Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (44)

Изкристализиралата пасионарност

Досега говорехме за понятието пасионарност като резултат от емпиричното обобщаване на различни факти от историята на етносите. А бихме ли могли ние, наблюдателите, да съзрем пасионарността непосредствено? До известна степен — да!

Всичко, което е достъпно за познанието, достига до нас през призмата на съзнанието и при фиксирането му се въплъщава в творение на човешките ръце. Човешките чувства, които са част от вътрешната природа на човешките тела, се отразяват в произведенията на изкуството и изящната словесност.

Както е известно, да се научиш да рисуваш и да съчиняваш стихове е много трудно. При наличието на някои способности човек може да изучи занаята на художника, но не си заслужава да прави това, ако не притежава творческото озарение, без което не може да прекрачи границите на подражанието или копирането. Обаче и това съчетание не е достатъчно, тъй като без упорития стремеж към целта (да завършиш творбата), нищо не може да бъде създадено — „изкуството изисква жертви“ от художника, а способността да жертваш себе си заради някоя илюзия е същинската проява на пасионарността. Но, ако е така, то всяко оригинално и прекрасно творение на изкуството, философията или литературата е комбинация от три елемента — занаятчийския труд, мисълта и пасионарността на художника, който е „прелял“ част от своята енергия в своята творба. Следователно, ако пасионарното напрежение на колектива се отразява от историята или археологията — сложни науки, изискващи дълга подготовка — то в шедьоврите на изкуството всеки може да разграничи традицията от занаята, да се абстрахира от темата и това, което остава, са следите от пасионарността на майстора.

За жалост историците са свикнали да изучават следите, като забравят за тези, които са ги оставили; те изследват паметниците, като подминават онези, които са ги гледали и заради които ги е сътворил художника; те анализират философските постулати, без да се интересуват от реакцията на техните съвременници. Така възникнала идеята за „осевото време“ на Карл Ясперс. Всъщност обаче обожаваната от Ясперс Елада била доста далеч от неговите представи.

В най-славния период от нейната история — V–VI в.пр.Хр. — главните държави (субетноси) били Спарта, Атина, Тива и Сиракуза, а на второ място били Коринт, Агригент и Тесалия.

„У дома си спартанците живеели сурово и оскъдно, но щом се измъкнели на свобода, се отдавали на оргии. Докато управлявал Византион, Павзаний живеел като персийски сатрап и дори искал да подчини Елада на Персия, само за да стане неин наместник. По същия начин се държали и хармостите^[1] на Лизандър. Спарта не дала на света нито поети, нито учени.

Според твърденията на техните съвременници тиванците били ненаситни лакомници и пияници, постоянно завладени от умствена апатия. Тесалийците също били пияници и развратници, които презирали умствената дейност. Сиракузците и агригентците не спазвали мярката в нищо досущ като сибаритите^[2], а елинските автори наподобявали коринтяните на азиатците.“ [46]

В такъв случай за кого се отнася христоматийната характеристика на елините? „Любов към изкуството, тънко естетическо чувство, предпочитания към изящното, а не към разкошното, въздържаност в наслажденията, умереност в яденето. Пировете на гърците били весели, но пиянството и лакомията били непознати. Всичко това се отнася само за две поколения атиняни, живели между битката при Маратон и началото на Пелопонеската война. Нито преди това, нито след това!“ [46, с. XX] И ако на този доста мрачен фон живели няколко десетки талантливи хора, чиито съчинения са достигнали до нас и пленяват въображението ни, то трябва да помним, че в ония години концепциите на Демокрит, Платон, Горгий, Аристотел били достояние само на малцината техни събеседници. В това се състои разликата между живота, който изчезва безследно, т.е. между етногенезиса, и културата, която „заключва“ природните материали в строгите форми на колони и статуи, на поеми и философски учения. Защото културата надживява етноса, който я създава, заслонява го и тази подмяна много трудно може да бъде разкрита.

Немските философи придават глобално значение на сложни и много изящни логически построения, които мнозинството от техните съвременници изобщо не могат да схванат. Разбира се, Аристотел е гений. Нима някой спори?! Но кой го е познавал в IV в.пр.Хр.? Знаели го в просветената Атина, в родината му — на остров Евбея, и в двора на македонския цар. Навярно неговите трудове се четели в Сиракуза, в Тарент, може би, дори в Олбия, но от кого?… От шепа сноби и търсачи на истината, чийто брой, да речем, достигал няколко десетки души, но по-скоро били единици. А по-голямата част от населението, двата милиона елини? Беотийските селяни, етолийските разбойници, йонийските търговци, спартанските воини, аркадските овчари? Те изобщо нямали време, нито пък потребност да четат Аристотел! А нали тъкмо те отстоявали свободата на Елада. Те завоювали Персия и те подкрепяли диадохите. Те търгували със Скития. Пак те обезобразявали природата на Пелопонес. И представете си, правели всичко това без да са чели Аристотел!

Затова пък покорените елини обучавали младите римски безделници, като им преподавали Аристотел. И когато в Болоня подготвяли студентите за юристи, които щели да отстояват правата на Хохенщауфените срещу претенциите на папския престол и самодоволството на градските комуни, и те изучавали Аристотел. И в наше време Аристотел е нужен, за да стане човек доктор на науките, макар той несъмнено вече да е остарял.

