобразуване на природата в Египет, Месопотамия и Китай. Европа засега ще я оставим настрана, защото задачата ни е да разкрием закономерностите, а това може да стане само ако анализираме завършилите процеси.

Древните цивилизации от „Благодатния полумесец“

Съгласно изследванията на Чарлс Ърнест Пелам Брукс по време на вюрмското заледяване атлантическите циклони минавали над Северна Сахара, Ливан, Месопотамия, Иран и достигали Индия. [53, с. 44-47] Тогава Сахара представлявала процъфтяваща степ, набраздена от пълноводни реки, изпълнена с диви животни — слонове, хипопотами, диви бикове, газели, пантери, лъвове и мечки. Изображенията на тези животни, които и досега украсяват скалите в Сахара и дори в Арабия, са издълбани от ранните представители на съвременния човек от вида Homo sapiens. Обаче постепенното засушаване в Сахара в края на IV хил.пр.Хр., свързано с преместването на циклоните на север, довело до това, че древните обитатели на Сахара обърнали внимание на блатистата долина на Нил, където сред диворастящите треви по краищата на долината покарали и „предците“ на пшеницата и ечемика. [52, с. 67] Неолитните племена усвоили земеделието, а по време на халколита предците на египтяните се заели систематично да обработват земите в речната низина, заливана при пролетното пълноводие на Нил. [52, с. 93] Процесът завършил с обединяването на Египет под властта на фараоните. Тази власт се основавала на огромните ресурси на вече преобразения ландшафт, който по-късно не претърпял никакви принципни изменения, с изключение, разбира се, на архитектурните съоръжения — каналите, бентовете, пирамидите и храмовете, които от наша гледна точка се явяват антропогенни форми на релефа. Обаче изменения от по-малък мащаб, като например създаването на знаменития оазис Файюм при XII династия, се правели до XXI династия, след което Египет станал арена на чуждестранни нашествия. Нубийци, либийци, асирийци, перси, македонци, римляни черпели от богатствата на Египет, а самите египтяни се превърнали във фелахи, упорито поддържащи биоценозата, създадена от техните предци.

Подобна картина можем да видим и в Месопотамия, въпреки някои физикогеографски разлики. Земите, образували се от наносите на Тигър и Ефрат в покрайнините на Персийския залив, били плодородни, притоците и лагуните изобилствали с риба и водоплаващи птици, финиковите палми растели в диво състояние. Но трябвало да се положи много напрегнат труд, за да се оползотвори този първобитен Едем. Налагало се орните земи да се създават, „като се отделя водата от сушата“. Блатата трябвало да се пресушават, пустините да се напояват, а реките да се ограждат с диги. [53, с. 179-180] Тази работа била свършена от предците на шумерите, които били прости земеделци и скотовъдци и нямали други средства за съществуване. Тези хора още нямали писменост, не строели градове, практически не познавали същественото класово разделение [53, с. 191-192], но видоизменяли ландшафта толкова значимо, че следващите поколения се ползвали от плодовете на техния труд.

Не бива да мислим, че примитивните народи имат предимство пред цивилизованите, когато трябва да се преобразува природата. Долините на Нил и на Ефрат се преобразували отново и отново, докато много египетски селища от епохата на Древното царство не се оказали под пясъците на пустинята, а шумерските и акадските — под слоевете тиня. По времето на Багдадския халифат някогашните пасища западно от Ефрат вече искрели под утринните лъчи на слънцето заради кристалчетата сол, с които били посипани. Вавилон — първият велик град в древността — в зората на нашата ера вече бил напуснат от своето население, защото след двайсет века благоденствие и процъфтяване за сметка на местните ресурси храната започнала да не достига. Още по-типична е историята на мелиорацията в Китай, на която трябва да се спрем по-подробно.

В Древен Китай

В III хил.пр.Хр. територията на Китай твърде малко приличала на това, което е днес. Тогава там се ширели девствени гори и блата, захранвани от реките, които се разливали при пълноводие, имало обширни езера, мочурливи соленища и само по високопланинските плата се срещали ливади и степи. На изток, между долните течения на реките в равнините около делтите се проточвала верига от меки и нестабилни почви, а реките Ихъ и Хуанхъ пропадали в заблатената долина по долното течение на Яндзъ. „Басейнът на река Уъйхъ бил обрасъл с буйна растителност, там се извисявали величествени дъбове, навсякъде се виждали кипарисови и борови горички. Горите гъмжали от тигри, снежни барсове, жълти леопарди, мечки, биволи, глигани и вечно виели чакали и вълци.“ [59, с. 29-30] Но главният враг на хората тук били реките. През сухите периоди от годината те пресъхвали, но щом се изсипел дъжд в планините, реките прииждали и излизали от бреговете си. А трябва да имаме предвид, че при разлив течението на реките губи от скоростта си и се отлагат наноси, а когато прииждат, водите на Хуанхъ съдържат до 46% тиня и пясък. [156, с. 6]

