Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (7)

Етносите са различни

Когато някой народ^[1] дълго и спокойно живее в своята родина, на неговите представители им се струва, че техният начин на живот, маниерите им, поведението им, техните вкусове, възгледи и социални взаимоотношения, т.е. всичко това, което днес се нарича „стереотип на поведение“, са единствено възможните и правилните. И ако някъде по света има някакви отклонения от този стереотип, то те са плод на „необразованост“, под която всъщност се разбира, че „те“ не приличат на нас. Помня, че когато бях дете и се увличах по Майн Рид, една културна дама ми каза: „Негрите са също такива мъже като нашите, само че черни.“ На нея не можеше да й мине през ума, че меланезийската магьосница от бреговете на Малаита би могла да каже със същото основание: „Англичаните са същите такива ловци на глави като нашите, само че бели.“ Простодушните разсъждения понякога изглеждат вътрешно логични, макар и да се основават на загърбването на действителността. Но те тутакси стават на пух и прах при досега с нея.

За средновековната наука в Западна Европа етнографията не била актуална. Общуването на европейците с другите култури се ограничавало до басейна на Средиземно море, по бреговете на който живеели потомците на поданиците на Римската империя, част от които приели исляма. Това, естествено, ги разделяло от „франките“ и „латинците“, т.е. от французите и италианците, но наличието на общи корени на културата правело тази разлика не чак толкова голяма, че изобщо да не се разбират взаимно. Но в епохата на Великите географски открития положението корено се изменило. И дори, ако е било възможно, негрите, папуасите и северноамериканските индианци да бъдат наричани „диваци“, то това не можело да се каже нито за китайците, нито за индусите, нито за ацтеките и инките. Трябвало да бъде намерено друго обяснение.

През XVI в. европейските пътешественици, които открили за себе си далечните страни, неволно започнали да дирят в тях аналогии с привичните им форми на живот. Испанските конкистадори започнали да дават титлата „дон“ на покръстените вождове — касиците, като ги смятали за индиански дворяни. Върховните вождове на негърските племена пък взели да наричат „крале“. На тунгуските шамани гледали като на свещеници, макар те да били просто лечители, които виждали причините за болестите във влиянието на „злите духове“, които между другото се смятали за толкова материални, колкото зверовете или членовете на другите племена. Взаимното неразбиране се задълбочавало от увереността, че няма какво да се разбира, и тогава възниквали сблъсъци, които водели до убийствата на европейци, оскърбили чувствата на аборигените, в отговор на което англичаните и французите провеждали жестоки наказателни експедиции. Цивилизованият австралийски абориген Уайпълданя (известен още като Филип Робъртс) описва трагедии, които изглеждат още по-страшни, защото възниквали без видими причини. Така аборигените убили един бял, който запалил цигара, защото го сметнали за дух, който има огън в тялото си. Друг пронизали с копие заради това, че извадил от джоба си часовник и погледнал към слънцето. Аборигените решили, че той носи слънцето в джоба си. А след подобни недоразумения следвали наказателни акции, които водели до изтребването на цели племена. Австралийските аборигени и папуасите от Нова Гвинея нещастно се сблъсквали не само с белите, но и с малайците, като трагедиите особено се усложнявали от пренасянето на инфекции. [139, с. 142-145]

На 30 октомври 1968 г. на брега на река Манауш, приток на Амазонка, индианците атроари убили мисионера Каляри и осем негови спътници заради изключителната им нетактичност от тяхна гледна точка. Отецът възвестил пристигането си на територията на атроарите с изстрели във въздуха, което по техните обичаи било неприлично; влязъл в колибата на вожда, въпреки протеста на стопанина; дърпал ухото на някакво дете; забранил да вземат тенджерата с тяхната супа. От целия отряд оцелял само горският, който познавал обичаите на индианците и напуснал Каляри, защото отецът не се вслушал в съветите му и забравил, че хората по бреговете на река По не приличат на тези, които живеят по бреговете на Амазонка. [205]

Минало доста време, докато най-после бил поставен въпросът: а не е ли по-добре да се приспособим към аборигените, отколкото да ги избиваме? Но се оказало, че в такъв случай трябва да признаем, че народите от другите култури се различават от европейците не само по езика и вярата си, но и по целия „стереотип на поведение“, който имало смисъл да се изучи, за да се избягват излишните спорове. Така възникнала етнографията — науката за различията между народите.

