Серия
Пендъргаст (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wheel of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

10.

За Роджър Майлс, пътническия директор на „Британия“, едно от най-първите и най-важни решения за воаяжа беше на коя маса да вечеря Първата вечер. Това бе винаги парлив въпрос, много парлив предвид факта, че това бе Първата нощ на първото пътуване на най-големия в света океански лайнер.

Едно наистина трудно решение.

Като пътнически директор работата му беше не само да знае имената и нуждите на всички пътници, но също и да общува с тях. През цялото време. Ако изчезнеше по време на вечерята, можеше да го възприемат като послание, че не ги харесва, че го смята просто за задължение.

А то не беше просто задължение.

Но какво да направиш със списък, съставен от имената на почти три хиляди пасажери, разпределени в осем салона за хранене и три салона за забавление?

Майлс се безпокоеше. Първо се спря на ресторанта: щеше да е салон „Оскарс“, в който се прожектираха филми. Беше импозантно помещение в стил „арт деко“ — една стена с отделна преграда от венециански кристал, водопад на втори план, цялото нещо осветено отзад. Шепотът на вода бе замислен да се издига над околните дразнещи шумове и имаше любопитния ефект да поглъща осезаемия обем на звука. Другите две стени бяха от листове истинско злато, а последната бе стъклена, обърната към мрака на океана. Това не беше най-големият ресторант на кораба, но с трите си разкошни нива имаше най-находчивата декорация.

Да, „Оскарс“ щеше да е. На второто сядане, разбира се. Първото трябваше да се избегне на всяка цена; имаше истински кретени, които независимо колко богати бяха, не успяваха да се отърват от варварския навик да ядат преди седем.

После идваше въпросът за самата маса. Тя, разбира се, щеше да е една от „официалните“ маси — най-голямата, където по желание на гостите можеше да се наблюдава старомодната традиция на фиксираните места, при която те биха се смесили с чужденци, както в славните дни на океанските лайнери. Официални дрехи, разбира се. За повечето, това означаваше черна папийонка. Но Майлс много се ядосваше на такива неща и винаги си обличаше бяло сако за вечеря.

След това трябваше да избере гостите на масата си. Роджър Майлс беше придирчив и имаше много тайни, по всеобщо мнение, порочни предразсъдъци за удовлетворяване. Списъкът му от гости, които трябваше да избягва беше дълъг: най-отгоре бяха изпълнителните директори, всички, интересуващи се от борсовите пазари, тексасци, дебели хора, зъболекари и хирурзи. Листът му с предпочитани особи включваше актьори, знатни благородници, наследници, водещи на токшоута, стюардеси на самолети, мафиоти и такива, които той наричаше „загадъчни“ — хора, които не можеха да бъдат квалифицирани — доколкото бяха интригуващи, много богати и загадъчни.

След часове размисъл над списъка с гостите, той стигна до онова, което според него щеше да е брилянтно парти за Първата вечер. Щеше да е вечеря, която се запомня. Която осигурява отлично забавление. А Майлс винаги имаше нужда от забавление по море, защото — и това беше най-голямата му тайна — той така и не се беше научил да плува и изпитваше смъртен страх от открития океан.

И така, той беше с огромни очаквания и не малко безпокойство, когато влезе в златно разлистения „Оскарс“, облечен в сако на Хики Фрийман за хиляда долара, осигурено специално за воаяжа. Спря на вратата, позволявайки на всички очи да се спуснат по безукорно изваяния му силует. Пусна една сияйна усмивка и се насочи към челото на официалната маса.

Когато пристигаха гости, той ги посрещаше с ръкостискане, топли думи и жестове. Последните, които дойдоха, бяха двамата „загадъчни“ — джентълмен на име Алойзиъс Пендъргаст и неговата „повереница“, определение, което в съзнанието на Майлс извикваше всички видове възхитителни сладострастни мисли. Досието на Пендъргаст го бе заинтригувало, защото бе в най-висша степен лишено от информация и защото приятелчето беше успяло да си резервира един от мезонетите зад кърмата — апартамента „Тюдор“, на стойност петдесет хиляди паунда — в последната минута, макар местата в целия кораб да бяха запълнени от месеци. Отгоре на всичко той бе задържал отплаването с почти половин час. Как го беше направил?

Повече от интересно.

