Серия
Пендъргаст (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wheel of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

22.

Специален агент Пендъргаст излезе от каютата си, затвори вратата и огледа коридора. Беше елегантно облечен в черен смокинг и това, заедно с целеустремената му крачка и фактът, че беше осем часът, създаваше твърдото впечатление, че е тръгнал на вечеря.

Но Пендъргаст днес нямаше да вечеря. По-скоро щеше да използва определения за вечеря час, за да свърши малко работа.

Стигна до асансьора и натисна копчето. Когато вратата се отвори, влезе и натисна бутона за Палуба 13. По-малко от трийсет секунди — и той вече крачеше енергично по друг коридор напред.

Повечето от пътниците бяха на вечеря или в казината, или пък гледаха някое шоу. Пендъргаст се размина само с двама души, прислужница и стюардеса, обслужваща каютите. Най-накрая пасажът зави рязко първо надясно, после наляво, завършвайки в напречен коридор. Беше много по-къс и отляво се виждаха само две врати: всяка от тях водеше към един от кралските корабни апартаменти.

Пендъргаст пристъпи към първата врата с надпис „Апартамент Ричард II“ и почука. Когато не дойде отговор, той извади електромагнитната карта от чантата си. Картата беше свързана с жица към джобен компютър, скрит в чантата. Той пъхна картата в процепа за секретния ключ, прегледа внимателно изходната информация върху малкия екран на устройството, след което набра серия цифри на клавиатурата. Чу се електронно изцвърчаване и лампичката на ключалката от червена стана зелена. След още един поглед към коридора той пристъпи вътре, затвори вратата след себе си и се вслуша напрегнато. Вече бе убеден, че Лайънъл Брок е на вечеря; апартаментът изглеждаше празен, тих и тъмен.

Извади малко фенерче от сакото си, за да се ориентира в каютата. Четирите кралски апартамента не бяха толкова големи, колкото мезонетите и тризонетите, но всеки бе достатъчно обширен, заемайки половината от предната надстройка на Палуба 12 или 13 и издигайки се над спалните помещения на моряците. Според плана на палубата, който Пендъргаст бе проучил, апартаментите се състояха от голяма дневна, трапезария, кухненски бокс, тоалетна и две спални с прилежащи бани.

Той влезе в дневната и освети помещението. Изглеждаше почти неизползвано; прислужницата явно бе идвала скоро. Кошчето за отпадъци беше празно. Единственото по-любопитно бе, че една току-що сменена възглавница лежеше от едната страна на кожения диван. Според пътническата декларация Брок обитаваше сам стаята. Може би мъжът страдаше от хемороиди.

Единственият знак за човешко присъствие беше неотворена бутилка „Тейтингър“, която стоеше в кофичка за шампанско, с полуразтопен лед.

Като си сложи чифт гумени ръкавици, той прегледа чекмеджетата на масичката и писалището, откривайки вътре единствено корабни брошури и дистанционно за телевизора и дивиди плейъра. Повдигна картините върху стените, проверявайки зад всяка от тях, но не намери нищо. Приближи се до прозореца и леко дръпна завесата. Далече, далече долу „Британия“ пореше пенестите вълни. Времето постоянно се влошаваше и полюляването на кораба сега се усещаше много по-силно.

Пендъргаст отстъпи от прозореца и се насочи към кухненския бокс. Той също изглеждаше неизползван: Брок явно се хранеше в някой от многобройните ресторанти на кораба. В хладилника имаше само две бутилки шампанско. Пендъргаст бързо претърси шкафовете, но там нямаше нищо, освен прибори за хранене и чаши. Отиде в трапезарията, после в тоалетната, за да изследва и там. След това — до гардероба за връхни дрехи. Но и там нямаше нищо интересно.

Върна се с бързи крачки в дневната, спря и се ослуша. Всичко беше тихо. Погледна часовника си: девет и петнадесет. По график Брок трябваше да седне в „Кингс Армс“ в девет часа и нямаше да се върне най-малко още двайсет минути.

