Серия
Пендъргаст (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wheel of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

41.

На другия край на кораба, седем палуби по-долу, Емили Далбърг излезе от кафене „Сохо“ след лека закуска с чай и кифла, и тръгна по близкия търговски коридор, известен като „Риджънт стрийт“. Предпочиташе този изискан пасаж пред другия, „Сейнт Джеймс“ на Палуба 6. Коридорът беше украсен така, че да изглежда като истинската „Риджънт стрийт“ отпреди сто години и дизайнерите бяха свършили изумителна работа: улични лампи с истински газови фенери, калдъръмени алеи с малки, елегантни бутици за облекла от двете страни. Беше дошла точно навреме: за разлика от казината и клубовете, които бяха отворени през целия ден и цялата нощ, „Риджънт стрийт“ спазваше обичайното работно време. Беше десет часът и магазините тъкмо отваряха, включваха осветлението, персоналът вдигаше металните решетки.

Десет часът. Имаше да убие час и половина до повторната среща с Гевин Брус и планирането на следващата им стъпка.

Далбърг се приближи до първия магазин, разглеждайки стоките на витрината. Познаваше истинската „Риджънт стрийт“ добре и стоките тук бяха дори по-скъпи от онези. Представи си само, размишляваше тя, докато гледаше през витрината, да платиш хиляда и сто паунда за една затворена коктейлна рокля, която можеш да си вземеш от Лондон за една трета от тези пари. Явно фактът да си на океански лайнер караше хората да губят здравия си разум.

Тя се усмихна неопределено, докато се спускаше по фалшивото авеню, а умът й блуждаеше. Странно, въпреки цялата паника и объркване, и страхът надвиснал във въздуха като плащ, тя се улови, че мисли за елегантния мистър Пендъргаст. Не го беше виждала от първата вечеря на кораба, освен веднъж, когато се разминаха в казиното, но тя осъзна, че мислите й се връщат към него отново и отново. Беше на тази земя от петдесет и една години, беше минала през трима съпрузи, всеки следващ по-богат от предишния, но през целия си живот не бе срещала мъж толкова интригуващ като Алойзиъс Пендъргаст. А най-странното беше, че изобщо не можеше да определи какво точно я привличаше у него. Но щеше да разбере; знаеше го от първия път, когато срещнаха погледите си, от първите сладки като мед думи, които се бяха отронили от устните му…

Тя спря да се полюбува на една украсена с пайети блуза на „Корнели“, а съзнанието й се зарея далече, преди да се върне обратно в настоящето. Първите й двама съпрузи бяха английски аристократи от старомоден тип и нейната способност и независимост накрая ги бяха прогонили. В третия си съпруг, американски барон в индустрията за опаковане на месо, най-сетне бе открила равен — колкото да го види как умира от удар по време на полов акт. Беше се надявала да срещне подходящ четвърти съпруг на круиза — животът беше кратък, а тя изпитваше смъртен страх да остане сама на стари години с конете си; но сега, с бъркотията около тези ужасни убийства, изгледите наистина не бяха обещаващи.

Няма значение. Веднъж да пристигнеше в Ню Йорк, следваха партито на Гугенхайм, забавите на списание „Ел“, вечерите в Метрополитън клъб, и още много места, на които можеше да срещне подходящия. Може би, помисли си тя, трябваше да понижи малко стандартите си… но съвсем леко.

А може би не. Беше сигурна, например, че господин Пендъргаст не би изисквал понижаване на стандартите. Най-малкото толкова сигурна, колкото би могла да бъде, преди да е съблякла дрехите на един мъж.

Погледна към бавно движещата се тълпа. Беше по-рехава от обикновено, което несъмнено се дължеше на високите вълни, изчезналите пасажери и убийството. А може би всички имаха махмурлук — количеството ликьор, което бе видяла да се изпива в ресторанти, клубове и салони предишната вечер, доста я беше учудило.

Тя се приближи до друг елегантен магазин, последният в пасажа, който тъкмо отваряше. Изчака лениво, докато металните ролетни щори се вдигаха с ужасен шум — онова, което бе очарователно на „Риджънт стрийт“, на борда на кораба беше направо гадно — и се изненада приятно, когато стъклената витрина разкри малък магазин за кожи. Не беше отишла, за да си купи нещо за обличане, но въпреки това можеше да оцени една красиво ушита дреха, когато я видеше. Един от служителите в магазина стоеше зад витрината и суетливо оправяше дълго кожено палто на „Зуки“[1], което се бе поразкривило върху старомодния, изплетен от ракита манекен. Тя спря да се полюбува на палтото, украсено с ресни, в доста авангарден стил, впрочем. „Достатъчно дебело да държи топло в Сибир“, помисли си тя с усмивка.

Служителят дърпаше и се мъчеше с нарастващо раздразнение, докато най-сетне разбра, че палтото е закопчано с кукички. Като завъртя очи театрално, той го разкопча и разтвори двете предници. От манекена плисна течност, последвана от нещо, което приличаше на червеникаво бяло въже. Служителят, усетил по ръцете си влага, ги вдигна. Бяха червени — покрити с гъсто червено, което можеше да е само кръв.

Кръв…

Емили Далбърг сложи ръка пред устата си. Мъжът зад витрината реагира по-бурно, хукна навътре, хлъзна се на пода и загуби равновесие; извика и се хвана за манекена, но след миг се приземи тежко на земята заедно с него и палтото разкри труп.

Но не, осъзна Емили Далбърг; това не беше труп, във всеки случай не цял труп, а бъркотия от органи, червени, бели и жълти, които висяха от разръфана дупка в изплетения от ракита торс на манекена. Тя се втренчи шокирана и невярваща, неспособна да помръдне. Беше видяла достатъчно кървави сцени в семейната фабрика за опаковане на месо на третия си съпруг, за да знае, че тези органи не са на животни. Не, вътрешностите на животните бяха по-големи. Това беше нещо съвсем различно…

Внезапно тя осъзна, че крайниците й отново са в състояние да се движат. В следващия миг се обърна и забърза надолу по „Риджънт стрийт“ с несигурни крачки, следвана по петите от все по-силни писъци. Но Емили Далбърг не се обърна назад нито веднъж.

Бележки

[1] Марка луксозни кожени облекла. — Б.пр.