Налагало се примитивните земеделци да изграждат диги, за да спасяват нивите си от наводненията, но тези диги се късали средно по веднъж на две и половина години. [102] Част от древните обитатели на Китай избягали от безмилостните води в планините и продължили да се занимават с лов — днес там от тях и следа не е останала. Други „сто черноглави семейства“, които пристигнали в Шанси от запад, се захванали да се борят с реката — това били предците на китайците. На тях им се наложило да се откажат от някогашния див, волен живот и да се научат на дисциплина, на „желязна“ организация и да възприемат деспотичните форми на управление, но затова пък природата щедро ги възнаградила, като им предоставила възможност интензивно да се размножават и средства да създадат оригинална култура. [226, с. 275] Тези, които отстъпили пред трудностите в обработването на земята и заплахата от водната стихия и се оттеглили в планините, станали предшественици на жун (тангутите), ди и циен (тибетците). Те се задоволявали с онези плодове на природата, чието придобиване не изисквало да се променят ландшафтът и релефът, затова у тях не възникнала потребност от създаване на държавна организация. Техните занимания, организацията на живота им и накрая идеологията им рязко се отличавали от китайските и с всяко поколение двата народа все повече се отдалечавали един от друг. Тази раздяла завършила с непримирима вражда, определила посоката, в която тръгнали взаимоотношенията на ранния Китай с неговите съседи.

Сега да наложим фактите на антропологична промяна на ландшафта върху хронологичната канава. Първият етап на борбата с природата е някъде около 2278 г. пр.Хр., когато легендарният предтеча на първата китайска династия Юй започнал да регулира коритото на Хуанхъ, след което централната част на Северен Китай (Шанси и част от Шънси) се превърнала в земеделска страна. Реката се държала спокойно до 602 г. пр.Хр., т.е. в продължение на шестнадесет века. [156, с.11] Исторически това е монолитната епоха на древнокитайската култура, която включва три династии: Ся, Шан Ин и Джоу, при които Китай представлявал конфедерация от множество княжества, свързани помежду си чрез най-високото достижение на културата по онова време — йероглифната писменост. [64, с. 648-649]. През целия този период създаденият от Юй изкуствен ландшафт само се поддържал, но когато в 722 г. пр.Хр. настъпила епохата „Пролети и есени“ (това условно название на епохата произхожда от заглавието на хрониката^[7], в която тя е описана), всичко тръгнало по друг начин. Конфедерацията на княжествата, представляваща единно цяло под председателството на вана (царя), се разпаднала на 124 самостоятелни държави, които започнали усърдно да се поглъщат една друга. Тогава едновременно тръгнали в контранастъпление жуните от планините и водите на Хуанхъ. Заради лошото поддържане на дигите в 602 г. пр.Хр. станало първото зарегистрирано изменение на течението на река Хуанхъ [156, с. 19] и оттогава основната работа по реката чак до XVIII в. се състояла в поддържането на дигите и запушването на скъсаните места [156, с. 22-23]. От наша гледна точка трябва да разглеждаме това явление като поддържане на съществуващия ландшафт, т.е. стигнахме до парадоксалния извод, че трябва да причислим китайците към онзи разред на етносите, към който отнесохме алгонкините и евенките. Затова трябва да проверим нашия първоначален извод.

В IV в.пр.Хр. желязото станало толкова общодостъпна стока, че от него започнали да правят не само мечове, но и лопати. [64, с. 652] Благодарение на техническия напредък в III в. били създадени напоителни системи, от които най-важна била системата Уъйбей, напояваща 162 хил. хектара ниви [156, с. 51] в Северен Шънси. Благодарение на тази напоителна система „провинция Шънси станала плодоносна и забравила годините с лоша реколта. Тогава Цин Шъхуанди станал богат и могъщ и успял да наложи своята власт над останалите князе.“ [156, с. 52]. Това било знаменитото обединение на Китай, което завършило с масово клане на победените и поробване на оцелелите; тогава била построена Великата китайска стена и били изтребени не само учените, но били унищожени всички книги освен техническата литература (под която разбирали книгите по гадаене, медицина и агрономия) и под ножа минали всички читатели на исторически и философски трактати, а също и любителите на поезията.