Когато мъжът се появи, Майлс му хвърли втори, по-дълъг поглед. Онова, което видя, му хареса. Мъжът беше изискан, аристократичен и поразително красив; беше облечен във великолепен редингот със забодена на ревера орхидея. Лицето му беше шокиращо бледо, сякаш се възстановяваше от смъртоносна болест, но имаше твърдост и виталност в подвижната му фигура и сиви очи, които показваха всичко друго, но не и физическа слабост. Лицето му бе толкова фино изваяно, като на мраморна статуя на Праксител. Движеше се през тълпата като котка, провирайки се гъвкаво между подредените маси.

Но тъй наречената му „повереница“ бе дори по-впечатляваща и от него. Беше красива, но не по обичайния или модерен начин — не, тя притежаваше една прерафаелитна красота, сякаш одрала кожата на Прозерпина от прочутата картина на Росети, само че с права коса. Носеше официална рокля от Зак Поузън, на която Майлс се бе любувал в един от магазините по „Сейнт Джеймс“ на Палуба 6 — най-скъпата там. Интересно, беше се снабдила с облекло за Първата вечер на борда, вместо да избере нещо от собствения си гардероб.

Той бързо промени местата и настани Пендъргаст до себе си, а Констанс — отсреща. Госпожа Далбърг мина от другата страна на Пендъргаст; Майлс я беше включил в списъка си, защото се беше развела с двама английски лордове последователно и бе завършила с американски богаташ, умрял само няколко седмици след сватбата, оставяйки я със сто милиона по-богата. Трескавото въображение на Майлс се беше развихрило. Но когато се запозна с нея лично, бе разочарован да види, че не изглежда като вулгарната зестрогонка, каквато си я бе представял.

Той разпредели наоколо останалите — енергичен млад английски баронет и неговата съпруга французойка; дилър на импресионистични платна; водещата певица в предградието „Лонмауърс“ и гаджето й; авторът и бонвиван Виктор Делакроа; и още няколко други, които — Майлс се надяваше — биха допринесли за една брилянтна и забавна маса. Беше искал да включи Браддок Уайли, филмова звезда на борда, за средатлантическата премиера на новия му филм, но известността му като актьор бе започнала да избледнява и Майлс в края на краищата реши, че може да го покани втората вечер.

Докато разполагаше хората по местата им, той ги представяше един на друг, за да избегне необходимостта да обикаля край масата по просташки маниер, след като веднъж вече са седнали. Скоро всички столове бяха заети и първото блюдо пристигна: палачинка Романоф. Разменяха нищо незначещи фрази, докато келнерът сервираше чиниите и наливаше първото вино за вечерта.

Майлс разчупи леда.

— Нюорлеански акцент ли долавям, господин Пендъргаст? — Той се гордееше със способността си да не оставя на мира дори най-неохотните участници в разговора.

— Колко проникновено — отвърна Пендъргаст. — Дали пък не откривам зад вашия английски акцент намек за Фар Рокуей, Куинс?

Майлс почувства, че усмивката замръзва на лицето му. Откъде, по дяволите, знаеше това този човек?

— Не се безпокойте, господин Майлс — изучавал съм и акценти, покрай останалите неща. Предвид естеството на работата ми, го намирам за полезно.

— Разбирам. — Майлс отпи глътка от виното, за да прикрие изненадата си и бързо смени разговора. — Лингвист ли сте?

Известна развеселеност се прокрадна в сивите очи на мъжа.

— Съвсем не. Разследвам различни неща.

Майлс получи втората си изненада за вечерята.

— Колко интересно. Имате предвид, нещо като Шерлок Холмс?

— Нещо такова.

През ума на Майлс мина не особено приятна мисъл.

— А сега… разследвате ли?

— Браво, господин Майлс.

Някои от другите гости също се заслушаха и Майлс не знаеше какво точно да каже. Усети, че става нервен.

— Ами — продължи той със слаба усмивка, — знам кой го е направил: господин Мастърд в килера. Със свещника.

Когато останалите се засмяха любезно, той отново отмести разговора от тази потенциално трудна насока.

— Госпожице Грийн, виждали ли сте някога картината „Прозерпина“ на Росети?

Жената изви очите си към него и той усети тръпка на безпокойство. Имаше нещо необикновено странно в тези очи.

— Виждала съм я.

— Наистина мисля, че приличате на жената от картината.

Тя продължи да го гледа.

— Трябва ли да съм поласкана от сравнението с любовницата на владетеля на подземния свят?

Този чудноват отговор, силата му — и нейният звънлив, старомоден глас — притесниха Майлс. Но той беше експерт в справянето с неочакваните капризи на разговорите и имаше готов отговор.

— Плутон се влюбил в нея, защото била толкова красива, толкова витална — като вас.