Спалните бяха отдясно. Едната врата беше затворена, другата — отворена. Пендъргаст прекрачи прага, ослуша се предпазливо и пристъпи вътре. Спалнята беше по-малка, отколкото неговата собствена: легло персон и половина с екстравагантен балдахин, две нощни шкафчета, скрин, писалище и стол, гардероб и врата, която без съмнение водеше към прилежащата баня. Стаята определено беше на Брок.

Беше работа за петнайсет минути да направи щателен преглед на помещението. Вече по-бързо той влезе в банята за кратка инспекция. Отново не откри нищо, освен потвърждение на онова, което вече подозираше: любимият одеколон на Брок беше „Флорис Елит“.

В отсрещния край на банята имаше малка съблекалня с врата, свързана с втората баня. Пендъргаст натисна бравата с намерението за една бегла проверка — изглеждаше все по-вероятно, че ако Брок е виновен за нещо, доказателствата щяха да са някъде другаде, а не на борда на „Британия“.

Вратата се оказа заключена.

Пендъргаст се намръщи. Връщайки се в дневната, той опита вратата към втората спалня. Но тя също беше заключена.

Доста интригуващо.

Той приклекна, изучавайки механизма на светлината на фенерчето си. Беше обикновена барабанна ключалка, която би оказала слабо съпротивление. Бръкна в джоба си и извади шперц, подобен на малка телена четка. Пъхна го в процепа и мекото изщракване показа, че усилието се е увенчало с успех. Натисна бравата и побърза да отвори вратата към тъмната стая.

— Само да мръднеш — и си мъртъв! — чу се остър глас от мрака.

Пендъргаст застина на място. Иззад вратата изникна мъж с оръжие в ръка. Сънен женски глас долетя от вътрешността на спалнята:

— Какво има, Кърт?

Вместо да отговори, мъжът насочи оръжието към Пендъргаст, прекрачи прага, затвори и заключи след себе си. Беше тъмнокос, с белези от акне и матова кожа, красив по някакъв гангстерски начин, силно мускулест. Носеше се с походка на победител, но за такъв едър човек движенията му бяха съвършено безшумни. Не беше стюард: носеше тъмен костюм вместо униформа и платът едва успяваше да се опъне дотам, че да обхване широките му рамене.

— Добре, приятел, казвай сега кой си и какво правиш тук — изгледа го Кърт.

Пендъргаст се усмихна и кимна към дивана:

— Може ли? Цял ден съм на крака.

Мъжът остана да стои на мястото си, свъсил вежди, докато Пендъргаст сядаше и се наместваше удобно, кръстосвайки изискано крак върху крак.

— Зададох ти въпрос, идиот такъв!

Пендъргаст извади бутилката шампанско от разтопения лед, остави капките вода да се оттекат отвън и с ловко движение измъкна корковата тапа. Две тесни високи чаши стояха отстрани. Той ги напълни до ръба.

— Ще се присъедините ли към мен? — поинтересува се той.

Мъжът насочи оръжието.

— Търпението ми свършва. Имате проблем, господинчо, и с всяка минута той се влошава.

Пендъргаст отпи глътка.

— Което означава, че и двамата имаме проблем. Ако седнете, бихме могли да разговаряме спокойно.

— Аз нямам проблем. Вие имате! Имате голям, шибан проблем.

— Добре знам проблема си. Вие сте моят проблем! Стоите срещу мен с насочено в тавата ми оръжие и изглежда — загубил присъствие на духа. Да, определено е проблем. — Пендъргаст отпи глътка и въздъхна. — Превъзходно.

— Разполагате с още един шанс да ми кажете кой сте, преди да ви размажа мозъка в стената.

— Преди да го направите, ще отбележа само, че вие имате далеч по-сериозен проблем, отколкото аз.

— Нима? И какъв, по дяволите, е той?

Пендъргаст кимна към вратата на спалнята.

— Знае ли господин Брок, че се забавлявате с дама в апартамента му?

Неловко колебание.