Колониализмът си отива под ударите на националноосвободителните движения, но остават и се разширяват междуетническите контакти. Следователно необходимостта да се разбираме помежду си става все по-насъщна както в глобалните мащаби на световната политика, така и в микроскопичните мащаби на личните взаимоотношения, когато се срещаме със симпатични хора, които не приличат на нас. И тогава възниква нов теоретичен въпрос (въпреки практическото му значение): а защо ние, хората, толкова не си приличаме, та се налага да се „приспособяваме“ един към друг, да изучаваме чуждите маниери и обичаи, да търсим приемливи пътища за общуване вместо тези, които ни се струват естествени и които са напълно достатъчни за общуване вътре в нашия етнос и са приемливи при контактите ни със съседите? В някои случаи етническите различия могат да се обяснят с разнообразието на географските условия, но те се наблюдават и там, където и климатът, и ландшафтът доста си приличат. Очевидно, без историята няма да минем.

Наистина различните народи са възниквали в различни епохи и са имали различни исторически съдби, които са оставяли толкова незаличими следи, колкото личните биографии, които оформят характера на отделните хора. Естествено, географската среда влияе на етносите чрез всекидневното общуване на човека с природата хранителка, но това не е всичко. Традициите, наследени от предците, играят своята роля, обичайната вражда или приятелството със съседите (етническото обкръжение) също играят своята роля, културните въздействия и религията имат своето значение, но освен всичко това има закон за развитието, който се отнася към етносите както към всяко друго природно явление. Неговото проявление в многообразните процеси на възникване и изчезване на народите ние наричаме етногенезис. Без да отчитаме особеностите на тази форма на движение на материята не бихме могли да намерим ключа към разгадаването на етнопсихологията нито в практически, нито в теоретичен план. Необходимо е да направим и едното, и другото, но по избрания от нас път възникват неочаквани трудности.

Колко е объркана използваната терминология

Прекаленото натрупване на първична информация и слабо разработеният принцип на систематизацията особено болезнено се отразяват на историята и етнографията. Та само библиографията заема множество томове и понякога да вникнеш в тях е почти толкова трудно, колкото в самите научни проблеми. Читателят има нужда да види едновременно цялата съвкупност от събития (принципа на актуалността) или целия път на тяхното развитие (принципа на еволюцията), а не многотомния списък с названията на статиите, повечето от които обикновено са остарели. В трудовете на основоположниците на марксизма се съдържа програма за системен подход към разбирането на историческите процеси, но тя още не е прилагана по отношение на етногенезиса.

Наистина, в старата и позабравена историография има няколко опита да се въведе системният подход в тази област, но за разлика от представителите на естествените науки техните автори не са срещнали нито разбиране, нито съчувствие. Концепцията на Полибий в днешно време се приема за изящна рядкост; Ибн Халдун се смята за куриоз; Джамбатиста Вико се споменава само в историята на науката, а грандиозните, макар и не толкова сполучливи конструкции на Николай Данилевски, Освалд Шпенглер и Арнолд Тойнби са станали повод изобщо да се откажем от построяването на исторически модели. Резултатът от този процес е еднозначен. Доколкото не е възможно да се запомни цялата съвкупност от историческите събития и доколкото при липсата на система няма и не може да има терминология, то дори общуването между историците от година на година става все по-трудно.