Ето така възникват историческите заблуди, заради които си мислим, че онова, дето не се е запазило, не е съществувало. Роденото живее и умира, а направеното надживява своите създатели — и тези, които са го сътворили, и техните наследници — защото невъзприемчивото вещество, „заключено“ в някаква форма, съществува извън времето. [48, §135] В него времето е отделено от пространството. То е паметник на това, което е отминало; то е форма на съществуване след смъртта. Но нали хората живеят на Земята не за да създават паметници за бъдещите археолози! Не е ли така?

Последователността

Трябва да отдадем дължимото на Карл Ясперс — той е последователен. Неговият постулат за значението на „осевото време“ за създаването на „философската вяра“, която заема мястото на религиите от епохата преди „осевото време“, е плод на неговата предубеденост, а не е резултат от наблюденията му. Той сам разбира това, като твърди в ранното си съчинение „Психология на светогледите“^[3], че светогледът може да се разглежда като израз на различните психологически типове. При това, разбира се, е неуместно да ги сравняваме като ценности, т.е. по степента на тяхната истинност.

Различията в светогледите изключват възможността хората от различните етноси и различните културни региони взаимно да се разбират, като изключение правят само онези области, които са в сферата на рационалността — науката, икономиката, правото. Но „екзистенциалната комуникация“ на привържениците на философската вяра е в състояние да преодолее етническата ограниченост и (да добавим от нас) органичност. Така ли е?

На всичко отгоре Ясперс отлично разбира, че всички културни ценности — и материалните, и духовните — са създадени от човешките колективи, обединени в природни системни цялости, т.е. етноси. Човек винаги работи за своите близки и в своя ландшафт, като стъпва върху опита на предците — на своите, а не на чуждите. Именно заради това човешките творения са разнообразни, но съвсем не са калейдоскопични, нито пък хаотични смесици. Какво тогава можем да изведем пред скоби като „общ множител“ или „екзистенциална комуникация“ между етническите типове? Само осъзнатото незнание на най-висшите, „последните“ истини, тълкуващи смисъла на живота. Единствено само то може да обедини китайските философи, възпитани да четат нравоученията на Конфуций, и индийските пандити^[4], почитащи Вишну (консервацията на живота) и Шива (промяната чрез смъртта), с византийските богослови и западноевропейските естествоизпитатели. Позитивните системи винаги са различни и взаимно изключващи се. Обща е само пустотата, т.е. бездната. Обаче, според Ясперс, „Пустотата“ не е нищо, а е нещо трансцендентно, излизащо извън мисълта и поради тази причина намиращо се отвъд границите на всякакво възможно знание, било то митологично, богословско или научно. От тази гледна точка всяко обединяване на хората около която и да е позитивна истина би трябвало да не е истинско и дори да е непълноценно. Та нали около всяка позитивна теза възникват спорове, а по този начин и противоречия, а да не говорим за трансценденцията на Кант („нещата в себе си“) или „шунята“ на Нагарджуна^[5] (II в.). Затова, когато знанието го няма, не възникват разногласия и настъпва екзистенциално обединение, което премахва разнообразието като принцип.

По същество, от гледна точка на историята на човешката мисъл екзистенциализмът е изтънчен вариант на философското иконоборство и опит да се избяга от християнството по посока на юдаизма. [229, с. 184] Затова към предшествениците на Ясперс (макар и не идейните, но историческите) трябва да причислим Жан Калвин и до известна степен Йоан (Джон) Скот Еригена, а към противниците на неговото учение — Пелагий и естествоизпитателите, изучаващи обкръжаващия ни свят, а също и историците както от ерудитската школа^[6], така и теоретиците — например Огюстен Тиери — стремящи се да установят каузалните връзки и закономерностите на процесите, протичащи реално в реалното време.

Тези две направления са с противоположна обусловеност. За разлика от естествоизпитателите и теолозите, които изучават това, което е, Ясперс се стреми, „докато е в историята, да излезе отвъд границите на всичко историческо и да достигне до всеобхватното, което е недостъпно за нашата мисъл, но до което все пак можем да се докоснем, и така да вникне в смисъла на историята“. [225]

Но ако екзистенциализмът е последователна концепция, то и ние естествениците няма да отстъпим на умозрителната философия.

Без да се опитваме да открием смисъла на историята, ние искаме да опишем феномена и, като се опираме на вътрешната логика в неговото развитие, да посочим причините за появата на концепцията, която, от наша гледна точка, е несправедлива. И ще сторим това не въз основа на философските постулати, които всеки може да си избира по свой вкус, а като стъпим на фактите и на описаната по-горе схема.

Предмет на спора ще бъде проблемът за „осевото време“.

Не!

Както вече отбелязахме, Карл Ясперс е забелязал, че акматичните фази в етногенезисите, породени от различните пасионарни тласъци, съвпадат. Тъй като не са началните фази, те се набиват на очи при всяко повърхностно наблюдение. Поради това изводите на Ясперс, макар и да са логични, водят до заблуждение.

