Серия
Пендъргаст (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wheel of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

70.

Роджър Майлс чу тропот на забързани стъпки и се пъхна в един глух коридор на Палуба 9. Догонваха го крясъците на пътници, които тичаха и правеха Бог знае какви безсмислени жестикулации, обхванати от пълна истерия. В едната си потна ръка той стискаше магнитна карта, която разтъркваше неспокойно. С другата извади една бутилка и отпи дълга глътка от малцовото уиски — осемнайсетгодишен „Макалан“, — след което го пъхна отново в джоба си. Окото му вече започваше да се подува от удара, който бе получил при стълкновение с един от пасажерите в „Оскарс“: чувстваше се така, сякаш някой помпаше в окото му все повече и повече въздух. Кървави пръски от разбития му нос бяха нацапали бялата му риза и сакото за вечеря. Сигурно изглеждаше ужасно.

Погледна часовника си. Трийсет минути до сблъсъка, ако информацията, която беше получил, бе правилна: а той имаше всички причини да вярва, че е такава. Огледа се, за да види дали коридорът е чист, след това се заклатушка и излезе от глухия пасаж. Трябваше да избягва пътници на всяка цена. На борда на „Британия“ бе настанал часът на „Повелителя на мухите“[1], всеки се грижеше сам за себе си, а никой не започваше да се държи скотски по-бързо от една тайфа разглезени богаташки задници.

Той си проправи път предпазливо по коридора на Палуба 9. Въпреки, че не се виждаше никой, далечните писъци, викове, молби и агонизиращи ридания долитаха отвсякъде. Не можеше да повярва, че корабното командване и отделът по сигурността са буквално изчезнали, оставяйки обслужващия персонал сам на себе си, както и него самия, на милостта на тази побесняла паплач. Не беше чул нищо, не беше получил никакви инструкции. Бе ясно, че няма план за справяне с подобна ситуация. Корабът представляваше абсолютна лудница, без никаква информация, пълзяха най-различни слухове, като понесени и разпалвани от силен вятър.

Майлс се спусна по коридора, като продължаваше да стиска магнитната карта в дланта си. Това бе неговият билет за излизане от тази лудница и той възнамеряваше да го употреби незабавно. Нямаше намерение да свърши като един от четирите хиляди, които щяха да станат на кайма, когато вътрешностите на кораба бъдат изтърбушени при сблъсъка с най-лошия шелф на Голямата плитчина. Щастливците, които щяха да оцелеят при удара, щяха да издържат още двайсет минути в седемградусовата вода, преди да се споминат от хипотермия.

Много благодаря, но нямаше да участва в това шоу.

Той отпи още една глътка от уискито и премина през врата, над която с червени букви пишеше „Изход“. Спусна се надолу по металните стъпала, късите му крака се преплитаха, и спря две площадки по-долу, взирайки се към коридора, който водеше към полупалубата, където се държаха спасителните лодки. Коридорът беше все още празен, но виковете на обезумелите, разгневени пътници на тази площадка станаха по-силни. Не можеше да проумее защо не спускаха лодките. Тези съоръжения бяха дяволски сигурни, падаха във водата, докато човек бе надеждно закопчан в обезопасена седалка, а возенето не беше по-грубо отколкото във влакче в Дисниленд.

Когато зави зад ъгъла към външната полупалуба, шумът на тълпата се усили. Група пътници се бяха струпали пред заключените отвори към спасителните лодки и крещяха с все сила.

Имаше само един път натам и той бе през тълпата. Той се придвижи напред, все още стискайки картата. Може би никой нямаше да го познае.

— Хей! Това е директорът на круиза!

— Директорът на круиза! Хей, вие! Майлс!

Тълпата се втурна към него. Пиян мъж със зачервено лице го дръпна за ръкава.

— Какво става, по дяволите? Защо не спускаме спасителните лодки? А? Защо не го правим?

— Не знам нищо повече от вас! — извика Майлс с висок и напрегнат глас, като се опитваше да се измъкне от хватката. — Не са ми казали нищо!

— Глупости! Той отиваше към спасителните лодки — точно както направиха останалите!

Майлс бе хванат от друга ръка, която го издърпа настрани. Шевовете на униформата му изпукаха.

— Пуснете ме да мина! — изкрещя той, опитвайки се да продължи напред. — Казвам ви, не знам нищо!

— Мамка ти, ти ли не знаеш?

— Искаме спасителните лодки! Този път няма да ни оставите заключени отвън!

Възбудената тълпа го наобиколи и започнаха да го дърпат като парцалена кукла. Със силен, пронизителен шум, ръкавът на ризата му се откъсна.

— Пуснете ме! — умоляваше той.

— Нещастници такива, няма да ни оставите да потънем!

— Те вече се качиха на спасителните лодки, затова не се вижда никой от екипажа!

— Истина ли е, бе задник, защо мълчиш?