Като придават на термините различни оттенъци и като влагат в тях различно съдържание, историците ги превръщат в думи с много значения. Първоначално все още може да се разбере какво иска да каже събеседникът, като се вникне в контекста, интонацията, ситуацията, в която се провежда дискусията, но скоро и тази (неудовлетворителна) степен на разбиране изчезва. Така думата „род“ обикновено се използва с термина „родов строй“, но „родът на болярите Шуйски“ явно не се отнася към него. Още по-лошо става, когато в някой превод родът е келтски клан, но така не може да се нарече някой казахски клон от Средния или Младшия Жуз^[2] (ру^[3]) или алтайската „кост“ (сеок^[4]) и, обратно, защото те са различни по функции и генезис. И въпреки това явно различни явления се наименуват еднакво и, което е по-лошо, на това основание те се приравняват едно към друго. Ще не ще, историкът изучава не предмета, а думите, вече загубили смисъла си, като в същото време реалните явления му се изплъзват. А сега да допуснем, че по този проблем дискутират трима историци, като единият от тях под понятието „род“ разбира клан, вторият — сеок, а третият — болярска фамилия. Очевидно е, че те не само няма да разберат кой какво иска да каже, но и изобщо за какво става дума.

Разбира се, някой ще възрази, че те могат да се разберат за термините, но количеството понятия расте правопропорционално на натрупаната информация, появяват се все нови и нови термини, които при липсата на система придобиват много значения (стават полисемантични) и следователно вече не са годни за целите на анализа и синтеза. Но и тук може да се намери изход.

Досега говорихме за състоянието на изследванията, нека да видим каква е перспективата пред тях. Изучаването на всеки предмет има практическо значение само тогава, когато е налице възможност този предмет да се огледа от всички страни. Така например електротехникът трябва да си представя, макар и не в еднаква степен, действието на йонизацията, топлоотдаването, електромагнитното поле и т.н.; когато говори за обвивките на земята специалистът по физическа география има предвид тропосферата, хидросферата, литосферата и дори биосферата. Така и историкът може да направи сериозни и интересни за читателя изводи само когато обхваща в своето разсъждение едновременно широк комплекс от взаимносвързани събития, като в същото време се е договорил за терминологията. Това е трудно, но не е невъзможно. Важното е изводът да съответства на всички взети предвид факти. Ако някой може да предложи по-изящна и по-убедителна концепция, с която да обясни изброените в тази книга факти, то аз с най-голямо уважение ще склоня глава пред него. И обратно, ако някой обяви моите изводи за окончателни и неподлежащи на по-нататъшно разработване, няма да се съглася с него.

Много книги, уви, живеят не по-дълго от хората, а развитието на науката е иманентен закон на развитието на човечеството. Затова аз виждам своята задача в това според силите си да допринеса някаква полза на тази Прекрасна Дама — Историята, без която не може да съществува нито един народ, и на нейната Мъдра Сестра — Географията, която сродява хората с тяхната прамайка — Биосферата^[5] на планетата Земя.

Някои обобщения и скрупули

Видът Homo Sapiens, разпространен по цялата суша и по значителна част от морската повърхност на планетата, е внесъл в нейната конфигурация толкова значителни изменения, че те могат да бъдат сравнени с малка геологична революция… [48, с. 273] Но от това следва, че пред нас се очертава особена — историко-географска — категория от закономерности, която, за да бъде разгледана и изучена, се нуждае от особена методика, съвместяваща историческите и географските способи на изследване. Тя, сама по себе си, не е нова, но досега подходът към този проблем беше еклектичен. Например: използването на радиовъглеродния анализ с C¹⁴ за датиране на археологическите паметници, изучаването на различни естествени и изкуствени електромагнитни гюлета (дейност, поглъщаща твърде много труд, за да бъде практически приложима), използването на кибернетиката при изучаването на „каменните жени“^[6] (което даде същите резултати, както и визуалното им преброяване) и т.н. А постоянно се пропускаше най-главното! И това „най-главно“ според нас е умението да се извлича информация от мълчанието на източниците. Пътят на индукцията ограничава възможностите на историка до простия или критичния преразказ на чужди думи, при което границите на изследването са в рамките на недоверието към даден източник. Но този резултат е негативен и затова не е окончателен. Позитивно би било само установяването на известно количество безспорни факти, които могат да се подредят в хронологична таблица или да се разположат на историческа карта. Но за да бъдат те интерпретирани, е нужно нещо, на което да стъпиш (философски постулат), а това нарушава приетия принцип на индуктивно изследване. И стигаме до задънена улица.