Началните фази на етногенезиса винаги са изключително своеобразни, тъй като възникват в специфични ландшафтни и климатични условия, където по неповторим начин се съчетават различни етнически субстрати и различни традиции, които се преобразяват от новия етнос. А при акматичната фаза съпротивата на недоволните индивиди, негодуващи срещу установилия се бит, неизбежно е еднообразна. Затова имало елементи на прилика между Сократ, Заратустра, Буда (Шакямуни) и Конфуций — всички те са се мъчели да въведат някакъв ред в кипящата действителност, като внесат в живота една или друга изначална разсъдливост. Само това ги сближавало, защото принципите за въвеждане на реда у всекиго от тях били различни.

Като доловил и едното, и другото, Карл Ясперс извел пред скоби общото за всички дейци в акматичната фаза, които не приемали живота, защото той не оправдал прекомерните им очаквания. А общото било непознаването на чуждия живот и антипатията към него, заради това, че техният собствен живот не се получил. Сякаш изглежда логично, но всички тези негативни философии поникнали в почвата на отхвърляния от тях живот. Значи те били негова рожба — неблагодарна и жадуваща за мъст докрай. И ето че в един момент отминава тяхната фаза на успеха — фазата на упадък в етногенезиса, когато природата, обкръжаваща хората, става безплодна, а техните собствени души изсъхват, и когато настъпва здрачът — царството на субпасионарните сенки, изпълзяващи от най-мрачните ъгълчета на подсъзнанието, и се оказва, че при такова голямо спадане на температурата кристалните дворци на умозрителната философия започват да се напукват и скоро се разпадат на прах.

Така били пометени конфуцианските училища, когато започнали да настъпват железните отряди на ветераните на Цин Шъхуанди (в III в.пр.Хр.). Така изгорели будистите-махаянисти на кладите, запалени от брахмана Кумарила, който обяснявал на храбрите раджпути, че Бог създал света и го надарил с безсмъртна душа — атман (в VIII в.). Така били унищожени еврейските светини от огнения Яхве (в VII в.пр.Хр.). Така бил заклан от туранците Заратустра, когато те превзели Балх (ок. VI в.пр.Хр.), а неговите последователи се разбягали, ослепени от блясъка на посребрените щитове на фалангите на Александър и неговите хетери (в IV в.пр.Хр.). Но най-ужасна била екзекуцията на Сократ, станал жертва на собствените си сикофанти^[7].

„Философската вяра“ или по-точно негативната идеология разяжда отвътре етноса, в който се е приютила, също както бледата спирохета разяжда отвътре организма на човека и загива заедно е него. От гледна точка на етногенезиса появата на „философската вяра“ означава преход от фазата на подем към акматичната фаза; когато „философската вяра“ възтържествува, идва преходът към фазата на упадък, а когато тя изчезне, настъпва обскурацията. И щом е така, то „осевото време“ не е единствено в историята, а повтаряща се „болест на напредналата възраст“ на всички големи процеси на етногенезиса. И в такъв случай не можем да говорим за общ за цялото човечество „смисъл“ на историята, защото тържествуването на трансценденцията и незнанието означава сгромолясване в бездната.

Но каква е тази „бездна“, термин, който вече два пъти употребихме, като нещо разбиращо се от само себе си? Та нали читателят не е длъжен да го знае и спокойно може да не е чувал за него, защото той съвсем не е проста работа.

В XVIII в. Антоан Лоран дьо Лавоазие формулирал закона за запазване на масата^[8], който се оказал, не чак дотам неверен, а по-скоро неточен. Химикът от онова време установил, че теглото на веществата, изгорели в херметичния съд, не се е променило само защото не разполагал с достатъчно чувствителна теглилка. В действителност бил загубен фотон, но Лавоазие не бил в състояние да долови тази загуба. Днес физиците знаят, че при интензивни термодинамични процеси се губи вещество, което се преобразува в светлинна енергия. Тя напуска своята система и потъва в междугалактическата бездна. Това е анихилацията. Тя не е смърт, но е по-страшна от смъртта.

Тъй като процесите на етногенезиса са от енергийно естество, очевидно, че тази закономерност се разпростира и върху тях. Древните мъдреци са знаели това. Те даже са персонифицирали, както било прието тогава, принципа на анихилацията и са го нарекли Луцифер, т.е. „носещ светлина“. (А всъщност по-правилен е неточният превод — отнасящ светлината. Къде? В бездната!) А бездната съпоставяли с ада — най-страшното от всичко, което можели да си представят. И те изобщо не бъркали простите земни демони, които се проявявали в природните явления, с „духа на бездната“. В древността принасяли жертви на демоните и хората се стараели да поддържат добри отношения с тях. А духът на бездната бил враг; контактът с него означавал отричане от радостите на живота, от любовта към света и пълна самота, произтичаща от принципа на отрицанието.

И ако преведем тези призрачни картини и видения на езика на съвременната екзистенциална философия… тутакси ще ни стане ясен принципът на „незнанието“ и ще схванем що е „бездна“.

На мен концепцията на Карл Ясперс не ми допада. Аз искам да мисля по друг начин! Но може би понятието „бездна“ е празна фантазия на древните хора и на идеалистичните философи? В такъв случай изобщо заслужава ли си да говорим за нея, при това в трактат за етногенезиса? Оказва се, че има смисъл. Съвременната физика също използва това понятие, но естествено го нарича по друг начин — вакуум.