— Господин Брок не възразява да забавлявам дами в апартамента му.

Пендъргаст вдигна вежди.

— Може би. А може би — не. И като връх на това, ако се опитате да „размажете“ нещо в стената, ще се окажете в злощастен център на внимание на целия кораб. Ако извадите късмет, ще свършите с присъда за убийство. Ако ли пък не, вашият мозък ще украси тапета. Аз също съм въоръжен, за сведение.

Колебание.

— Ще се обадя на корабната охрана.

Пендъргаст отпи поредна глътка.

— Не го мислите, господин Кърт.

Мъжът продължаваше да се цели в него.

— Джонсън съм. Къртис Джонсън. А не „господин Кърт“.

— Извинете ме, господин Джонсън. Ако е истина, че господин Брок не възразява да забавлявате дами, докато сте на смяна, в случай, че извикате охрана, биха възникнали въпроси относно товара, който господин Брок е складирал в тази спалня, която използвате за любовно гнездо. И отгоре на всичко, вие не знаете кой съм и защо съм тук. Може да съм от корабната охрана. Така че, както казах преди малко, господин Джонсън, и двамата имаме проблеми. Надявам се, че съществува начин за разрешаването им по интелигентен начин и в наша взаимна изгода. — Той бавно пъхна два пръста във вътрешността на джоба на смокинга си.

— Да виждам ръцете ви!

Пендъргаст извади пръстите си, които държаха сега малка пачка чисто новички стодоларови банкноти.

Мъжът стоеше, месестата му ръка стискаше оръжието, лицето му беше зачервено и объркано.

Пендъргаст разклати парите.

— Свалете оръжието.

Мъжът го направи.

— Елате да ги вземете.

Онзи протегна ръка, грабна пачката и я пъхна в джоба си.

— Трябва да действаме бързо, господин Джонсън, така че да съм си тръгнал преди връщането на господин Брок.

— Вие се измитате веднага оттук. Сега.

— Взехте ми парите и сега ме изритвате? Колко неспортсменско.

Пендъргаст се изправи с шумна въздишка, обърна се сякаш да тръгне, но ускори движението си и с безгрижна бързина запрати чашата с шампанско в лицето на Джонсън, едновременно с това забивайки светкавично левия си юмрук в китката му. Оръжието падна върху килима и се плъзна до средата на стаята. Когато Джонсън се окопити от удара и се наведе да го вземе, Пендъргаст го хвана, след което заби собствения си Лес Байер 1911 в ухото му и натисна коляно в основата на гърба му.

Doucement[1], господин Джонсън. — Doucement!

След като изчака доста време, Пендъргаст се изправи.

— Можете да станете.

Мъжът седна, разтърка ухото си и тогава стана на крака. Лицето му се бе наляло с кръв.

Пендъргаст върна пистолета обратно в джоба на смокинга си, вдигна този на Джонсън и го задържа за миг.

— Уолтър ППК. Фен на Джеймс Бонд, предполагам. Може би имаме по-малко общо, отколкото си мислех. — Хвърли го на мъжа, който го хвана изненадано. Държеше го и не знаеше какво да прави.

— Дръжте се умно и го приберете.

Джонсън кимна.

— А сега — произнесе приятно агентът, — трябва да изберете, господин Джонсън. Можете да сте мой приятел, да ми направите една малка услуга и да спечелите още една хилядарка. Или да продължите да проявявате напълно незаслужена лоялност към глупак, който ви плаща малко, и който ще ви застреля в първата минута, в която разбере за вашата недискретност и няма да си спомни никога повече за вас. Така че: какво избирате господин Джонсън?

Мъжът гледа втренчено Пендъргаст известно време, после кимна отсечено.

— Прекрасно. Отворете спалнята, новоизлюпени мой приятелю. Нямаме време за губене.

Джонсън се обърна и отиде до вратата на спалнята, след което я отключи. Пендъргаст го последва вътре.

— Кърт, какво става, по дяволите? — Една жена с огромна коса лежеше на леглото, дръпнала чаршафите до брадичката си.

