Серия
Пендъргаст (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wheel of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

80.

Лек дъждец ръмеше от ранното сутрешно небе, когато Льосюр се наведе към тиковите перила на носа на „Британия“, и огледа огромния съд. Виждаше тъмните тълпи от пасажери, които се движат по палубите, и чуваше как недоволните им гласове се издигат над потропването на дъжда, докато се мъчеха да заемат място пред подвижния мост. Всеки се опитваше да напусне борда колкото е възможно по-бързо. Повечето от аварийните коли си бяха тръгнали и сега бе време да слязат ранените. На кея стояха подредени в безупречна линия автобуси, готови да откарат хората в хотелите и по домовете, предложили да подслонят пострадалите.

Когато матросите се приготвиха да приберат въжетата на подвижния мост, високите гласове от тълпата на борда се смесиха с пронизителните викове и оплаквания на пътниците. Льосюр се запита как тези хора все още имаха енергия да обиждат. Бяха извадили дяволски късмет, че изобщо са живи.

Въжета, лентови съоръжения и подвижни прегради бяха конструирани, за да ръководят и направляват ефикасната евакуация. В началото на опашката Льосюр видя Кемпър, който явно даваше последни наставления какво да се прави: всеки пасажер трябваше да бъде идентифициран и сниман — по заповед на специалните морски части — и отправен към съответен автобус. Без изключения.

Нямаше да им хареса, Льосюр беше сигурен. Но Корпорацията трябваше да направи някакъв законен запис на хората, слезли от кораба, за да отсее ранените и здравите от изчезналите. Корпорацията искаше фотограф — така му бяха казали, — защото не желаеше по-късно да бъде съдена от здрави пътници за контузии. Всичко това, което се бе случило, беше за пари — на първо, на последно място и винаги.

Бариерата бе вдигната и тъмният поток от пътници потече надолу като опърпана опашка от бежанци. Човек не можеше да ги познае: първият, който слезе бе як мъжага с мръсен смокинг, който се буташе покрай една жена с деца. На рампата започна да крещи и безветреният въздух отнесе гласа му до носа на кораба.

— По дяволите, искам да говоря с шефа тук! Няма да позволя да ме снимат като някакъв престъпник!

Той разблъска тълпата, която се бе струпала на входа, но хамалите и морската полиция, извикани да помагат, не изглеждаха трогнати. Те му препречиха пътя и когато той се опъна, му закопчаха белезници и го отведоха настрана.

— Свалете си ръцете от мен! — изкрещя мъжът. — Как смеете! Управлявам петдесет и пет милиарда застрахователен фонд в Ню Йорк! Това да не ви е комунистическа Русия?!

Сцената обаче оказа благотворен ефект върху останалите.

Льосюр с усилие се абстрахира от гласовете и врявата отвън. Разбираше защо са разстроени и им съчувстваше, но това бе най-бързият начин да излязат от кораба. Освен това трябваше да бъде открит побърканият сериен убиец.

Кемпър застана до него и се наведе да огледа оттичащия се поток от хора. Изглеждаха изтощени и достойни за съжаление.

Мислите на Льосюр се върнаха към съдебните изслушвания, които предстояха. Запита се как ще обясни странното… нещо, което бе видял да напада Мейсън. Приличаше на демонично същество. Откакто се бе случило, той бе прекарал поредицата от събития през съзнанието си дузина пъти, и все още нямаше и най-отдалечено понятие какво, по дяволите, бе видял тогава. Какво щеше да каже? „Видях един призрак, който превзе Мейсън.“ Без значение как щеше да се изрази, те щяха да си мислят, че е уклончив или че се е побъркал, или пък нещо още по-лошо. Не, никога нямаше да каже истината за онова, което бе наблюдавал. Никога. Вместо това щеше да каже, че Мейсън е получила някаква криза, епилептичен припадък, може би, и да пропусне останалото. Да остави на съдебните медици да разберат какво се е случило на смаленото й, изпразнено тяло.

Той въздъхна, гледайки безкрайната върволица от хора, които се тътреха в дъжда. В момента съвсем не изглеждаха високи и важни.