— И като резултат Плутон я отвлякъл и я замъкнал в ада да бъде негова любовница.

— Е, какво да кажа, някои хора имат късмет! — Майлс се огледа наоколо и получи одобрителен смях за малкото си остроумие — дори госпожица Грийн се усмихна, с облекчение забеляза той.

Дилърът, Лайънъл Брок, заговори:

— Да, да, познавам добре платното. Намира се в „Тайт“[1], доколкото знам.

Майлс се обърна с благодарно лице към Брок.

— Да.

— Една по-скоро груба работа, както всички прерафаелити. Модел е била Джейн Морис, съпругата на най-добрия приятел на Росети. Рисуването било прелюдия към изкушаването й.

— Прелъстяване — произнесе госпожица Грийн. Тя насочи странните си очи към Майлс. — Прелъстявал ли сте някога, господин Майлс? Да сте пътнически директор на луксозен океански лайнер трябва да е чудесна платформа за такова нещо?

— Имам малките си тайни — отвърна той с лек смях. Въпросът беше по-директен, отколкото беше свикнал. Не мислеше, че би сложил госпожица Грийн на тази маса отново.

— „Далеч от себе си самия сякаш, по странни пътища се носи мисълта ми и за знак се вслушва“ — изрецитира Констанс.

Думите й бяха посрещнати от тишина.

— Ах, колко очарователно — възкликна наследницата на богатия тексасец, госпожа Емили Далбърг, обаждайки се за първи път. Удивително аристократична жена с рокля, украсена с антични бижута, стройна и добре поддържана за годините си и — помисли си Майлс — тя изглеждаше и говореше точно като баронеса фон Шрьодер в „Звукът на музиката“. — Кой е написал това, скъпа моя?

— Росети — отвърна Грийн. — Поемата, която е написал за Прозерпина.

Брок насочи погледа си към Констанс.

— С история на изкуството ли се занимавате?

— Не — поклати глава тя. — Аз съм по-скоро лаик.

Брок се засмя.

— Намирам лаиците за очарователни — произнесе той с усмивка, навеждайки се към нея.

— И вие ли сте лаик, доктор Брок?

— Ами, аз… — Той се разсмя на въпроса. — Предполагам, че някои могат да ме нарекат по този начин. Донесъл съм няколко екземпляра от последната си монография за Караваджо. Ще ви изпратя един в каютата ви — можете да я задържите за себе си.

Масата се смълча, когато един впечатляващ мъж със сребриста коса, в униформа, се приближи. Беше строен и силен, а сините му очи блестяха под фуражката.

— Добре дошли — поздрави той.

Всички му кимнаха.

— Как вървят нещата, Роджър?

— Направо по вода, Гордън. Тъй да се каже.

— Позволете да се представя — обърна се новопристигналият към масата, дарявайки всички с пленителна усмивка. — Името ми е Гордън Льосюр и съм първи помощник-капитан на „Британия“. — Имаше очарователен ливърпулски акцент.

Насядалите започнаха да се представят.

— Ако имате някакви въпроси относно кораба, аз съм вашият човек. — Той отново се усмихна. — Как е вечерята?

Всички го увериха, че е била отлична.

— Прекрасно! Ще се грижим добре за вас, обещавам.

— Питах се — започна госпожа Далбърг… — казват, че „Британия“ е най-големият круизен кораб в света. Колко по-голям е от „Куин Мери 2“?

— Ние сме с петнайсет хиляди тона по-тежки, с над девет метра по-дълги, десет процента по-бързи и двойно по-красиви. Но, госпожо Далбърг, трябва да ви поправя в това, което казахте: ние не сме круизен кораб. Ние сме океански лайнер.

— Не знаех, че има разлика.

— Огромна! Целта на круизния кораб е круизът, самото пътешествие. А работата на един океански лайнер е да превозва хора по разписание. Втората разлика е, че гази много по-дълбоко и има по-изострена форма на корпуса, което му позволява да развие сериозна скорост: над трийсет възла, което е повече от двайсет и пет мили в час. Корпусът трябва да е много по-силен отколкото на круизен кораб, с добра мореходност, да е в състояние да преплава открития океан при всякакви климатични условия. Нали разбирате, един круизен кораб би избягал от буря. Ние обаче не се отклоняваме — порим право напред.

— Наистина ли? — попита госпожа Далбърг. — Възможно ли е да попаднем на буря?

— Ако прогнозите за времето са точни, ние ще попаднем на буря — някъде край Голямата Нюфаундлендска Плитчина. — Той се усмихна успокоително. — Няма за какво да се притеснявате. Ще бъде страхотно забавление.