И сега е моментът да поставим въпроса: свързано ли било целенасоченото изменение на ландшафта с грандиозното изтребване на хората или те просто съвпаднали по време? Или причината и за двете явления била обща? За да решим тази задача, трябва да проследим по-нататък историята на Китай и съдбата на напоителната система Уъйбей. Народното въстание в 206 г. пр.Хр. ликвидирало режима на империята Цин и при династията Хан вече нямало толкова големи кръвопролития. Страната забогатяла, защото към предишната житница в Шанси по бреговете на Хуанхъ се прибавила нова — по бреговете на реките Уъйхъ и Дзинхъ, но тук си казала думата природата. Водата за мрежата от напоителните канали постъпвала от реката Дзинхъ, която била преградена с бент, обаче реката вдълбала своето корито и водохранилището се оказало на сухо място. Наложило се да се прокопае нов канал и да се построи бент по-нагоре по течението. И през следващите векове тази операция се повторила десет пъти, като погълнала огромно количество труд, така че в края на краищата, през XVII в. напоителната система Уъйбей практически била изоставена. [156, с. 52-55]

През изминалите две хиляди години се разгърнала средната история на Китай — императорският период. От гледна точка на етнологията китайците от този период се отнасят към древните китайци, както италианците към римляните или французите към галите. С други думи, край бреговете на Хуанхъ възникнал нов народ, който ние наричаме със същото име, както и стария. Но не бива да прехвърляме недостатъците на нашата терминология върху предмета на изследването, още повече, че думата „китайци“ е условен термин, възникнал в XII в. в резултат от търговията с керваните и тогава с него се обозначавало монголоезичното племе, с което си имали работа италианските и руските търговци. От това племе името „Китай“ се прехвърлило на техните съседи, които наричали себе си просто „жители на Средната равнина“. За нашия анализ това е важно, защото общоизвестната дума „Китай“ от гледна точка на таксономията съответства на такива понятия като Европа или Леванта (Близкия изток), а не на Франция или България. Така в епохата от обединяването на Китай при императора Цин Шъхуанди до загубата на самостоятелността на територията между Хуанхъ и Яндзъ възникнали, оформили се и отслабнали два големи етноса, условно наричани севернокитайски и южнокитайски. Вторият също е свързан с изменение на ландшафта, защото, когато древните китайци (от които се образували двата средновековни етноса) навлезли като пълноводна река в долината на Яндзъ, те създали оризови полета на мястото на джунглата. Северните китайци пък създали на мястото на сухата степ напоявани пасища и докато имали енергия да поддържат напоителната система, те отстоявали самостоятелността си като народ и отблъсквали, макар и невинаги успешно, чуждестранните нашествия. Но през XVII в. напоителната система престанала да съществува и още същия век манджурите завладели Китай. Покоряването било предшествано от грандиозно селско въстание, разклатило устоите на империята Мин, но да вдигнеш селяните на жестока война е възможно само когато селското стопанство е в упадък. И наистина загубата на най-богатите северозападни пасища, засипани с пясък, след като каналите се затлачили с тиня, отслабила съпротивата на Китай и превърнала империята Мин от агресор в жертва.

Възниквания и упадъци

Сега вече можем да отговорим на поставените въпроси. Епохите, в които земеделските народи създават изкуствени ландшафти са сравнително кратки. Те неслучайно съвпадат по време с жестоките войни, но мелиорацията на земите не е повод за кръвопролитията. Да твърдим това би означавало да нагазим по-дълбоко дори от самия Монтескьо в географския детерминизъм. Обаче и в двете паралелни явления има обща черта — способността на етническия колектив да полага неимоверни усилия. Друга работа е накъде са насочени тези усилия; нашата гледна точка не отчита тяхната цел. Важно е само, че когато способността да се издържа на свръхнапрежение отслабва, създаденият ландшафт само се поддържа, а когато тази способност изчезне, се възстановява етноландшафтиото равновесие, т.е. биоценозата на дадения биохор. Това се случва винаги и навсякъде, независимо от мащабите на направените промени и от характера на дейността, т.е. дали е съзидателна, или хищна. И ако е така, то се натъкваме на ново, неотчетено досега явление — изменението на природата не е резултат от постоянното въздействие върху нея на народите, а следствие от краткотрайни състояния в развитието на тези народи, т.е. от същите тези творчески процеси, които се явяват стимул и за етногенезиса.