Така е! Но нали географът, геологът, зоологът, почвоведът никога нямат повече данни, но техните науки се развиват. Това става, защото вместо философски постулат хората, занимаващи се с естествени науки, използват „емпирични обобщения“, които според академик Владимир Вернадски са точно толкова достоверни, колкото и наблюдавания факт. [47, с. 19] С други думи естествените науки са преодолели мълчанието на историците и дори са извлекли полза от това за науката, защото са се избавили от лъжата, която винаги се съдържа в източника или пък е внесена от нас самите чрез неадекватното ни възприятие. А защо историците се отказват от този подход? Привличайки природата за източник, ние сме длъжни да привлечем и съответната методика на изследване, а това ще ни даде великолепна перспектива, която ще ни позволи да надигнем покривалото на Изида.

Една от задачите на науката е да извлече максималната информация от най-малкото количество факти, за да направи възможно разкриването на точните закономерности, които позволяват от една и съща гледна точка да се осмислят най-различни явления, а след това да се научим да се ориентираме в тях. Тези закономерности са невидими, но не са и измислени: те са открити по пътя на обобщението. Ще дам пример, взет от биологията. „По небето се движат звезди и планети. Въздушният балон се издига, а камъкът, откъснал се от ската, пада в пропастта. Реките се вливат в морето, а в океаните бавно се сипят дъждове, като образуват пластове от утаечни скали. Мишките имат много тънки лапи, а слоновете — огромни крайници. Сухоземните животни не достигат размерите на китовете и гигантските калмари. Какво е общото между всички тези факти? Всички те се основават на закономерността на гравитацията, която се преплита с други закономерности, също толкова реални и невидими, но разбираеми за нашия ум.“ [140, с. 7]

Земното привличане е съществувало винаги, но, за да научат хората за него, бе нужно прозрението на Нютон, докато наблюдавал падането на ябълката от дървото. И колко още могъщи сили на природата, които ни заобикалят и управляват нашите съдби, остават извън границите на нашия разум. Ние живеем в неоткрит докрай свят и често се движим пипнешком, което понякога води до трагични последици. Ето защо са нужни вълшебните очила на науката, под които аз разбирам прозрението на гениалните учени, за да проумеем заобикалящия ни свят и нашето място в него, и да се научим да предвиждаме поне най-близките последствия от своите постъпки.

Изследванията, посветени на установяването на функционалните връзки между явленията на физическата география и палеоетнологията по материали от историята на Централна Азия и от археологията по долното течение на река Волга, позволяват да се направят три извода:

1. Историческата съдба на етноса е резултат от неговата дейност, непосредствено свързана с динамичното състояние на обитавания ландшафт. 2. Археологическата култура на даден етнос, която представлява изкристализирала следа от неговата историческа съдба, отразява палеогеографското състояние на ландшафта в епохата, поддаваща се на абсолютно датиране. 3. Съчетаването на историческите и археологическите материали позволява да се съди за характера на даден обитаван ландшафт в една или друга епоха и следователно за характера на неговите изменения. [67, с. 95; 6S, с. 78]

Разбира се, в този случай точността е относителна, но допустимата грешка от плюс-минус 50 години при размити граници не влияе на изводите и, следователно, не е страшна. Много по-опасен е стремежът към скрупульозност в буквалния смисъл на думата. Scrupulus (лат.) били камъчета, които попадали в сандалите и бодели стъпалата на древните римляни. Те не виждали смисъл да изучават разположението на камъчетата в сандалите, а смятали, че трябва просто да си събуят обувките и да ги изтърсят. Затова думата „скрупульозност“ означавала ненужно да се обръща внимание на дреболиите. Днес тази дума се употребява в смисъл на прекалено точен, педантичен.