„Бездната“ (Вакуумът)

Бездната е пространство без дъно, т.е. без край, а следователно и без начало. Всички материални частици и всички енергийни импулси имат начало и край. Значи бездната е „пустота“.

Според днешните ни представи около 98% от веществото е съсредоточено в звездите и планетите, но и пространството между тях е запълнено с космически прах и е пронизано от потоци елементарни частици. Но всички те се движат в пустотата и благодарение на самата пустота — вакуума. Ако я нямаше пустотата, нямаше да го има и самото движение, защото всеки импулс щеше да затихва в същата точка в пространството, в която е възникнал. А доколкото движение има навсякъде (дори и в най-плътното вещество електроните се въртят около атомните ядра), значи вакуумът пронизва материята, тъй както материята (веществото + енергията) пронизва вакуума, т.е. скрития и неразбираем за нас физически свят, който не се явява част от нашия реален свят.

Вакуумът е свят без история. Във всеки малък обем пространство непрекъснато се раждат двойки „частица-античастица“, но те тутакси взаимно се унищожават, анихилират се, като изпускат квантове светлина, които на свой ред „пропадат наникъде“. В резултат от това не остава нищо, макар във всеки момент във всеки микрообем да има множество разнообразни частици и квантови лъчения. Онова, което възниква, мигом се унищожава. Него едновременно го има и го няма. Това явление е познато под името „нулеви“ трептения на вакуума, а частиците, които хем съществуват, хем не съществуват, се наричат виртуални.

Но нима това не е адът в разбиранията на древните хора, които смятали, че безсмъртната душа е частица от света. Като става виртуална, тази частица, според възгледите на привържениците на онези религии, които приемат живота, започва да страда. А нали материята постоянно контактува с вакуума, защото вакуумът съществува дори вътре в атомите, където частиците се въртят около ядрото.

Но се оказва, че ако въздействаме на „пустотата“ със силно магнитно поле, то виртуалните частици могат да се превърнат в реални, т.е. можем да се спасим от ада. Обаче основа на двуединния свят е именно „пустотата“, а веществото, полетата и излъчванията са само леки бръчки по нейната повърхност. Но нали без тези „бръчки“ вакуумът не би могъл да се прояви и не биха се появили онези реални частици вещество и светлина, които той превръща във виртуални. С други думи, той би загубил дори и това си съществувание, благодарение на което можем да го открием, а веществото и енергията биха загубили възможността да се движат. Значи всяко разделяне на субстанциите от пустотата означава край на света или поне на този свят, в който живеем и който изучаваме. И най-интересното е, че тази постановка на проблема е била известна още преди две хиляди години, а може би и по-рано. Само че в онези времена минавали и без физиката, като се задоволявали с философията. Според най-разпространените философски схващания от първите векове след Христа светът бил двуполюсен, като разногласията се свеждали само до едно: кое е добро и кое — зло. В наше време не е прието да се използват качествени оценки във физиката. С течение на времето съвсем естествено се оформили два вида системи. Според системите, възхваляващи живота, материалната субстанция е добро, а „Пустотата“, т.е. „Бездната“ — зло.

Противниците на това схващане смятат, че материята улавя душата в своята мрежа, сковава я и я измъчва, а душата или квантът съзнание се стреми да се отърси от нея и да се освободи, т.е. от реална частица да стане виртуална. Практически е невъзможно да бъде доказана правотата и на двата подхода. Всеки може да си избере по свой вкус един от тях. Но тъкмо тук се натъкваме на разликата между двете доминанти на поведение и, съответно, между двете психологии и става ясно, че поведението и психологията на популациите са двуполюсни. На единия полюс е Дерсу Узала^[9], чийто образ е описан от Владимир Арсениев, а на другия — изобретателят на ДДТ^[10], чието име не искам да знам. Но работата тук не е само в успехите на химията.

Пасионарният човек, въоръжен с техника даже от епохата на палеолита, би могъл да унищожи всичко живо около себе си, без да подозира, че по този начин погубва и своето потомство. Та нали примитивното дуалистично отношение към природата — делението на животните на „полезни“ и „вредни“ — теоретично обосновавало разрушаването на биоценозите, извън които дивите зверове и растенията не могат да живеят. На простия древен човек това не било известно, пък и днес не е известно на доста хора.

Бихме могли да си помислим, че древните хора, които не познавали основите на биоценологията, точно така и трябва да са постъпвали. Обаче пристъпите на яростни изтребления били редки и изобщо не били разпространени навсякъде. И това е естествено — човекът не е само социална единица, която притежава волята и правото да избира какви решения да вземе във всякакви ситуации, но той е и органичен елемент от земната повърхност, неразделно свързан с биосферата чрез своите инстинкти, благодарение на които не загива.

Социалното битие, което определя съзнанието, наистина излиза извън биологичните граници на вида Homo sapiens. То, и само то, дава възможност на всеки отделен човек и на всяка социална цялост да направят избор между стремежа да се освободят от тегобите на света, т.е. стремежа към вакуума, и желанието да предпазят живата природа от всякакви деформации, защото в този случай обектът на любовта — действителността, съществува извън нас и въпреки нас. Казано по друг начин, съзнателната дейност на хората може да бъде насочена в една от двете възможни посоки, но дейността, свързана с биологичното функциониране на организмите, е лишена от правото на избор.