Нека да проверим нашия извод с помощта на материала от древна Европа. На границата между II и I хил.пр.Хр. Западна Европа била завладяна и населена от войнствени народи, умеещи да коват желязото — келти, латини, ахейци и др. Те създали множество малки земеделски общини и като обработвали девствената почва, видоизменили ландшафта. Почти хиляда години в Европа не възниквали големи държави, защото всяко племе умеело да се защищава и завоеванията били трудна и неизгодна работа: племената били по-склонни да бъдат изтребени, отколкото да се подчинят. Достатъчно е да си спомним, че нито Спарта, нито Атина не могли да се сдобият с властта над Елада, а войните на Рим с латините и сампитите били по-тежки от всичките им следващи завоевания. В първата половина на I хил.пр.Хр. парцелираното земеделие с интензивна обработка на участъците било норма, поддържаща създадения културен ландшафт. В края на I хил.пр.Хр. парцелите били изместени от латифундии, където отношението към природата станало хищно и същевременно се появила възможност за завоевания.

Повечето хора си мислят, че Рим е покорил Средиземноморието и Западна Европа, защото „кой знае защо“ укрепнал. Но нали би се стигнало до същия резултат, ако силата на Рим си беше останала същата, а народите наоколо бяха отслабнали. А то така си и било, а успоредно с експанзията на Рим нивите започнали да се превръщат в пасища, после в пустини и накрая в V–VI в. се възстановил естественият ландшафт — горите и храсталаците. Тогава броят на населението взел да намалява и Римската империя западнала. Целият цикъл на преобразуване на ландшафта и на етногенезиса от възникването на етносите до пълната им нивелация продължил около 1500 години.

Нов подем на човешката дейност с едновременното образуване на средновековните етноси започнал през IX–X в. и още не е завършил. За да обясним особеностите на този период, може би ще се наложи да внесем допълнителни корективи във връзка с небивалото развитие на науката и техниката, но този въпрос трябва да се изследва специално, защото сега ни интересува правилото, а не изключенията от него.

А сега да се върнем към индианците и сибирските народи, защото най-после можем да отговорим на поставения преди време въпрос: защо ловците и земеделците живеят един до друг, без да си заимстват полезните трудови и битови навици? Отговорът сам се набива на очи: очевидно някога предците и на едните, и на другите са преживели периоди на усвояване на ландшафта, като са го изменили по различен начин, а потомците им, като съхраняват създаденото от предтечите им положение, пазят наследството на миналите епохи във вид на традиции, които не могат и не искат да разрушат. И даже когато нашествието на англосаксонците заплашвало индианците с физическото им избиване, те мъжествено бранели своя начин на живот, макар че, ако го отхвърлели, имали всички шансове да се смесят с колонистите и да не загинат.

Същевременно ацтеките, намиращи се в състояние, което характеризирахме преди малко като творческо, не само преживели ужасния разгром, но и намерили сили в себе си да асимилират част от завоевателите и триста години по-късно се отърсили от испанското господство и основали република Мексико, където индианският елемент играе първостепенна роля. Разбира се, съратниците на Бенито Хуарес не били копия на сподвижниците на Монтесума, но още по-малко приличали и на войниците на Ернандо Кортес. Мексиканците са млад народ, чийто етногенезис протече пред очите на историците. И този народ, който се образува в XVII–XVIII в., доста чувствително е променил характера на ландшафта по пътя на отглеждането на културни растения и аклиматизирането на чужди за Америка животни — коне и крави.

Прието е да наричаме „диваци“ онези етноси, които не поддържат „културен ландшафт“, а се приспособяват към природното равновесие, но това не е вярно. Тяхното отношение към природата е пасивно — те влизат в биоценозата като най-висше, завършващо звено. Удобно е да приемем отношението на тази група етноси към природата като отправна точка на отчитането. Ако такива етноси се окажат на територия, населена с друг етнос, те се приспособяват да съществуват за негова сметка. За тях завареният етнос е съставна част от хранещия ги ландшафт. Такъв сблъсък имало преди известно време в Бразилия, когато открили индианското племе каражу, което живеело от лов и събиране на корени и горски плодове. Една кинокомпания организирала експедиция при него и добре заплатила на индианците за работата им като статисти. Филмовата реклама привлякла много туристи, за които били построени хотели и барове. Наоколо се заселили обслужващ персонал, полиция, лекари и т.н. В резултат от всичко това индианците свикнали да получават безплатна храна и забравили навиците си да ходят на лов и да събират корени и горски плодове. Те се превърнали в етнос-паразит, който живее за сметка на друг, по-многоброен и по-богат етнос, който се отнася към тях като към играчка. Но когато модното увлечение по тях премине и ги изоставят на произвола на съдбата — те ще измрат, както загиват пуснатите на свобода питомни животни, защото не издържат на конкуренцията на дивите си събратя. Законът за необратимост на еволюцията действа и в етнологията.