За съжаление изискването за „скрупульозност“ невинаги е безобидно, особено когато природните явления се съпоставят с историческите събития, защото законно допустимата грешка достига 50–60 години и не може да бъде намалена, тъй като търсената връзка е пряко зависима от системата на стопанството на древните страни. [За повече подробности вж. 71; 74; 85] Системата на земеделското и на скотовъдното, и дори на ловното стопанство е инерционна. Ако, да речем, тя е разклатена от суша, държавата, чието стопанство е засегнато, ще отслабне, когато се изчерпят нейните запаси и постоянното недохранване (а не гладът за известно време) подкопае силите на новородените поколения. Този процес може да се разкрие само по пътя на широкото интегриране на редица исторически събития, а не чрез скрупульозно търсене на пряка зависимост между природните и историческите явления. Тук му е мястото да напомня забележителните думи на естествоизпитателя: „Никога няма да разберете какво представлява мишката, ако грижливо изучаване отделните нейни клетки под микроскоп, тъй както изобщо няма да се докоснете до красотата на готическата катедрала, като подлагате всеки неин камък на химически анализ“. [228 — цит. по 145, с. 298] Разбира се, като разглеждаме един или дори два факта, откъснати от останалите, ние оставаме в плен на древните автори, които умеели с ум и талант да налагат своите оценки на читателя. Но ако надзърнем под повърхностния слой на пряката информация и вземем от източниците не два, а две хиляди факта, то ще получим няколко причинно-следствени вериги, пряко свързани не само една с друга, но и с предложения от нас модел. Това не е простата функционална, зависимост, която търсели през XVIII в. привържениците на географския детерминизъм, като например Шарл Монтескьо. Тук ние откриваме системна връзка, станала основа на науката за взаимоотношенията на човечеството с природата.

Универсалността и специфичността на отбелязаното от нас взаимодействие позволява да отделим неговото изучаване в самостоятелна, погранична област на науката, където историята и географията се съчетават, и да я наречем етнология. Но тук пред нас възниква нов проблем: възможно ли с да намерим разбираемо определение за етнос?

Рамките

Какво всъщност ни е известно за етносите? И много, и малко. Нямаме основание да твърдим, че етносът е познат като явление през ранния палеолит. Зад високите и гъсти вежди, вътре в огромния череп на неандерталеца явно е имало мисли и чувства. Но какви са били те, засега нямаме право дори да предполагаме, ако искаме да останем в рамките на научната достоверност. За хората от епохата на късния палеолит знаем повече. Те чудесно умеели да ловуват, изработвали копия, обличали се в дрехи от животински кожи и рисували не по-лошо от парижките импресионисти. Изглежда формата на тяхното колективно битие приличала на тези, които са ни известни, но това е само предположение, върху което не бива да се строи дори научна хипотеза. Не е изключено в древните епохи да е имало някои особености, които да не са се запазили до наше време.

Затова пък е твърде вероятно да сме прави, когато смятаме, че хората от късния неолит и бронзовата епоха (III–II хил.пр.Хр.) доста приличат на историческите хора. За съжаление нашите знания за етническите различия от онова време са откъслечни и толкова оскъдни, че като се базираме на тях, рискуваме да не различим закономерността, която в този момент ни интересува, от месните особености и, като приемем частното за общо, да сбъркаме.

Достоверен материал за анализ ни дава така наречената историческа епоха, когато писмените източници хвърлят светлина върху историята на етносите и техните взаимоотношения. Когато изучим този раздел от темата, ще имаме право да приложим получените наблюдения към по-ранните епохи и по пътя на екстраполацията да запълним празнините в нашите знания, възникнали в първия стадий от изследването. По този начин ще избегнем аберацията, т.е. изкривяването заради отдалечеността от епохата — една от най-често срещаните грешки в историческата критика.