Явленията и деянията

Когато разглеждаме подробно историята на антропогенните ландшафти, което вече сторихме, се натрапва мисълта, че наред с деянията, т.е. с плодовете от съзнателните стремежи на хората, протичат и стихийни процеси, свързани със съпричастността на човека към биосферата, а това вече са природни явления (феномени), които формират състоянието около хората (географската среда) и вътре в човешките тела (физиологията на висшата нервна дейност). И едното, и другото влияят на поведението както на отделните индивиди, така и на човешките колективи, т.е. на етносите, било чрез стопанството, което често рухва заради сушите или наводненията, било чрез болестите, било чрез космическите лъчи, които понякога пробиват йоносферата и достигат до повърхността на Земята. Хората обикновено не знаят какво подтиква техните творчески подеми или обратно, депресиите им, но науката може да открие причините за това.

Хората се държат твърде непоследователно. За разлика от другите висши животни, човекът не само поддържа приютилия го ландшафт, но понякога му нанася непоправими вреди, като го превръща в негодна за обработване мъртва пустош. Той върши това във вреда на самия себе си като вид, защото лишава своето потомство от средствата за съществуване. Да се отговори на резонния въпрос — защо човек прави това? — е трудно, защото първо трябва да видим къде и кога са извършени тези неблагоразумни действия. Вече стана дума, че етногенезисите като природни процеси сами по себе си са безвредни по отношение на биосферата, но могат да бъдат гибелни при съчетаване на две условия:

1. При смяна на фазите, когато етносът за известно време губи присъщата му еластичност и способността да се съпротивлява на външните въздействия, т.е. когато етносът е болен.

2. При активните междуетнически контакти (миграциите), които сами по себе си са отразими, защото етносът във всяка фаза практически не може да бъде изтребен, в смисъл че за тоталното изтребване на здрав етнос трябва да се изразходват огромни сили, а съседите обикновено не ги притежават или пък, ако ги притежават, то изразходването им е безсмислено.

Заедно с победения етнос се деформира и приютилият го ландшафт, защото етносът е бил част от дадената геобиоценоза или екосистема. Археолозите и палеографите често откриват такива деформации от епохата на холоцена^[11]. [Вж. например 39]

Нека да уточним в какво се състои проблемът. За да построим нов, да речем, дом, трябва да съборим стария, който е на същото място. Тук спор няма. Това е обичайната и в природата, и в историята смяна на формите. При нея хубавото невинаги се заменя с по-хубаво, но новото винаги е нещо реално, отговарящо на потребностите на епохата. Това е характерно за развитието на всяка етническа система, дори в епохата на упадък, когато ненужните елементи на културната или природната обкръжаваща среда не се поддържат и овехтяват.

Но когато паметникът на културата (дворецът, паркът, картината и т.н.) или природният обект (гората, езерото, стадото бизони) се унищожават и не се заменят с нищо, това вече не е развитие, а е разруха, това не е система, а е антисистема. Развалините и труповете не могат нито да се развиват, нито да се запазят за потомците. Динамиката се заменя със статика, животът — със смъртта, изменението на структурата — с анихилация.

Някой може да си помисли, че вандализмът също е функция на пасионарността и следователно е предопределен от природата като вариант на закономерното развитие. Не! В природата на планетата не се наблюдават процеси на анихилация. В нея постоянно протичат процеси на натрупване, благодарение на които днес откриваме залежите от каменни въглища, нефт, мрамор и плодородните почви. Това е то тялото на биосферата, натрупано за милиарди години фотосинтеза; това е материализираният свят на слънцето и звездите.

И пасионарните тласъци също са природно явление, те създават творчески импулси, които пораждат адаптационни синдроми, при които етносът винаги се свързва с присъщия за него ландшафт. Но ако даже не целият етнос, а отделна етническа група се окаже в непригодни за нея условия, тя или се затваря в черупката си (става изолат), или разрушава непригодната за нея среда, която я обкръжава. Загиват беззащитните диви зверове, цветята, красивите планини и чистите реки. Но такова безжалостно отношение към околната среда може да има само чужденецът. На местния човек ще му стане жалко.

Обаче миграцията сама по себе си все още не е антисистемна и невинаги става повод за възникването на антисистема. Етническите миграции са стихийни процеси, които увличат хората, на които само им се струва, че отиват в чуждата страна доброволно.

Към Америка хората били тласкани от пасионарното напрежение, което им пречело да се задоволяват със скромния живот някъде в Кент или Мекленбург. А нали у дома те имали храна, подслон и жена. Докато в долината на Мисури можели да се сдобият с всичко това само с цената на много труд и голям риск. И едва ли животът в прериите и в горите на Канада е бил по-лек от селската идилия в Европа.^[12] Значи в случая си имаме работа с детерминирано природно явление, за което човек не носи моралната отговорност, дори ако това води до гибелта на прекрасна девствена природа и великолепна чужда култура. Тъжно е, разбира се, но какво да се прави?

Но ако този имигрант убива индианското хлапе, за да получи премия за скалпа му, или прави донос, че съседката му е вещица и магьосница, след което съселяните му я изгарят, или запалва прекрасния дървен параклис в гората, или пък спасява заблудилия се пътник в степта — това са вече негови деяния, за които той носи отговорност пред своята съвест. И разликата между явленията и деянията е принципна, защото човек може да извърши или да не извърши деянията. Тъй като те са в границите на свободата.