Мислите му не преставаха да се връщат към онова, което беше видял. А може би изобщо не го бе видял; може би е имало прашинка, хваната от камерата, увеличена сто пъти, разлюляна от вибрациите на корабните двигатели. Стресът и изтощението го бяха накарали да види нещо, което изобщо не е било там.

Да, така беше. Така трябва да е било.

Но след това се сети какво бяха открили на мостика: странното, празно като чувал тяло на капитан Мейсън, отпуснато на пода, с разкривени крайници…

Той бе откъснат от мислите си при приближаването на позната фигура: представителен мъж с бастун и бял карамфил на ревера. Льосюр усети, че стомахът му се обръща: беше Йън Елиът, главният директор на „Норд Стар“. Несъмнено мъжът бе долетят да контролира лично публичната му екзекуция. До него Кемпър издаде лек, задавен звук. Льосюр преглътна — щеше да е дори по-грозно, отколкото си го беше представял.

— Капитан Льосюр?

Льосюр замръзна.

— Сър.

— Исках да ви поздравя.

Това бе толкова неочаквано, че за момент Льосюр не разбра какво чуват ушите му. Може би беше халюцинация? Господ знаеше, че се бе уморил вече да вижда разни неща.

— Сър? — попита той.

— Благодарение на вашата смелост, корабоплавателни умения и благоразумие, „Британия“ е все още на вода. Още не знам цялата история, но от онова, което научих, нещата са можели да се развият съвсем различно. Исках да дойда и лично да ви благодаря. — И той протегна ръката си.

Льосюр я пое, все още изпитвайки чувство на нереалност.

— Оставям ви да довършите работата си тук, но след това бих искал да ме запознаете с подробностите.

— Разбира се, сър.

— Както и въпросът с „Британия“.

— Въпросът? Не съм сигурен, че разбирам.

— Ами, след като корабът бъде ремонтиран и възстановен, ще се нуждае от капитан, нали така? — И като му отправи лека усмивка, Елиът се обърна и се отдалечи.

Кемпър бе този, който наруши тишината.

— Не мога да повярвам — промърмори най-накрая той.

Льосюр също не вярваше. Може би това бе измислено от отдел „Връзки с обществеността“ на „Норд Стар“, за да ги изкарат герои. А може би — не. Във всеки случай не се канеше да разпитва. С радост щеше да разкаже на Елиът всичко, което се беше случило, или почти всичко…

Мислите му бяха прекъснати от пристигането на един от морските полицаи.

— Кой от вас е господин Кемпър? — попита мъжът.

— Аз — отвърна шефът по сигурността.

— Тук е един джентълмен от ФБР, който иска да разговаря с вас.

Льосюр видя как един слаб мъж излиза от сенките на палубните съоръжения. Беше облечен в черен костюм, с лице толкова изтощено и прилично на лице на труп, както и на всички останали от злочестия кораб. Беше пъхнал под мишница дълга кутия от махагон. До него, хванала го подръка, стоеше жена с къса тъмна коса и сериозни очи.

— Господин Кемпър, благодаря ви за този във висша степен интересен воаяж. — С тези думи Пендъргаст измъкна ръката си от жената и я плъзна в пътната чанта, която носеше.

Кемпър гледаше мъжа с изненада.

— Не е нужно да ни „четкате“ — каза той отсечено.

— Мисля, че все пак бихте приели една такава „четка“ — отвърна Пендъргаст, измъквайки от чантата увит в мушама пакет. Той го подаде на Кемпър.

— Какво е това? — пое го Кемпър.

Мъжът не каза нищо повече. Просто се обърна и двамата с жената се стопиха в ранните сутрешни сенки, смесвайки се с тълпата.

Льосюр видя как Кемпър разопакова мушамата.

— Прилича на трите ти хиляди паунда — каза той, когато Кемпър впери учудени очи в зацапаната пачка банкноти.

— Най-странният човек, когато съм виждал — промърмори Кемпър повече на себе си.

Льосюр не го чу. Отново мислеше за онзи демоничен саван, който се бе спуснал и погълнал капитан Мейсън.