За край на периода ще е най-добре да приемем началото на XIX в., защото, за да установим закономерностите, са ни нужни само завършени процеси. За незавършените процеси можем да говорим само в рамките на прогнозирането, ала за да правим тези прогнози, трябва да разполагаме с формулата на същата тази закономерност, която търсим. Освен това при изследването на явленията през XX в. е възможна аберация заради близостта на явленията, при която те губят мащаба си, също както при аберацията заради тяхната отдалеченост. Затова ще ограничим постановката на проблема в рамките на период от три хиляди години — от XII в.пр.Хр. до XIX в.сл.Хр. — или по-нагледно, от падането на Троя до детронирането на Наполеон.

В началото ще изследваме нашия обилен материал чрез синхронната методика, основана на съпоставянето на сведения, чиято достоверност не буди никакво съмнение. Новото, което се каним да внесем, е съчетаването на фактите в предлаган от нас аспект. Това е нужно, защото калейдоскопът от дати в различните хронологични таблици не дава на читателя никаква представа за това, което става с народите през историческия период на тяхното съществуване. Предлаганата методика е характерна не толкова за хуманитарните, колкото за естествените науки, където установяването на връзката между фактите въз основа на статистическата вероятност и вътрешната логика на явленията се смята за единствения път за построяване на емпирично обобщение, което е толкова достоверно, колкото и наблюдавания факт. [47, с. 19]

Емпиричното обобщение не е нито хипотеза, нито популяризация, макар то да се изгражда не на базата на първичния материал (опита, наблюдението или четенето на първоизточника), а на вече събраните и проверени факти. Свеждането на материала до система и построяването на концепция са средният стадий от осмислянето на проблема, предшестващ философското обобщение. За нашите цели е нужна именно тази средна степен на обобщение.

На пръв поглед, колкото по-подробни и по многобройни са сведенията, отнасящи се до един или друг обект, толкова по-лесно е да си съставим изчерпателна представа за него. Но така ли е в действителност? По-скоро — не. Излишните, твърде дребни сведения, които не променят картината като цяло, създават онова, което в кибернетиката и теорията на системите се нарича „шум“ или „смущение“. В същото време обаче за други цели са нужни именно нюансите в настроенията. С други думи, за да си изясним природата на явленията, трябва да обхванем цялата съвкупност от факти, отнасящи се към разглеждания въпрос, а не сведенията, които са в арсенала на науката.

Но кои да смятаме за „отнасящи се към въпроса“? Очевидно в различните случаи отговорът ще бъде различен. Историята на човечеството и биографията на някоя забележителна личност не са равностойни явления и закономерностите на развитието в двата случая ще бъдат различни, а между тях ще има колкото си щем степени на приближение. Работата се усложнява от това, че всяко историческо явление — война, издаване на закон, изграждане на архитектурен паметник, създаване на княжество или република и т.н. — трябва да се разглежда с няколко степени на приближение, като при това съпоставянето на тези степени ще даде на пръв поглед противоречиви резултати. Да дадем пример от общоизвестната история на Европа. След Реформацията започва борба между Протестантската уния и Католическата лига^[7] (приближение a). Следователно всички протестанти от Западна Европа би трябвало да воюват против всички католици. Обаче католическа Франция била член на Протестантската уния, а протестантска Дания в 1643 г. ударила в гръб протестантска Швеция, т.е. политическите интереси били поставени над идеологическите (приближение b). Значи ли това, че първото твърдение е невярно. Не, разбира се. То просто е по-общо. Освен това в армиите на всяка от страните се сражавали наемници, повечето от които били равнодушни към религията, но пристрастени към грабежите, следователно в следващото приближение (с) бихме могли да охарактеризираме Тридесетгодишната война като развихряне на бандитизма и този извод би бил в известна степен правилен. Накрая зад религиозните лозунги и златните диадеми на кралете се криели реални класови интереси, които би било неправилно да не отчитаме (приближение d). Към това можем да прибавим и сепаратистките тенденции на отделни области (приближение е), откривани с помощта на палеоетнографията и т.н.