Периодизацията по фази

Сега можем да обобщим нашите наблюдения и да представим отношенията на етноса към природните, т.е. към ландшафтните условия във вид на схема. По някаква (засега неясна) причина появилият се на историческата сцена нов етнос (често със старо име) преобразува ландшафта с помощта на нов начин на приспособяване към природните условия. Обикновено това става по време на инкубационния период във фазата на подема и не се отбелязва в историческите източници (освен легендите). Когато няма изместване поради външни причини, историческата епоха, описана в източниците, включва следните фази на етногенезиса: 1) явния период във фазата на подем; 2) акматичната фаза^[8] (фазата на разцвет), когато етносът е крайно активен, а натискът върху ландшафта е намалял; 3) фазата на упадък, когато антропогенният натиск е максимален и разрушителен; 4) инерционната фаза, в която се натрупват технически средства и идеологически ценности, а в това време ландшафтът се поддържа в това състояние, до което с доведен по-рано; 5) фазата на обскурация (тъма), в която не се полагат грижи нито за културата, нито за ландшафта. След това настъпва фазата на хомеостазис (покой или динамичното равновесие), когато остатъците от полуизтребения етнос си взаимодействат с обеднелия ландшафт, възникнал от останките на загиналия културен ландшафт там, където на мястото на дъбовете са израснали репеи, сред които си играят на криеница правнуците на завоевателите и децата на разбойниците.

През тази епоха отношението на персистентния етнос към природата става едновременно потребителско и опазващо. Но за съжаление, както едното, така и другото се диктува от традицията, а не от свободното и съзнателно решение. И това продължава, докато новият етнос отново не преобразува ландшафта. Очевидно етногенезисът не е единно глобално явление, а множество самостоятелни етногенезиси в едни или други райони.

Както и при всички други комплексни природни явления, границите между фазите на етногенезиса не са „линейни“ и абсолютно точни, а повече или по-малко „размити“. Тази неопределеност на границите обаче не намалява потребността при по-нататъшното изучаване на конкретните етногенезиси да отбелязваме началото и края на фазите с определени исторически жалони, като помним обаче, че тези дати са условни и се явяват само белег на типичните преломни моменти.

Но ако се откъснем за малко от съпоставянето на етносите с ландшафта и ги разглеждаме само като исторически цялости, отново ще съзрем същата картина на постепенна смяна на фазите, само че в друга система на отчитане. Това показва, че сме на прав път. Затова малко ще избързаме и ще представим схемата на фазите на етногенезиса, която по-нататък ще ни бъде много нужна. И нека читателят не се тревожи, че засега отговаряме само на въпроса „как“, а не „защо“. Описанието на всеки проблем винаги предшества неговото обяснение, ако то не е предубедено, от което трябва много да се пазим.

И така, в началото протича инкубационният период на формиране на етноса, който обикновено не оставя забележими следи в историята. Този „зародиш“ невинаги води до възникването на нов етнос, защото е възможно процесът внезапно да бъде прекъснат от външна сила. В един момент на историческата арена се появява определена (известна на историята) група хора или консорция, която бързо се развива и оформя своето етническо лице и самосъзнание („ние и не-ние“ или „ние и другите“). Накрая тя се „облича“ в съответстващата на времето социална форма и се появява на широката историческа сцена, като често дебютът й е свързан с териториална експанзия. Оформянето на етносоциалната система ознаменува края на инкубационния период във фазата на подема. Новосъздаденият етнос може или да загине, или да преживее (подобно например на римския или византийския) относително дълъг период на перипетии в историческото си съществуване. Този период, както и в случая с ландшафтите, включва в себе си явен пасионарен подем, разцвет, упадък, инерция и обскурация.

Акматичната фаза (разцветът) особено често е твърде пъстра и разнородна по характер, доминанти и интензивност на протичащите процеси.

