Серия
Пендъргаст (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wheel of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

77.

Емили Далбърг бе напуснала помощния мостик и както й бе наредено, се връщаше в каютата си. Корабът продължаваше напред с пълна скорост. Тя се спусна по стъпалата до Палуба 9 и тръгна по коридора, но не се сдържа и се приближи към балкона, който гледаше от най-високото ниво на Атриума.

Тя спря, поразена от гледката, която срещнаха очите й. Водата се беше оттекла към най-ниските палуби, оставяйки хаос от просмукани с вода и изпочупени мебели, водорасли, дървени плотове, скъсани килими, счупени стъкла и тук-там — по някое неподвижно тяло. Мястото смърдеше на морска вода.

Емили Далбърг знаеше, че трябва да се прибере в каютата си и да се приготви за сблъсъка. Беше чула разговорите на помощния мостик, както и съобщението по радиоуредбата. Но си помисли, че каютата й тук, на Палуба 9, може и да не е подходящото място за това. Хрумна й, че ще е по-добре да е на някоя по-ниска открита палуба, близо до кърмата, където ще е по-далече от точката на удара и може би ще може да скочи в морето по-късно. Това беше, разбира се, трогателна надежда, но най-малкото рискът й изглеждаше по-малък, отколкото в каюта на сто и двайсет стъпки над водата.

Тя се спусна по стъпалата надолу, после мина през свода и започна да си проправя път към кърмата между мокрите останки, разхвърляни по пода на Големия Атриум. Изисканите тапети на ресторанта „Кингс Армс“ бяха изцапани и потъмнели и линията с кафявите водорасли показваше до каква височина се беше качила водата. Тя мина покрай събореното пиано, когато забеляза да се подава изпод него единия му счупен крак.

С изпокрилите се по каютите си пътници корабът изглеждаше странно пуст и призрачен. Наблизо се чу звук — сподавено ридание, — и когато се обърна, тя видя измокрено до кости момче на може би единадесет години, без риза, което пълзеше сред разпилените боклуци. Сърцето й се изпълни с жал.

Тя отиде при него.

— Здравей, млади момко — опита се тя гласът й да звучи спокойно, ако това изобщо бе възможно.

Момчето я погледна и тя му подаде ръка.

— Ела с мен. Ще ти помогна да се измъкнеш оттук. Казвам се Емили.

Тя му помогна да се изправи и го наметна със сакото си. То трепереше от ужас.

— Къде е семейството ти?

— Мама и татко… — започна то с британски акцент. — Не мога да ги намеря.

— Подпри се на мен. Ще ти помогна. Нямаме много време.

Момчето отново изхълца и тя го побутна да излезе. Отминаха магазините на „Риджънт стрийт“ — със спуснати капаци и напуснати — и продължиха по страничния коридор, който водеше към откритата палуба. Тя спря при аварийния пункт с двете редици спасителни жилетки и двамата облякоха по една, след което се насочиха към люка.

— Къде отиваме? — попита момчето.

— Навън, към палубата. Там ще сме на по-сигурно.

Няколко минути след като отвори люка и излязоха, Емили Далбърг се оказа измокрена до кости от разпръснатата от порива на вятъра вода. Над тях се виждаха самолети, които кръжаха безрезултатно. Без да изпуска момчето, тя си проправи път към перилата по посока на кърмата. Двигателите пищяха и трепереха, разтърсвайки кораба както териер — уплашен плъх.

Обърна се и погледна момчето.

— Да вървим — подзе тя, но думите заседнаха в гърлото й. Зад гърба на момчето видя как се разбиват стремителни бели вълни в черната редица огромни, назъбени скали. От устните й се изплъзна неволен вик. Момчето се обърна и впери поглед натам. Стената на смъртта се приближаваше стремително. Изобщо нямаше време да се стигне до кърмата, нямаше време за нищо, освен да се подготвят за сблъсъка.

Бученето на вълните срещу тъмните скали стигна до нея и дълбока вибрация мина през тялото й. Тя прегърна момчето.

— Да останем тук — едва успя да произнесе без дъх. — Трябва само да се свием до стената.

Някъде отгоре се чу безнадежден писък, като на изгубена чайка.

Ако трябваше да умре, искаше поне да е с достойнство, с друго човешко същество до себе си. Тя прегърна още по-силно момчето, затвори очи и взе да се моли.

Тогава звукът на двигателите се промени. Корабът се наклони при следващото движение. Емили Далбърг отвори очи, почти не смееше да се надява. Но беше истина — корабът започваше да обръща. Като се изправи, тя и момчето отидоха отново при перилата; когато корабът продължи да се отклонява от курса, мъртвото вълнение се разби в корпуса, отхвърляйки вълна след вълна, но между тях успяха да видят черните скали, които се полюляваха край носа — завиваха, завиваха, докато накрая ужасяващата линия на разбиващите се вълни застана успоредно на десния борд, а най-близките скали се оказаха толкова близо, че имаше опасност да ги докоснат.

В този момент внезапно последният гребен прехвърли кърмата, грохотът на вълните утихна и корабът се понесе напред, сега значително по-бавно. И над воя на двигателите и шума на вълните тя дочу друг звук: звукът на радостни възгласи.

— Добре — произнесе Емили. — Да отидем да потърсим майка ти и баща ти, какво ще кажеш? — И докато се връщаха към люка с треперещи крака, Емили Далбърг си позволи малка усмивка на облекчение.