Както се вижда от посочения пример, системата на последователните приближения е сложно начинание дори при разбора на един локализиран епизод. Въпреки това не трябва да губим надежда за успех, защото ни остава на разположение научната дедукция. Също както движението на Земята е сложно съставно от много закономерни движения (въртенето й около оста, въртенето около Слънцето, местенето на полюсите, придвижването на цялата Слънчева система в галактиката и много други), така и човечеството, антропосферата, развивайки се, изпитва не едно, а редица взаимодействия, изучавани от отделните науки. Спонтанното движение, отразено в общественото развитие, се изучава от историческия материализъм; физиологията на човека е обект на биологията; взаимоотношенията на човека с ландшафта, т.е. историческата география е в сферата на географските науки; войните, законите и учрежденията се изучават от политическата история, а мненията и мислите — от историята на културата; езиците се изучават от лингвистиката, а литературното творчество — от филологията и т.н. А къде се намира нашият проблем?

Да започнем оттам, че етносът (който и да е той), също както езикът не е социално явление, защото може да съществува в няколко формации. Спонтанното обществено развитие влияе екзогенно на създаването на етносите. Общественото развитие може да окаже въздействие на формирането или разпадането на етносите само ако се въплъти политически или културно в историята. Затова можем да кажем, че проблемът за етногенезиса е на границите на историческата наука там, където социалните явления плавно преминават в естествени.

Доколкото всички явления на етногенезиса стават на повърхността на Земята в едни или други географски условия, то неизбежно възниква въпросът за ролята на ландшафта като фактор, предоставящ икономически възможности за естествено формиралите се човешки колективи — етносите. [116, с. 412-416] Но съчетаването на историята с географията в нашия случай не е достатъчно, защото става дума за живи организми, които, както е известно, винаги се намират в състояние или на еволюция, или на инволюция (обратно развитие), или на мономорфизъм (вътрешновидова устойчивост) и взаимодействат с другите живи организми, като образуват съобщества — геобиоценози.

От това следва, че трябва да поставим нашия проблем на границата между три науки: историята, географията (науката за ландшафта) и биологията (екологията и генетиката). В такъв случай стигаме до второто приближение на определението за „етнос“: етносът е специфична форма на съществуване на вида Homo sapiens, а етногенезисът е локален вариант на вътрешновидово формирование, което се определя от съчетаването на исторически и хорологични^[8] (ландшафтни) фактори.

Може да ви се стори екстравагантен аспектът, в който едни от движещите се сили за развитие на човечеството са страстите и подбудите, но началото на този тип изследвания са положили Чарлс Дарвин и Фридрих Енгелс. [143, т. 21, с. 176] Като следваме научната традиция, ние обръщаме внимание на тази страна от човешката дейност, която е пренебрегвана от повечето наши предшественици.

Когато пренебрегват географията, историците понякога се „спъват“

Зависимостта на човека от заобикалящата го природна среда, по-точно от географската среда, никога не е била оспорвана, макар степента на тази зависимост да е оценявана различно от различните учени. Но във всеки случай стопанската дейност на народите, населяващи и населявали някога Земята, е тясно свързана с ландшафта и климата на населяваните територии. Доста трудно е да се проследи разцветът и упадъкът на икономиките в древните епохи отново заради непълноценната информация, получавана от първоизточниците. Но има един индикатор — военната мощ. Що се отнася до новото време, това не буди никакво съмнение. Вече две хиляди години нещата стоят точно така и не само при народите, живеещи постоянно на едно място, но и при номадите. Когато тръгваш на поход, трябва да разполагаш не само със сити, силни и неуморими хора, способни да опъват тетивата на лъка „до ухото“ (за да мятат стрелите на 700 м, докато при натягане на тетивата „до очите“ стрелата летяла на 350–400 м), да се бият с тежки мечове или, което е още по-трудно, с криви саби (ятагани). Нужни били също и коне — примерно по четири-пет на човек, защото освен бойни имало и товарни животни в обоза. Необходим бил и запас от стрели, чието изработване поглъщало много труд. Освен това трябвало да има и солиден запас от провизии, например за номадите това били стадата от овце, за които пък се грижели овчари. Да не забравяме, че били нужни и резервни отряди за охрана на жените и децата… Накратко казано, войната и тогава струвала пари, при това доста. Да водиш войната за сметка на врага било възможно едва след първата, и то голяма победа, а за да я постигнеш бил нужен здрав тил, процъфтяващо стопанство и съответните оптимални природни условия.