Бихме могли да си помислим, че във всички свои деяния човек се ръководи от сметката, от съзнанието за собствената изгода, заради която той има право да пренася в жертва живота на другите хора. Така са разсъждавали френските просветители от XVIII в. и са наричали своите възгледи материализъм. Вникването в историята обаче показва, че те са се заблуждавали. От една страна, има случаи, когато хората се жертват за съотечествениците си и за родината си и техният патриотизъм не може да се обясни с никаква изгода или сметки, а от друга страна, са познати случаи на абсолютно безсмислено унищожаване на предмети на изкуството и природни ландшафти. Тези факти са установени от историята. И тези деяния могат да бъдат сторени само ако е налице пасионарността като енергия. Но посоката, в която тръгват събитията, се определя от нещо друго.

Нека си припомним, че, когато завладели Рим, готите се ограничили да поискат контрибуции, а вандалите — макар да били точно толкова пасионарни и да се намирали на същото културно равнище като готите, и също като тях да изповядвали арианството — не толкова разграбили града, колкото безсмислено разрушавали красивите сгради, разбивали мраморните статуи, унищожавали мозайките и остъргвали фреските. Именно тази безсмисленост на деянията им изумила съвременниците, но и през следващите векове тя се проявявала ту тук, ту там, чак до съвременна Америка.

И съдбата на готите и на вандалите се оказала различна. В Испания готите създали стабилно кралство, слели се с местното население в единна политическа система и по-късно — в монолитен етнос — испанците. Вандалите беснеели в Африка, докато най-сетне един малък корпус от войските на Велизарий не срутил техните крепости, в които те се криели от гнева на аборигените. След това от вандалите не останал и помен. Изглежда сякаш двете съседни системи се развили в диаметрално противоположни посоки.

Проявите на вандализъм не се ограничават само по отношение на паметниците на културата. Те са още по-гибелни, когато обект на безсмислено унищожение стане беззащитната природа. Тук трябва да внесем важно терминологично уточнение.

По повърхността на нашата планета има територии, обхванати от продължителни суши, има и „пустини“. Разликата между тях е твърде съществена. Преместването на зоните с повишена влажност за известно време намалява гъстотата на растителността в някои континентални райони, но щом циклоните се върнат и поемат по старите си пътища фитоценозата на Гоби или Сахара се възстановява. Наводненията отнасят градовете, но когато водата спадне, животът в речните долини се възобновява.

С други думи, природните процеси са обратими, освен може би изригването на вулканичната лава.

Ала има и колкото си искате пустини, които никога няма да се върнат към предишния си живот, независимо от промените в природните условия. Понякога тези пустини са сухи, като например долините около коритата на южните притоци на река Тарим, а понякога — като амазонската или юкатанската селва — са обрасли с бурени, израснали върху многократно утаената почва в полетата на древните индианци. Там винаги намират фрагменти от каменни сечива или керамика — следи от обитаването на древния човек.

Всъщност това дори не са пустини, а badlands^[13] — употребявам английската дума, защото тя няма еквивалент в руския език. Точно такива „лоши земи“ са и купищата негодна за преработка руда около изоставените мини, бетонните площадки, пирамидите.

Човек нанася непоправими вреди на ландшафта; и това е същото като вандализма по отношение на културните паметници. А вече видяхме, че подобен род дейност не е присъща на човека като биологичен вид, а е страничен резултат, следствие от появата и изчезването на особено светоусещане, което очевидно е съпътствало процесите на творчески етногенезис от най-дълбока древност. Поради това не бива да смятаме, че опустошаването на природата и унищожаването на шедьоврите на културата са следствие от борбата за съществуване, а трябва да гледаме на тях като на престъпления по отношение на потомците, които ще трябва да водят мизерен живот на съсипаната планета.

Това, че вандализмът за разлика от миграциите не е явление, а деяние, е безспорно, но свързано ли е това безобразие с пасионарността? Несъмнено! Обаче характерът на тази пасионарност е твърде различен от характера на онази, която вече подробно описахме. И нейният генезис е различен. Той няма природен, а ситуационен характер. До сблъсъка и двата етноса са нормални системи с различни равнища на пасионарност. Когато проникнат една в друга, потокът на пасионарност се насочва от системата с по-високо равнище към системата с по-ниско равнище и по този начин общото равнище на пасионарност се изравнява. Именно този енергиен спад поражда своеобразната форма на енергия, с която се храни възникващата в тоя момент антисистема, т.е. системната цялост от хора с негативно светоусещане.

От това балансиране страдат и двете системи. Вандализмът еднакво деформира и тези, които са погубени, и тези, които са ги съсипали, защото се оказва, че жадните да затрият всичко няма как да живеят сред развалините в опустошените земи. Антисистемата наподобява популациите от бактерии или инфузории в организма — като се разпространяват във вътрешните органи на човека или животното, бацилите постепенно го убиват… и умират в неговото изстиващо тяло. На някого може да му се стори, че антисистемата е закономерно природно явления.