Фазите на етногенезиса, свързани с опростяването на етническата система (упадъкът, инерцията и в по-малка степен обскурацията), често се нарушават от обратните процеси на етническа регенерация. В този случай инициативата за социално обновление, отговарящо на новите потребности на етническата динамика, се подхваща от онези етнически подсистеми, които до този момент са били сковани от присъствието на водещия субетнос или етнос. Едва когато предишният лидер освободи мястото си, могат да се проявят силите, способни да преустановят процесите на етнически упадък.

Най-сложно е да се изследват крайните фази и особено най-ранната фаза на етногенезиса, заради спецификата в работата на хронистите. Ако летописците все пак са се интересували как е изчезнал един или друг могъщ народ и предлагат своите макар и не съвършени обяснения, то те обикновено пренебрегват първоначалните прояви на етногенезиса, защото ги смятат за дреболии, които не заслужават внимание. Анатол Франс прекрасно е описал това в знаменития си разказ „Прокураторът на Юдея“^[9] и в диалозите на римските мъдреци в книгата „На белия камък“^[10].

Лесно се вижда, че процесите на етногенезиса са фон за спонтанното развитие на обществото, защото те са взаимно свързани и зависими един от друг. Историческата наука установява именно тази постоянна връзка и зависимост, а за етнологията е необходимо първо да се направи анализ, т.е. да се разчленят природните от социалните стимули, а чак след това е възможен синтезът, към който се стремим. Но преди да постигнем тази цел, трябва да преодолеем още едно препятствие, може би още по-трудно от тези, които оставихме зад себе си. Климатични промени в отделните страни стават в историческото време, което се изчислява на няколко века; ландшафтът в тези страни, естествено, се изменя, което винаги се отразява на стопанството, а по този начин и на живота на етноса. В такъв случай не е ли именно тази динамика на природните условия причината за образуването на новите етноси? Това решение е много съблазнително, защото е просто и с лекота преодолява множество сложни препятствия. Но всичките ли?

Зависимостта на човечеството от заобикалящата го среда и по-точно — от географската среда, не се е оспорвала никога, макар степента на тази зависимост да е оценявана различно от различните учени. Но във всеки случай стопанският живот на народите, населявали и населяващи Земята, е тясно свързан с ландшафтите и с климата на обитаваните територии. Че е така, така е, но и това решение не бива да смятаме за изчерпателно, защото не дава отговор на два „болни“ въпроса:

1. Хората умеят да приспособяват природните условия към своите потребности, а като създават антропогенни ландшафти, те противодействат на нежелателните изменения. В такъв случай защо много етноси загиват заедно със стопанските си системи, които ние наричаме „цивилизации“? А те загиват пред очите на историците.

2. Климатичните колебания и свързаните с тях процеси могат да въздействат на това, което съществува, т.е. на вече създадените етноси. Те могат да погубят цели популации, както например станало в долината по долните течения на Тигър и Ефрат в XXIV в.пр.Хр. Това природно явление е описано във вавилонската поема „Енума Елиш“ и в древноеврейската (старозаветна) книга „Битие“, като при това датирането му съвпада. [216, с. 220–221, 262] Те могат да принудят хората да напуснат родните земи и да търсят подслон в чужбина, както станало с монголите в XVI–XVII в. [60, с. 437] Но климатичните колебания са безсилни по отношение на това, което още не съществува. Те не могат да създадат нов етнос, който би сътворил нов изкуствен ландшафт. Следователно нашата задача е решена само отчасти и се налага да се върнем отново на въпроса — не как, а от кого се създава новото „място на развитие“, защото само по този начин ще се приближим до разгадаването на въпроса как възникват етносите.

Но и тук пред нас възникват трудности: ако краят и гибелта на цивилизациите са очевидни, къде са отправните точки на етногенезиса? Даже не изначалните (ако предположим, че има инкубационен период), а поне тези, от които можем да започнем да проследяваме процеса, при това те трябва да са еднотипни за всички изучавани процеси. Иначе съпоставянето на различните етногенезиси няма да бъде оправдано.

Ала и тази задача е решима, защото новите етноси възникват не по пътя на раздробяване на старите, а по пътя на синтез на вече съществуващите етнически субстрати. И тези етнически групи възникват в строго очертани географски региони за съвсем кратко време, като тези региони всеки път се променят, което изключва въздействието на земните условия, т.е. на географския детерминизъм, за който Елън Чърчил Семпъл казва: „Човекът е продукт на земната повърхност.“ [Цит. По 109, с. 90] Не само! Известно е и е описано влиянието върху земята на слънчевата активност и на космическите лъчения, които понякога достигат до повърхността на планетата. [97] Но да се ограничим до изброените съмнения и да преминем към описанието на феномена.