За значението на географските условия, например на релефа за военната история, се говорило отдавна, даже може да се каже винаги. Достатъчно е да напомним за няколко примера от древната история: Ханибал спечелил битката при Тразименското езеро, като използвал няколко дълбоки долини край брега на езерото и край пътя, по който римляните се придвижвали под ъгъл от 90°. Благодарение на това разположение той атакувал римската войска едновременно от три места и спечелил битката. При Киноскефалите македонската фаланга се разпаднала в пресечената местност и римляните леко надвили тежковъоръжените врагове, чийто строй се разбъркал. Историците винаги са обръщали внимание на тези и други подобни примери. Тъкмо те са станали повод за знаменитата реплика на Иван Болтин: „Историците, които не носят под мишницата си география, често се спъват.“ [32, т. 2, с. 20] Но да се спираме на толкова ясен проблем в XX в. няма смисъл, защото историята днес си поставя много по-сериозни задачи, отколкото преди, а географията надживя простото описание на чудесиите на нашата планета и придоби нови възможности, които бяха недостъпни за нашите предци.

Затова ще поставим въпроса иначе: не само как географската среда влияе на хората, но и в каква степен самите хора са съставна част от тази обвивка на Земята, която днес наричаме биосфера? [47] На кои именно закономерности в живота на човечеството влияе географската среда и на кои не влияе? Тази постановка на въпроса изисква да направим анализ, т.е. изкуствено да разделим проблемите, та по-лесно да ги изследваме.

Следователно, тя ще има само спомагателно значение за разбирането на историята, защото целта на нашата работа е синтезът. Но, уви, тъй както не можем да построим къща без основи, така е невъзможно да направим обобщение преди да разделим проблемите. Ще се ограничим до необходимия минимум.

Като говорим за историята на човечеството, ние обикновено имаме предвид обществената форма на движение на историята, т.е. прогресивното развитие на човечеството като цяло по спирала. Това движение е спонтанно и дори само заради това не може да бъде функция на каквито и да било външни причини. Нито географското, нито биологичното въздействие може да повлияе на тази страна на историята. Тогава на какво влияят те? На организмите, включително и на човешките организми. Този извод вече беше направен в 1922 г. от Лев Берг за всички организми, в това число и за хората. „Географският ландшафт въздейства на организмите принудително, като заставя всички индивиди да варират в определени посоки, доколкото видовата организация допуска това. Тундрата, гората, степта, пустинята, планината, водната среда, животът на островите и т.н. — всичко това оставя особен отпечатък върху организма. Тези видове, които не са в състояние да се приспособят, трябва да се преселят в друг географски ландшафт или да измрат.“ [22, с. 180-181] А под „ландшафт“ се разбира „участък от земната повърхност, качествено различен от другите участъци, ограден от естествени граници и представляващ особена, цялостна и взаимно обусловена закономерна съвкупност от предмети и явления, която е типична за значително пространство и е неразривно свързана във всяко отношение с ландшафтната обвивка“. [116, с. 455] Съчетано, всичко това може да бъде наречено „място на развитие“. [181, с. 30-31] Формулираната тук теза академик Берг е нарекъл хорономичен (от гръц. хорос — място) принцип на еволюцията, като по този начин е свързал географията с биологията. В приетия от нас аспект към тези две науки е прибавена историята и въпреки това принципът си остава непоклатим. Нещо повече, той получава ново неочаквано потвърждение и това ни задължава да продължим да разглеждаме закономерностите в развитието на етносите, но вече като вземаме предвид и динамиката, пораждана от появата на нови етноси, т.е. етногенезисът според характеристиките на отделните фази на етногенезиса. Това обаче е тема на друга глава.