Първият помощник-капитан каза довиждане и се приближи към друга маса, на която седяха шумни интернет милиардери. Майлс беше благодарен за моментната тишина след невъздържаните им ревове, докато Льосюр повтаряше урока си.

— Най-прекрасният първи помощник-капитан във флотата — каза Майлс. — Щастливи сме, че е при нас. — Това бе стандартната му линия на поведение; пък и всъщност Льосюр беше свестен тип. Не от онези типични първи помощници, които обикновено биваха арогантни, надути и мнителни поради факта, че не са капитани.

— Прилича по-скоро на побеляващия Пол Маккартни — каза Лайънъл Брок. — Има ли нещо общо с него?

— Акцента — отвърна Майлс. — И вие не сте първият, който го отбелязва. — Той намигна. — Не допускайте да чуе, че казвате подобно нещо; нашият първи помощник, съжалявам да го кажа, не е почитател на „Бийтълс“.

Основното блюдо пристигна заедно с друго вино и едновременните разговори край масата се усилиха. Майлс включи радара си. Дори когато той самият говореше, бе в състояние да слуша няколко други разговора едновременно. Това беше полезно умение.

Госпожа Далбърг се обърна към Пендъргаст.

— Повереницата ви е забележителна млада жена.

— Наистина.

— Какво е образованието й?

— Самоука е.

Шумен кикот от съседната маса накара ушите на Майлс да се наострят. Беше Скот Блекбърн, компютърното дете чудо, с двамата си приятели подлизурковци и техните хрантутници, всички в хавайски ризи, шорти и сандали, категорично незачитащи правилата на кораба и шивашките традиции на Първата вечер. Майлс потръпна. При всяко пътуване на кораба имаше поне една група богати, шумни бизнесмени. Висока поддръжка. Експлоатация в най-висша форма. Според справките за тях, Блекбърн и групата му бяха направили винарска обиколка из провинция Бордо, където бяха пръснали милиони долари за изграждането на мигновени винарски изби. И, каквито най-често бяха милиардерите, те бяха взискателни и ексцентрични: Блекбърн беше настоял за предекориране на скъпия си апартамент със собствени произведения на изкуството, антики и мебели, за седемдневното плаване.

Госпожа Далбърг продължаваше да говори с Пендъргаст.

— И как се случи, че тя стана ваша повереница?

Госпожица Грийн се намеси:

— Първият ми настойник, доктор Ленг, ме намери изоставена и скитаща по улиците на Ню Йорк, сираче.

— О, небеса, не знаех, че такива неща се случват в наши дни.

— Когато доктор Ленг беше убит, Алойзиъс, негов роднина, ме взе при себе си.

Думата „убит“ увисна тежко във въздуха.

— Колко трагично — отрони Майлс — Толкова съжалявам.

— Да, наистина е трагична история, нали, Алойзиъс?

Майлс улови острота в гласа й. Нещо ставаше тук. Хората са като айсберги — най-важното от онова, което ставаше, особено грозотата, беше скрито под повърхността.

Госпожа Далбърг се усмихна топло на Пендъргаст:

— Чух по-рано, че сте частен детектив?

„О, не“, помисли си Майлс. „Не и отново.“

— В настоящия момент, да.

— Какво казахте, че разследвате?

— Боя се, че не съм казал.

— Разследване? — Брок, дилърът, вдигна вежди и ги изгледа разтревожено. Той явно беше пропуснал предишния разговор.

— Колко възхитително мистериозно. — Далбърг се усмихна и сложи ръка върху ръката на Пендъргаст. — Обичам хубавите мистерии. Харесвате ли четива за убийства, господин Пендъргаст?

— Никога не чета романи. Намирам ги за нелепи.

Далбърг се разсмя.

— Аз пък ги обожавам. И съм развълнувана, господин Пендъргаст, че „Британия“ би станала великолепен декор за убийство. — Тя се обърна към Майлс: — Вие какво мислите, господин Майлс?

— Едно убийство може да е великолепно, стига никой да не е наранен. — Това остроумие предизвика смях и Майлс отново се възгордя от способността си да поддържа разговор на очарователно незадълбочено ниво, където светският етикет изискваше да остане.

Пендъргаст се наведе напред.

— Не мога да ви обещая убийство по време на воаяжа — каза той, а гласът му беше като мед, — но мога да ви кажа следното: на борда има убиец.

Бележки

[1] Верига художествени галерии във Великобритания. — Б.пр.