— Ще ви пусна вътре — извика Майлс ужасен, вдигайки магнитната карта нагоре, — ако ми направите път да мина!

Тълпата замлъкна, очевидно опитвайки се да смели казаното. После някой се обади:

— Той каза, че щял да ни пусне вътре!

— Чухте го! Пуснете ни!

Тълпата го избута напред, внезапно завладяна от очакване, умиротворена. С трепереща ръка Майлс пъхна картата в магнитния четец, отвори вратата, завъртя се и се опита бързо да я хлопне след себе си. Беше напразно усилие. Побеснелите пасажери нахълтаха, изблъсквайки го настрани.

Той едва се задържа на краката си. Грохотът на морето и воят на вятъра го блъснаха в лицето. Над вълните се носеха големи талази водна мъгла, но между тях Майлс можеше да види черния, сърдит, разпенен океан. Вътрешната палуба бе обляна от водни пръски, и в същия миг той усети, че е мокър до кости. Забеляза Лиу и Краули, които стояха до контролния панел за спускане, заедно с мъж, в когото разпозна изпълнителния директор на една банка. Емили Далбърг, наследницата на месаря милионер, бе застанала до него. Пасажерите се втурнаха към първата достъпна спасителна лодка и Лиу и Краули бързо се опитаха да ги спрат с помощта на банкера. Въздухът сякаш се сгъсти от виковете и крясъците, от звука на юмруци, забиващи се в човешка плът. Радиостанцията на Краули се измъкна и се плъзна по пода на палубата, изчезвайки от поглед.

Майлс се дръпна назад. Познаваше процедурата. Знаеше как да използва тези спасителни лодки, знаеше последователността на действията при спускане и проклет да е, ако споделеше това с някой от тези нещастници. Борбата между побеснялата шайка и групата на Лиу се ожесточаваше и всички сякаш бяха забравили за него в нетърпението си да се качат на най-близкия съд. Той щеше да избяга, преди дори да са разбрали какво става.

Лицето на Лиу кървеше от получените удари.

Майлс отмина сцената на насилие и се насочи към далечния край. Небрежно натисна няколко бутона на командния панел за спускане. Щеше да влезе в една от спасителните лодки, да се спусне във водата и да се отдалечи. Радиобуят, посочващ координатите на кораба при бедствие, щеше да ги открие при падането на нощта.

Стигна до най-отдалечената лодка, отключи контролния панел с трепереща ръка и започна да активира приборите. Гледаше тълпата отсреща, която се бореше с банкера и тъпчеше обездвижените тела на Лиу и Краули. В този миг към него се обърна една глава. Последвана от още една.

— Хей! Вижте го, кани се да се спусне с лодката! Мръсен кучи син!

— Чакай!

Той видя как група пасажери се втурват към него.

Започна да натиска останалите бутони и обкованият люк към кърмата се отвори на хидравличните си панти. Той се втурна към него, но тълпата го изпревари. Беше хванат и издърпан обратно.

— Измет!

— Има достатъчно място за всички ни! — кресна той. — Хайде, глупаци! Един след друг!

— Ти си последен! — Един стар, жилав дядка със свръхчовешка сила го отстрани и изчезна в лодката, последван от развълнуваната, ожесточена тълпа. Майлс се опита да го последва, но отново го изтласкаха назад.

— Гадняр!

Той се подхлъзна на мокрия под, падна и набързо бе изритан към перилата на палубата. Хвана се за тях и се изправи на крака. Нямаше да го оставят навън. Нямаше да вземат лодката му. Той дръпна един мъж, който се изпречи пред него, събори го и отново се хлъзна; мъжът се изправи и двамата се стиснаха за гушите, залитайки към перилата. Майлс заби пети в пода и извика:

— Нуждаете се от мен! Знам как да боравя с лодката!

Той отблъсна нападателя си и направи нов опит да проникне в люка, но онези, които вече бяха успели да влязат вътре, сега се опитваха да затворят под носа му.

Знам как да боравя с нея! — изкрещя той, като се мъчеше да задържи вратата отворена.

И тогава се случи — със спазматичното, противно ускорение, с което нещата се случват в един кошмар. За свой огромен ужас той видя румпела да се завърта и хидравличният затвор се заключи. Хвана румпела, опитвайки се да го върне обратно; чу се изщракване, когато зацепващият механизъм се захвана — и спасителната лодка излетя през рампата, изхвърляйки Майлс и още пет-шест души напред. Той прелетя над мръсните метални перила без да може да стори нищо, без да може да спре, и внезапно осъзна, че лети към бушуващия черен океан в бавно салто, с главата надолу.

Последното нещо, което видя, преди да се блъсне във водата, беше друг кораб, който изплува от морската мъгла пред „Британия“, поел курс на сблъсък.

Бележки

[1] Роман от Уилям Голдинг (1911–1993). Британски писател, нобелов лауреат. Сатаната е „повелител на мухите“. — Б.пр.