Серия
Пендъргаст (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wheel of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

39.

Льосюр беше застанал в дъното на мостика. Мейсън стоеше до него. Той гледаше как комодор Кътър, сплел ръце зад гърба, крачи с бавна отмереност напред-назад пред таблото с подредени от единия до другия край плоскоекранни монитори. Очертаният му силует отминаваше екраните един след друг. Но очите му оставаха вперени напред, без да поглеждат нито екраните, нито вахтения офицер, застанал отстрани с нещастна физиономия.

Льосюр погледна към радара и дисплеите за климатичната система. Корабът заобикаляше южния фланг на голяма, движеща се по посока на часовниковата стрелка, буря. Добрата новина беше, че вятърът духаше отзад; лошата: това означаваше, че се движат с попътна вълна, която не превишаваше скоростта на кораба. Жироскопите бяха опънати до крайност отпреди часове, но дори така корабът имаше бавно, колебливо ротационно отклонение, което гарантираше допълнителен дискомфорт за пътниците. Той погледна към дисплеите отново. Вълните се издигаха на девет метра височина, вятърът се носеше с четирийсет възла, радарът показваше много разсеяни сигнали. Въпреки това „Британия“ се справяше чудесно. Льосюр изпита чувство на гордост.

Кемпър се появи безшумно до него, лицето му беше призрачно синьо на изкуствената светлина от дисплеите. Изглеждаше като човек, на когото са му се струпали много грижи изведнъж.

— Заповед, сър — промърмори той.

Льосюр погледна към Мейсън и й направи знак с очи. Двамата излязоха след Кемпър в едно от покритите крила на мостика. Дъждът трополеше по стъклата и се стичаше надолу на плътни струи. Отвън всичко беше черно.

Кемпър безмълвно подаде на Льосюр лист хартия. Първият помощник присви очи на слабото осветление.

— Господи! Осемнайсет души са изчезнали?

— Да, сър. Но ще видите накрая, че шестнайсет вече са се появили. Излизат за десет минути от каютата си и съпругите или съпрузите им звънят на охраната. Истина е обаче, че атмосферата на кораба се влошава. Пасажерите изпадат във все по-голяма паника. И персоналът ми е направо парализиран.

— А онези пътници, които не са били открити?

— Едно шестнайсетгодишно момиче — баба й и дядо й ни съобщиха. И жена с лека форма на Алцхаймер.

— Откога ги няма?

— Момичето от три часа. Възрастната жена — от около час.

— Смятате ли, че това е причина за сериозна тревога?

Кемпър се поколеба.

— За възрастната дама — не; според мен просто се е объркала, може би е заспала някъде. Но момичето… ами, обезпокоен съм. Викаме я по радиоуредбата непрекъснато, претърсихме обществените места. И тогава изникна ето това. — Той подаде втори лист на Льосюр.

Първият помощник-капитан четеше с нарастващо недоумение.

— Господи боже, истина ли е? — Той забоде пръст в листа. — Чудовище броди из кораба?

— Шестима души от Палуба 9 съобщиха, че са го видели. Нещо като… не знам точно. Нещо, обвито в дим, или направено от гъст дим. Обясненията се различават. Има голямо объркване.

Льосюр му върна листовете.

— Това е абсурдно.

— Само показва степента на истерия. Според мен ситуацията се развива обезпокоително — много обезпокоително. Масова истерия на океански лайнер в средата на Атлантическия океан, представяте ли си? Както вървят нещата, ще се окаже, че не разполагам с хора, които да се справят с това. Объркани сме.

— Съществува ли начин за прехвърляне на друг корабен персонал за временно дежурство по охраната? Изтегляне на няколко способни младши инженери от обичайната им работа?

— Забранява се от устава — каза капитан Мейсън, намесвайки се за първи път. — Комодор Кътър е единственият, който може да го отмени.

— Можем ли да отправим искане? — попита Кемпър.

Мейсън погледна невъзмутимо към централния мостик, където крачеше Кътър.

— Сега не е подходящото време да молим комодора за нищо, господин Кемпър — произнесе тя отсечено.

— Какво ще кажете да затворим казината и да пренасочим персонала на Хентоф към охраната?