Не! Човекът не е бацил. Както вече споменахме, човекът има възможност да избира характера на своите деяния в „границите на свободата“, където той отговаря за своите постъпки. Няма природен закон, който да ни налага безсмислено да унищожаваме шедьоври, да убиваме животни, не за да наситим глада си, и да унижаваме беззащитни хора. Във всекидневния живот ние наричаме тези две взаимно изключващи се линии на поведение с простите думи „добро“ и „зло“, като при това никога не бъркаме едното с другото. Защото доброто и злото не са огледално отражение едното на другото, а абсолютно различни стихии. И тук е подходящо да използваме онази система на отчитане, в която вакуумът противостои на субстанцията, а по терминологията на древните „бездната“ противостои на „всяка твар“.

В „границите на свобода“

Обаче можем ли да различим „добрите“ хора от „лошите“ и как да направим това? Та нали никой никога няма да каже за себе си, че служи на всемирното „зло“. Пък и имаме ли право да смятаме една позиция за „зло“, а обратната на нея — за „добро“? Съществува ли обективен критерий за оценка? В задънена улица ли сме?

Така си е. На персонално равнище не можем да отличим кой е „добър“ и кой — „лош“, но нали има популационен критерий — отношението към заобикалящата ни среда, т.е. към света. И тук представителите на двете направления, искрено уверени в своята правота, говорят това, което смятат за единствено правилно и не изискващо доказателства.

Според първата позиция материалният свят е ужасен и няма право на съществуване, защото предназначението на всичко живо е да умре, а смъртта е унищожение. А втората позиция е, че светът е прекрасен, а смъртта, постоянно съпътстваща живота, просто е изход от сложните и често непоносими ситуации. Смъртта е благо, защото тя ни спасява от всемирното зло, от несправедливостите, обидите и страданията, които са по-страшни от смъртта. И двете позиции са последователни; всеки може да си избере една от тях по желание.

В първите векове след Христа, когато мисълта по Средиземноморието била разкована и освободена от предразсъдъците, които се ронели като шушулки при контакта с елинския, юдейския и персийския светоглед, хората излагали своите съображения открито, без заобикалки. В III–IV в.сл.Хр. тези концепции изкристализирали в няколко системи — гностицизъм, юдаизъм (основан на Талмуда), християнство, зороастризъм. Всички те заслужават да им бъде отделено специално внимание, но ще отложим това начинание, за да не се отклоняваме от главното — да си изясним принципа на двуполюсния свят. Този принцип е достигнал чак до наше време и в XX в. Въз основа на него се оформят две философски системи — диалектическият материализъм, който приема без доказателства необходимостта животът и смъртта да се съчетават чрез закона за отрицание на отрицанието; и екзистенциализмът, според който целта на битието е да се разтвори в крайното „Нищо“. И най-любопитното е, че този спор може да се проследи назад във времето чак до началото на нашата ера. Гностиците, будистите, привърженици на Махаяна, и манихеите са истинските предвестници на теорията на Карл Ясперс.

И така, концепциите на гностиците обявявали живота на планетата Земя за тежко бедствие, от което трябва да се избавим. Самоубийството не било изход, тъй като душата или еонът, или частицата светлина отново щели да бъдат омотани от материята или от мрака и пак щели да придобият „плът и кръв“ за нов цикъл на страдания.^[14]

Спасението било в аскезата^[15], в отричането от съблазните на света, което отслабва плътските щения. Освен това аскезата можела да се съчетава с пиянство и разврат, предизвикващи отвращение към живота. Важно било само човек напълно да се освободи от материята, т.е. от биосферата. Следователно според учението на гностиците биосферата е враг на човека, а с врага, както е известно, трябва да се разправяме колкото се може по-безмилостно. Добре, че гностиците не популяризирали своите учения заради презрението си към простолюдието, което също било част от биосферата. Те обърнали внимание на собствените си тела, с последователно въздържание се освободили от властта на плътта и някъде към III в. изчезнали безследно, с изключение на манихеите, на които трябва да обърнем специално внимание.

Въпреки цялата илюзорност на гностичните идеи обаче, се оказало, че те съдържат конструктивни детайли — гностиците открили света на енергията, обкръжаваща видимата природа. И никак не мога да си обясня как са успели без всякакви прибори и сложни математически формули да предугадят откритията на физиците през XX в. Наистина гностиците използвали терминология, която ни се струва заплетена и неразбираема, но затова пък мисълта им е ясна и отчетлива.

Ако изложим техните идеи със съвременната терминология и заменим думите „еони“ и „демони“ с „импулси на лъчистата енергия“ и „радиоактивен разпад“, ще се окаже, че проблемите, които занимавали любознателните умове през III в., са същите, които ни занимават и нас. Съвсем друга работа е оценката! Гностиците ненавиждали заобикалящия ни свят и почитали смъртоносния радиоактивен разпад. Затова, от наша гледна точка, трябва да причислим авторите на гностичните учения към групата на онези, които унищожават околната среда.