— Обличай се и си тръгвай.

— Но дрехите ми са от другата страна на стаята — каза тя. — Гола съм.

— Никой няма да те гледа — каза Джонсън грубо. — Ставай.

— Голям задник си, знаеш ли го?

Той размаха пистолета.

— Размърдай се!

Жената стана от леглото, тежките й гърди шляпаха, събра дрехите си и влезе в банята.

— Задник! — долетя за втори път глухият й глас отвътре.

Пендъргаст се огледа. Спалнята, както бе забелязал по-рано, беше планирана за склад: половин дузина големи дървени сандъци, всички с печат „Чупливо“, заемаха по-голямата част от стаята.

— Знаете ли какво има вътре?

— Представа нямам — отвърна Джонсън.

— Но са ви наели да ги държите под око?

— Схванахте.

Пендъргаст се разхожда напред-назад около сандъците известно време. След това коленичи до най-близкия и извади отвертка от чантата си.

— Хей, какво правите?

— Просто хвърлям един поглед. Ще оставим всичко така, както го намерихме. — Никой няма да знае. — Само след минута бе отворил сандъка и отвътре се показаха зелен филц и вата. Той направи внимателни прорези през няколкото пласта вата, филц и парчета стиропор и се показа част от нещо, което приличаше на маслено платно. Съдейки от факта, че другите пет сандъка са със същите размери, Пендъргаст заключи, че и те са пълни с картини.

Той пъхна фенерчето в отвора, опитвайки се да го разшири. Имаше осем платна, не рамкирани. Доколкото можеше да види, всичките бяха второразредни импресионисти — Шарл Теофил Ангран, Гюстав Кайлбот. Имаше също така две немски импресионистични работи — едната явно на Явленски, а другата — предположи Пендъргаст — на Пекщайн. По всяка вероятност картините бяха предназначени за галерията на Брок на 57-а улица.

Пендъргаст позна мигновено стиловете на различните художници, но не разпозна нито една от истинските картини, или поне от това, което се виждаше. Те бяха в най-добрия случай незначителни образци на труда на своите създатели.

Като бръкна отново в чантата си, Пендъргаст измъкна малка кожена кутия, дръпна ципа й и я остави на пода. Извади няколко инструмента от кутията — бижутерска лупа, пинсета, скалпел — и ги сложи върху най-близкия сандък. Последваха ги епруветки със запушалки.

Джонсън пристъпваше от крак на крак.

— Човече, каквото и да правите, добре ще е да побързате.

— Успокойте се, господин Джонсън. Работодателят ви няма да се върне от вечеря още известно време. Аз почти съм свършил.

Коленичейки пред най-близкия сандък, Пендъргаст насочи вниманието си към картината на Явленски. Взе пинсетите и отскубна няколко влакна от задната страна на платното, където материята бе прикрепена към рамката. След това, като използва пинсетите и скалпела, отряза малко стърчащо парченце от жълта боя от самия край на картината и го пусна в епруветката. После продължи с Пекщайн и останалите, и процедира по същия начин.

Погледна часовника си. Осем и четиридесет и пет.

Подреди всичко както си беше, за да прикрие направените разрези, върна свалената страна на отворения сандък и се изправи с усмивка.

— Господин Джонсън — рече той, — моите извинения за прекъснатата вечер.

— Да, но вие още не сте ми казали кой сте и какво правите.

— Нито пък ще го сторя, господин Джонсън.

Отидоха в дневната и Пендъргаст се обърна към домакина си.

— Разполагаме с достатъчно време да се насладим на още по една чаша. — Той напълни чашите. Джонсън обърна своята на екс, след което седна. Пендъргаст изпи питието си още по-бавно, после измъкна още една пачка от джоба си.

— Както обещах — каза той.

Джонсън я взе мълчаливо.

— Направихте правилния избор — усмихна се Пендъргаст, поклони се леко и бързо излезе.

Бележки

[1] По-полека (фр.) — Б.пр.