— Корпорацията направо ще ни обеси. Четиридесет процента от печалбата идва от казината. И освен това, тези хора са търговци и крупиета, както и шефове — не са обучени за нищо друго. По същата логика можем да пренасочим келнерския персонал.

Настъпи дълга тишина.

— Благодаря за доклада, господин Кемпър — кимна Мейсън. — Това е всичко.

Кемпър кимна и излезе, оставяйки Льосюр и Мейсън сами.

— Капитан Мейсън? — произнесе накрая Льосюр.

— Да, мистър Льосюр? — капитан Мейсън се обърна към него, твърдите линии на лицето й едва личаха на слабото осветление.

— Извинете, че повдигам въпроса отново, но обсъдена ли е възможността да се отклоним към Сейнт Джонс?

Тишината, която последва този въпрос, се проточи дълго, почти минута. Накрая Мейсън отговори:

— Нямаше официална дискусия, мистър Льосюр.

— Ще ми позволите ли да попитам, сър, защо не?

Льосюр видя, че тя се опитва да формулира внимателно отговора си.

— Комодорът вече съобщи категоричните си заповеди по този въпрос — каза тя.

— Ами ако се окаже, че това момиче… е поредната жертва?

— Комодорът не показва признаци за промяна на мнението си.

Льосюр усети вълна на раздразнение.

— Извинете ме за откровеността, капитане, но вече имахме един убиец на този кораб. Ако на този Пендъргаст може да се вярва, мъжът вече е убил поне трима души. Пътниците са превъзбудени, половината от тях се крият в каютите си, а останалите пиянстват в салоните и казината. А сега изглежда се надига и масова истерия, говори се за призрак, който броди из кораба. Нашият директор по сигурността призна, че ситуацията излиза от контрола му. Предвид обстоятелствата, не мислите ли, че е наложително да обмислим отклоняване към Сейнт Джонс?

— Подобно отклонение ще ни заведе още по-навътре в бурята.

— Знам. Но по-скоро ще завия към североизток, отколкото да се занимавам с излязла от контрол тълпа от пътници и екипаж.

— Какво ние с вас мислим, няма значение — произнесе хладно Мейсън.

Въпреки тона й, Льосюр виждаше, че последната му забележка попадна точно на място. Корабните офицери отлично знаеха, че са относително малко на брой. Заедно с пожар в океана, един смут всред пътниците или по-лошото от смут — пораждаха винаги сериозни опасения.

— Вие сте щаб-капитанът — притисна я той. — Вторият човек в командването. Вие сте в най-добрата позиция да му повлияете. Не можем да продължаваме по този начин — трябва да го убедите да се отклоним.

Мейсън се обърна към него, изглеждаше смъртно уморена.

— Мистър Льосюр, не схващате ли? Никой не може да промени становището на комодор Кътър. Толкова е просто.

Льосюр я гледаше втренчено, дишайки тежко. Направо не беше за вярване. Той се взря към главния мостик. Кътър продължаваше да крачи, потънал в собствения си свят; лицето му представляваше неразгадаема маска. Льосюр си спомни за капитан Кийг във „Въстанието на шайените“, който продължаваше да държи на своето, докато корабът потъваше в неумолим хаос.

— Сър, ако има още едно убийство… — Гласът му секна.

Мейсън каза:

— Мистър Льосюр, ако има още едно убийство — пази боже! — ще преразгледаме положението.

Ще преразгледаме положението? С цялата ми искреност, сър, но какъв е смисълът от още приказки? Ако има още…

— Не говоря за празни приказки. Имам предвид действия по Параграф V.

Льосюр я погледна втренчено. Параграф V се отнасяше до отстраняване на капитан в открито море заради сериозни опущения.

— Да не би да казвате…?

— Това е всичко, мистър Льосюр.

Тя се обърна и отиде в средата на мостика, спирайки се да поговори с навигатора на пулта съвсем хладнокръвно, сякаш нищо не се бе случило.

Параграф V. Мейсън беше смела. Ако се стигнеше до там, щеше да го направи. Това бързо се превръщаше в битка — не просто за безопасното управление на „Британия“, а за оцеляване.