В същността на позицията на гностиците е залегнал стремежът дискретните системи (биоценозите) да се заменят с твърди, които по логиката на развитието превръщат живото вещество в невъзприемчиво, при термичната реакция пък невъзприемчивото вещество се разлага до молекули, молекулите се разпадат на атоми, от атомите се отделят реални частици, а като се анихилират, те се превръщат във виртуални. Пределът на това развитие е вакуумът. И обратно, в усложнените системи, където животът и смъртта вървят ръка за ръка, възниква разнообразие, което незабавно се предава в сферата на психиката и създава изкуство, поезия, наука. Но, естествено, за радостите и мъките на битието се налага да се плати със закономерната физическа смърт. Тук няма логика, защото правилността на тезата се съдържа в опита и в интуитивното обобщение. Такъв е спорът. Изборът на пътя е свободен.

Етносът като система е неизмеримо по-грандиозен от човека, т.е. от индивида като система. Обаче закономерността и в двата случая е една и съща. Етносът може или да доживее до хомеостазиса и да стане последното звено в ландшафта, който го е приютил, или при сблъсъка с друг етнос да образува химера и по този начин да влезе в „границите на свободата“. Само при втория вариант се появява поведенчески синдром, при който възниква потребността да се унищожават природата и културата, защото вакуумът не е огледално отражение на света на субстанциите, не е антисвят, а е свят с особени свойства. Затова при досега на материалния свят с вакуума не възниква хармония, а започва постоянна борба на противоположностите.

Тази борба се води на равнището на енергийните импулси, които древните са наричали „сили“. А сред тези импулси е и пасионарността. В критичните сблъсъци при контактите на суперетническо равнище тя, като безлична енергия, по еднакъв начин захранва и двете направления в дейността на хората, които са имали нещастието да се окажат част от химерната система.

Механизмът на това разделение е толкова сложен, че можем да предложим само хипотеза, която да се опита да го обясни. А как иначе бихме могли да тълкуваме импулсите, идващи от съзнанието, без да изпадаме в идеализъм и в противоречие със закона за запазване на енергията?

Прозрението на Владимир Вернадски

Докато разглежда въпросите за втория биогеохимичен принцип (учението за увеличаването на биогенната миграция на атомите), накъде върви еволюцията и как се създава ноосферата, великият руски учен Владимир Вернадски подхвърля следната мисъл: „… Човешкият разум не е форма на енергията, а сътворява деяния, които сякаш й съответстват (курсивът е мой — Л.Г.). Като отбелязвам това като емпиричен факт, мисля, че по-нататъшното развитие на науката, ще ни позволи да се измъкнем от тези може би привидни противоречия със… закона за запазване на енергията.“ [48, § 200, с. 272. Забележката] Тази уж странична мисъл е едва ли не по-ценна и по-перспективна от цялото учение за ноосферата, на което тя категорично противоречи.

Решението дойде във вид на образ, с който можем да започнем разискванията по това отклонение от темата. Момиченце хвърля топка към стената, топката отскача обратно. Не стената е тласнала топката, тя я е отразила. Този процес е кратък и затова причинно-следствената връзка е ясна. Но ако процесът се проточва през вековете и данните за него са откъслечни, а понякога и твърде заплетени, то изследователят може да не съзре връзката между биосферния импулс (ръката на момиченцето) и обратното движение (отразяването на топката от стената). На него може да му се стори, че стената хвърля топката, т.е. обратната връзка е права. Ако допуснем, че човешкият разум, създаващ философски концепции, романи, митове, легенди и т.н. не е път към ноосферата, а към екран, който отразява биохимичните импулси, както огледалото отразява слънчевия лъч, като го превръща в блик („зайче“), то противоречието със закона за запазване на енергията изчезва, а обратният път на биохимичния импулс, фиксиран от човешкото съзнание, ще бъде това, което е прието да наричаме светоусещане, което не бива да бъркаме със съзнателното явление светоглед. Но, ако всичко това е така, то ние доловихме механизма на връзката на духовната култура, включително и на умозрителната философия, с биосферата, към която принадлежим и ние самите.

Наистина изводът е неочакван. Вакуумът играе ролята на ограничител на енергийните импулси, именно той се явява препятствие за усъвършенстването, и не друг, а той внася в биосферата на Земята изкривявания, нанася й удари за сметка на изместването на посоката на импулсите, които са излъчени от самата нея. Като продължим аналогията, можем да кажем, че първоначалното природно явление, отразено от екрана-ограничител (вакуума), се превръща в деяние, обусловено от свободната воля на човека. А последствията от деянията са непредсказуеми; те могат да бъдат благодатни и пагубни, докато резултатите от явленията винаги са неутрални — те са извън сферата на доброто и злото, на прогреса и регреса, на ползата и вредата за породилата ги биосфера. На нея всички процеси са й безразлични, освен тези, които идват от разума. И така, намерихме отговор на въпроса, поставен от Владимир Вернадски, и се върнахме към първия биогеохимичен принцип: „Биогенната миграция на атомите на химическите елементи в биосферата винаги се стреми максимално да се прояви.“ [48, с. 283] Само това е необходимо и достатъчно да бъдат обяснени всички процеси в биосферата, включително и етногенезисите, като някакво сложно и многообразно единство, принцип на материалистичния монизъм.

След това обяснение може да ви се стори, че хипотезата за ролята на вакуума си остава екстравагантно предположение на автора, но тъй като съществуват световни философски системи с милиони поддръжници, които смятат вакуума за свой идеал, то тези настроения оказват сериозно влияние върху опазването на природата.